Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (14)

14.

Винарната на Колфакс беше умела репродукция на вила в стила на стария Средиземноморски свят. Беше разположена на осеян с вековни дървета склон, от който се откриваше красива гледка към лозята и реката. Приемът за рождения ден се провеждаше в дегустационната зала, представляваща обширно пространство с облицовани стени, декорирано в приглушени нюанси на охра и тъмночервено. Френските прозорци бяха отворени, за да може множеството да се разпростре върху широката тераса.

Луси не беше изненадана от броя на гостите. Уорнър Колфакс и семейството му се движеха сред елитните кръгове на винопроизводителите. Поканата за подобно събитие беше нещо като символ на социален статус в долината.

Бяха посрещнати от усмихнатата Джилиън, която незабавно ги поведе към мъж на средна възраст, облечен в шит по поръчка спортен костюм, състоящ се от сако с къси ръкави и безупречен панталон в провинциален стил.

Небрежната винарска елегантност в мъжки вариант — мислено заключи Луси.

— Познавате ли свекър ми? — попита домакинята.

Жизнерадостната й усмивка не се промени, но напрежението, което Луси беше усетила още сутринта, сякаш постоянно набръчкваше ъгълчетата на устата и очите й.

— Не — отвърна тя.

— Движим се в различни кръгове — прибави Мейсън.

Джилиън не обърна внимание на сухия му пренебрежителен тон и си проправи път през тълпата. Уорнър Колфакс беше нисък, набит човек, плешив и с доста закръглени рамене, гръден кош и корем. Но онова, което му липсваше като външност, се компенсираше изцяло от далеч по-младата, по-висока и много красива жена до него.

— Това трябва да е новата мисис Колфакс — отбеляза Мейсън.

— Да — кимна Джилиън и в гласа й се прокраднаха ледени нотки. — Ашли.

Тя спря до малка група, събрала се около свекър й, и му отправи ослепителна усмивка.

— Уорнър, много се извинявам, че ви прекъсвам — подхвана, без да дава никакви признаци на съжаление, — но исках да те уведомя, че Луси Шеридън и Мейсън Флечър пристигнаха. Всички толкова се радваме, че намериха време да ни почетат с присъствието си.

Възрастният мъж се обърна и Луси за първи път успя да го огледа отблизо. Не изглеждаше като лукавия, любезен и хитър търговец, какъвто си го беше представяла. Напротив, приветства я с обезоръжаваща топлота. Сивите му очи засияха насреща й, сякаш наистина беше доволен да я види.

Човек трябваше да се вгледа по-внимателно, за да забележи хладната пресметливост зад вежливостта му, мислено отбеляза Луси. Без съмнение Уорнър Колфакс се опитваше да намери най-удачния начин да я манипулира.

Може би, в крайна сметка, точно така изглеждаше един истински търговец.

И му отправи възможно най-очарователната си усмивка в стил „Поздравления, ти си най-дълго издирваният изгубен наследник“.

— Луси Шеридън — подхвана той. — За мен е истинско удоволствие. — Внезапно лицето му придоби мрачно изражение: — Толкова съжалявам за смъртта на леля ви. Не я познавах добре, но сме се срещали от време на време заради приятелството й със сестра ми. Двете с Мери бяха много колоритни личности и истински професионалистки.

— Благодаря ви — отвърна младата жена. — Моля, приемете моите съболезнования за Мери. И двете много ще ми липсват.

— И аз благодаря — върна предишната си усмивка той. И отправи преценяващ поглед към Мейсън: — Не съм сигурен, че сме се виждали преди, но пък се познавам с чичо ви. Случайността ни среща от време на време.

— Е, градът е малък — отбеляза Мейсън.

Уорнър се засмя.

— Така е. Толкова се радвам, че и двамата успяхте да дойдете.

Мъжете стиснаха ръцете си. Тогава домакинът докосна рамото на жена си с хладен, собственически маниер.

— Съпругата ми Ашли — представи я той.

— Луси. — Жената се усмихна, сякаш да потвърди думите му.

За разлика от него, тя се държеше хладно и резервирано. Ако човек се загледаше продължително в красивата линия на челюстта и патрицианския й нос, щеше да забележи и тревожната извивка на безупречно оформените й вежди. Двете с Джилиън имаха нещо общо, помисли си Луси. И двете бяха напрегнати, може би дори уплашени.

