Джой Филдинг
Не плачи сега (6)

Шеста глава

— За бога, какво се е случило тук? — думите се изплъзнаха от устата на Бони, преди да успее да ги спре.

— Предполагам, че не е имала възможност да почисти — отвърна отбранително Лорън.

— Гледайте къде стъпвате — предупреди капитан Махони. — Опитайте се да не докосвате нищо.

Всички заедно се промъкнаха един по едни в спалнята на Джоун на горния етаж: Бони, съпругът й, децата му, капитан Махони и детектив Критзик. Ходеха, сякаш стъпваха върху стъкло, преиграваха докато пристъпваха: високо вдигнати нагоре колене, предпазливо поставяни на земята стъпала. Никой не продума, мълчание — повече сащисано, отколкото почтително, въпреки че лицата на децата на Джоун едва ли изобщо изразяваха нещо.

— Просто не е имала възможност да разтреби — повтори Лорън и откри едно празно късче килим до отворената врата на гардероба.

— Така си е по принцип — отвърна Сам и се облегна с гръб на една от бледорозовите стени.

— Е, не е като за пред гости — каза Лорън.

Гости, помисли си Бони, която правеше малки кръгчета по средата на стаята и се опитваше да преодолее естественото си отвращение, да изтрие от лицето си всякаква преценка. Стаята беше бедствена зона, бойно поле, бунище, едва ли беше годна за каквато и да е форма на човешки живот, камо ли пък за гости.

Очите на Бони пометоха стаята като метла, сякаш се опитваше с поглед да пренесе всевъзможните боклуци в центъра й, да събере на едно място старите вестници, израснали до стените като плевели, да изгребе най-различните книги и списания, които лежаха разтворени и изпомачкани на розовия тъкан килим, да оправи купищата разхвърляни дрехи, разпилени от гардероба и пръснати навсякъде като есенни листа, да прибере множеството засъхнали чинии и недоизпити чаши с кафе, да изпразни многобройните пепелници, разпръснали пепелта си навсякъде, включително и по килима и по някога белите чаршафи — леглото изглеждаше така, сякаш не е било оправяно от седмици, дори месеци. Празни бутилки от алкохол се търкаляха по възглавниците: един бял телефон, чийто шнур бе безнадеждно извъртян и омотан около разтворено тефтерче с телефони, лежеше по средата на леглото до наполовина изяден сандвич; горчицата и сосовете се бяха залепили за хартиената му обвивка. Още празни бутилки се подаваха изпод самото легло. Бутилки от вино, различи ги Бони, като се опитваше да не се вторачва.

— Толкова е чисто и подредено долу — промърмори Бони, опитвайки се да събере в едно двете части на къщата.

— Долния етаж никой не го ползва изобщо — каза Сам.

— Ами за ядене? — Бони се опита да не гледа към недоядения хамбургер. — Кой готви? Къде се храните?

— Ядем навън — отвърна Сам. — Или си поръчваме отвън, всеки си яде в стаята — каза го, сякаш най-нормалното нещо на света за едно семейство бе да се държи именно по този начин.

— Продажбата на недвижими имоти не е работа от девет до пет — добави Лорън. — Трудно е да се съгласуват програмите на всички. Майка ми правеше всичко, каквото можеше.

— Разбира се, че е правила — съгласи се Бони.

— Това, че е малко поразхвърляно, не е краят на света.

— Разбира се, че не е.

— Тебе пък кой те пита? — солна се момичето.

Бони забеляза, че капитан Махони е застанал до леглото и докато наблюдава размяната на реплики, големите му ръце усърдно се опитват да размотаят тефтерчето от кабела. Прималя й, миризмата на развалена храна и застояли цигари се завъртя около главата й като гъста мъгла, извиквайки наяве по-раншни миризми, още по-неприятни. Мирисът на кръв, разкъсана плът и човешки изпражнения. Мирисът на насилствена, неочаквана смърт.

Бони усети ръцете на Род да се увиват около нея, за да я защитят, сякаш знаеше какво си мисли. Почувства как тялото й се олюлява, после се отпуска назад към него.

