Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (45)

45.

— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш, Тереза. — Луси сложи на масата празен лист хартия и химикалка. — Има специални програми, които се използват за изготвянето на родословни дървета, но това е по-специално.

— За мен е удоволствие — отвърна другата. — Звучи като много интересен проект.

Седяха заедно на една маса на сенчестия градски площад. Върху нея имаше две пластмасови чаши със студен чай, купен от близкото кафе.

— Защо искаш да правиш схема, която да включва всички младежи около Бринкър онова лято? — полюбопитства Тереза.

— Защото смятам, че това ще помогне на полицията да разбере кой е убил леля Сара и Мери. Може и да ни насочи към човека, който е претърсвал къщата ми и е застрелял Нолън Кели — обясни Луси.

Другата жена си пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Нещата започват все повече да се заплитат. Мога да допусна възможността Нолън да е искал да изгори къщата, за да унищожи всички доказателства, свързващи го с Бринкър и пласирането на наркотици. Но не проумявам защо някой ще иска да го застреля.

— Мейсън казва, че когато е намесена дрога, винаги има един, който би бил щастлив да убие друг. Това е част от бизнеса.

— Което предполага, че Кели е продължавал да продава. — Тереза изкриви лице в гримаса. — Точно това не мога да си го представя. Имам предвид, че той изглеждаше съвсем нормално. За бога, та Нолън беше член на Търговската камара.

— Да започнем от Бринкър и Кели — предложи Луси. — Изглежда всички споделят мнението, че Нолън е доставял наркотиците, с които Тристън е приготвял тъй наречените енергийни напитки за младежите. Което пък означава, че двамата са били близки.

Начерта правоъгълник в средата на листа и написа вътре името на Бринкър. На малко разстояние начерта друг, където сложи това на Кели.

Тереза я наблюдаваше напрегнато.

— Струва ми се, че когато схемата ти е готова, ще изглежда като деветте кръга на Дантевия ад. По всичко личи, че Бринкър е наранявал всеки, до когото се е докоснал.

— И е изпитвал наслада от всяка болка, която е причинил.

— Абсолютен психопат.

— О, да.

Работиха задълбочено в продължение на час. Подсещаха се една друга и успяха да си спомнят имената на повечето от тийнейджърите от най-близкия кръг. На няколко пъти Тереза вади мобилния си телефон, за да прегледа указателя с номерата и да опресни паметта си. Няколко от младежите, навъртали се навремето покрай Бринкър, бяха напуснали града. Един беше мъртъв.

След като приключиха с имената на онези, които образуваха най-приближения кръг, се заеха със следващите. В един момент Луси сложи в правоъгълник собственото си име, после го свърза с тези на Джилиън, Сара и Мери.

— Става доста сложно, нали? — обади се след малко Тереза. — Изглежда всеки в града е имал контакти с хора от обкръжението на Бринкър.

— Нали знаеш старата приказка, че хората на планетата са само на шест степени разделени от всички останали — отвърна Луси. — Мисля, че стигнахме доста далече с дървото. Да започнем да махаме някои от клоните и да видим какво ще остане.

— Как ще разбереш къде трябва да размахаш брадвата?

— Да се съсредоточим върху наркотиците. Кели е получавал дизайнерската дрога от някого. Малко е вероятно да я е произвеждал в собственото си мазе.

— Не, не беше много добър по химия. Той беше само доставчик. Вземал ги е от друг. Вероятно дилър от Сан Франциско.

— Ако е вярно, може да продължава да поддържа бизнес отношения с връзката, която е използвал преди тринайсет години.

Тереза вдигна поглед и се намръщи.

— Защо мислиш така?

Луси се поколеба. Мейсън беше непреклонен, когато й бе казал, че не иска никой да узнае, че е бил упоен.

— Защото съм убедена, че някой е използвал халюциногенни препарати, за да убие леля Сара и Мери.

Тереза я погледна стреснато, после в погледа й се прокрадна съчувствие.

— Виж, катастрофи стават доста често.

— Знам, но не се случва често от камините на жертвите да изпадат трупове. Повярвай ми. Тук връзката са халюциногените, сигурна съм.

— Добре. Няма да споря с теб по този въпрос. Продължавай. Да видим докъде ще ни отведе линията с наркотиците.

