Джой Филдинг
Не плачи сега (24)

Двайсет и четвърта глава

— Дишайте дълбоко. Така. Сега издишайте. Добре. Пак.

Бони отново си пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна. Отново докторът я похвали за дишането й. Отново се почувства някак странно благодарна.

— Още веднъж — накара я доктор Клайн, като движеше стетоскопа под синята памучна роба, която сестрата й беше дала да облече. Металът студенееше върху голата й кожа.

— От колко отдавна не сте ходили на контролен преглед, госпожо Уилър?

— Не мога да си спомня — отвърна Бони. — От години.

— А как сте по принцип със здравето?

— Добре. Никога не боледувам — отвърна му тя, вече не толкова убедено, както при предишни подобни изявления.

— Имате ли си гинеколог?

— Ходех при един, когато бях бременна — отвърна Бони. Всъщност се бе възползвала от жената през последните три месеца на бременността и то само защото Даяна бе настоявала. „Не съм болна — беше казала тя на Даяна, — а съм бременна.“ — Не съм бременна, нали? — попита Бони веднага, като се изненада от въпроса, който не бе възнамерявала да задава. — Искам да кажа, не бих могла да бъда бременна. Не е възможно.

— Кога ви беше последната менструация? — попита доктор Клайн.

— Преди три седмици. А и взимам хапчета. И никога не забравям да ги взимам.

— Тогава има по-голяма вероятност да не сте бременна — увери я доктор Клайн. — Малко раничко е да ви се гади сутрин, особено пък толкова обострени симптоми. Но ще вземем някои кръвни проби, както и проба от урината. Това ще ни помогне да си обясним защо се чувствате толкова зле. Обърнете се насам — каза той, като дръпна надолу долния й клепач и светна с тясно фенерче в лявото й око.

Доктор Грийнспун се оказа прав: доктор Клайн беше приятен човек, не толкова висок и възпълничък, но притежаващ вродено изящество и достойнство. Около четирийсетгодишен, с оредяваща кестенява коса и топли лешникови очи. Ръцете му бяха малки и нежни, пръстите му — изненадващо дълги. Когато я докосваше, правеше го едновременно изключително внимателно — все едно разбираше колко крехка е тя — и в същото време твърдо — сякаш за да я увери в собствената си сила.

Кабинетът му на улица „Честнът“, само на пет минути от кабинета на доктор Грийнспун, се намираше на партера на една триетажна, построена от пясъчник къща, която бе превърната в миниполиклиника. Величествените греди на тавана се смесваха с най-новото в технологиите и оборудването. Вградени полици, изпълнени с огромни медицински томове опасваха стените. Обичайното табло за проверяване на зрението бе закачено на стената срещу прозореца, обградено от цяла плеяда впечатляващи научни степени: диплома от харвардския университет, друга от института по вътрешни болести и хирургия и още няколко, които бе прекалено уморена да чете. Снимките на семейството на доктор Клайн стояха край плота на голямото му, затрупано отгоре бюро. Трима сина и хубава тъмнокоса жена; снимките отразяваха израстването им от бебета до младежи, като съпругата оставаше забележително непроменена, качила или свалила по няколко кила. Медицинската сестра на доктор Клайн, жена на възрастта на Бони, с прошарена коса и очарователна усмивка, стоеше дискретно в единия край на стаята и изглеждаше някак свръхестествено, като статуя на Дуейн Хенсън и наблюдаваше процедурите без да помръдне.

— Как сте със зрението? — попита доктор Клайн, като надникна и в другото й око.

— Добре.

Той й подаде парче черна пластмаса, накара я да го постави върху дясното си око и после да прочете третия ред на таблото върху отсрещната стена. Тя го прочете. След това я накара да постави пластмасовата пластина на другото си око и да прочете четвъртия ред. Направи и това.

— Добре — каза докторът, дръпна леко раковината на ухото й и започна да преглежда вътрешността му с друг инструмент. — Някакви болки в ушите?

— Не. Защо? Виждате ли нещо?

— Малко ушна кал. Съвсем лесно можем да се освободим от нея. — Той се премести на другото ухо. — Вие ли ви се свят?

— Понякога.

— И казахте, че ви се гади.

— Непрекъснато.

— Повръщане?

