Джой Филдинг
Не плачи сега (10)

Десета глава

Училището, в което се помещаваше детската градина на Аманда, представляваше двуетажна червена тухлена сграда с множество прозорци и се намираше на улица „Скуул“, обикновено на две минути път с кола от уестънската гимназия. Бони стигна дотам за по-малко от шейсет секунди.

Тя зави с колата си по дългата алея, спря я на паркинга отстрани на училището и се затича по малката уличка, по прякор „Азбука“, към детската градина, която се намираше на гърба на училището, до игрището.

Бони веднага забеляза дъщеря си през прозореца, отвори стъклената врата със значително повече сила, отколкото бе необходимо и едва не падна в просторната стая. Аманда погледна нагоре от миниатюрната масичка, където си играеше с купчинка цветни блокчета от строител.

— Мамо! — провикна се детето, думата прокънтя от удоволствие.

Аманда беше облечена с непознат син гащеризон и червена блузка, русата й коса бе прибрана от лицето и хваната с чифт червени шнолки. Не беше ли облякла тази сутрин Аманда в зелен памучен гащеризон? Чии дрехи носеше дъщеря й?

Една от учителките, млада жена с къдрава тъмна коса и яркожълта рокля, седеше на малко столче до Аманда. Бони се бореше с паметта си за името й и си го спомни чак когато Аманда дойде с подскачане при нея.

— Какво се е случило, Сю? — попита Бони жената, взе Аманда в прегръдките си, очите й бързо огледаха лицето и тялото на детето за някакви следи от наранявания, ръцете й опипаха чуждите дрехи.

— Един лош човек хвърли нещо по мен — каза Аманда.

— Какво искаш да кажеш? Кой е хвърлил нещо по теб? Какво са хвърлили?

— Нека да извикам госпожа Епълбай — отвърна възпитателката. — Каза да я уведомим веднага, щом дойдете.

— Добре ли си? — попита Бони дъщеря си, треперещите й ръце внимателно проследиха нежните черти на детското личице, сърцето й биеше лудо в гърдите. Трябва да се успокоя, каза си. Трябваше да остане спокойна, поне докато разбере точно какво се бе случило.

Някой беше хвърлил нещо по дъщеря й. Някой се бе опитал да навреди на нейното невинно малко детенце. Не, това беше невъзможно. Трябва да е станало по някаква случайност. Защо би искал някой да причини зло на едно тригодишно дете?

Намирате се в опасност, Джоун я бе предупредила. Ти и Аманда.

— Не — прошепна тя и настръхна. Не можеше да бъде.

— Какво, мамо?

— Госпожо Уилър — заговори изведнъж Клер Епълбай и сепна Бони, която нито я бе видяла, нито я бе чула да влиза. — Съжалявам за случилото се. — Клер Епълбай беше висока жена на средна възраст, плоска отпред и с широки хълбоци. Бе облечена в семпла светлосиня рокля с копчета отпред, която за жалост подчертаваше и двете.

— Какво по-точно се е случило? — Бони зърна нещо лепкаво, което покриваше няколко кичура коса зад лявото ухо на дъщеря й.

— Може би Сю би могла да изведе Аманда навън — предложи любезно Клер Епълбай.

Аманда се вкопчи още по силно за врата на Бони, заплашвайки да й прекъсне достъпа на въздух. Подобно на боа, помисли си Бони смутено, като внимателно охлаби ръцете на детето.

— Всичко е наред, съкровище — каза тя на дъщеря си и я свали на земята. — Ще се забавя само няколко минути. После ще идем да купим сладолед.

— Ягодов?

— Щом искаш.

— Един лош човек ме заля с кръв.

— Какво?

— Сю — намеси се Клер Епълбай, ръката й нервно се вдигна към русата й коса, — моля те, отведи Аманда на площадката.

— Искам да ида на люлките — заповяда Аманда.

— Ще те полюлея — отвърна Сю.

Детската площадка беше оборудвана с огромна катерушка, три пързалки с различни форми и размери, голям пясъчник и няколко чифта люлки. Бони загледа как Сю слага дъщеря й в една от по-малките люлки, усети, че сдържа дъха си — болеше я и се бе стегнал на възел вътре в гърдите й. Искаше да потърси отговорите на стотици въпроси, които пулсираха в съзнанието й, но не беше в състояние да намери гласа си. Сълзи се стичаха по лицето й и изчезваха в деколтето й, под яката на бялата блуза. Не плачи сега, увещаваше се мълчаливо тя. Сега не е време за сълзи.

— Не е толкова лошо, колкото звучи — побърза да я увери Клер Епълбай.

