Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (51)

51.

Три дни по-късно Мейсън предложи да прекарат уикенда на крайбрежието. Този път никой от тях не хвърляше контрабандно личните си вещи в багажника на колата. Вместо това в него сложиха две малки чанти.

Караше Мейсън. Поеха по магистралата. Никой не предложи да отбият към малката община и опасния участък от пътя, където бяха загинали Сара и Мери.

Целта на пътуването им не беше да огледат отново мястото на произшествието — помисли си Луси. — Това си е само за нас.

Знаеше, че двамата с Мейсън търсят пътя напред. Въпреки това по време на цялото пътуване разговаряха за всичко друго, освен за връзката си.

Утринната мъгла се беше разпръснала, когато изкачиха и последния хълм, и пред тях се простря дългата ивица скалист бряг. Мейсън паркира колата на една скала над плажа. Слязоха, сложиха си якетата и очилата и тръгнаха към водата. Луси все още ходеше предпазливо заради срязания си крак, но с помощта на Мейсън успя да стигне до пясъка. Слънчевите отблясъци танцуваха по повърхността на океана. Свежият бриз развяваше косата й. Когато той посегна към ръката й, тя му я подаде без колебание. Силните му топли пръсти се вплетоха в нейните. Известно време вървяха мълчаливо. Оглушителният рев на разбиващите се в скалите вълни правеше думите безсмислени.

Рано или късно трябваше да поговорят — помисли си Луси. Но част от нея се страхуваше да подхване разговор, който можеше да поеме не в посоката, в която се надяваше.

Страх ме е.

Във въображението й изникна образът на доктор Престън, седнала зад бюрото си в стаята за терапия. Виждаше грижливо оформената й сива коса и безстрастното й, неразгадаемо лице.

— От какво се страхуваш, Луси?

— О, по дяволите — каза тя на глас.

— Това не е многообещаващо начало на разговор — усмихна се Мейсън, но изглеждаше леко притеснен. — Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред. — Луси се разсмя. — Току-що осъзнах, че в крайна сметка нямам проблеми с обвързването.

Той се отпусна, тръгна отново и я поведе със себе си.

— Поздравления. Но това можех да ти го кажа и аз.

— Така ли?

— Не мога да си представя някой, който има проблеми с поемането на ангажименти, да рискува главата си и няколко милиона долара в борсови акции, за да търси справедливост за две жени, които според всички останали са загинали в автомобилна катастрофа. Такива неща изискват пълна отдаденост.

— Това е различно — възрази тя.

Мейсън се усмихна.

— Ами добре, давай нататък, опровергай ме.

— Обърни внимание. Разликата е огромна. Никога не съм се страхувала да поемам ангажименти. Проблемът ми е, че през по-голямата част от живота си не съм била склонна да рискувам.

— … каза жената, която разби бутилка с вино в главата на обезумяла убийца, въоръжена с пистолет.

— Примерът не е удачен за страха ми да поемам рискове. В онази ситуация нямах друг избор.

— В подобни ситуации някои хора се сковават от ужас.

Луси се намръщи.

— Каква полза от това?

— Никаква — отвърна Мейсън. — Но човек, който се страхува да рискува, може да избере тази възможност. Да мислят като теб не е естествената нагласа на повечето хора.

— Отклонихме се от темата — отбеляза тя.

— А каква е темата?

— Аз и моята история със страха от обвързване.

— Значи става въпрос само за теб.

— Абсолютно. — Луси се закова на място, принуждавайки и него да спре. — Слушай, Флечър. Получих прозрение.

Той отново се усмихна.

— И като всеки друг, който някога е получавал прозрение, бързаш да го споделиш с останалата част от света.

— Не давам пукната пара за останалата част от света, но трябва да призная, че се изкушавам да го разкажа на теб.

— Защо точно на мен? — учуди се той.

— Защото именно ти вдъхнови прозрението ми. Моята терапевтка беше убедена, че имам проблеми с обвързването, но истината е, че просто бях изключително предпазлива, когато трябваше да се доверя на някого.

— Да си предпазлив не е недостатък, а разумна тактика за оцеляване — отбеляза Мейсън.

