Джой Филдинг
Не плачи сега (3)

Трета глава

— Къде беше? — попита Бони, без дори да направи усилие да прикрие раздразнението си. — Цял следобед се опитвам да се свържа с теб.

Даяна Перин се вгледа с недоумение в приятелката си.

— Бях с клиенти — отговори тя спокойно. — Откъде можех да знам, че най-добрата ми приятелка ще бъде замъкната в полицейския участък, за да бъде разпитвана във връзка с убийство?

— Смятат, че аз съм убила бившата жена на Род!

— Да, вероятно — съгласи се Даяна. — Какво, по дяволите, си им казала?

— Просто отговарях на въпросите им.

— Отговаряла си на въпросите им — повтори Даяна подигравателно и поклати глава. Бони забеляза, че дългата й тъмна коса спретнато е вдигната на кок зад тила й. — Колко пъти си ме чувала да казвам, че човек никога не говори с полицията без присъствието на адвокат?

— Как бих могла да не говоря с тях, за бога? Аз открих тялото на Джоун.

— Особено пък заради това. — Даяна си пое дълбоко въздух и се отпусна върху стола от другата страна на масата срещу Бони.

Седяха от двете противоположни страни на една дълга маса, вероятно от светло орехово дърво или пък от тъмен дъб, в центъра на малка, ярко осветена, оскъдно мебелирана стая, с покрит с протрит линолеум под и характерните за държавна институция стени, които се нуждаеха от пребоядисване. Осветлението на тавана беше вградено и луминесцентно: стените — голи; дървените столове — с перпендикулярни облегалки, без тапицерия, неудобни, явно проектирани да накарат използващите ги да искат да прекарат възможно най-малко време върху тях. Един прозорец на стената нарушаваше интериора, като предоставяше ясна гледка към вътрешността на малкия квартален участък. Не ставаше кой знае какво. Няколко мъже и жени работеха по бюрата си, като от време на време поглеждаха по посока на Бони. Вече почти половин час не беше виждала нито капитан Махони, нито детектив Критзик.

— Е, какво точно си им казала?

Бони отново преповтори събитията от ранния следобед, като следеше за някаква следа от вълнение по обикновено изразителното лице на Даяна. Но лицето на Даяна не изразяваше нищо, студените й сини очи останаха приковани към устните на Бони, докато тя говореше. Даяна е красива жена, помисли си Бони, знаеше колко много усилия полага приятелката й, за да омаловажи привлекателността си, поне през работно време. Придържаше се към малко грим, няколко шити по поръчка костюма, като този с цвят на горчица, който носеше днес и всекидневни обувки на ниско токче. При все това нищо не можеше да прикрие факта, че Даяна Перин, възраст трийсет и две, вече два пъти разведена, беше истинска красавица.

— Какво си ме зяпнала? — попита Даяна, внезапно усетила изучаващия я поглед на Бони.

— Изглеждаш страхотно.

— Глупости — промърмори Даяна. — Сигурно това са имали предвид ченгетата, когато ми казаха, че някои от реакциите ти са повече от неадекватни.

— Ще ме арестуват ли?

— Съмнявам се. Нямат достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение и тъй като не са те мирандизирали, не могат да използват срещу теб нищо от онова, което си им казала.

— Мирандизирали ли?

— Не са ти прочели правата.

Бони си помисли колко учудващо лесно пригодим беше английският език, лекотата, с която позволяваше фамилията на един човек да се превърне в глагол^[1].

— Наистина ли съм казала нещо чак толкова лошо?

— Е, като се има предвид, че практиката ми е предимно из корпоративното и търговското право и че не съм имала нищо общо с криминално право, откакто завърших университета, да видим какво бих могла да измисля. Жертвата е бившата съпруга на мъжа ти, не може да се каже, че сте били приятелки, но въпреки това ти се съгласяваш да се срещнеш с нея и не казваш на мъжа си; измъкваш се от симпозиума и не казваш на никого, къде отиваш; твърдиш, че си била заклещена в колата си по време на убийството…

— Имаше катастрофа на магистралата. Могат да проверят…

— Проверяват го, уверявам те. Както ще проверят и записа на телефонните ти разговори, досието ти в училище, симпозиума, на който твърдиш, че си била от сутринта…

— За бога, аз бях там!

