Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (21)

21.

— Няма нищо необичайно в завещанието на Бринкър. — Луси разглеждаше данните върху монитора на компютъра си. — Оставя всичко на Тристън. Съществува клауза, според която, ако умре преди баща си, имуществото ще се раздели поравно между далечни родственици.

— Колко далечни? — попита Мейсън.

Луси отвори нов файл и върху екрана се изписа нова информация.

— Някакви братовчеди от Източния бряг. Между другото, не става въпрос за огромни пари в брой, поне като се има предвид колко струва половината от компанията. Въпреки това общата сума възлиза на няколко милиона.

Мейсън се облегна на стола и отпи от кафето си. Очите му бяха полузатворени. Сякаш се намираше в дзен зона, мислено отбеляза Луси, прехвърляйки сценарии и обмисляйки възможните последици. Леля й Сара щеше да оцени това самовглъбяване.

Седяха край кухненската маса. Тя беше направила още една кана кафе, след като Кели си беше тръгнал. Знаеше, че Мейсън не беше особено доволен от присъствието на Нолън в къщата. Когато влезе през вратата, очите му имаха някаква тайнствена прилика с тези на кучето. Но бе проявил достатъчно разум да не започне да й чете лекция за опасността от това, да покани вътре брокер на недвижими имоти. Значи, определено се учеше.

Той се отърси от унеса си и впери настойчив поглед в нея.

— Ти каза, че никой от тези далечни родственици не е наследил големи суми от продажбата на дела на Бринкър.

Луси бързо погледна екрана.

— Работила съм по много завещания. Не съм експерт в крупните сделки, но по всичко личи, че Бринкър е получил изненадващо ниска цена за откупуването на своята част от компанията.

— Чудя се, защо ли я е продал на половината от истинската й стойност.

Луси се обърна към него.

— Може би точно както говорят хората — след смъртта на единствения си наследник — е изгубил интерес към всичко. Но съществува и друга възможност. Вероятно Бринкър е знаел, че умира.

— А състоянието не значи нищо, ако си наясно, че няма да живееш достатъчно дълго, за да му се наслаждаваш, и не даваш пукната пара за хората, които оставяш след себе си. Интересно, дали е осъзнавал, че е баща на социопат?

— Това, че Тристън е бил психичноболен, не намалява скръбта на родителя.

Мейсън скръсти ръце пред гърдите си.

— Обзалагам се, че Джефри Бринкър е знаел, че има сериозно заболяване.

— И защо си толкова сигурен?

— Защото в противен случай не би приел подобна ниска оферта. Бил е в разцвета на силите си. Можел е да се ожени отново и да има друго дете.

— Хммм… — Луси взе един молив и потупа с върха му върху масата.

— Какво?

— Току-що ми хрумна, че всичко, което каза за Бринкър, би могло да се отнася и за Уорнър Колфакс. Нямам предвид, че Куин е социопат, но очевидно не го бива да управлява толкова сериозен бизнес. Поради някаква причина баща му никога не му е давал нещо повече от символична позиция. И тази работа тук, във винарната в Самър Ривър, а не в централния офис на корпорацията в Сан Франциско. Очевидно не го смята за достоен претендент за трона си.

— Какво мислиш?

— Просто се чудя дали Уорнър не е зарязал първата мисис Колфакс с единствената цел да се сдобие с друг наследник.

Мейсън подсвирна тихо.

— Ей, това е жестоко. А се опасявах, че циникът от нас двамата съм аз.

— Сигурно и ченгетата го знаят, но ти гарантирам, че когато става въпрос за интриги и манипулации в стил „Макиавели“, нищо не може да се сравни с войната, която се случва в едно семейство, щом е замесено цяло състояние. Вземам си думите назад. Не е необходимо дори да се касае за много пари. Има хиляди истории за братя и сестри, които не си говорят с години, само защото единият е получил стария скрин на майка им, а другият само позлатеното огледало от всекидневната.

— Докато се ровим в това нещо, и двамата стигаме до извода, че нищо не може да се сравнява със семейната вражда.

— Те обикновено се въртят около пари или собственост, но в дъното си всяка от тях е резултат от сложни родствени взаимоотношения. — Луси почука още няколко пъти с върха на молива върху повърхността на масата. — И няма по-подло решение от това, да използваш втората си съпруга, за да оправиш нещата. Ако единственото й предназначение е да я използваш като сладко оръжие, за да си осигуриш друг наследник, то работите много, много се усложняват.

Телефонът й иззвъня и я стресна. Тя погледна дисплея, намръщи се, но прие обаждането.

— Здрасти, татко — каза в слушалката.

— Току-що получих имейл от майка ти — съобщи Ричард Шеридън. — Каква е тази история с откритото тяло в камината на Сара?

Луси разбра, че баща й е в кабинета си. Беше сигурна заради безцеремонния му тон. Сигурно се готвеше за поредната академична среща. Но пък беше известен със своята комбинативност. Знаеше, че в момента цялото му внимание е насочено към нея, затова му предаде сбито събитията.

