Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (10)

10.

— Убила го е заради онова, което е имал намерение да направи с мен, нали? — попита Луси.

— Все още има много въпроси без отговор, но да, мисля, че това е най-вероятният сценарий — отвърна Мейсън.

Той наблюдаваше Луси с периферното си зрение, докато вадеше две бутилки с минерална вода от хладилника. Тя определено се нуждаеше от нещо много по-силно, но си наля още една чаша вино. Не беше сигурен как щеше да преодолее шока от откритието. Изглеждаше изненадващо спокойна или трезвомислеща може би беше по-подходящата дума. Но от друга страна, вероятно беше просто изтощена. Нощта се беше оказала прекалено дълга, а и още не беше свършила.

Бяха се върнали в кухнята на старата къща. Луси се беше отпуснала върху един от столовете до масата. Минаваше полунощ. Шериф Уайтакър и двамата придружаващи го офицери най-сетне си бяха тръгнали, след като бяха направили доста снимки и бяха взели няколко проби от вътрешността на камината. Ужасяващият чувал с трупа беше натоварен на линейка и откаран нанякъде в тъмнината.

Около всекидневната беше опъната жълта полицейска лента. Уайтакър беше предупредил Луси да не пали огън в камината. В отговор тя го бе уверила с доста хладен тон, че изобщо не й е хрумвало да прави подобно нещо. Във всеки случай преди това коминът трябваше да се почисти и да се огледа.

— Боже господи — бавно поклати глава тя с известно страхопочитание. — Милата ми благовъзпитана леля, която се увличаше по йога, медитираше всеки ден и беше стриктна вегетарианка, е убила сина и наследника на един от най-богатите хора в Северна Калифорния, а после е напъхала трупа му в собствената си камина. Направо е невероятно.

— Има някои въпроси около идентификацията на тялото — напомни й Мейсън. — Все пак процесът на разлагане с продължил цели тринайсет години.

— Кой друг би могъл да бъде? Датата на вестника, денят на изчезването на Бринкър, шофьорската книжка… Всичко съвпада.

— Няма как да оспорвам фактите.

Последните думи на шериф Уайтакър бяха точно тези, които беше очаквал: Искам и двамата да дойдете в управлението утре сутринта. Трябват ми показанията ви.

Мейсън също седна до масата. Отвори едната бутилка с минерална вода и я сложи пред Луси.

Тя се загледа в нея, сякаш никога до този момент не беше виждала подобно нещо. После я вдигна и отпи няколко глътки.

— Изглежда, ние с теб съвсем неволно затворихме единствения неразкрит случай в историята на Самър Ривър — каза след малко.

— Човек никога не знае на какво ще се натъкне, когато започне сам някакъв ремонт.

Младата жена примигна и лицето й се изкриви в гримаса.

— Доста неподходяща забележка.

— Сигурно.

— Тогава защо ми се иска да се разсмея?

— Не се притеснявай. Нормална реакция при нервна криза.

— О, разбирам.

Не се разсмя, но успя да скалъпи бледа усмивка.

— Ако беше някой друг, а не Бринкър, не бих си позволил да се пошегувам така неудачно — обясни Мейсън. — Но е той и, честно казано, истинско облекчение за мен е да разбера със сигурност, че е бил запечатан в тази камина толкова време. Копелето беше истинско чудовище. Ако допуснем, че леля ти е искала да ни остави някакво послание чрез този вестник, като нищо може да се каже, че е бил сериен изнасилвач. Успокояващо е да се знае, че не се е размотавал навън, за да причинява ужасни неща на почтените хора.

— Ето това е. — Луси вдигна бутилката като за тост. — За леля Сара.

— За леля Сара — кимна той и повтори жеста й.

— Помисли си само, ако бях продала къщата в сегашното й състояние, купувачът щеше да преживее истински шок, когато започне да сваля плочките — засмя се тя. — Защото, рано или късно, все някой щеше да възстанови камината.

— Да.

Луси потръпна.

— Нищо чудно, че снощи изобщо не можах да заспя.

Мейсън се облегна на облегалката на стола.

— Да не искаш да ми кажеш, че в тази къща броди духът на Бринкър?

