Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (2)

2.

Луси поздрави леля си и двете влязоха в старата къща. Мейсън изчака да затворят вратата след себе си, преди да включи двигателя и да мине сам по прашната пътека през овощната градина.

Винаги ми е било чудно, кой се притичва на помощ на професионален ангел хранител, когато изпадне в затруднение?

Луси грешеше. Той не беше ангел хранител. Просто правеше каквото трябва. След заминаването на леля й, в града не беше останал никой, който да я потърси. Беше прекалено наивна и невинна, за да разпознае дявола изпод маската. А ако в слуховете имаше нещо вярно, Бринкър беше дошъл направо от ада.

Реши да поговори със Сара Шеридън още на следващата сутрин. Тя трябваше да знае какво можеше да се случи предишната нощ.

Щеше да бъде добре, ако чичо му Дик беше в града. Той щеше да й обясни нещата съвсем точно. Хората винаги го слушаха. Но беше мобилизиран отново и не се беше прибирал от месеци. Което означаваше, че на него се падаше отговорността да проведе разговора със Сара. Двамата заедно щяха да предпазят нищо неподозиращата Луси.

Щом стигна главния път, отново се отправи към мястото на купона. Старото ранчо на Харпър беше изоставено от години. Пасищата, които някога бяха пълни с говеда, отново бяха върнати на природата. Отдавна никой не живееше в порутената къща. Миналото лято Тристън Бринкър си беше присвоил обора, за да събира в него компанията си. Той привличаше местните хлапета, както пламъкът привличаше пеперудите. И винаги до него беше Куин Колфакс. Двамата заедно властваха над тийнейджърите в Самър Ривър.

Купонът все още беше в разгара си, ала висококласният спортен автомобил на Бринкър не беше сред паркираните около обора коли. Нито чисто новият джип на Куин Колфакс. И двамата бяха достатъчно умни, за да не оставят правещите впечатление коли пред очите на всички, които случайно минаваха край ранчото. А Уолтър Колфакс и Джефри Бринкър щяха много да се ядосат, ако синовете им се окажеха достатъчно глупави, за да се оставят да ги хванат.

Тристън и Куин бяха нови в града, но се радваха на популярността на рок звезди. Бащите им бяха съдружници в съмнителен фонд. Седалището му се намираше в Силициевата долина, но подобно на повечето успели предприемачи в района на залива предпочитаха да прекарват почивните си дни на места с добро вино. Като находчиви бизнесмени двамата бързо бяха надушили, че следващият голям бум в лозарството ще се случи именно в Самър Ривър.

Неумолимата вълна на търговията с вино заливаше Северна Калифорния повече от столетие. През последните няколко години беше набрала скорост, помитайки от пътя си старите крушови и ябълкови градини, малките стопанства и млекодобивните ферми. Сега беше дошъл редът на Самър Ривър. Първите лозя бяха засадени в предпланинските възвишения извън града. Не след дълго из цялата долина щяха да започнат да никнат винарни.

Само след броени години заспалото градче Самър Ривър вероятно щеше да се превърне в бутиково селище, подобно на Хилдсбърг^[1], Себастопол^[2], Напа^[3] и останалите стари фермерски градове в изцяло променения регион. Цената на имотите вече беше започнала да се покачва. Мейсън беше разчитал именно на този факт, когато бе уговорил Дик да инвестира в недвижима собственост, от продажбата на която щяха да заплатят прекалено скъпото обучение на Арън в елитния университет.

Мейсън мина край отбивката, водеща към обора, и пое по необозначения черен път покрай реката.

Не му отне много време да открие двата автомобила. Бяха паркирани сред дърветата. Бринкър и Колфакс едва ли щяха да се появят скоро, но той беше готов да чака толкова, колкото е необходимо.

Спря пикапа зад спортната кола и джипа, като блокира изхода им към пътя. Слезе и се приближи до самата вода. От мястото, на което беше застанал, не можеше да види дървената постройка, но чуваше кънтящата музика.

