Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (23)

23.

Нолън Кели претърси бюрото за последен път, насочвайки светлината от фенерчето към всяко чекмедже поотделно. Нямаше нищо, освен грижливо подредени документи, стари сметки, градинарски каталози и всякакви боклуци, натрупани с годините — кутийки с кламери, химикалки, тиксо.

Отказа се от бюрото и отиде да огледа стаята, която Сара Шеридън беше използвала като кабинет. Това беше вторият му опит да намери старите записи. Опитът му от предишната нощ не беше дал резултат, но той беше твърдо решен да се пробва още веднъж.

Преди тринайсет години търсенето се бе превърнало в нещо като мания за него. Беше обърнал наопаки — от мазето до тавана — къщата, която Бринкър беше наел за цяло лято, но не бе успял да открие нищо. Записът не беше пуснат и в интернет. В крайна сметка си бе казал, че приятелят му никога не би качил в мрежата изобличаващо го доказателство, най-вероятно защото би могло да насочи уликите към самия него. Бринкър се беше смятал за номер едно и винаги заличаваше дирите си, помисли си Нолън.

Досети се, че Сара сигурно беше открила скривалището, в което Тристън беше крил записите. Това беше единственият начин да разбере, че именно Бринкър е търсеният изнасилвач. А ако беше стигнала толкова далече, нямаше начин да не е разбрала и за канала за наркотици. Ако лентите, които търсеше, се намираха някъде в къщата, съществуваше голяма вероятност Луси да се натъкне на тях, докато събира вещите на леля си.

Погледна нервно часовника си. Разполагаше с още малко време. Нямаше място за паника, все още не. Беше наблюдавал как Луси и Мейсън влизат в ресторанта с Тереза и Рейф Вега. Приятната вечеря със сигурност щеше да се проточи.

Онова, което не можеше да предвиди, беше дали Луси и Мейсън щяха да се върнат в старата къща след края на вечерта. Трябваше да допусне подобна възможност. Самър Ривър не предлагаше изобилие от удобни легла. А беше убеден, че ако двамата все още не спяха заедно, то това съвсем скоро щеше да се промени. Беше разпознал опасния поглед на младия мъж още щом беше влязъл в кухнята сутринта. Не му беше приятно да завари Луси насаме с друг мъж.

Само ако знаеше истината, Флечър.

Нолън насочи лъча светлина по ъглите на стаята за последен път. Не проявяваше личен интерес към Луси. По дяволите, още от самото начало единственото, което го интересуваше, беше да може да регистрира имота в агенцията си и да го продаде на богатия клиент от Силициевата долина. Но когато тялото на Бринкър беше намерено в камината, той бе разтърсен до мозъка на костите си. Задаваше се истинска катастрофа. Сякаш проклетото копеле се беше върнало от отвъдното, за да го преследва. През всичките тези години част от него беше очаквала, че втората обувка от чифта ще се намери, и ето че точно това се беше случило.

Отказа се от търсенето. Очевидно беше безнадеждно. В къщата имаше много места, където би могла да бъде скрита старата касета, защото изобщо не се съмняваше, че Сара я е намерила.

Пое си дълбоко дъх и се опита да размисли. Времето му изтичаше. След като не можеше да намери записа, оставаше още само една възможност. Тази вечер беше дошъл подготвен. Флаконът със запалителната течност чакаше долу.

Не му се искаше да пали къщата. Тя беше истинско бижу. Наистина, беше твърде малка за клиента му, който имаше намерение да строи на мястото френски замък с ограден двор, пълен с басейни и тенис кортове. Въпреки това опитните строители щяха да издигнат живописна вила за гости в имението. Но в крайна сметка размерът на имота и месторазположението, а не малката къща, определяха цената, която възлизаше на цяло състояние.

Излезе в коридора и тънкият лъч светлина проряза тъмнината.

Някъде в мрака на първия етаж изскърца врата. Свеж полъх на вятъра раздвижи застоялия въздух горе. Никой не включи осветлението. Който и да беше влязъл, нямаше правото да се намира тук. Също като него.

Със закъснение се сети да изключи фенерчето. По стълбите се чуха нечии стъпки. Лъч светлина се насочи към един от тъмните ъгли. Нолън знаеше, че няма нито къде да избяга, нито къде да се скрие.

Пресрещна натрапника на най-горното стъпало и въздъхна с облекчение. И инстинктивно възвърна единствения си талант — този да се пазари.

— Трябваше да се досетя — каза той. — Предполагам, че си тук поради същата причина, заради която и аз. Нека да поговорим. Може би ще успеем да решим как да се справим с общия си проблем.