— … километража на колата ти, съседите на Маргарет Палмей, съобщението, което си направила на 911.

— Какъв възможен мотив бих могла да имам, за да убия Джоун?

Даяна вдигна фините си дълги пръсти във въздуха и започна да изброява причините една по една:

— Първо — тя беше бивша съпруга на мъжа ти, което за някой би изглеждало достатъчен мотив. Второ — беше една досадница. Трето — беше финансово бреме към доходите ти.

— Мислят, че бих я убила, за да си спестя издръжката?

— Много са били убити за далеч по-малко.

— Господи, Даяна, не съм я убила аз. Трябва да знаеш това.

— Разбира се, че го знам. — Даяна рязко се извъртя на стола си, сякаш току-що бе осъзнала, че е пренебрегнала нещо важно. — Къде е Род? Той знае ли за случилото се?

— Още не. Все не успявах да се свържа с него, намерих го чак преди около двайсет минути. Не мога да ти опиша колко отчайващо беше само. Не можех да открия никого. Ти беше в заседание, Род беше на обяд. Единственият човек, с когото успях да се свържа, бе Пам Голденбърг.

— С кого?

— Дъщеря й е в една детска градина с Аманда. Редуваме се да ги взимаме. Попитах я дали ще има нещо против да задържи Аманда у тях, докато се измъкна оттук.

— Браво! Една добра идея.

— Крайно време беше.

Даяна се пресегна през масата, за да хване ръката на приятелката си.

— Не бъди прекалено строга към себе си, Бони. Не всеки ден се натъкваш на трупа на бившата съпруга на мъжа си. — Тя погледна към тавана. — Как мислиш, ще го понесе Род?

Бони присви рамене и се надигна от стола си.

— Предполагам, че след като премине шока, ще се оправи. Притеснявам се, обаче, за Сам и Лорън. Как ли ще се оправят с факта, че майка им е била убита? Как ли ще им се отрази?

Гласът на Даяна стана боязлив.

— Означава ли това, че те ще се преместят при вас?

Бони замълча за миг.

— Какво друго им остава?

Тя затвори очи, образите на двете деца на Род изведнъж се появиха пред очите й: Сам, шестнайсетгодишен, ученик в уестънската гимназия, много висок и много кльощав, с дълга до раменете коса, наскоро боядисана в гарвановочерно и малка златна халка на лявата си ноздра; Лорън, възраст четиринайсет години, посредствена ученичка, въпреки че учеше в едно от най-добрите частни училища в Нютън, стройна като фотомодел, с очи на сърна, със същата като на майка си пищна дълга червеникава коса и пълни чувствени устни.

— Те ме мразят — промълви Бони.

— Не те мразят.

— Напротив. И почти не познават природената си сестра.

Даяна погледна към вътрешния прозорец.

— А, ето го и Род.

— Господи, благодаря ти! — Бони скочи на крака и видя как високият привлекателен мъж, който бе и неин съпруг, бива упътен от една млада жена в намачкана синя униформа към малкия вътрешен кабинет. Бони пристъпи към затворената врата на кабинета, ръката й се протегна към дръжката, после замръзна.

— Кажи ми, че това не е тази, която аз си мисля — каза Даяна, изричайки на висок глас мислите на Бони.

— Не мога да повярвам.

— Какво прави тя тук?

Вратата се отвори. Род пристъпи вътре, а жената зад него за миг бе задържана от един млад мъж, който й тикна нещо, върху което да се подпише, около нея вече се насъбираше тълпа. Развълнувано жужене изпълни въздуха. Не е ли това Марла Брензей, попита някакъв глас. Това наистина ли е Марла Брензей?

Марла Брензей е баба ми, помисли си Бони. Познавах я в гимназията, когато си беше просто старата Марлин Брензъл, в дните преди пластичната хирургия да я снабди с нов нос и нов комплект цици, преди зъбите й да бъдат облицовани и шкембето й — прибрано, преди бедрата й да бъдат подложени на операция за премахване на излишните тлъстини и косата й да бъде изрусена до цвета на зряло жито. Познавах я по времето, когато единствените хора, дето можеше да хване за слушатели, бяха онези злочести души, които успяваше да сгащи в коридора между часовете, много преди баща й да купи телевизионна компания и да я направи звезда на нейно собствено телевизионно шоу. Единственото нещо в Марлин Брензъл, което не се е променило през изминалите години, помисли си Бони, е акълът й. Все още изобщо няма такъв.