— Какво точно се е случило тук? — прошепна Бони, всяка дума стържеше като с нож в гърлото й.

— Знаете, че непрекъснато държим децата под око…

— Знам. Точно затова не разбирам…

— Толкова съжалявам, госпожо Уилър. Виждам колко сте разстроена. Знам, че моментът беше ужасен за вас. Следях вестниците…

— Моля ви, кажете ми какво точно се е случило — настоя Бони.

— Децата бяха навън на площадката — започна веднага Клер Епълбай. — Сю и Дарлийн бяха с тях. Явно Аманда се е отклонила към алеята. Тя казала по-късно на Сю, че някой я извикал по име.

— Някой я е извикал?

— Така твърди тя.

— Каза ли кой?

— Не знаела. Явно, който и да е било, бил е с качулка или с нещо друго и когато Аманда се приближила достатъчно близо, той просто излял една кофа с кръв върху главата й.

— Кофа пълна с… кръв? — попита Бони, с невярващ глас.

— Ние мислим, че е било кръв — тихо отвърна Клер Епълбай. — Не сме съвсем сигурни. Беше наситено и червено и първоначално сметнахме, че може да е боя, но… — Гласът й заглъхна.

— Но…?

— Не беше боя. Сю каза, че едва не припаднала, когато видяла Аманда, защото решила, че е паднала и си е счупила главата. Не разбрахме, че всъщност не се е ударила, докато не измихме по-голяма част от нея. Беше по цялото й лице и по дрехите. Прибрахме дрехите й в найлонова торба — добави Клер Епълбай.

— Чакайте малко — заяви рязко Бони, имаше нужда да подреди фактите в главата си. — Казвате ми, че е имало някакъв непознат в алеята, с качулка, който е носел кофа с кръв и никой не го е забелязал?

— Боя се, че е точно така — призна Клер Епълбай.

Бони усети, че краката й омекват, помисли си, че може да я подведат и се протегна за нещо, за което да се хване. Нямаше нищо. Тя се препъна и залитна към една от малките масички.

— Защо не седнете? — Клер Епълбай й помогна да се настани на едно от малките столчета и направи опит да седне до нея, широкият й задник отказваше да се закрепи на малката седалка. — На Аманда нищо й нямаше — каза жената, както бе казала и по-рано. — Беше просто уплашена.

Бони се огледа безпомощно из стаята, разсеяно поглъщайки с поглед многобройните фантастични коли, които висяха от тавана, големите хартиени букви по продължение на стените, ярките плакати с диви животни, кутиите с играчки, серията изпъкващи рисунки, нарисувани с пръсти, закачени на отсрещната стена.

— Преди колко време стана това?

Клер Епълбай погледна часовника си.

— Не много отдавна. Преди двайсет минути, може би. Най-много — половин час. Изчистихме я и ви се обадихме.

— Обадихте ли се в полицията?

Клер Епълбай се поколеба за миг.

— Решихме да се свържем първо с вас. Естествено, ще съобщим за станалото.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — заяви Бони, като се взираше в дъщеря си през прозореца. Тя крещеше и се смееше от удоволствие, когато летеше високо нагоре във въздуха, грозната случка беше на земята и забравена.

* * *

— Имате ли някаква представа кой може да го е направил? — питаше капитан Махони. Зад него стоеше приятелят му, детектив Хейвър от уестънската полиция. Тъй като наскорошният инцидент бе станал в Уестън, а не в Нютън, беше обяснил капитан Махони, технически бе извън неговите правомощия.

Бони поклати глава. Защо я питаше това? Как би могла да има някаква представа кой би могъл да направи такова ужасно нещо?

— Трябва ли да я заведем в болница? — попита Бони. — Трябва ли да й бъдат взети проби за СПИН?

— Защо не почакаме и не изследваме първо кръвта? — предложи капитан Махони, гласът му беше внимателен. — Има голяма вероятност кръвта да не е човешка.

— Какво искате да кажете?

— В околността има доста ферми, госпожо Уилър — напомни й детектив Хейвър. Той беше набит мъж, среден на ръст, кожата му — с цвят на тъмен шоколад. — Има ферми около Истън, където дори сами си колят добитъка.

— Истън? — повтори вцепенено Бони.

— Баща ви живее в Истън, нали? — отбеляза нехайно капитан Махони.

Прекалено нехайно, помисли си Бони и като си спомни за брат си, който дебнеше между дърветата зад училището по-рано този ден, се разтрепери.

— Говорихте ли с него? — попита Бони.

— Набързо.

— А с брат ми?

— И с него също.

— Е, и? Имаше ли да ви каже нещо интересно?

— Защо сама не попитате брат си?