Известно време остана загледан в танца на съвършено кръглата луна върху водата. Повърхността сякаш едва помръдваше, но мудните леки вълни създаваха измамно впечатление. Самър Ривър беше доста дълбока на места и течението беше силно. Всяка година се съобщаваше за хора, нагазили в реката и отнесени от нея. Само преди няколко месеца се беше случил инцидент с кола на крайбрежния път. Автомобилът се обърнал от скалата и паднал във водата. Шофьорът не успял да се спаси.

Може би трябва да помислиш за кариера в правораздаването.

Кой знае защо, Мейсън се сети за думите на Луси. В интерес на истината, никога не бе отделял време да се замисли за собственото си бъдеще. След смъртта на родителите им беше прекалено зает да се изправи на крака, изпълнявайки заръките, дадени от баща му на смъртното му легло.

Грижи се за брат ти. Двамата трябва да бъдете винаги заедно.

Ала съвсем скоро Арън щеше да замине за колежа и да поеме в свои ръце обещаващото си бъдеще. И тогава нямаше да има за кого повече да се грижи, мислеше си Мейсън. Може би беше настъпил моментът да реши какво, по дяволите, иска да прави с живота си.

Но преди всичко трябваше да се погрижи за Луси.

Първият знак за края на купона беше рязкото спиране на музиката. Очевидно някой беше минал покрай изоставеното ранчо и се беше оплакал в полицията. Шериф Хобс е бил принуден да изпрати двама офицери да сложат край на врявата. Луси се оказа права. Малко вероятно беше някой да бъде прибран в ареста. Хлапетата просто щяха да бъдат разгонени. Може би един-двама щяха да получат писмено предупреждение и това щеше да бъде всичко.

Шум от бягащи стъпки го изтръгна от мислите му. Той се обърна и видя два подскачащи лъча от електрически фенерчета. Миг по-късно Тристън Бринкър и Куин Колфакс изскочиха измежду дърветата на оголената поляна.

Тичаха към колите си, дишаха тежко и се опитваха да потискат напиращия смях. И двамата притискаха към гърдите си пълни с лед каси от стиропор.

— Видя ли изражението на ченгето, когато тъпата блондинка му предложи бутилка с ободряваща напитка? — изсмя се Бринкър. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще гръмне.

— Мислиш ли, че ни е забелязал? — притеснено попита Куин.

— На кого му пука? Естествено знае, че сме били там, но не може да докаже, че е имало наркотици. — Бринкър забави ход и бръкна в джоба си за ключовете на колата. — Даже няма и да се опита. Свърши си работата. Сложи край на купона. Чудя се кой се е оплакал този път?

— Вероятно някой случайно минаващ наблизо фермер — предположи Куин.

— Това, което най-много ме интересува, е, как, по дяволите, Флечър е разбрал, че Луси Шеридън е била с нас — продължи Бринкър.

— Има ли значение? — повдигна рамене другият.

— Да, има. Не ми харесва мисълта, че това копеле се меси в бизнеса ми.

— Зарежи го — каза Куин. — Не ти трябва да си имаш работа с Мейсън Флечър.

— Защо пък не? Той е просто момче, което работи в железарски магазин.

— Виж, купонът свърши. Хайде да се прибираме и да забравим за Флечър.

Мейсън сложи слънчевите си очила и излезе от сянката. Облегна се на бронята на елегантния автомобил.

— Първо ще си поговорим за Луси — започна той.

Куин застина на мястото си.

— Флечър? Какво правиш тук?

Бринкър спря и насочи лъча на фенерчето към Мейсън. Слънчевите очила свършиха работата, за която бяха предназначени. Предпазиха очите му от блясъка на светлината.

— Махай се от колата ми — изръмжа Бринкър. — Тази боя е правена по поръчка. Ще я надраскаш.

Мейсън не му обърна внимание.

— Набележи си Луси Шеридън още веднъж и ще пропуснеш есенния семестър в колежа.

— Нямам представа за какво говориш — заяви другият. — А сега се дръпни от колата ми.

Куин очевидно се изнерви.

— Заплашваш ли ни?

— Нещо такова.

— Кой се е раздрънкал? — извика Бринкър с дрезгав от гняв глас.