— О, Род, толкова се радвам, че дойде.

— Дойдох възможно най-бързо. Марла настоя да ме докара. — Род обгърна Бони с ръце. — Какво става?

— Не ти ли казаха? — попита Даяна.

— Никой нищо не ми е казал. — Род се извъртя към Даяна, явно слисан от присъствието й. — Ти какво правиш тук?

— Обадих й се, когато не можах да се свържа с теб — обясни Бони.

— Не разбирам.

— Може би трябва да седнеш — посъветва го Даяна.

— Какво има?

— Джоун е мъртва — каза тихо Бони.

— Какво? — Род сграбчи облегалката на стола, за да се подпре.

— Била е убита.

Бледото по принцип лице на Род стана още по-бледо.

— Убита. Това е невъзможно. Как… кой…?

— Изглеждаше, сякаш е била застреляна. Не знаят кой го е направил.

На Род му трябваше малко време, за да схване думите й.

— Какво искаш да кажеш с това, че е изглеждало, сякаш е била застреляна?

— Бях там — отвърна Бони. — Аз я открих.

— Ти си я открила? — Объркването в гласа на Род проникна в залата и привлече вниманието на бившата Марлин Брензъл, която спря насред един автограф и тялото й се полюшна към тях.

— Не я искам тук вътре — заяви Бони.

Род бързо излезе във външната зала, ръката му се протегна и се спря върху рамото на Марла, когато се наведе да й прошепне нещо на ухото. Бони видя как очите на жената се изпълват с удивление, въпреки че лицевите й мускули не помръднаха. Вероятно и не могат, помисли си Бони.

— Пластичната й хирургия е толкова много, че изглежда като покривка, плетена на една кука — промърмори Даяна, изразявайки мислите й на глас. — Брадичката й е толкова остра, че спокойно може да промуши някой с лицето си.

Бони трябваше да прехапе долната си устна, за да не се разсмее, смехът застина в гърлото й, когато Род се върна обратно в стаята. Косата на Род започнала да се прошарва, още когато наближил трийсетте. Но сега това всъщност го правеше да изглежда по-млад от своите четирийсет и една години, като подчертаваше тъмнокафявите му очи и придаваше на по-грубите черти от лицето му — дългия нос и квадратната челюст — необходимата мекота.

— Децата знаят ли? — попита той.

— Още не. — Бони мина откъм неговата страна и провря ръка през неговата.

— Какво ще им кажа?

— Може би аз мога да помогна — предложи капитан Махони, който изникна от тълпата около Марла Брензей, влезе в малката стаичка и затвори вратата след себе си. — Аз съм Рендъл Махони, капитан от отдела за разследване. Ние с детектив Критзик придружихме жена ви дотук.

— Ще ми кажете ли точно какво се е случило?

Бони наблюдаваше стойката на съпруга си, докато той слушаше: широките му рамене се прегърбиха напред при потвърждението, че бившата му жена наистина е била простреляна и убита; големите му ръце се отпуснаха безжизнено отстрани при разкритието, че Бони се е съгласила да се срещне с Джоун тази сутрин, без да му каже; главата му се клатеше нагоре-надолу в недоумение, когато разбра, че именно Бони бе извикала полицията и след това бе отказала да им сътрудничи повече, докато не говори с адвоката си.

— Дяволите да я вземат, та тя се занимава с корпоративно право — прошепна Род, без дори да се опита да прикрие отдавнашната си неприязън към Даяна. — Защо си се обадила на нея?

— Защото не можах да се свържа с теб. И не знаех на кого друг да се обадя.

Род се обърна отново към капитан Махони.

— Сигурно не подозирате жена ми — по-скоро заяви, отколкото попита той.

— Просто се опитваме да извлечем възможно най-много информация на този етап.

Бони долови нещо ново в гласа на полицая, едва доловим намек за конспирация, сякаш онова, което всъщност казваше на мъжа й беше: Ние двамата сме мъже; знаем как стават тези неща; няма да позволим на чувствата да вземат връх над нас; сега, когато вече си тук, вероятно можем да постигнем някакъв напредък.

— Имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса? — попита капитан Махони, когато детектив Критзик отвори вратата и влезе.

— Голяма навалица — промърмори тя, явно се беше изчервила от кратката си среща с такава знаменитост.

— Г-н Уилър, това е детектив Натали Критзик.

Детектив Критзик кимна, смутено пъхна една снимка с автограф на Марла Брензей зад гърба си.

— Научих, че вие сте режисьорът й — каза тя. — Аз съм голяма ваша почитателка.

Здравата съм я загазила, помисли си Бони. Светът здравата я е загазил.

Род любезно прие комплимента.

— С удоволствие ще направя всичко, каквото мога, за да ви сътруднича…

— Вие сте бившият съпруг на Джоун Уилър? — попита капитан Махони.

— Да.

— Мога ли да ви попитам, колко дълго бяхте женени?

— Девет години.

— И кога се разведохте?

— Преди седем години.

— Имате ли деца?

— Момче и момиче. — Той потърси Бони за помощ.

— Сам е на шестнайсет, а Лорън на четиринайсет — намеси се тя.

Род кимна. Всички гледаха как капитан Махони записва набързо тази последна информация.

— Знаете ли дали жена ви не е имала някакви врагове, г-н Уилър?

Род присви рамене.

— Бившата ми жена не беше точно самата Любезност, капитане. Нямаше много приятели. Но врагове… не бих могъл да кажа…

— Кога за последен път видяхте бившата си съпруга, г-н Уилър?

Род се замисли за миг над въпроса.

— Вероятно на Коледа, когато занесох подаръци на децата.

— А кога за последен път говорихте с нея по телефона?

— Не мога да си спомня кога за последен път съм говорил с нея по телефона.

— Въпреки че, според жена ви, тя често се е обаждала у вас.

— Бившата ми съпруга беше алкохоличка, капитан Махони — каза Род, сякаш това някак си обясняваше всичко.

— В добри отношения ли бяхте с бившата си съпруга, г-н Уилър?

— Не отговаряй на този — посъветва го Даяна от другия край на стаята, гласът й беше тих, но независимо от това твърд. — Няма връзка със случилото се.

— За мен не е проблем да отговоря на този въпрос — рязко осведоми Род Даяна. — Не, разбира се, не бяхме в добри отношения. Беше луда за връзване.

— Браво — чу Бони да измърморва Даяна, не точно под носа си и признавайки се за победена, приятелката й вдигна ръце и обърна очи нагоре.

Капитан Махони позволи една лека усмивка да извие ъгълчетата на устните му.

— Според думите на жена ви, бившата ви съпруга й се е обадила тази сутрин да я предупреди, че я грози някаква опасност. Имате ли представа какво може да е имала предвид?

— Джоун ти е казала, че си в опасност? — попита Род жена си, гласът му отговаряше на невярващото изражение, което се бе наместило, подобно маска, върху чертите му. Вдигна ръка към челото си и започна да го търка, докато то не порозовя. — Нямам представа за какво е говорила.

— Кой би се облагодетелствал от смъртта на жена ви, г-н Уилър?

Род бавно премести поглед от капитан Махони към жена си, после обратно към капитан Махони.

— Не разбирам въпроса.

— Съветвам те да не отговаряш — намеси се отново Даяна.

— Какво ме питате? — настоя раздразнено Род, въпреки че беше трудно да се каже дали раздразнението му е насочено към полицая, или към Даяна.

— Бившата ви съпруга имаше ли застраховка живот? Беше ли направила завещание?

— Не знам имала ли е, или е нямала завещание — отвърна Род, всяка дума беше внимателно премерена. — Знам, че имаше застраховка живот, защото аз плащах вноските. Това беше част от обезпечаването при развода — обясни той.

— И кой ще получи парите от застраховката? — попита капитан Махони.

— Децата й. И аз — добави Род.

— На колко възлиза тази застраховка?

— Двеста и петдесет хиляди долара — отговори Род.

— А къщата на улица „Ексетър“ 13? Тя на чие име е?

— На двамата. — Род замълча, прочисти си гърлото. — Споразумението от развода предвиждаше, че тя може да живее в къщата, докато децата продължават да учат, после трябваше да я продаде и да си разделим сумата.