— Доста често. Какво означава това?

— Възможно е да е вътрешно възпаление на ухото.

— Какво означава това? — попита тя отново.

— Вътрешното възпаление на ухото се изявява по различни начини. Обикновено засяга вестибуларния апарат, в резултат на което може да се появи виене на свят, гадене, общо неразположение.

— И какво може да се направи за това?

— Не много, за съжаление. Вирусно е, така че антибиотиците не помагат. Това е нещо, което трябва само̀ да си отшуми.

— Значи, вие нищо не можете да направите — заяви Бони, сякаш го бе знаела през цялото време.

— Не съм казал такова нещо — отвърна й той, ръцете му бяха на гърлото й, натискаха жлезите й.

— Казахте, че просто трябва да чакаме да отшуми.

— Имах предвид вътрешното ушно възпаление. Но не съм сигурен, че точно с това си имаме работа. Отворете си устата и кажете: „А-а-а“.

Бони си отвори устата. Доктор Клайн пъхна една продълговата пластинка и я притисна към задната част на езика й.

— А-а-а — каза тя и веднага й се догади.

— Добре ли сте? — Доктор Клайн махна пластинката и я хвърли в близкостоящото кошче за боклук.

— Вие сте лекарят. Вие ми кажете.

— Ами — започна той, — нямате температура, не сте настинали, очите ви са наред, дробовете ви са чисти, гърлото ви е добре, горните дихателни пътища са чисти и жлезите, поне на врата ви, не са подути. Да видим сега жлезите в слабините. Бихте ли легнали, ако обичате?

Бони се опъна на кушетката. Незабавно ръцете на доктора започнаха да притискат стомаха и слабините й. Мястото я заболя и тя се намръщи.

— Боли ли? — попита той.

— Малко.

— Няколко подути жлези тук — отвърна той, като опипваше жлезите в слабините й. — Добре, вече можете да се изправите. — Подаде й една малка бутилчица. — А сега дайте проба от урината си. Деби ще ви покаже къде да отидете, а когато се върнете, ще вземем и малко кръв за изследване.

— И после какво?

— После ще изчакаме ден-два за резултатите и ще решим въз основа на тях. Междувременно, ще ви дам рецепта за антибиотик, който искам да започнете да вземате веднага.

— Мислех, че антибиотиците няма да помогнат.

— Няма да помогнат, ако възпалението е вирусно. Ако не е вирусно, вероятно още утре ще започнете да се чувствате по-добре. Във всеки случаи си заслужава да се опита. Алергична ли сте към пеницилин?

— Не, доколкото знам.

Той написа нещо на лист хартия.

— Добре. Тогава, нека опитаме това. Вземете две веднага и после на всеки шест часа. Можете да ги вземате по време на хранене или след това, няма значение. Ако след няколко дена не се почувствате по-добре, ще знаем със сигурност, че каквото и да ви кара да се чувствате по този начин, е вирусно. Но да се надяваме, че това ще свърши работа. Във всеки случай ще ви позвъня веднага, щом резултатите от изследванията бъдат готови. Обадете ми се, ако аз не ви се обадя до петък. А сега, вървете да дадете урина.

Бони направи каквото й бе казано, после се върна в кабинета на доктора и го остави да й вземе кръв. Той напълни четири шишенца.

— Това е доста кръв — каза му тя, изненадана колко тъмна изглеждаше кръвта й в малките шишенца. — За СПИН ли ще ме изследвате?

— Трябва ли? — попита той.

— Не е ли стандартно?

— Не, не е. — Очите му се присвиха и надникнаха дълбоко в нейните. — Трябва ли да ви изследвам за СПИН, госпожо Уилър?

Настъпи продължително мълчание.

— Не знам — отвърна, най-накрая Бони. За какво си мислеше?

— Поемали ли сте венозно някакви наркотици през последните десетина години?

— Не, разбира се.

— Преливана ли ви е кръв?

— Не.

— Осъществявате ли рискови сексуални контакти?

Бони си се представи вързана за леглото, с крака увити около раменете на съпруга си.

— Какво точно искате да кажете? — заекна тя.

— Анален секс, честа смяна на партньорите, полов контакт с носител на вируса — изреди той със смущаваща равнодушност. — В моногамни отношения ли сте, госпожо Уилър?