Бони преглътна, погледна към дъщеря си, която сега висеше с главата надолу от една от високите пръчки на катерушката, възпитателката се въртеше притеснено около нея, ръцете й образуваха предпазен пояс.

— С брат ми не сме във възможно най-добрите отношения, капитане — отвърна му Бони.

— Мога ли да попитам защо?

— Видяхте албума с изрезки на Джоун — припомни му Бони. — Бих казала, че отговорът е очевиден сам по себе си.

— Мислите ли, че той има нещо общо със смъртта на Джоун Уилър?

— А вие?

— Брат ви има алиби за времето, когато е била убита госпожа Уилър — отвърна й капитанът.

— Така ли?

— Изглеждате изненадана.

— Нищо свързано с брат ми не ме изненадва.

— Сега пък изглеждате разочарована.

— Предполагам, че е по-добре да си държа устата затворена — каза Бони и видя как капитан Махони се усмихва. Иска му се да ме хареса, помисли си Бони. Иска му се да вярва, че нямам нищо общо със смъртта на Джоун.

— Имате ли причина да смятате, че може да е замесен в случилото се следобед?

— Защо Ник би искал да нарани дъщеря ми? Той никога дори не я е виждал — отвърна Бони, повече на себе си, отколкото на полицаите. И все пак, той бе само на няколко пресечки оттук тази сутрин. Той ли беше опасността, за която Джоун се бе опитала да я предупреди?

Какво я спираше да каже това на полицията? Възможно ли беше още да се опитва да защитава по-малкия си брат?

Ти си добро момиче, чу майка си да шепне. Бони отхвърли гласа настрани с едно тръсване на глава.

— Мислите ли, че случилото се с Аманда може да е някаква глупава детска магария? — попита Бони с надежда в гласа, като грубо отхвърли настрани здравия разум.

Капитан Махони разхлаби вратовръзката си на черни и червени райета, дръпна яката на бялата си риза от изпъкналата си адамова ябълка.

— Предполагам, че някой може да е прочел за вас във вестниците и да е решил гадно да се позабавлява — отвърна капитан Махони, явно мислеше на глас. — Има доста побъркани наоколо, дори и в едно такова предполагаемо безопасно убежище като Уестън.

Бони кимна. Не можеше да се отрече истинността на думите му. Вече никъде не беше сигурно, дори и в „такова безопасно убежище“ като Уестън, където се бяха преместили, когато тя забременя. Бостън вероятно не беше най-доброто място за отглеждане на деца, бяха решили неохотно двамата с Род и бяха избрали Уестън, защото, въпреки близостта му до града, приличаше повече на селце. Всяка къща бе разположена на акър и половина земя и имаше изобилие от дървета, езерца и хубав чист въздух. Идеалното място за отглеждане на деца. Само на петнайсет минути път от града. На един хвърлей от приятелите им Даяна и Грег. Достатъчно далече от Нютън и Джоун. Дори още по-далече от Истън и онова, което беше останало от семейството й.

Само дето Даяна и Грег се бяха развели скоро след раждането на Аманда и сега Даяна прекарваше по-голямата част от времето си в града. И се оказа, че нищо не може да бъде достатъчно далече нито от роднините й, нито от бившата жена на Род. Миналото е винаги по-близо, отколкото си мислиш, заключи Бони.

— Съжалявам, попитахте ли ме нещо? — Бони осъзна, че се е отплеснала.

— Попитах ви, дали сте популярна в училище? — повтори капитан Махони.

— Популярна?

— Дали учениците ви обичат, госпожо Уилър.

— Така мисля — заекна тя. — Така ми се иска да мисля — доуточни веднага, като се сети за Мъглата. Припомни си как се бе приближил към нея и спрял на сантиметри от лицето й. Възможно ли бе той да е отговорен за нападението над дъщеря й? Възможно ли бе да има нещо общо със смъртта на Джоун? Възможно ли беше той да е опасността, за която бе споменала Джоун? — Има едно момче — продължи Бони, — Харолд Глисън. Всички го наричат Хейз Мъглата. Той е от предпоследния ми клас. Създава ми малко проблеми и е познавал Джоун. Приятел е на Сам, доведения ми син — добави тя, усети думата някак груба върху езика си. Разказа на капитана точно какво й беше казал Мъглата тази сутрин, наблюдаваше го как си записва тази последна информация, лицето му — отчайващо лишено от всякакво изражение.

— Знаете ли къде живее Харолд Глисън? — попита той.

Бони затвори очи, опитвайки се да си представи адреса, изписан върху картона му.

— „Марш Лейн“ 18 — каза тя най-накрая, дъхът й застина в дробовете. — Истън.