— Не, разбира се, но вчера вечерта това място ми се струваше някак зловещо. Изпитвах същото смразяващо чувство, каквото човек усеща на гробище или на бойно поле.

— Но го изпитва само тогава, когато осъзнава, че се намира на гробище или на бойно поле — отбеляза Мейсън. — Въображението е могъщо нещо.

Тя му отправи бърз поглед, после смръщи нос.

— Причините за безсънието ми нямат никакво значение. Въпросът е, как Сара е могла да спи тук, знаейки, че в камината й има труп, който сама е напъхала там?

Мъжът повдигна рамене.

— Може основата да се корени в медитацията и йогата. Сигурно е притежавала някакви дзен^[1] способности, които са й позволявали да игнорира мъртвеца. — Той направи кратка пауза. — Или пък не е изпитвала угризения, защото е смятала, че е раздала някаква справедливост. Заради което, трябва да призная, изпитвам още по-голямо уважение към нея.

— Чудя се дали е споделила с Мери?

— Съмнявам се, че някога ще разберем. Но в ситуацията, в която се е озовала леля ти, най-разумното нещо е да се спази правилото на трите З. Имам предчувствието, че Сара го е осъзнала сама.

Луси отново се намръщи.

— И какво е това правило на трите З?

— Застреляй, закопай и замълчи.

Тя започна да върти бутилката с вода между дланите си.

— Да, разбирам какво имаш предвид. — Поколеба се за миг, после продължи: — Но се съмнявам, че леля ми е застреляла Бринкър. Мразеше оръжията и в дома й нямаше такива. Трябва да е станало по някакъв друг начин.

— Според мен патологът ще стигне до заключението, че е бил убит с един или няколко удара по главата.

— Ръженът?

— Аха — кимна Мейсън и отпи няколко глътки от водата. — Имаше нещо полепнало по ръбовете му.

— Полепнало?

— Най-вероятно косми. Или нещо друго.

Луси въздъхна.

— Е, откриването на трупа в камината поне обяснява, защо Сара и Мери започнаха да пътуват по-често. Също така нежеланието й да й гостувам в Самър Ривър. От нейна гледна точка поканата да отседна в къща, в която има мъртвец, би била лоша карма.

— Отново се извинявам за прибързаното заключение, че си я пренебрегвала през последните тринайсет години.

Тя му отправи едва забележима усмивка.

— Извинението се приема. Все пак си прав, че има много въпроси. Първият, който ми хрумва, е, защо ще крие тялото тук, в собствения си дом?

— Можеш ли да се сетиш за по-добър начин никога да не бъде намерен и подложен на аутопсия? Повярвай ми, изключително трудно е да се скрие труп. Рано или късно се появява. Изплува на повърхността. Разравя се от проливен дъжд. Предприемачите се спъват в него, когато започнат да строят къщи на изоставени терени.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Луси и потръпна. — Нищо чудно, че не е правила никакви ремонти. Дори козметични.

— Да доведе предприемач, работник или бояджия би било твърде рисковано — отвърна Мейсън. — Всеки опитен майстор би се загледал в тази камина и би започнал да задава въпроси. И сигурно би предложил да й даде името на някой добър фаянсаджия. И тя би отклонила. Което щеше да го накара да се зачуди защо не иска да я оправи.

Луси се замисли за момент.

— Изчезването на Бринкър струвало ли ти се е подозрително?

— Тогава версията беше, че е станал жертва на провалена сделка с наркотици, но баща му не искаше и да чуе нещо подобно. Ако си спомняш, по онова време началник на полицията беше Хобс, а старият Бринкър го държеше постоянно притиснат до стената. Много хора видяха, че си тръгваш от купона с мен онази нощ и поне един от тях — Куин Колфакс, знаеше, че съществува вражда между мен и него. Така че, да, Хобс намина при мен и ми зададе няколко въпроса.

— И какво стана?

— Благодарение на леля ти имах възможност да му изложа фактите едно към едно, но тогава нямах представа какво се е случило с малкия Бринкър. Хобс не разполагаше с никакви доказателства. Разказах му за плановете на Бринкър. Само че нямаше как да докажа думите си, а пък шерифът знаеше, че старият не би искал да чуе и тази новина, така че се съмнявам дали изобщо му е казал.

