Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (24)

24.

Не бързаха да приключат с кафето и десерта. Беше доста късно, когато четиримата напуснаха ресторанта. По това време главната улица беше пуста. Бутиците и магазините бяха тъмни. Тереза и Рейф изразиха желание отново да излязат заедно, преди Луси да напусне града, качиха се в колата си и си тръгнаха.

Мейсън обви ръка около кръста на Луси. Тя не я отблъсна. Привлече я малко по-близо, наслаждавайки се на трепета, който го обземаше всеки път, щом я докоснеше. Красивата рокля, която беше облякла, изглеждаше едновременно семпла и съблазнителна. Високите токчета на сандалите й отекваха като кърваво стакато по плочките на тротоара.

Той премисляше възможностите. Последното нещо, което искаше, беше да я заведе обратно в местния хотел. Но от друга страна, в малкия град нямаше много места, където една двойка би могла да отседне и да запази в тайна личния си живот. И се съмняваше, че Луси ще остане доволна, ако й предложеше малка любовна игра на задната седалка на колата му.

Не че това би го притеснило. Щеше да му бъде приятно да прави любов с нея при всякакви обстоятелства. Но беше горд. Искаше да я впечатли. Което щеше да бъде трудно върху седалката. В покрайнините на града имаше малък мотел, но беше съвсем сигурен, че това също щеше да бъде проява на лош вкус. Освен това съществуваше реална опасност някой случайно да мине оттам и да разпознае колата му.

Ако обаче отидеха малко по-далече, като например до Хилдсбърг или до Санта Роса, или дори до брега, биха могли да намерят подходящ мотел. Тайно погледна часовника си. Минаваше десет. Щеше да наближава полунощ, докато откриеха скришно място, в случай че Луси одобреше плана му.

После оставаше проблемът с връщането в градския хотел на сутринта. Не му се искаше тя да се чувства, сякаш върви по алеята на срама, докато се прибира в стаята си. Със сигурност половината град щеше да знае, че е прекарала нощта с него. Щеше ли това да я притесни? А дали щеше да се съгласи изобщо?

Съмнения. Съмнения.

Хотелът се намираше само на една пряка. Трябваше да състави план, и то веднага. Чудеше се дали на Луси й е хрумнала мисълта за секс.

— Стори ми се интересно, че Тереза спомена Джилиън като една от многото, изпитали облекчение от новината за изчезването на Бринкър — каза тя. — Виждал ли си я, след като напуснах града?

Мейсън потисна надигащия се стон. Това беше отговор на един от въпросите. Луси нямаше намерение да прави секс с него в някакъв неизвестен мотел. Изтика мислите в дъното на съзнанието си и се опита да извика на тяхно място спомени.

— Джилиън? Естествено, виждал съм я няколко пъти, но тя ме отбягваше след онази нощ.

— Не се учудвам. Трябва да е знаела, че обвиняваш нея за онова, което едва не ми се случи тогава.

— Сигурно Бринкър я е използвал, за да те примами там. Което я прави нещо като негов съучастник.

— Това е грубо. Вероятно не е била наясно с намеренията му.

— О, напротив. Знаела е.

Далечна сирена раздра тишината над притихналия в тъмнината град. Той усети как Луси се стегна под ръката му. Притисна пръсти към хълбока й и тя се отпусна.

— В големия град свикваш с постоянния вой на сирените — поясни вече съвсем спокойно. — Но когато ги чуеш в провинцията, винаги привличат вниманието ти.

Втори пронизителен вой последва думите й.

— Местната пожарна — каза Мейсън. — Трябва да е нещо сериозно.

И внезапно се закова на мястото си, принуждавайки и нея да спре. Обърна се леко по посока на звука. Редицата магазини по главната улица скриваха гледката, но провокираха интуицията му.

— По дяволите — измърмори той.

Луси застина неподвижно.

— Мили боже! Нали не мислиш…?

— Тези пожарни определено поеха по шосето, което води към къщата на леля ти. Има само един начин да разберем със сигурност.

Освободи кръста й и я улови за китката. Двамата затичаха към колата. За секунда се зачуди как една жена може да бяга на толкова високи токове, но нямаше време да размишлява върху необикновените й умения.