Но когато Ашли насочи вниманието си към Мейсън, което стана само за едно премигване на очите, ледената маска се стопи, изкарвайки на показ целия й чар.

— Мейсън, какво удоволствие — измърмори тя. Усмихна се отново, но този път успя да включи и Луси. — Елате с мен и двамата. Лично ще се погрижа да опитате специалното вино „Ризърв“ на Уорнър, което ще се разлива в изобилие тази вечер.

Запъти се през тълпата към дългия, полиран бар. Луси я последва. Мейсън вървеше на крачка от нея. Имаше нещо интимно и в същото време покровителствено в начина, по който показваше на всички, че на този прием е дошъл именно с нея.

Вълнуващо беше да знае, че можеше да го докосне по всяко време. Беше й харесало по-рано днес, когато бе обвил силната си ръка около раменете й и я бе повел към колата. Дори прекалено много. Харесваше й миризмата му. От чистото, мускулесто тяло се носеше едва доловим аромат на афтършейв.

Той се отличаваше от тълпата, или поне така й се струваше. Можеше да се обзаложи, че силата, излъчвана от повечето мъже в салона, се дължеше на парите или на добрите социални и политически връзки. Докато у Мейсън беше съвсем различна. И не беше само физическа, размишляваше Луси. Беше сила, на която може да се разчита в труден момент. Стоманените жилки в него бяха примесени със старомодни добродетели като чест, смелост и решителност. Беше от хората, които винаги поемаха цялата отговорност за действията си. Още като тийнейджърка бе усетила несломимия му дух. И това важеше в пълна сила и тогава, и сега.

От начина, по който останалите гости го наблюдаваха тайно, ставаше ясно, че повечето от тях бяха схванали посланието. Никой не би искал да си има работа с Мейсън Флечър.

Оглеждаха го преценяващо. Подозираше, че се опитват да се убедят, че въпреки онова, което усещат инстинктивно, парите и връзките им гарантират по-високо положение в обществото. Докато жените гледаха на него по съвсем различен начин. Случайно доловените реплики варираха от просто любопитство до дискретен сексуален интерес.

На Луси й беше много по-лесно да анализира въздействието на Мейсън върху другите, отколкото да разбере собственото си объркано отношение към него. По време на многобройните си срещи напоследък беше попадала на приятни и интересни мъже. С някои от тях дори можеше да се получи. Най-малкото трябваше да почувства известно съжаление, когато отношенията им не успяваха да прераснат в нещо, което да издържи на времето. Но всеки път, когато слагаше край на поредната връзка, изпитваше облекчение, а не отчаяние. Вярно, беше плакала няколко пъти, но преди всичко защото дълбоко в себе си знаеше, че вината за неуспеха беше в нея.

Проблеми с обвързването.

Но тази вечер направи едно откритие. Беше търсила мъж като Мейсън.

Може би трябваше да се обади на доктор Престън и да й каже за промяната, случила се с нея по средата на разследването на вероятно убийство. Но после реши, че идеята не е добра. В света на терапевтите пациент, обсебен от конспиративна теория, е много по-притеснителен, отколкото друг, страдащ от обикновени фобии.

Луси се усмихна на себе си.

Мейсън я изгледа остро.

— Какво има?

— Нищо — прошепна тя. — Просто една мисъл. Забрави.

Ашли спря до продълговатия бар и се обърна към една от жените, която не беше облечена като сервитьорка.

— Бет, би ли наляла две чаши от „Ризърв“ за двама много специални гости? — каза тя.

Жената се обърна. Къдравата й кестенява коса беше подстригана така, че ограждаше като в рамка острите й черти. Гледаше към света през очила с дебели черни рамки. На Луси лицето й й се стори познато.

Щом забеляза Мейсън, любезната й усмивка се претопи в сластна наслада.

— Здрасти, Мейсън — възкликна тя. — Помниш ли ме? Бет Кросби. Доста време мина. Чух, че си се върнал в града.

Той се усмихна.

— Радвам се да те видя отново. Очевидно дипломата ти по технология на винопроизводството върши добра работа.