— Сара беше повече от ексцентрична, но ми е трудно да си представя да убие някого, още по-малко пък да скрие тялото му в собствената си камина — отбеляза той, след като дъщеря му приключи.

— Ами като се замислиш, не е толкова лесно да се отървеш от труп, особено ако не искаш да го открият, поне докато си жив — възрази Луси.

— Трябва да си призная, че не съм мислил много по този проблем — сухо отвърна Ричард. — Но е много странно. И със сигурност ще се отрази върху цената на къщата. Има ли начин да скриеш тази информация при обявяването й на пазара?

— Повярвай ми, нямам никакво намерение да я изнасям публично. И не мисля, че брокерът ще иска да я спомене.

— Преди тринайсет години ние с Елън изпитахме истинско облекчение, когато разбрахме, че Бринкър е мъртъв. Знаеш, че именно той беше причината Сара да те изпрати у дома онова лято, нали?

— Да, знам.

— Мога да кажа само, че проклетият кучи син си е получил заслуженото. Когато разбрах какво едва не ти се е случило, исках да се обърна направо към полицията. Но Сара беше убедена, че това няма да доведе до нищо добро. Консултирах се с адвокат за евентуалните възможности — ограничителна заповед или нещо такова. Тогава тя се обади на майка ти и на мен и каза, че Бринкър най-вероятно е мъртъв. И звучеше… ъъъ… напълно сигурна в това.

— Е, сега знаем защо. — Луси направи кратка пауза. — Благодаря ти, татко.

— За какво?

— За това, че си се консултирал с адвокати и… за всичко останало. Оценявам, че си се опитвал да ме предпазиш.

— Аз съм ти баща. Какво друго, по дяволите, бих могъл да направя?

Луси усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Благодаря — повтори и прочисти гърлото си. — Колкото до къщата…

— Свърза ли се с някой истински брокер?

— Ами срещнах се с един.

— Както ти казах, дръж тая история с откритото тяло колкото се може по-далече от формулярите.

— Ще внимавам — обеща тя. После се поколеба и в крайна сметка реши да запознае баща си с последните новини: — Има още един проблем. От полицията ми казаха, че къщата вече не се води местопрестъпление, но изглежда снощи е идвал някой. Тършувал е навсякъде.

— Ти беше ли там? — В гласа на Ричард се прокрадна искрена тревога.

— Не, отседнала съм в местния хотел.

— Добре. — Облекчението му беше очевидно. — Уведоми ли полицията?

— Не, защото нямам доказателства. Нищо не е откраднато, поне доколкото мога да преценя. Наясно си как ченгетата се отнасят към жалба за нахлуване в чужда собственост, още повече когато нищо не липсва.

— Всички знаят, че необитаемите къщи са като магнит за вандалите и обирджиите. Новината за открития в камината труп е привлякла внимание към района. Може някакви хлапета да са се прокраднали вътре, за да разгледат мястото.

— Само дето няма следи от влизане с взлом.

— Според медиите един крадец от средна класа може да разбие обикновена ключалка за около шейсетина секунди.

Луси срещна погледа на Мейсън през масата.

— Да, чувала съм го.

— Виж какво, няма смисъл да се размотаваш из Самър Ривър. Опаковай нещата на Сара и ги дай на някоя благотворителна организация. Свържи се с компетентен антиквар, който да оцени антиките. Обади се на местен предприемач за ремонта и колкото може по-скоро, обяви къщата за продан.

— Много разумно — отбеляза Луси. — Благодаря за съвета, татко.

Мейсън изглеждаше развеселен.

Може би се дължи на начина, по който постоянно благодаря на баща ми — мислено реши тя.

— Говори ли вече с Уорнър Колфакс да му продадеш обратно акциите, които наследи? — продължи да разпитва Ричард.

Луси си пое дълбоко въздух.

— Все още не сме обсъждали цената.

— Казах ти, остави преговорите на някой адвокат.

— Разбрах — покорно се съгласи тя.

Мейсън повдигна вежди.

— Сега трябва да затварям — заяви баща й. — След няколко минути имам важна среща. Обади се, ако имаш нужда от помощ.

— Благодаря ти за съветите, татко. Дочуване.

— Доскоро.

— Обичам те — допълни тя.

Винаги го казваше първа. Но пък той задължително откликваше, дори ако трябваше да го подтиква към това.

— И аз те обичам, момичето ми.

Луси приключи разговора, обзета от познатата тъга, която изпитваше винаги, когато говореше с баща си. После пусна телефона обратно в чантата. Когато вдигна поглед, видя, че Мейсън я наблюдава със замислено изражение.

— Благодаря ти за съвета, татко? — повтори, повдигайки леко вежди.

— Той ми направи цял списък с инструкции. Да потърся съвет от оценител на антиките, да наема хамали, да потърся предприемач. Прави го за мое добро.