— А говорил ли е с Джилиън?

— Разбира се. Разпитаха нея, Куин Колфакс, Нолън Кели и още няколко от младежите, които тогава се въртяха около Бринкър. Но всички отрекоха да са знаели, че е имал намерение да те упои и да те изнасили.

— Даже Джилиън?

Мейсън допи водата и остави бутилката настрана.

— Даже тя.

Устните на Луси се изкривиха в мрачна усмивка.

— Излъгала е.

— Да.

Тя се загледа напрегнато в лицето му.

— Спомена, че между теб и Бринкър е имало някаква свада. Какво се е случило?

— След като те докарах дотук онази нощ, се върнах в ранчото и изчаках края на купона. Не ми отне много време, тъй като някой се беше оплакал по телефона. Проведох един разговор с него и го предупредих повече да не се приближава до теб. Той ми налетя, но вместо това разби предната решетка на колата си.

Луси повдигна вежди.

— Разбирам.

— Куин Колфакс беше свидетел на разговора.

— Трябваше да се досетя — поклати глава тя. — Моят ангел хранител не би оставил нещата току-така. Освен че си накарал Бринкър да повреди собствената си кола, отправял ли си му някакви заплахи?

— Бяха по-скоро обещания. Заявих му, че ако ти се случи нещо, ще му се наложи да се разправя с мен.

— Трябвало е да ти повярва — каза Луси. Тя остана мълчалива известно време, докато смилаше новата информация. В очите й проблесна разбиране. — Мислил си, че ако го заплашиш, първо ще се втурне след теб, обзет от ярост, задето си застанал на пътя му.

— Исках да го отклоня от намеренията му поне за известно време.

— И умишлено си се превърнал в мишена. И какво, за бога, си очаквал да стане?

Мейсън не отговори. Само наблюдаваше как поредният за тази нощ шок се стоварва върху нея. Обзе го вледеняващо напрежение. Нямаше никаква представа каква щеше да бъде реакцията й.

— Господи! — прошепна тя. — Имал си намерение да го убиеш, ако тръгне след теб.

Не можеше да направи нищо друго, освен да остави думите й да увиснат помежду им. А и нямаше какво да й каже.

Луси си пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Имам нужда от малко време.

Седеше смълчан в очакване на присъдата й. Преди тринайсет години бе изгарял от желание да прекрачи границата. Тя трябваше да разбере, че по всяка вероятност не се беше променил. Беше готов на много за нея, но имаше неща, които не би могъл да направи. Като да се преструва, че е напълно различен от онзи деветнайсетгодишен хлапак, какъвто бе бил през онова лято. При същите обстоятелства отново бе готов да постъпи по същия начин.

— Не знам какво да кажа, освен да ти благодаря — подхвана тя. — И много, много се радвам, че не си го направил.

Мейсън си даде сметка, че не тази реакция беше очаквал. И все пак не беше сигурен какво би искал да чуе.

— Няма нужда от благодарности — отвърна той.

— Ти беше едва на деветнайсет. За теб това би било непосилно бреме. И леля Сара го е разбрала. И че Бринкър е чудовище, което представлява заплаха както за мен, така и за теб. Поела е отговорността на възрастния в онази ситуация. Била е наясно, че е безсмислено да търси помощ от полицията, защото Хобс не би й обърнал внимание. Сама се е погрижила за Бринкър, за да не се налага да го правиш ти.

Мейсън се загледа през кухненската врата към полицейската лента, опасваща входа на всекидневната.

— Говориш твърде уверено за онова, което е минало през ума на Сара в онази нощ.

— Вече съм сигурна, че зная тайната й и фактите. Хората често ми казват, че много приличам на нея.

— Така ли?

— О, не в ексцентричния смисъл от рода на дете цвете, последовател на просветлението и други подобни. Но дълбоко в себе си я разбирах по-добре от всички останали в семейството ни. А пък тя разбираше мен. Така че, да, като погледна назад, мога да схвана логиката и начина й на мислене.

Мейсън кимна.