— О, определено. Аз съм главният технолог във винарната на Колфакс — отвърна Бет с неприкрита гордост. Взе отворена бутилка „Ризърв“ и застана пред него и Луси. — Както казах, чух, че си се върнал, Мейсън. Имах намерение да намина покрай железарския магазин и да те поздравя, но напоследък бях много заета. Но е чудесно, че те виждам отново. Как вървят нещата?

— Много добре. Мога ли да ти представя Луси Шеридън?

— Здрасти, Луси — обърна се към нея жената и наля червено вино в двете чаши. — Нямаше да те позная. Преди години на няколко пъти сме се разминавали по улиците, но нищо повече.

— Спомням си — усмихна се другата. — Приятно ми е да те видя.

— Много добре познавах леля ти. Колекционирах антики, свързани с производството на вино. Сара ми намери няколко изключителни екземпляра. Мистър Колфакс ми позволи да подредя някои от тях в изложбената зала. Туристите обичат подобни неща. Със съжаление научих за катастрофата.

— Благодаря ти — кимна Луси. Запита се колко ли пъти още щеше да й се наложи да произнесе тези думи. — Поздравявам те за високата ти позиция във винарната.

— Благодаря — усмихна се гордо Бет. — Нямаше да съм тук, ако мистър Колфакс не ми беше дал шанс. Нае ме веднага след колежа и ми осигури най-съвременното оборудване. Каза, че винаги се доверява на интуицията си, когато става въпрос за талант.

— Уорнър не сбърка с избора си — намеси се Ашли. В тона й се долавяше нетърпение, но любезната усмивка остана на лицето й. — До този момент „Ризърв“ е най-доброто творение на Бет. Съпругът ми е убеден, че ще успее да наложи марката в света на виното.

— Опитайте го — подкани ги Бет. Остави бутилката и зачака реакцията им.

Луси вдигна стъклената чаша с високо столче.

— Аз не съм познавач — предупреди тя.

— Нито пък аз — обади се Мейсън. — Ако ставаше въпрос за бира…

Жената се засмя.

— Хайде, опитайте го.

Луси покорно пристъпи към протоколната проба на напитката. Разклати внимателно чашата, вдъхна аромата и отпи малка глътка. Вкусът му се оказа опияняващ и наситен.

— Чудесно е — заяви тя.

— Все още е доста младо — поясни Бет. — Но пък си има всичко останало. Малко е резливо, но му дайте още една-две години.

— Магията на виното — усмихна се Луси.

— Не е магия — възрази другата. — Съвременното винопроизводство е цяла наука. Ако искате, с удоволствие ще ви разведа из винарната ни някой ден.

— Благодаря — кимна гостенката. — Звучи интересно.

На Ашли очевидно й беше омръзнало.

— Да излезем на терасата. Там е по-приятно да се разговаря. В салона е прекалено шумно.

Луси и Мейсън отново я последваха през тълпата. Доста хора се бяха събрали на групи на просторната, осветена от фенери веранда, но домакинята не се спря, за да ги представи. Като управляема ракета, насочена към конкретна цел, продължи напред, докато намери усамотен ъгъл. Най-после спря и отправи пронизващ поглед към Луси.

— Без съмнение вече си давате сметка, че откритието за наследените от вас акции е шок за цялото семейство — подхвана тя.

— Самата аз бях изумена — отвърна гостенката. — Но много повече ме стъписа смъртта на Сара и Мери.

Елегантната челюст на Ашли видимо се стегна.

— Такава трагедия. Аз съм нова в този дом, както сигурно знаете. Омъжих се за Уорнър преди по-малко от година. Съжалявам, че така и нямах възможност да се запозная с леля ви. Не проявявам интерес към антиките. Естествено, виждала съм Мери, но сме се срещали само един или два пъти.

От сянката се появи висок млад мъж.

— Което обяснява, защо никой не знаеше, че е оставила акциите си на Сара Шеридън — обади се той.

Забележката беше направена с плътен, наситен глас. Новодошлият се усмихна тъжно.

— Сесил — каза Ашли, очевидно облекчена от присъствието му. — Позволи ми да ти представя Луси Шеридън и приятеля й Мейсън Флечър. Луси, Мейсън, това е Сесил Дилън, изпълнителният директор на „Колфакс Инкорпорейшън“.

— За мен е удоволствие — кимна мъжът.