— Напълно съвпада с моята гледна точка. За да бъда справедлива към доктор Престън, имах чувството, че е много лесно да се обърка болезнената предпазливост с нежелание да се обвържеш трайно. Трябва да й призная, че към края на терапията беше започнала да се приближава до истинския ми проблем, но аз я уволних точно преди да стигнем до най-важното откритие.

— Сигурна ли си, че не се анализираш прекалено много?

— Опитвам се да ти обясня прозрението си.

— Добре.

— Работата е там, че има голяма разлика между това да си прекалено предпазлив и да се страхуваш да се обвържеш.

— Добре — съгласи се Мейсън. — И какво от това?

— Опитвам се да ти кажа, че след всичко случило се, стигнах до прозрението, че животът е прекалено кратък, за да го живееш предпазливо.

— А не се ли опитваш да ми кажеш, че ще започнеш да се занимаваш с гмуркане или пък ще скачаш с бънджи?

— Не. Искам да ти обясня, че преди тринайсет години за кратко видях мъжа, за когото бих искала да се омъжа един ден. Той беше силен, солиден и някак си, дори на шестнайсет, разбрах, че ако този човек поеме някакъв ангажимент, ще го носи до ада и обратно. Не го осъзнавах съвсем ясно, но сега си давам сметка, че през цялото време съм съдила всички според стандарта, наложен от него. Това не беше честно нито спрямо мъжете, нито спрямо мен самата. Не е редно да се правят такива сравнения. Хората са различни. Всеки си има силни и слаби страни. Но въпреки това, аз непрекъснато ги сравнявах с теб.

— Я чакай малко. Да не би да имаш предвид, че аз съм този мъж?

— Да. Точно твоите качества имах предвид, когато попълвах анкетата на брачната агенция. Е, с изключение на проблемите с общуването, разбира се. Винаги съм смятала, че умението да общуваш с останалите е много важно.

— Само не се опитвай да ме убедиш, че през изминалите години си ме търсила с фенер. Няма да се хвана.

— Не съм те търсила с фенер, не точно. През това време имах да върша много други неща. Бях твърде заета.

Той изглеждаше развеселен.

— Какво толкова правеше?

— Пораснах, завърших колеж, пътувах, запознах се с различни хора, изградих си кариера, която обичам. Накратко, живеех си живота и той ми се струваше прекрасен, а когато не беше чак толкова хубав, беше поне… интересен.

— Интересен. — Мейсън се усмихна. — Може би това е оптимистичният начин да се каже, че е имало времена, когато лайната са били хвърляни срещу вентилатора?

— Моята гледна точка.

— О, ти имаш такава?

— Моята гледна точка е, че едно от нещата, които трябваше да направя, беше да разбера какво наистина искам в живота си.

— И успя ли да разбереш?

— О, да. И това е едно от нещата, с които се страхувах да рискувам.

— Искала си семейство.

Луси се опита да разчете изражението му, но очилата й пречеха.

— Откъде знаеш?

— Я стига — засмя се той. — Та аз съм детектив.

— А, да, вярно. — Тя прочисти гърлото си. — След големия провал на годежа ми се опитах да подходя към проблема за брака и семейството колкото може по-внимателно и научно.

— Онази история с онлайн сватосването.

— Срещах се с няколко много приятни мъже. Добре образовани, успели. Интересни мъже. С проверено криминално минало.

Мейсън кимна.

— Това винаги е бонус, бих казал.

— Мъже, които твърдяха, че искат същото като мен — семейство.

— Виж, можеш ли да караш по-накратко? Струва ми се, че всеки момент ще получа пристъп от парите.

Тя не му обърна внимание.

— Въпреки че според компютърните алгоритми повечето от мъжете, с които се срещах, отговаряха на изискванията ми, нито един от тях не ми се струваше подходящ за мен.

— Накъде биеш с това? Защото започнах да огладнявам.

Обзелият я гняв заплашваше да я смаже.

— Накъде, по дяволите, мислиш, че бия? Опитвам се да ти кажа, че причината да нямам късмет с онлайн запознанствата е, че ти не беше регистриран.

— Търсила си мен? — учуди се той.