— Никога не съм изневерявала на съпруга си — отвърна му Бони.

— А той на вас?

— Не знам — призна тя след известна пауза. Мили боже, какво говореше?

— Тогава защо да не направим теста? Така няма да се тревожим излишно. — Доктор Клайн я потупа по ръката, после стисна треперещите й пръсти.

Бони кимна, докато гледаше как взема последното шишенце кръв от вената й. Как бе могла да му каже, че не е сигурна дали е в моногамни отношения? Наистина ли вярваше, че Род си има любовница? Толкова малко доверие ли имаше в съпруга си? Ако е така, защо бе настояла да замине с Марла? Защо с такова безпокойство очакваше завръщането му? Нима наистина се превръщаше в една от онези жени, които винаги смътно бе съжалявала, типа жени, които остават плътно до мъжа си, независимо какви обиди са принудени да понасят от него? Типа жени, които потискат безсилието и разочарованията си толкова дълбоко, че на нея буквално започваше да й се гади?

Като майка й.

Бони поблагодари на доктор Клайн за времето, което й беше отделил, после намери най-близката аптека и изпълни рецептата, откри една чешма и веднага взе две хапчета, точно както й бе наредено. Винаги добро момиче, помисли си тя с тъга, докато се връщаше към колата си, седна зад кормилото, но не тръгна веднага.

А сега накъде, почуди се тя, не бързаше да се прибира у дома. Можеше да отиде до училище, помисли си тя, но какъв смисъл имаше? Вече бяха извикали заместник за днес и освен това половината ден си беше отишъл. Можеше да отиде по магазините, но нещо не беше в настроение. Нито пък й се разхождаше, четеше, играеше гимнастика, не й се ходеше дори и на кино — прости удоволствия, които преди няколко седмици си мислеше, че й се полагат.

Може би антибиотикът щеше да помогне. Може би до утре щеше да се почувства по-добре. Или може би нямаше да помогне. Може би нищо нямаше да помогне, защото всъщност й нямаше нищо. Поне не на тялото. Може би нямаше да започне да се чувства по-добре, докато… докато какво? Докато не се справи с дълго потисканите си чувства на неприязън към бащиното си семейство?

Я стига, помисли си тя, като запали колата и отлепи от бордюра. Толкова много психобрътвежи, толкова много дрънканици. Двеста долара за съвет, който всеки първокурсник по психология щеше да й даде, заради самото удоволствие да се чуе как говори. Каква разсипия. И какъв скапан съвет. Каква полза изобщо би имало да се обяснява с баща си? Той никога нямаше да разбере. Съмняваше се дали изобщо би я изслушал.

Не го правите заради него, беше й казал доктор Грийнспун.

— Изобщо нямам намерение да го правя — заяви на висок глас Бони, натисна газта и наду радиото с пълна сила, като позволи на „Rolling Stones“ да изтрият всяка следа от съзнателна мисъл в главата й.

* * *

Почти час по-късно спря пред къщата на Мейпъл роуд №422 в Истън.

— А сега какво? — попита тя отражението си в огледалото за обратно виждане. — Какво правиш тук? Измина целия път дотук пряко волята си и какво точно си мислиш, че ще постигнеш с това? Дали баща ти ще ти се извини? Това ли искаш? Ще ти даде ли обяснение? Като че ли ще повярваш на нещо от онова, което ще ти каже. Защо си тук, запита се тя отново.

Тук си, за да поемеш живота си в свои ръце, отвърна мълчаливо отражението й, щом Бони отвори вратата на колата. Краката й се олюляха, когато стъпи на земята. Тук си, за да си възвърнеш бъдещето, а единственият начин да го направиш, е да се изправиш лице в лице с миналото си.

Смъртта на Джоун я беше запратила някак си извън времето, бе я върнала отново към едно семейство, което се бе опитала да остави зад гърба си. Сега те стояха пред нея, препречваха й пътя, не й позволяваха да направи ни крачка напред в живота си. Нищо друго не й оставаше, освен да застане лице в лице с тях, да си каже репликите и да си отиде. Изобщо не трябваше да ги вижда повече. Беше съвсем просто, каза си тя, докато се изкачваше нерешително по пътеката и се опитваше да подреди всички неща, които искаше да каже, но мислите й се пръснаха на всички посоки, щом ръката й докосна дръжката на входната врата.