— Ясно.

Помежду им настъпи напрегнато мълчание.

— Ти търси ли го? — внезапно попита тя.

— Бринкър? О, да, от време на време през годините. Още щом Арън направи програмата „Алис“, качих в базата данни всичко, което знаех за него. Тя допусна с голяма вероятност, че е бил убит през лятото, в което изчезна.

— Е, поне в тази част се е оказала доста точна.

— Освен това „Алис“ предположи с осемдесет и девет процента сигурност, че Бринкър е убит от някого, който го познава добре, и мотивът е личен. Не е станал жертва на провалена сделка с наркотици.

— Логично заключение. Беше прекалено умен, за да се забърка в такъв сценарий.

— Така е.

Върху лицето й се появи изражение, което би могло да се определи като професионален интерес.

— А случайно програмата ви да е предложила списък с евентуалните заподозрени? — попита тя.

— Качих имената на всички, с които беше общувал през онова лято. Поне тези, за които се сетих. И тя отдели само един със сериозен мотив.

Луси се намръщи.

— Теб?

— Мен.

— Еха. Слава богу, че „Флечър Консултинг“ не е била потърсена за съдействие по делото на Бринкър преди тринайсет години.

Мейсън се усмихна.

— Да, това би ни създало доста неудобства.

— Ами леля Сара? Нейното име беше ли качено в програмата?

— Не. Но пък „Алис“ ни предложи допълнителен списък с възможните извършители.

— Кои?

— Един от тях беше Куин Колфакс.

— С какъв мотив?

— Завист. И двамата с Бринкър бяха на път да наследят финансовите империи на бащите си, но за всички беше ясно — в това число и на самия Куин, в което изобщо не се съмнявам — че Бринкър ще спечели състезанието. Ако се беше случило, рано или късно Куин щеше да бъде изхвърлен от компанията.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм — отвърна Мейсън. — Бринкър не би искал да има съдружник. И щеше да намери начин да се отърве от Куин.

— Е, това не се случи, нали? Кой беше другият заподозрян?

— Нолън Кели.

Луси отново се намръщи.

— Трудно ми е да си го представя.

— Не и ако си наясно, че е бил местният доставчик на дрога и алкохол. Обслужвал е тийнейджърите.

— Не знаех. Но защо ще убива Бринкър?

— Там, където има дрога, винаги има оръжия и от време на време умират хора. — Мейсън отново отпи от друга бутилка вода и я остави настрана. — Впрочем около Бринкър постоянно се носеха слухове за наркотици.

— Смяташ, че е бил нещо като негов доставчик?

— На марихуаната? Да. За халюциногените не съм съвсем сигурен. Нещо не мога да си представя Нолън като дилър от висок клас, който има нужните връзки, за да достави скъпи екзотични наркотици, каквито очевидно Бринкър е разнасял по купоните си. Винаги съм възприемал Кели като дребен разпространител. Не ми се вярва да рискува да си навлече обвинение в убийство. А ако е бил свръзка на Бринкър, защо ще иска да се отърве от най-добрия си клиент?

— Уместен въпрос.

— Дик твърди, че междувременно Кели е извадил бизнеса си на светло. Според него единственото нещо, с което търгува в момента, са недвижимите имоти.

— Тази информация ще ми е от полза — изкриви лице в гримаса Луси. — Все пак мога да реша да се обърна към друг агент. — Загледа се в полицейската лента, опасваща коридора. — Вече можем да кажем със сигурност, че всички предполагаеми теории за изчезването на Бринкър са били погрешни. До сутринта целият град ще знае, че леля Сара го е убила. Чудя се как ще бъде приета новината.

— И аз не знам, но мога да ти кажа едно нещо. Сара е планирала всичко изключително прецизно и го е направила бързо.

— Какво те кара да мислиш така?

— Торбата за трупове.

Луси преглътна с усилие.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Но как човек може да си купи такъв чувал, освен ако не е от медицинските или социалните среди?

— Къде другаде? По интернет. Вероятно е платила допълнително за среднощна доставка.

Тя се намръщи. Остави настрана бутилката с водата и обви главата си с ръце.