— Не теб. — Луси затърси трескаво точните думи. — Не съзнателно. Търсех някой като теб. Нещо такова.

— Искаш да кажеш, че не аз съм мъжът на твоите мечти? Ако е така, трябва да те предупредя, че подобно нещо може ужасно да нарани мъжкото его.

Сега вече Луси побесня. Сграбчи разкопчаните краища на якето му с двата си юмрука.

— Имах предвид, че не съм търсила мъжа от сънищата си. Исках нещо реално. Само че не го осъзнавах, докато не влязох в железарския магазин на Флечър и не те видях отново.

Той улови лицето й между дланите си и я дари с бавната си, спираща сърцето усмивка.

— Ами защо не го каза още в началото на разговора? Нали знаеш, че хич не ме бива във вербалното общуване.

— О, я стига глупости, Флечър. Справяш се много добре с вербалното общуване. Освен когато не ти отърва.

— Не виждам никакъв проблем. Ти ме намери.

— Да. И това е чудесно, поне досега.

— Мислиш в краткосрочен план? — попита я със студен, равен глас.

— Да. — Луси се усмихна, обзета от непозната смелост. — Нищо не продължава вечно. Искам да знаеш, че не моля за обвързване за цял живот. Опитвам се да приложа на практика това, което леля Сара ме учеше — да живея разумно и за момента. Повече никакви опити да се контролира бъдещето. Ще престана да бягам от риска, дори това да е последното нещо, което ще направя.

— Нека се изясним. Ти предлагаш да продължим онова, което започнахме, което, ако трябва да си говорим откровено, си е любовна връзка.

— Да. Точно така. Любовна връзка.

— По дяволите — изруга той. — Току-що съсипа целия ми ден.

Шокирана, тя се закова на мястото си.

— Наистина ли?

— Виж, предложих ти това пътуване до крайбрежието, за да те попитам дали ще се омъжиш за мен, или поне да те помоля да си помислиш.

Луси отвори уста, но не изрече нито дума. Само се взираше в него стъписана. Струваше й се, че не може да си поеме дъх.

— Давам си сметка, че е прекалено рано — продължи той. — Знам също, че се опитваш да превъзмогнеш страха от поемането на рискове. Искаш да се опиташ да живееш за мига. И това ме устройва. Засега. Ще ти дам време. Но трябва да ти кажа, че си имам свой собствен план. Обичам те и това няма да се промени. Което означава, че ще се съобразя с твоите желания, но наистина искам да се оженя за теб. Да изживеем заедно живота си. Да имам деца от теб.

Луси използва хватката си върху якето му, за да го раздруса. Беше все едно да опита да премести огромна скала.

— По дяволите, защо не каза? — изкрещя тя.

— Нека да видим. Може би защото ти говореше през цялото време?

Младата жена се усмихна и обви ръце около врата му.

— Приключих с приказките. Засега.

Мейсън докосна устните й с върха на пръстите си.

— Не можеш да млъкнеш точно сега.

— Защо?

— Защото ние с проблемите в общуването имаме нужда да ни се обяснява.

— Е, добре. Обяснявам. Обичам те и искам да поема ангажимент към теб. Към нас. Не само засега, а за цял живот.

— Това ми звучи като брак.

— Да. И на мен също.

— Каза ми, че си прекарала последните тринайсет години в опити да се осмелиш и поемеш риска да намериш подходящия мъж. Аз също прекарах времето си в търсене, докато не прекрачи прага на железарския магазин на Флечър.

— И какво си търсил, Мейсън Флечър?

Той прокара пръсти по скулите й.

— Свой собствен ангел хранител. Срещнах го преди тринайсет години. И оттогава не съм спирал да го търся. Сега го намерих отново. Обичам те, Луси. Да живееш за момента е чудесно, но когато става въпрос за нас, искам всичко сега и завинаги.

— Сега и завинаги — повтори тя.

Мейсън я целуна под вечната светлина, танцуваща върху повърхността на океана. Луси си даде сметка, че двамата току-що си бяха дали обет. По-късно щяха да го оформят юридически и да организират тържеството. Но обещанията бяха изречени и тя знаеше, че ще бъдат спазени.

Сега и завинаги.