Вратата се отвори и Стив Лонерган застана пред нея. Беше със сини панталони и риза на сини и червени квадратчета, широкото му лице не изразяваше абсолютно нищо, очите му не отразяваха нито изненада, нито пък любопитство. Той отстъпи назад, за да може да влезе. Без да каже и дума, Бони прекрачи прага и чу как вратата се затваря зад гърба й, как издрънчава като врата на затвор.

— Стив, кой е? — Аделайн Лонерган се показа от кухнята в коридора. Тя носеше старомодна престилка върху яркожълта рокля. — Ох! — изстена тя и замлъкна, когато видя Бони. — Господи, боже мой, Бони! За малко да не те позная. Какво си направила с косата си?

— Извинявай, Аделайн, имаш ли нещо против да поговоря за няколко минути насаме с баща си? Моля те! — попита Бони, за миг заслепена от белотата на стените.

— Нямаме нищо какво толкова да си кажем, което и Аделайн да не може да чуе — упорита настоя баща й, с ръце, кръстосани на гърдите.

— Няма нищо, Стив. Имам доста работа. Говори с дъщеря си. В кухнята съм, ако имате нужда от нещо.

Баща и дъщеря не казаха нищо.

— Защо не отидете във всекидневната? — осмели се да добави Аделайн. — Мисля, че там ще ви бъде по-удобно. Иска ли някой от вас нещо за пиене? — додаде тя, когато никой не помръдна.

Стив Лонерган поклати глава и бавно влезе във всекидневната.

— Аз не искам нищо, благодаря — отказа и Бони, като го последва. Защо беше дошла? Какво се надяваше да постигне? Какво, за бога, възнамеряваше да каже?

— Разбрах, че си се виждала с брат ти — каза баща й, който по средата на стаята се обърна с лице към нея.

Бони се извърна, престори се, че изучава интериора, но изобилието на бледозелено, бяло и жълто беше прекалено, за да може съзнанието й да го погълне и тя с нежелание обърна поглед отново към баща си.

— Да, отби се съвсем неочаквано — и без покана, едва не добави, но не го направи.

— Угощавал ви е с някой от неговите прочути сосове за спагети, нали?

— Жестоки, мисля, че е думата, която използваше.

— Каквито и да са, дяволски вкусни са.

— Да, вярно е — съгласи се Бони. Само дето оттогава непрекъснато ми се гади, добави тя наум.

— Той казва, че внучката ми е истинска малка кукла.

— Да, така е.

— Предполагам, че нямаш нейни снимки — продължи баща й, после погледна към прозореца, сякаш нищо не беше казал.

Бони се поколеба, нямаше желание да споделя дори толкова от детето си с баща си.

— Всъщност, имам няколко снимки в портфейла си — отстъпи тя и затършува в бежовата си кожена чанта, измъкна малко червено калъфче и го подаде на баща си. Той веднага взе калъфчето, издърпа чифт очила за четене от предния джоб на ризата си и ги нагласи върху края на носа си. — Снимката отляво е когато беше на четири месеца — обясни Бони. — Другата отдясно е от миналата година. Доста се е променила оттогава. Косата й е по-дълга. Лицето й вече не е толкова топчесто.

— Прилича на майка си — каза Стив Лонерган.

Бони бързо върна снимките в портфейла си и отпусна ръце встрани.

— Всъщност, всички казват, че прилича повече на Род.

— Как е съпругът ти?

— Добре е. В момента е във Флорида, на конференция.

— Оставил те е да се грижиш за децата му, нали?

Бони погледна към пода, кафявите й обувки потъваха в бледозеления килим. Като движещи се пясъци, помисли си тя, като се почуди колко ли дълго щеше да може да задържи главата си на повърхността.

— Не съм дошла да говорим за Род — заяви тя.

— Защо си дошла тогава?

— Не знам — призна си Бони след известна пауза. — Има някои неща, които чувствам, че трябва да бъдат казани.

— Кажи ги тогава — нареди й баща й.

— Не е толкова лесно.

— Имаше повече от три години, за да се подготвиш.

Бони пое дълбоко въздух, опита се да каже нещо, но не можа.