— Едно е съвсем сигурно. Тази нощ не мога да спя тук. Нито пък утре, ако си говорим честно. И миналата вечер беше достатъчно неприятно, при това без да знам за трупа в камината. Но сега, когато е съвсем ясно, че тринадесет години това място е било нещо като крипта, няма начин да остана. Ще си взема стая в някой мотел.

Мейсън погледна часовника си.

— Отдавна мина полунощ.

— И какво от това? Мотелите са отворени двайсет и четири часа в денонощието, нали? Нямаше ли някаква стара странноприемница в центъра на града?

— Да, „Харвест Голд Ин“. Възрастта й доста си личи, но е чиста и удобна.

Луси се изправи с усилие.

— Ще се кача горе да си събера багажа.

Прекоси кухнята и излезе в коридора. После спря и погледна Мейсън. Очите й бяха оградени с тъмни сенки.

— Знаеш ли, като се замислиш, това е забележително, нали?

— Че на леля ти й се е разминало убийство? Да, наистина.

— Но сега е мъртва и истината излезе наяве.

— И какво от това? Законът не може да й направи нищо.

— Не.

Луси не помръдна. Просто стоеше и го наблюдаваше с проницателния си поглед.

Нещо в стомаха му се сви на топка.

— За какво мислиш?

Макар да знаеше със сигурност какви мисли я занимаваха в момента.

— Ти работиш в областта на правоприлагането — отвърна му тихо. — Мислех, че ченгетата не обичат съвпаденията.

— Не, но те постоянно се случват. Като автомобилните катастрофи. Нещо не ми харесва накъде биеш.

— А на мен пък ми се струва, че ти вече си там. Ето как стоят нещата, Мейсън. Ние, криминалистите генеалози, имаме някои общи неща с останалите следователи. Всички сме много подозрителни. Вероятно се дължи на фалшивите наследници, появяващи се винаги след смъртта на някой богат човек. Това ни кара да си задаваме въпроси. И познай какво? Ами наясно сме с някои от техниките на разследване.

— Не — каза Мейсън, като се опита да звучи колкото може по-категорично. — Няма да започнеш разследване за смъртта на Сара и Мери. Тя вече беше съобщена като инцидент.

Тя му отправи сияйна усмивка.

— В такъв случай какво лошо има в това да зададем няколко въпроса?

— О, по дяволите, Луси…

— Като гледам така, съществуват две възможности. Първата е, че има някой дълбоко засегнат от смъртта на Бринкър и той търси възмездие. Решил е, че Сара го е убила и й е отмъстил.

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Помисли си само, Луси. Тялото на Бринкър стои зазидано в камината тринайсет години. До тази нощ никой не е знаел, че е там. Имаме всички основания да смятаме, че Сара е отнесла тайната си в гроба. Освен това няма никаква логична причина да допуснем, че след толкова време някой неочаквано е решил, че именно леля ти е убила Бринкър и е взел в свои ръце отмъщението за смъртта му.

— Съгласна съм с теб.

Той си пое дълбоко въздух.

— Добре. Чудесно.

— След което остава другият мотив — акциите на Колфакс.

— По дяволите. — Не каза нищо повече, защото нямаше как да се отрече, че парите винаги бяха един от водещите мотиви.

— Всички са предполагали, че след смъртта на Мери делът й ще мине в ръцете на Куин — продължи Луси. — Поне тя ги е карала да мислят така. Беше сестра на Уорнър, но винаги е изпитвала особена привързаност към племенника си. Въпреки това в един момент е променила завещанието си, без да сподели с никого, и вместо това е прехвърлила акциите си на Сара. На свой ред тя пък ги оставя на мен.

— Подобна теория наистина може да направи Мери обект на инсцениран инцидент.

— Да — каза тя, като преглътна с усилие. — А Сара е случайна жертва.

— Луси…

— Слизам след минутка.

И забърза нагоре по стълбите.

— Дявол да го вземе — изруга отново Мейсън. Но този път на себе си. Защото виждаше всичко, сякаш беше написано на стената.

Луси щеше да започне да задава въпроси и нямаше начин да й попречи. Единственото, което можеше да направи за нея, беше да й пази гърба.