Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (8)

8.

Луси отпи глътка от бялото вино.

— Е, какво мислиш? — попита тя.

— Оказа се права — отвърна Мейсън. — Който и да е свършил тази работа, е бил аматьор от световна класа.

— Това много точно описва леля Сара. Беше жена с много таланти, но ремонтирането на дома не беше сред тях.

Двамата стояха пред огромната камина и оглеждаха плочките, които покриваха лицевата й част. Малко преди това Мейсън беше сменил последните изгорели крушки на полилеите, които не беше успяла да стигне без стълба. След като беше изпробвала една стара и захвърлена в килера, бе стигнала до извода, че той беше прав за опасността от стълбите.

Светлината заливаше целия първи етаж, но на Луси й се струваше, че къщата е мрачна както винаги, а най-тъмна от всички стаи беше всекидневната с облицованата камина. Нещата може би щяха да се променят, когато запалеше в нея истински огън.

Мейсън отпи от бирата, наведе се и почука с длетото върху една от плочките. Част от варовия разтвор, който я крепеше към стената, се посипа като фин прах.

Изправи се и остави бутилката на страничната масичка.

— Замазката е в много лошо състояние. Вероятно ще успея да ги сваля с голи ръце.

— Чудя се защо не е извикала професионалист да ги сложи — обади се Луси.

Той поклати глава и заоглежда неравно подредените плочки с изражението на лекар, преглеждащ обречен пациент.

— Ние от железарския бизнес постоянно се сблъскваме с подобна грешка. Хората се опитват да правят някои неща сами, за да си спестят малко пари. После поправянето на щетите им излиза по-скъпо, отколкото ако в самото начало е направено както трябва.

Луси се усмихна.

— За щастие аз мога да си позволя една вечеря. Колко време според теб ще ти отнеме?

— Не много. Около два часа. Ще работя бавно, за да не повредя оригиналната облицовка.

— Около два часа. — Тя погледна часовника си. — Защо първо не вечеряме, а после да свалиш плочките?

— Чудесно хрумване.

Той изглежда в изключително добро настроение, мислено отбеляза Луси. Не, може би не весел, а по-скоро изпълнен с приятно очакване. Виждаше се в очите му.

Беше просто една вечеря. Тогава защо се чувстваше леко притеснена?

— Как ти звучи сьомга на тиган? — попита тя.

— Много добре. Даже страхотно.

— Хайде.

Тя тръгна през широкия коридор, който разделяше всекидневната от антрето и водеше към старомодната кухня. Мейсън я следваше по петите.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

— Можеш да наредиш масата. Чиниите са в остъкления бюфет. Сребърните прибори са в чекмеджето до хладилника.

Мейсън се залови за работа с вид на доволен от себе си човек.

— Нолън Кели дойде в магазина почти веднага след като ти си тръгна — подхвърли той.

— Така ли? — Тя отвори хладилника и извади сьомгата, предварително маринована в олио, лимонов сок и соев сос. — Видях го да седи на една маса пред кафенето.

— Досетих се, че си го забелязала. Беше с Джилиън Колфакс.

— Да. Видях и нея.

Мейсън отчупи парче хляб и отхапа залък.

— Така си и мислех. Леля ти каза ли ти, че Джилиън се омъжи за Куин Колфакс?

— Спомена ми. Не беше голяма изненада.

— Не — съгласи се той. — Винаги се е целела високо. А най-високо в Самър Ривър стоеше синът на Уорнър Колфакс.

— От колко време са женени?

— Дик каза, че са се оженили една или две години, след като са завършили колежа.

— Учудена съм, че още нямат деца.

Мейсън сгъваше книжните салфетки с прецизността на човек, изработващ оригами.

— Не мисля, че бракът им върви така, както би искала Джилиън.

Луси остави гевгира с измитото китайско зеле на плота до печката.

— В какъв смисъл?

— Според чичо ми всички смятали, че когато Уорнър Колфакс си набил в главата мисълта да отвори своя собствена винарна в долината, ще остави на сина си да ръководи корпорацията му.

Но не е станало така.

— Не. Според слуховете старият си довел някакъв външен човек за изпълнителен директор.

— Обидата трябва да е била доста дълбока.

— Вероятно. — Мейсън нагласи дръжките на ножа и вилицата, така че да съвпадат идеално с долния ръб на салфетката. — Куин трябвало да се занимава с маркетинга на винарната.

— Джилиън едва ли е изпаднала във възторг. Може би това е обяснението, че все още нямат деца.