— Какво правиш тук, Бони? — попита просто баща й.

— Какво правиш ти тук? — отвърна му рязко Бони, като се хвана за въпроса му. — Какво право имаш ти да бъдеш в тази къща? Как смееш да се връщаш отново тук? Как смееш да се подиграваш с паметта на майка ми! — Бони отстъпи назад, сащисана от яростното си избухване.

— Това ли си мислиш, че правя?

— Мисля, че нямаш работа тук! Ти мразеше тази къща. Нямаше търпение да я напуснеш.

— Винаги съм обичал това място — поправи я той. — Въпреки, трябва да си призная, че мразех онези проклети тапети на цветя. Но когато майка ти и аз решихме да се разведем…

— Ти ни напусна. Не й остави друг избор.

— Тя всъщност никога не бе харесвала тази къща, знаеш го. Опитвах се да я убедя да се премести оттук. Тя предпочиташе града. Но настоя да я задържи, като част от условията по развода, вероятно най-вече за да ме вбеси.

— По-вероятно, за да не разстройва семейството повече, отколкото е необходимо — отвърна Бони. — Може би си е мислела, че сме претърпели достатъчно промени.

— Може би. Вече никога няма да узнаем. — Стив Лонерган замлъкна за миг, преглътна и погледна към прозореца. — Както и да е, когато тя почина и остави къщата на Ник, той ме попита дали не искам да я купя от него. Нуждаел се повече от пари, отколкото от голяма къща и ние с Аделайн се съгласихме да го извадим от затруднението.

— Всички винаги са се опитвали да извадят стария Ник от затруднение. — Бони поклати глава с удивление.

— Може би той не е толкова силен, колкото си ти, Бони.

— И слабите трябва да наследят земята — отвърна Бони, като забеляза, че Библията все още се намира на масичката за кафе.

— На кого всъщност се сърдиш, Бони? — попита баща й.

— Това пък какво значи?

— Не аз съм този, който е умрял и е оставил къщата на брат ти — напомни й баща й.

Бони започна да крачи между канапето и креслото.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че човекът, на когото действително се сърдя е майка ми, напълно грешиш. Знам на кого се сърдя и той стои точно пред мен.

— Защо ми се сърдиш?

— Защо ли? — повтори Бони като папагал.

— Защо? — потрети той.

— А ти как мислиш? — извика Бони. — Ти напусна семейството си.

— Напуснах една непоносима ситуация.

— Непоносима за кого? Не майка ми излизаше всяка нощ да скитори навън.

— Не, майка ти всяка нощ си беше вкъщи, в леглото.

— Тя беше болна.

— Тя все беше болна, дявол да го вземе.

— Да не би да я обвиняваш?

— Не. Просто казвам, че не можех повече да живея по този начин. — Той прокара ръка по темето си. — Не се опитвам да си търся извинения, Бони. Знам, че се измъкнах като страхливец. Но опитай се да разбереш поне за миг какво ми беше на мен. Тогава все още бях сравнително млад мъж. Имаше неща, които ми се правеха. На майка ти никога никъде не й се ходеше. Никога нищо не й се правеше. Тя нямаше желание да се сприятелява с никого, да пътува, дори да прави любов.

— Тя беше болна — повтори Бони.

— Аз също — изстреля в отговор баща й. — До гуша ми беше дошло да живея по този начин, да се чувствам така, сякаш животът ми е свършил, да спя всяка нощ до някой, който се отдръпва с отвращение, когато се опитам да го докосна. Бони, тогава ти беше още дете, не очаквах да ме разбереш. Но сега вече си възрастен човек. Надявах се, че ще проявиш малко разбиране.

— А твоето разбиране къде беше?

— Опитвах се, Бони. С години се опитвах.

— И после ни изостави. Тя никога не беше същата, след като ти ни напусна.

— Беше си съвсем същата и ти го знаеш.

— Ти си тръгна и повече никога не се върна.

— Тя така искаше.

— Тя не е знаела какво иска. Тя беше болна…

— Задушавах се. Не можех да дишам. Болестта й заразяваше всички ни.

— Та затова ти остави две деца сами да се грижат за нея?

— Не знаех какво друго да направя.