— Това не е важно — отвърна Мейсън. — Достатъчно ти е да знаеш, че съм наясно с плановете ти.

Другото момче изглеждаше съвсем объркано.

— Какво става тук?

— Кой се е раздрънкал? — изкрещя отново Бринкър. Правеше видими усилия да се вземе в ръце. — Няма значение. Ще разбера и тогава…

— Какво? — прекъсна го Мейсън. — Какво точно си мислиш, че ще направиш?

— Махай се от пътя ми — изсъска Бринкър, разтреперан от ярост. — Ще съжаляваш, че изобщо се появи тук тази вечер. Ясно?

— Чух те — тихо отвърна Мейсън. — Сега е твой ред да ме изслушаш. Не се приближавай втори път до Луси Шеридън. Ако с нея се случи нещо, ще те държа лично отговорен. Разбра ли ме, Бринкър?

Младежът внезапно избухна в пристъп на ярост. Хвърли пълния с лед стиропор, грабна най-близкия предмет, който се оказа голям камък, приведе глава и се прицели.

— Ей! — изкрещя приятелят му. — Недей. Тристън, да не си полудял?

До последния момент Мейсън не помръдна, после се дръпна рязко настрана. Бринкър улучи колата си. Чу се остър метален звук, когато камъкът се удари в нея и остави нащърбена ивица. Стъписан, Бринкър залитна и направи няколко крачки назад.

Мейсън мина покрай него, обърна се и го погледна.

— Стой далеч от Луси Шеридън — каза той.

После продължи напред, обръщайки гръб на двете момчета. За беда нито едно от тях не се улови на примамката.

Щом стигна до пикапа, отвори вратата, качи се, включи двигателя и пое към старата барака на брега на реката.

Завари Арън заспал на дивана. Скъпият нов компютър, който Мейсън и Дик му подариха за рождения ден, все още светеше. Върху екрана бяха изписани някакви тайнствени компютърни кодове.

Мейсън заключи входната врата и провери всички прозорци. Беше вечерен ритуал, който изпълняваше неизменно от нощта, в която следователят от полицията му беше съобщил, че родителите му са претърпели автомобилна катастрофа.

Метна едно одеяло върху Арън и се качи по стълбите в стаята си. Включи собствения си компютър, купен втора ръка от сайт за разпродажби.

Изпълни още един нощен ритуал, като се увери, че от семейната банкова сметка не са теглени пари и няма неплатени сметки. Доволен, че нищо не заплашва електричеството и телефоните поне още месец, написа на електронната поща съобщение до чичо си, в което накратко му разказа събитията от вечерта. Накрая го успокои, че положението е под контрол.

Съблече се по слипове, остави телефона на нощното шкафче, угаси лампата и си легна. Скръсти ръце под главата си и се загледа през прозореца в окъпаната в лунна светлина нощ.

Беше писал на Дик, че ще се справи със ситуацията, но истината беше, че все още нямаше готов план. А тази вечер му стана съвсем ясно, че такъв ще му трябва. Тристън Бринкър не беше просто разглезен богат фукльо. Той си беше абсолютен психопат. Рано или късно щеше да експлодира. Мейсън не разбираше много от психология, но можеше да различи хищническото в човека, когато се сблъска с него. Също така интуитивно усещаше колко е важно да отвлече вниманието му от първоначалната цел. Не се съмняваше, че поне временно беше успял, което в никакъв случай не означаваше, че вече нищо не заплашва Луси и останалите момичета в Самър Ривър.

На следващата сутрин първо щеше да разговаря с лелята на Луси и да й обясни колко опасна е ситуацията. Дълбоко в себе си знаеше, че ще е най-добре да изведе момичето от града и от обсега на Бринкър, колкото може по-скоро.

След това щеше да измисли как да се отърве от него. Вече нямаше никакво съмнение, че копелето няма да се спре.

 

 

Рано на другия ден Бринкър беше забелязан да напуска града в чисто нова спортна кола, подарена от баща му. Никой не го видя повече. След около седмица се разнесе слух, че е станал жертва на провалена сделка с дрога.

Тялото му така и не беше намерено.