Би могъл да играе ролята на изпълнителен директор в игрален филм, мислено отбеляза Луси. Беше достатъчно висок, с тъмна коса, сякаш изсечени черти, мускулесто тяло и проницателен поглед, който не пропускаше нищо.

Той й се усмихна топло и задържа пръстите й малко повече от необходимото.

Когато се обърна към Мейсън, изражението му стана хладно делово. Ръкуването между двамата беше бързо и кратко.

Един силен мъж се изправя срещу друг и се опитва да го прецени — мислено реши Луси.

— Обичайна практика ли е в една семейна корпорация да се кани външен човек за най-високия пост? — попита тя, като се опита да уталожи напрежението, което сякаш нагнети атмосферата.

Сесил й се усмихна.

— След като толкова много фирми прибягват до това, не виждам защо да не го правят и фамилни корпорации. Понякога причината е, че сред членовете на семейството няма такъв, който да притежава необходимата квалификация, за да поеме отговорността. Или пък никой не иска поста. Личните взаимоотношения са доста сложна материя. Често за всички е по-лесно, ако човекът, принуден да взема ежедневно решения, не е роднина.

— Да, звучи логично — отбеляза Луси.

— Но сега, за първи път, в борда на директорите ще влезе външен човек — намеси се Ашли и я изгледа изпитателно. — Това определено ще промени нещата. Знаете ли, че има предложение за сливане на фирмата?

— Чух нещо такова.

— В такъв случай ще използвам възможността да ви предупредя, че семейството е сериозно разделено по отношение на тази възможност. Изглежда, вие държите решаващия дял от акциите.

— Ей! — вдигна ръка Сесил. — Това е прием по случай рожден ден. Никакви разговори за работа тази вечер. Двамата с Луси можем да обсъдим плюсовете и минусите от сливането някой друг път.

— Прав си — съгласи се Ашли. — Нито времето, нито мястото са подходящи. Просто този въпрос занимава всички ни през последните няколко седмици. Сделката вече трябваше да е факт. А сега е такъв хаос!

Сесил пое контрол над ситуацията, като докосна ръката й с лек, красноречив жест. Предупреждава я да запази спокойствие — досети се Луси. Обзелото я напрежение беше почти осезаемо.

— Мисля, че засега е достатъчно — заяви той. — Защо не се върнеш при другите си гости? Знаеш, че Уорнър обича да си при него в такива случаи. Ще обясня положението на Луси друг път.

— Да, разбира се — отвърна Ашли. Стегна се с видимо усилие и дари Мейсън с очарователна усмивка: — Ще ви видя по-късно. Забавлявайте се.

После се обърна бързо и изчезна сред тълпата.

— Извинявам се заради нея — каза Сесил на Луси. — В семейството има голямо напрежение. Винаги го е имало. Предложението за сливане извади нещата на показ. Смъртта на Мери и откритието, че е оставила акциите си на външен човек само още повече ги усложни. Всичкото си останало имущество е завещала на Куин. По-голямата част от него е под формата на собственост в областта, закупена преди години, когато земята е вървяла евтино.

— Имате ли някаква представа какво е било нейното отношение към сливането на фирмата? — попита Мейсън.

— Никога не се е интересувала особено от семейния бизнес — поясни Сесил. — Но при възникнали разногласия в борда винаги е гласувала с Куин. А той, от своя страна, по принцип подкрепя решенията на баща си.

— Но не и този път — отбеляза Луси.

— Не. Уорнър е против сливането поради чисто сантиментални причини. „Колфакс Инкорпорейшън“ е негово творение. Построил го е почти от нищото. Но вече не взима активно участие в управлението. Сега страстта му е винарната. Опасявам се, че без него е само въпрос на време предприятието да се срине. Успехът на фирмата се дължеше на неговата безпогрешна интуиция за инвестиции. За нещастие в семейството няма друг, който би могъл да заеме мястото му. На всички им липсва усет за пазара. И са наясно с това.

— А вие? — обади се отново Мейсън.