— Колко мислите, че би струвала къщата днес, г-н Уилър?

— Нямам представа. Джоун беше посредник на недвижимо имущество, не аз. — Род изглеждаше засегнат, очите му се присвиха от нарастващото раздразнение. — Сега, мисля, че вече е време да отведа жена си у дома…

— Къде бяхте днес, г-н Уилър?

— Моля? — Бузите на Род станаха тъмнорозови, като розовите кръгчета, изрисувани върху лицата на порцелановите кукли.

— Налага се да ви попитам — отвърна капитан Махони, почти извинително.

— Не е необходимо да отговаряш — напомни му Даяна.

— Бях на работа — бързо отвърна Род.

Очите на Даяна отново се извъртяха към тавана.

— Целия ден?

— Разбира се.

Изведнъж Бони се почувства смутена. Ако е бил на работа цял ден, тогава къде е бил, когато се обаждаше?

— Жена ви се опитваше повече от един час да се свърже с вас, г-н Уилър — отвърна капитан Махони, сякаш четеше мислите на Бони.

— Бях излязъл за няколко часа да обядвам — обясни Род.

— Уверен съм, че имате свидетели…

Род си пое дълбоко въздух и издаде нещо средно между смях и въздишка.

— Е, всъщност не, нямам никакви свидетели. Истината е, че не съм ходил да обядвам. Казах на телефонистката, че излизам за обяд, за да не ми звънят, но всъщност си откраднах няколко часа сън в кабинета ми. Не спахме кой знае колко тази нощ. Дъщеря ни имаше кошмари.

Бони кимна, за да го потвърди.

— Някой видя ли ви?

— Не до след два часа, когато имах съвещание. Вижте — продължи той, без да го подканят, — може и да не съм един от най-големите почитатели на бившата си жена, но със сигурност никога не съм й желал злото. Чувствам се ужасно от случилото се. — Той притисна Бони по-силно към себе си. — Сигурен съм, че и двамата се чувстваме така.

Настъпи дълга пауза, през която никой не проговори. Отвън проеча пронизителният смях на Марла Брензей. Завладява аудитория, помисли си Бони, докато наблюдаваше как жената върви важно из участъка, облечена в яркожълтия си костюм от „Валентино“, придърпва въображаем микрофон около себе си и го завира в лицата на прехласнатите си почитатели.

— Мисля, че засега това е всичко — заяви капитан Махони. — Разбира се, вероятно ще искаме да говорим с вас отново.

— Ще направим всичко възможно, за да помогнем — предложи Род, въпреки че вече не звучеше толкова искрено, колкото преди.

— Ще трябва да разпитаме Сам и Лорън — каза детектив Критзик.

Род изглеждаше разтревожен.

— Сам и Лорън? Защо?

— Живели са при майка си — припомни му детектив Критзик. — Може би ще са в състояние да хвърлят някаква светлина върху това кой я е убил.

Род кимна.

— Може ли първо аз да говоря с тях? Искам да кажа, просто мисля, че ще е по-добре, ако аз им занеса лошата вест.

— Разбира се — заяви капитан Махони. — Бихме желали разрешението ви да претърсим по-късно къщата. Може да има някакви следи…

Род кимна.

— Когато желаете.

— Ще минем след няколко часа. Междувременно ще съм ви много благодарен, ако не пипате нищо вътре. В случай че децата кажат нещо или се сетите нещо, което може да ни помогне, надявам се, че ще ни се обадите незабавно.

— Да, ще се обадя.

Род стисна рамото на Бони и я поведе към вратата.

— О, между другото — подхвърли капитан Махони, точно когато се готвеха да излязат, — някой от вас с жена ви притежава ли пистолет?

— Пистолет ли? — Род поклати глава. — Не — отвърна той, като с тази единствена сричка успя да изрази достатъчно гневно възмущение за няколко пълни изречения.

— Благодаря ви — отвърна капитан Махони, а в същия момент Марла Брензей се измъкна от обожателите си и се насочи към тях с протегнати в театрална проява на съчувствие ръце. — Ще се видим след няколко часа.

Изгарям от нетърпение, помисли си Бони, докато бившата Марлин Брензъл я притискаше в задушаваща прегръдка.