— Възможно е. — Той подреждаше вилиците с изключително внимание. — Знаеш, че Колфакс откупиха дяловете на съдружниците си от компанията, която навремето се казваше „Колфакс и Бринкър“, нали?

— Да. Леля Сара спомена нещо такова. Каза ми, че Бринкър бил толкова съкрушен от смъртта на сина си, че изгубил интерес към предприятието. Продал частта си на Колфакс и след няколко месеца починал от инфаркт.

— Първото нещо, което новият собственик направи, след като получи акциите на съдружника си, беше да промени името на „Колфакс Инкорпорейшън“, което би трябвало да ти говори нещо.

Тя се усмихна.

— Искал е целият свят да разбере, че фирмата е негова и само негова.

— Което е естествено. Дик също прекръсти железарския магазин веднага щом го купи. Ние с Арън нарекохме нашата фирма „Флечър Консултинг“.

— Схванах. Но това, което ме изумява, е, че Уорнър е пренебрегнал собствения си син, когато е трябвало да избира изпълнителен директор.

— Предполагам, че Куин не се е доказал като добър мениджър.

— Мислиш ли, че Джилиън ще го зареже?

— Нямам представа. — Мейсън сложи чашите на масата. — Но ми се струва, че ако реши да го направи, ще изчака до сливането. Много пари са замесени там. Дик казва, че компанията е структурирана така, че съпругите, като Джилиън, разполагат с неограничен пакет акции, но при евентуален развод ги губят. Според него това се е случило с първата жена на Уорнър, майката на Куин. Зарязал я заради друга, която била на половината на неговите години. Бившата мисис Колфакс сигурно е добре осигурена, но е трябвало да се откаже от акциите си в корпорацията. — Той направи кратка пауза, за да подсили впечатлението. — Идеята е всички дялове да останат в семейството.

Луси погледна през прозореца на кухнята, където над старата овощна градина вечерната светлина беше започнала да избледнява.

— Но сега правилото е нарушено, защото аз наследих акциите на Мери Колфакс.

— Точно така.

Мейсън замълча. Тя се обърна и го улови да я наблюдава с напрегнат интерес.

— Какво?

— По-рано днес говорех съвсем сериозно, Луси. Не би искала да се окажеш в центъра на скандалите в рода Колфакс.

— Благодаря ти за съвета — отвърна му с театрална любезност тя.

— Но няма да го послушаш. Искаш ли да ми обясниш защо?

— Още не. Все още го обмислям.

— Тогава да опитаме с нещо друго. Какво смяташ да правиш с Нолън Кели? Той си е набелязал къщата и няма да престане да ти досажда.

— Знам.

— Имаше намерение дори да дойде дотук днес следобед.

Тя се върна при горещия тиган.

— Така ли?

— Казах му, че ще излизаш на покупки. Тогава заяви, че ще намине вечерта. Наложи се да му обясня, че имаш други планове.

Луси застина с бутилката олио в ръка.

— Така ли му каза?

— Да. Реших да те отърва от него.

Тя се обърна рязко, подпряла ръка върху плота.

— Моля?

— Знаеш, че ще се опита да те притисне да продадеш къщата чрез неговата агенция.

— И си позволи своеволието да го уведомиш, че ще съм заета целия следобед и вечерта?

— Разбира се. Защо не? Ти сама каза, че все още не искаш да говориш с него за имота.

— А ти реши на своя глава да му кажеш, че не съм свободна?

Веждите му се присвиха тревожно.

— Изглеждаш като полудяла.

— Раздразнена. Ядосана. Но за твой късмет, не съм полудяла. Никога не си ме виждал в такова състояние и сигурно така е по-добре. Но нека си изясним нещо още сега. Не си ми личен секретар. Аз съм голям човек. Мога сама да се грижа за делата си. Нямам нужда някой да планира живота и ангажиментите ми, докато съм в града. Съвсем ясно ли се изразих?

Мейсън успя да се престори едновременно на съкрушен и объркан.

— Просто исках да ти направя услуга.

Тя насочи показалеца си към него.

— Когато ми трябва услуга от теб, ще ти я поискам. Ясна ли съм?

— Никакви услуги. — Той вдигна ръка с обърната към нея длан. — Няма проблеми.

Страхотно. Вероятно го беше засегнала. Или пък не. Трудно беше да се каже за човек като Мейсън Флечър.

Луси се усмихна.

— Радвам се, че се разбрахме. Сега можеш да довършиш подреждането на масата.

— Да, мадам.