— Мен ме бива в това отношение — отвърна другият, като повдигна самоуверено едното си рамо. — При това много. Затова Уорнър ме назначи на този пост. Но когато става въпрос за сърфиране из пазарите в дългосрочен план, Колфакс е истински гений. Проблемът е, че вече не е така дълбоко заинтересован и това е тъжната реалност. Без него на кормилото колелата един ден неминуемо ще забуксуват. Той е упорит човек, но е и реалист. В крайна сметка, без съмнение, ще направи онова, което е най-добро за семейството му.

— Което означава, да приеме предложението? — попита Луси.

— Точно така. Това ще бъде върхът на кариерата му. И легендата ще остане неопетнена. Освен това всички, в това число и вие, Луси, ще си тръгнете с огромна печалба. Става дума за няколко милиона долара за всеки акционер. Но аз нарушавам собственото си правило, като говоря за бизнес на парти. Ако нямате нищо против, някой ден ще седнем двамата и ще ви запозная с данните. Така ще сте добре осведомена, преди да вземете решението си.

— Добре — съгласи се тя.

Сесил извади мобилния си телефон и го потупа с пръсти няколко пъти.

— Утре в десет удобно ли ви е?

Луси не си направи труда да потърси своя.

— Не. Опасявам се, че тези дни ще бъда много заета — отвърна с усмивка. — Трупът в камината много усложни нещата.

Мъжът се намръщи.

— Разбирам. Може би по-късно през седмицата? Нямам офис в Самър Ривър. Настанил съм се в една от къщите за гости в имението. Но това няма значение. Нужен ми е само компютърът ми. Ашли ми спомена, че сте отседнали в „Харвест Голд Ин“. Може да се срещнем там, стига да не е неудобно.

— Не е — намеси се Мейсън, преди Луси да отговори. После я погледна: — Никакви лични срещи там, особено пък в собствената ти стая.

Забележката увисна във въздуха. Няма нужда да се попълват празнотите, помисли си Луси. Не беше необходимо да й се напомня, че не би било добра идея да се срещне със Сесил сама в стаята. И се съмняваше, че той има нужда от повече разяснения по въпроса.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Имах предвид да пием заедно кафе на площада.

Тя успя да потисне обзелото я раздразнение и му отправи сияеща усмивка.

— Това звучи по-добре. Ще ви се обадя, щом намеря малко свободно време да поседя с вас и да се запозная с числата.

Мейсън изглеждаше още по-недоволен. Сесил, от друга страна, остана напълно удовлетворен.

— Идеално — съгласи се той и пусна телефона обратно в джоба си. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, Луси. — После кимна леко към мъжа до нея: — И с вас, Флечър.

Обърна се и закрачи из тълпата с непринудена лекота, като се спираше от време на време да поговори с някои от гостите, преди да изчезне в залата за дегустация.

— Никога — изрече отчетливо Луси, — никога повече не го прави.

— Кое? — погледна я с недоумение Мейсън, загледан във вратата, която току-що беше хлопнала зад гърба на Сесил Дилън.

— Не се намесвай, когато си уреждам делова среща.

— Та тоя имаше намерение да проведе тази среща в спалнята ти — възрази той.

— Дълбоко се съмнявам. Признай си, че отново си правиш прибързани заключения. При това тъпи.

— Тъпи?

— О, за бога! Та той е изпълнителен директор на „Колфакс Инкорпорейшън“. Сам чу да казва, че става въпрос за милиони. Иска само да ме убеди да подкрепя сливането. Това е единственото, което го вълнува.

— А ти откъде знаеш?

— Заради парите, разбира се. Повярвай ми, когато са замесени такива суми, обикновено те са единственото, за което хората мислят.

— Обикновено?

— Какво?

— Каза, че когато са замесени големи пари, обикновено хората мислят само за тях. Това правило има ли изключения?

Тя се поколеба, после повдигна рамене.

— Понякога позволяват на емоциите да вземат връх над алчността им. Не е често явление, но се среща. Но не важи в този случай.

— И откъде си толкова сигурна?

— Дилън не е член на семейството. За него единственият залог тук са парите. Готова съм да се обзаложа, че за сливането на фирмата му е обещана солидна комисиона.

— Значи единствената му цел е да го реализира? — усъмни се Мейсън.

— Да. И нищо друго не го интересува.

— Ще хвърли всичките си усилия да те убеди или да препродадеш акциите си обратно на Куин, или да гласуваш в полза на сливането.