— Доникъде — заключи Тереза малко по-късно. — Връзката с дрогата започва с Кели и завършва със смъртта му.

Луси оглеждаше схемата. Интуицията й на съдебномедицински генеалог работеше трескаво. Отговорът беше някъде в дървото, построено около Бринкър. Трябваше да е там.

— Нямам представа какво да правя от тук нататък — призна накрая. Изправи се и събра разпилените върху масата листове. — Може би в крайна сметка идеята ми не беше толкова добра. Аз съм генеалог, а не следовател. Надявам се Мейсън да погледне това дърво и да открие връзки, които на мен ми убягват.

— Чудесно. — Тереза също стана и вдигна празните чаши. — Той е с три години по-голям от нас. И по онова време се движеше в съвсем различни кръгове.

— Уместна забележка. Още веднъж ти благодаря за помощта.

— Няма защо. Беше любопитно изживяване. Ти това ли работиш?

— Да. Обикновено търся изгубени наследници. Това беше особен вид издирване и сигурно заради това не успях да стигна далече.

Тереза погледна часовника си.

— Време е да се връщам в магазина. Летните следобеди са доста натоварени. Помощничката ми ще се чуди къде съм.

Луси се усмихна.

— Всички онези туристи, които търсят ежедневни дрехи в небрежно-елегантния стил на страната на виното.

— Може да е само ниша в пазара, но си е моя. Моля те, кажи ми, ако откриеш друг подход в търсенето на снабдителя на Кели с дрога.

— Непременно.

Тереза прекоси площада и изчезна към главната улица.

Луси остана замислена за момент. Пропускаше нещо важно. Беше сигурна в това.

Отказа се, взе чантата си и се отправи към хотела. Качи се в стаята си и отдели няколко минути да се освежи в банята. Когато погледна отражението си в огледалото, се сети за нощта на купона. Беше преди тринайсет години, но дървото на Бринкър върна спомените отново.

Сигурно задаваше неправилните въпроси. Двете с Тереза се бяха вторачили в имената на онези, които бяха в най-близкото му обкръжение. Може би трябваше да търси сред останалите, които бяха искали да попаднат в него.

Тя не беше единственият външен човек в ранчото тогава. Имаше още много хлапета, които се навъртаха около Бринкър.

Мейсън каза, че връщането на местопрестъплението понякога помагало.

Грабна чантата си и се спусна обратно по стълбите. На паркинга се качи в колата си и измина късото разстояние до Харпър Ранч Парк.

Както винаги, там имаше хора, които разхождаха кучетата си, бягаха или се препичаха на най-слънчевите места в градината. Тя намери място за паркиране близо до отдалечен район край реката, където Бринкър беше организирал партита. Измъкна изписаните листове от чантата си и започна да ги разглежда, като се опитваше да си припомни кой къде се беше намирал в онази нощ.

Спомни си думите на Тереза: „… Кели не беше добър по химия“.

Едно от имената, записано в доста отдалечен правоъгълник, внезапно изскочи пред погледа й, сякаш беше изписано с неонови букви. Остави листа на най-близката маса за пикник и го огради с двоен кръг.

Ти си — помисли си тя. — Била си там през цялото време.

Забърза обратно към паркинга, отключи колата и се настани зад волана. Остави вратата отворена, за да използва прохладата на бриза, докато вадеше телефона си. Намери номера на Мейсън в указателя.

Отсрещната врата се отвори рязко и в следващия момент Бет Кросби вече седеше на пътническата седалка. В ръката си стискаше пистолет.

— Дай ми телефона — нареди тя.

Луси веднага се подчини. Бет го изхвърли през прозореца.

— А сега отиваме на живописно пътешествие по Ривър Роуд — каза тя. — Затвори вратата.

Луси осъзна, че продължаваше да стиска в ръка листа с дървото на Бринкър. Когато се извърна, за да затвори вратата, незабелязано го пусна на земята. Той падна безшумно и леко се отмести под порива на слабия вятър. Без съмнение бризът скоро щеше да го отнесе далече, помисли си тя. Но в този момент не можеше да измисли какво друго би могла да направи.

— Карай — нареди Бет.