Той приключи работата с обичайната си сръчност и лекота. В паметта й изплува споменът за нощта, когато я беше откарал у дома от купона на Бринкър. Спомни си как умело държеше всичко под контрол. Не само стария пикап, но и себе си. И тогава в съзнанието й изникна нещо, което леля й й беше казала за него. Някой ден този млад човек или ще се научи да се огъва, или ще се прекърши.

Поне засега Мейсън не даваше никакви признаци, че се е научил да се навежда, още по-малко изглеждаше пречупен. Ала нямаше как да не забележи сенките дълбоко в очите му. Не се дължаха на покруса или отчаяние, или поне тя си мислеше, че не това вижда. Беше по-скоро смазваща умора, примесена с примирение, сякаш беше прекарал последните няколко години в търсене на нещо, което искаше или от което имаше нужда, и най-сетне беше започнал да приема мисълта, че никога няма да го открие.

— Какво те накара да се върнеш в Самър Ривър? — попита тя. — Нещо, случило се в работата или лични причини?

Той я погледна през масата.

— Ти каза, че нямаш нужда от секретарка или от някой, който да подрежда живота ти. Е, добре. Аз пък не се нуждая от изповедник.

Луси се изчерви.

— Прав си. Извинявай. — Пусна китайското зеле в тигана при сьомгата. — Но имам няколко въпроса за последния купон на Бринкър. Мога ли да ти ги задам?

— Питай — кимна той.

— Никога не съм се хващала на приказката, че си ме измъкнал оттам само защото си смятал, че не мога да се оправя сама с тълпа щуро купонясващи тийнейджъри.

— Не беше приказка.

— Наистина ли допускаше, че мога да се напия? Може и да бях само на шестнайсет, но нито пиех, нито вземах наркотици.

— Леля ти така и не ти е казала истината, нали?

Тя го погледна.

— Очевидно не, след като нейната история абсолютно се покриваше с твоята — била съм прекалено малка, хвърляла съм се презглава, дрън-дрън-дрън…

Мейсън взе бирата и подпря едното си рамо на хладилника.

— Добре тогава. Щом си толкова пораснала, ето ти я истината. В нощта на купона до мен стигна слух, че Бринкър те е набелязал.

— Какво? — Почувства се така, сякаш силен порив на вятъра я беше извадил от равновесие. — Не разбирам.

— Какво в думата набелязал не ти е ясно? Имал е намерение да те дрогира, да те изнасили, да заснеме всичко и да пусне записа в интернет.

— Мили боже! — Тя се подпря на плота и сграбчи ръба му с две ръце. Като ударена от мълния е най-точното описание на състоянието, в което беше изпаднала, мислено отбеляза тя. — И ти си знаел?

— Дочух само слухове, но ми се струваше неразумно да се рискува. Затова, да, след като не успях да се свържа с леля ти, тръгнах да те търся.

— Всички хлапета в града са знаели, че ще отида? — извиси глас Луси.

— Съмнявам се. Онзи умееше да пази тайните си. Но все пак е споделил с някого.

— С кого?

— С Джилиън.

— Джилиън — повтори Луси, почти замаяна от шока. — По онова време дори не съм предполагала, че знае коя съм. Тя беше местната кралица и мажоретка, докато аз бях просто едно дете от друг град, дошло да прекара лятото при леля си.

— Повярвай ми, много добре знаеше коя си.

Тя се намръщи, размишлявайки върху думите му.

— Защото си е падала по Бринкър, а той е набелязал мен.

— Нещо такова. А той винаги получаваше онова, което поиска.

— Защо пък ще пожелае мен? Не бях неговия тип. Харесваше момичета като Джилиън.

— За него това си беше просто една отвратителна игра. Момчето беше социопат. Ако беше останал жив, сигурно щеше да стане сериен изнасилвач или дори сериен убиец. Кой знае? Ти представляваше онова, което той никога не можеше да бъде — сладко възпитано хлапе. И му се е приискало да те смачка.

Луси си пое дълбоко въздух.

— Това е много… достойно от твоя страна. Очевидно си научил някои неща за човешката природа, докато си си изкарвал прехраната, преследвайки лошите момчета.

— Да, сигурно.

Внезапно надуши миризмата на китайското зеле и сьомгата. Обърна се рязко, сграбчи горещия тиган и го дръпна от котлона. За момент застина неподвижно, загледана в съдържанието му.

— Ти беше прав — каза накрая. — Наистина ти дължа благодарност, задето ме спаси.

— Не.

— Да. Очите й срещнаха открито неговите. — Ако Бринкър беше осъществил пъкления си замисъл, щях да съм сериозно травмирана. Животът ми сигурно щеше да поеме в съвсем друга посока и най-вероятно не в най-добрата. Така че… благодаря ти.