— Мога да се справя. И преди съм била подлагана на натиск. Свидетелствала съм в съда като експерт и съм била атакувана от разгневени наследници, които смятат, че не са получили полагащия им се дял. Повярвай ми, не би могъл да се изправиш пред нищо по-опасно от наследник, смятащ себе си за онеправдан и пренебрегнат. Пък и вече не съм на шестнайсет.

Мейсън се намръщи.

— Извинявай.

— Разбирам, просто не можеш да го превъзмогнеш — каза тя и го потупа по рамото. — Знам, че си добронамерен.

Той погледна към пръстите й върху рамото си. Когато вдигна очи, те бяха пълни с мрачно предупреждение.

— Вече няма да се бъркам в твоите делови ангажименти, но в замяна ще ти бъда благодарен, ако повече не ме потупваш, сякаш съм куче.

Луси бързо отдръпна ръката си.

— Добре. Извинявай. Забеляза ли, че започваме да се караме?

— Забелязах — отвърна Мейсън.

— Тази вечер и двамата сме малко напрегнати. Последното нещо, което трябва да правим, е да спорим.

Нисък, подигравателен мъжки смях го стресна. Куин Колфакс се появи откъм сянката на покритата с асма пергола.

— Вие наричате това кавга? — каза той. — Та то е нищо в сравнение с онова, което се случва в семейството ми. Няма как да знаете какво значи фамилна вражда, докато не видите борбата в клана Колфакс.

Думите бяха леко заваляни. Луси беше уверена, че чашата вино в ръката му не беше първата или втората за вечерта. Беше започнал от рано. Но поне успяваше да ходи сравнително устойчиво.

Не се е променил много за изминалите тринайсет години, мислено отбеляза тя. Всички твърдяха, че прилича на майка си, а не на баща си. От първата мисис Колфакс беше наследил тъмнокестенявата коса, кафявите очи и продълговатото, изящно лице, напомнящо работата на портретист от деветнадесети век. Спомни си и нещо, което хората говореха за него — не беше създаден за суровия свят на бизнеса.

Мейсън погледна полупразната чаша в ръката му.

— От колко време ни подслушваш?

Куин сви рамене.

— Достатъчно дълго, за да чуя, как Сесил и Кучката се опитаха да те качат в каручката. — Той се изсмя. — Ей, даже го докарах в рима, а? — После погледна към Луси. — Както знаеш, Дилън ще направи и невъзможното, за да приключи сделката с теб, колкото може по-скоро.

— Това представлява ли някакъв проблем за теб? — попита тя. — Доколкото разбрах от разговора с Джилиън, вие двамата сте склонни да приемете предложението.

— Нека да се изясним. Джилиън може да говори само от свое име, не и от мое. Същото важи за Сесил и за Кучката. Всеки си има свое собствено мнение.

— И какво е твоето? — намеси се Мейсън.

Куин се ухили.

— Наистина ли очакваш да го споделя с теб, Флечър? — Обърна се и понечи да се отдалечи, но спря и погледна през рамото си. — Но ще ти кажа едно. Заради доброто старо време и защото ми изглеждаш искрено загрижен за благополучието на Луси, ще й дам един безплатен съвет.

— Какъв е той? — обади се Луси.

— Продай обратно акциите си на семейство Колфакс колкото може по-бързо, а после погледни към Самър Ривър в огледалото за обратно виждане. Едва ли ще искаш да се замесиш в онова, което се случва в „Колфакс Инкорпорейшън“.

— Това заплаха ли е? — повиши глас Мейсън.

— Не, не е заплаха — отвърна другият и в гласа му се прокрадна умора. — Просто безплатен съвет. Можеш да го последваш или не.

— Благодаря ти — каза Луси.

Куин погледна към Мейсън.

— Както знаеш, през цялото време си мислех, че именно ти ни отърва от Бринкър. Винаги ми се е искало да ти благодаря. А сега се оказа, че е трябвало да стисна ръката на Сара Шеридън. Съжалявам, че не го направих, докато беше жива.

И отново се отдалечи. Но този път не се обърна назад.

Последва кратко мълчание. Луси много предпазливо остави чашата с почти недокоснатото вино на съседната масичка. Поради някаква причина пръстите й трепереха.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че се забавлявах достатъчно на това парти. Готова съм да си тръгна.

— Аз също.