— А ти си свикнала да го изслушаш любезно, а после да правиш каквото си си наумила.

— Това е полезно и за двама ни. Не че татко греши. В крайна сметка, ще направя всичко, което ми е набелязал. Но в този момент ми е много по-интересно да открия какво се е случило с леля Сара и Мери.

— Забелязах, че не му спомена за подозренията си.

Луси отпи глътка от кафето си и остави чашата на масата.

— Не съм казала и на мама. Ако разберат, само ще се разтревожат.

В погледа му проблесна разбиране.

— Значи им казваш само онова, което искат да чуят, а след това вървиш по своя си път.

— Никога не съм лъгала родителите си, но се придържам към философията, че онова, което не знаят, не може да ги засегне.

— Освен ако това нещо не избухне в лицето ти.

— Е, ако стане, нямам избор. Но за подобни случаи си имам тайно оръжие.

— И какво е то? — попита той.

— Теб. Сигурна съм, че татко ще одобри. Винаги е държал да се наемат само най-добрите. Казва, че в дългосрочен план цената се изплаща. А по стечение на обстоятелствата работя с най-добрия консултант по затворени случаи в света.

— И това смяташ да обясниш на вашите, ако малкият ти проект се провали. Просто си разчитала на професионалист.

— И не какъв да е, а известен криминален следовател.

— Е, известен е малко силно казано — възрази Мейсън. — Това по някакъв начин означава ли не много умен?

— Не, по-скоро изключителен. — Телефонът й отново иззвъня и върху дисплея се изписа непознат номер. Тя прие обаждането: — Здравейте, аз съм Луси.

— Миличка, Тереза те безпокои. Исках да те попитам дали би вечеряла с мен и съпруга ми тази вечер. Племенницата ми се съгласи да наглежда децата. В града са открили нов ресторант. Двамата с Рейф нямаме търпение да го изпробваме.

— Благодаря ви — отвърна Луси. — Ще ми бъде много приятно.

— И много те моля, доведи и Мейсън Флечър. Целият град говори, че между вас става нещо.

Луси изкриви лице в гримаса.

— Клюките се разпространяват доста бързо. Почакай, той е до мен. Ще го попитам дали може да дойде. — Притисна телефона между рамото и ухото си и се обърна към него: — Обажда се Тереза Вега, приятелка от детинство. Кани и двама ни на вечеря със съпруга й. Свободен ли си довечера?

— Разбира се — отвърна той. — Предай й, че й благодаря.

Луси отново заговори в слушалката:

— Приемаме с удоволствие. Ще се видим в ресторанта.

— Чудесно. Имаш ли под ръка химикалка?

— Да.

Тя надраска името и адреса на заведението, каза довиждане и приключи разговора. После прочисти гърлото си.

— Има нещо, което трябва да знаеш, преди да излезем с Тереза и Рейф Вега тази вечер.

— Целият съм в слух.

— Очевидно из града се носи слух, че ние с теб имаме връзка.

— Доста бързо се е разчуло.

— Точно за това говоря. Беше прав, че поне в едно отношение Самър Ривър изобщо не се е променил. По свой собствен начин си е останал същият малък, провинциален град.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха леко.

— Вероятно това е причината да ни поканят на вечеря като двойка. Тереза и Рейф искат да узнаят първи горещите новини за убийството.

— О, сигурна съм в това. Но точно тук е същността. Не се съмнявам, че ще се опитат да изстискат от нас някаква вътрешна информация, но пък ние сме в състояние да се възползваме. Тереза е родена и израснала тук и познава всички.

— Ами съпругът й?

— Сара ми беше споменавала, че е сравнително нов в града. Преподава в местната гимназия.

— Господи, колко вълнуващо.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво си мислиш?

— Единствено, че това ще бъде нашата трета среща. — Мейсън вдигна показалеца си. — На първата открихме мъртвото тяло. — Изправи следващия си пръст: — На втората се забавлявахме и получихме завоалирани заплахи от куп богати клоуни, облечени според местния винарски протокол. — Изправи трети пръст и прибави: — На предстоящата ще ни разпитват като преки свидетели.

— Твоето мнение?

Той й отправи хищническа усмивка.

— Моето мнение е, че нашите взаимоотношения започнаха по твърде интересен начин.

Думата взаимоотношения я накара да потръпне неуверено. Мейсън просто я дразнеше, мислено реши тя. И щеше да влезе в тона му.

— Е, не смятам, че можеш да приемеш за нещо сериозно някакви си три срещи — отбеляза ведро. — Но мога със сигурност да ти кажа, че общуването ми с теб до този момент се оказа много по-интересно от всички трийсетина сватовства, на които бях принудена да се появя през изминалите няколко месеца.

— Ти сама ми каза, че с никой от тези мъже не си се срещала втори път, нали?

— Точно така. Всъщност повечето от тях се провалиха още на първия.

— А пък на нас ни предстои трета. Като се има предвид твоят опит, това си е направо връзка.