Включи двигателя и потегли, преди Луси да закопчае предпазния си колан. Тя седеше напрегната до него.

— Може да е нещо друго — подхвърли с надежда. — Някакъв хамбар…

— Може би.

— Но не е, нали?

— Не, не мисля.

 

 

Къщата беше обгърната в пламъци. Огънят бълваше и от двата етажа. Към нощното небе се извисяваше стълб от черен пушек. На алеята отпред се тълпяха пожарни, полицейски коли и линейка. Маркучите се извиваха по земята като питони. Обилни водни струи се стичаха по пътеката.

Мейсън намери място да паркира встрани от овощната градина. Двамата с Луси забързаха към мястото на произшествието. Дори от разстояние горещината беше непоносима.

Той приближи към един от полицаите.

— Това е Луси Шеридън. Тя е собственичка на къщата.

Униформеният кимна към младата жена.

— Чух, че Сара е оставила имота на племенницата си.

— Бях решила да я постегна и да я обявя за продан — обади се Луси. — Но, изглежда, тук продължават да се случват разни неща.

— Да, тяло в камината… — съгласи се полицаят. — А сега и това. Шерифът няма да е особено щастлив.

Някой го извика и той бързо тръгна нататък.

Към тях се приближи един от пожарникарите. Върху куртката му беше изписано името Легет.

— Вие ли сте собственичката, мис?

— Да — потвърди тя.

— Някаква вероятност вътре да е имало някого тази вечер?

— Не, слава богу — отвърна Луси и обви ръце около раменете си. — Къщата беше празна. Отседнала съм в града.

— Е, и това е добра новина — отбеляза Легет. — Надявам се, че има застраховка.

— Да, последната полица е платена до края на годината — увери го тя. — Имате ли представа от какво може да е възникнал пожарът?

— Все още не — поклати глава мъжът. — Къщата беше много стара. Причините може да са различни, като се започне от електрическата инсталация и се стигне до нелепа случайност. Ще има разследване, но едва след като нещата се уталожат. Това ще отнеме няколко дни.

И той отиде да се присъедини към екипа си.

Луси погледна към Мейсън.

— Обзалагам се, че не е късо съединение.

— Това е обречен облог — отвърна той. — Отказвам да го приема.

— Също така сериозно се съмнявам, че пожарът е възникнал случайно.

— Зависи какво разбираш под случайност.

— За какво му е, по дяволите, на някого да пали къщата на Сара? И защо сега?

— Може би, защото, който и да го е направил, не е успял да намери онова, което е търсил снощи, и е решил, че най-безопасният начин да е сигурен, че уличаващите доказателства са изчезнали, е като й драсне клечката.

— Какви улики би могла да притежава? — учуди се Луси.

— Тя е знаела, че Бринкър е серийният изнасилвач. А вероятно и някои други неща.

— Така изглежда. Но в такъв случай лично аз бих предположила, че ги е скрила заедно с тялото.

— Не и ако е допускала, че при откриването им може да пострадат невинни хора — възрази Мейсън.

— Прав си — съгласи се тя замислено. — Но ако е смятала така, повярвай ми, щеше да ги унищожи още преди тринайсет години.

— Който и да е подпалил къщата, не е бил сигурен в това.

Луси се загледа в горящата постройка.

— Мисля, че това решава проблема с опаковането на вещите на Сара и отнасянето им на вещо лице.

— И на мен ми се струва така.

— Едно е сигурно — тази среща не свърши така, както се надявах.

— Да, и аз си мислех за друг край — подхвърли Мейсън. — Смятах да излезем извън града за следващата.

Тя му хвърли бърз поглед. Изражението й беше неразгадаемо. Очите й приличаха на загадъчни кладенци.

— Имаш ли конкретно предложение? — попита равно.

— Какво ще кажеш да отидем до брега утре?

— Това няма да бъде истинска среща, нали?

— От личен опит знам, че когато в някой случай стигна до задънена улица, посещението на местопрестъплението винаги помага.

— Мили боже, да поканиш някого извън града, за да посетиш местопрестъпление — отбеляза Луси. — Виж, това е нещо, което липсва на агенцията за запознанства.

— Какво?

— Оригиналност.