— Можеше да ни вземеш и нас с теб! — извика Бони и се сепна от думите, които излязоха от устата й. Тя избухна в сълзи, после се срина на канапето. — Можеше да ни вземеш и нас с теб — изхлипа тя.

Дълго време никой не проговори. След няколко минути Бони почувства баща си до себе си, ръката му на рамото й.

— Недей — каза тя и отметна ръката му. — Прекалено късно е.

— Защо да е прекалено късно?

— Защото аз вече не съм малкото момиченце.

— Ти винаги ще си малкото ми момиченце — отвърна й той.

— Нямаш представа — започна тя, като отказваше да го погледне, — нямаш представа колко много плачех, как всяка нощ се молех да дойдеш да ни вземеш. Една нощ дори станах в съня си, опаковах си багажа и те зачаках на външната врата. Но не ти ме намери. Не ти ме събуди.

— Толкова съжалявам, Бони. Много пъти търсех начин да се сближа с теб, знаеш това.

— Да, биваше те много да ни представяш на новите си жени.

— Ти ми даде ясно да разбера на чия страна си и че не искаш да имаш нищо общо с мен.

— За бога, та аз бях дете! Ти какво очакваше?

— Очаквах да пораснеш.

— Ти ни изостави. Ти ме изостави. — Нов сърцераздирателен изблик на сълзи разтърси тялото на Бони.

— Толкова съжалявам — отвърна баща й. — Бих искал да можех да кажа или да сторя нещо. — Гласът му постепенно заглъхна. Той се запъти към прозореца и се загледа към улицата.

— Щастлив ли си? — попита Бони, с очи приковани към леко приведения му гръб. — Аделайн направи ли те щастлив?

— Тя е чудесна жена — заяви баща й и се извърна с лице към Бони. — Много съм щастлив.

— А Ник? Мислиш ли, че наистина се е взел в ръце?

— Мисля, че да. Защо не му дадеш възможност?

— Нямам му доверие.

— Той ти е брат.

— Той разби сърцето на майка ми.

— Не можеш да го виниш за смъртта на майка си, Бони — отвърна баща й.

Бони преглътна и нетърпеливо избърса сълзите от очите си, без да каже нищо.

— Трябва да тръгвам. — Тя се изправи и излезе в коридора, усети, че баща й я следва.

— Всичко наред ли е? — попита Аделайн, като се показа от кухнята, в едната си ръка стискаше дървена лъжица.

— Всичко е наред — отвърна съпругът й и погледна за потвърждение към Бони.

Бони кимна, очите й блуждаеха към стъпалата.

— Правя сладкиш с ябълки — каза Аделайн. — Вече е във фурната. Всеки миг ще е готов, ако искаш да го опиташ.

— Наистина трябва да тръгвам — отвърна разсеяно Бони, привлечена от стълбите като от магнит.

— Искаш ли да видиш как променихме спалните? — попита Аделайн.

Десният крак на Бони вече беше върху първото стъпало, лявата й ръка — на стената. Нещо я привличаше нагоре по стълбите, тласкаше я напред. Какво правя, запита се тя, когато бавно се заизкачва нагоре. Видя как белите стени подгизнаха и потъмняха, после се изпълниха с цветя, мирисът им се завъртя около главата й и й се зави свят. Не ставай глупава, каза си, като погледна към спалнята на горния етаж. Това е просто ябълковия сладкиш във фурната, няма никакъв мирис. Няма никакви цветя.

Както и никой не те чака в спалнята на горния етаж, напомни си Бони, когато стигна до площадката и прекоси коридора. Отвори вратата на онова, което някога беше спалнята на майка й.

Жената седеше по средата на леглото, лицето й бе обвито със сенки.

— Променихме всичко, както виждаш — обясняваше Аделайн някъде до Бони. — Решихме, че синьото ще е хубаво за спалня, а пък аз винаги много съм обичала огледалата.

— Мога ли да остана за няколко минути сама? — попита Бони, с очи приковани върху обвитата със сенки фигура по средата на леглото.

— Разбира се — отвърна Аделайн, смущението накара думите й да потреперят във въздуха. — Ние сме долу.

Бони чу как вратата се затвори зад нея. Чак тогава фигурата на леглото се протегна от сенките и подкани Бони да се приближи.