Капитан Махони вдигна отвореното тефтерче с телефони от леглото, кабелът се стрелна обратно в чаршафите като ластик.

— Някой познава ли Сали Гардинър, Лайл и Каролайн Госет, Линда Гилмор? — прочете той, явно беше отворил тефтерчето на буквата „Г“.

— Бяхме приятели със семейство Госет — отвърна Род. — Те живеят отсреща.

— Майка ми имаше много приятели — намеси се Лорън.

— Само за чашката — измърмори Род под носа си.

— Ами доктор Уолтър Грийнспун?

— Психиатърът ли? — попита Бони.

— Познавате ли го?

— Чувала съм за него. Списва седмична рубрика за „Глоуб“.

— И ние сме го използвали като консултант в нашето шоу няколко пъти — добави Род.

— Има ли някаква вероятност бившата ви съпруга да му е била пациент?

— Нямам представа.

Капитан Махони погледна към Сам и Лорън. И двамата вдигнаха рамене. Капитанът прелисти на друга страница.

— Ами Дона Фишър и Уенди Файндлейсън?

Род и Бони поклатиха глави. Сам и Лорън отново повдигнаха рамене.

— Джош Фриймън?

— Има едни Джош Фриймън, който преподава в уестънската гимназия — отвърна Бони, сепната от познатото име.

— Той ми е учител по рисуване — потвърди Сам.

— Това училищен номер ли е? — Капитан Махони протегна тефтерчето към Бони.

— Не — отвърна тя и си представи високия, леко опърпан на вид вдовец, който беше нов в училището, от тази година. Почуди се, за какво ли й е бил на Джоун домашния му телефонен номер.

Капитан Махони подаде червеното кожено тефтерче на детектив Критзик и отново насочи вниманието си към леглото, бутна телефона и недоядения хамбургер настрани и дръпна нагоре чаршафа.

— Какво имаме тук? — попита той, въпреки че въпросът му явно беше риторичен.

Бони го видя как вдига голям албум с изрезки и го отваря, набързо прелиствайки страниците.

— Някой познава ли Скот Дънфи? — попита той след моментно мълчание.

Бони почувства тръпка на неудобство, сякаш го познаваше, въпреки че не разбра защо. Не познаваше никой на име Скот Дънфи.

— Ами Никълъс Лонерган?

Бони остана с отворена уста, тръпката се превърна в истински спазъм, който изпълни стомаха й.

— Разбирам, че името ви е познато — заяви капитан Махони, очите му се присвиха и се вдигнаха към Бони.

— Никълъс Лонерган ми е брат — отвърна Бони. Гърбът й се стегна, въпреки че почувства как краката й омекват.

— Интересно — отбеляза безстрастно капитан Махони.

— Виждам, че си е имал неприятности преди няколко години. — Той разлистваше следващата страница.

— Не разбирам…

— Ами Стив Лонерган?

Бони се почувства като че ли току-що бе попаднала в някакво странно изкривяване на времето, сякаш думите, които чуваше, думите, които изговаряше, идваха отнякъде другаде и от някой друг.

— Баща ми — призна си тя. Какво ставаше? Какво правеха баща й и брат й, двама мъже, с които не беше разговаряла повече от три години, тук, в тази стая заедно с нея сега? По какъв превратен начин ги беше събрало отново заедно убийството на Джоун?

— Може би ще искате да хвърлите един поглед на това — каза капитан Махони и пусна отворения албум с изрезки. Беше изненадващо лек, като се има предвид, че току-що бе стоварил в ръцете й цялата тежест на нейното минало.

Бони погледна надолу към първата страница, почти уплашена от онова, което можеше да види. Малка изрезка от вестник заемаше центъра на иначе бялото пространство. Обявява се сватбата на Бони Лонерган и Род Уилър на 27 юни 1989 г. Г-ца Лонерган е гимназиална учителка по английски език и литература. Г-н Уилър е режисьор в бостънската телевизионна компания WHDH. Младоженците ще прекарат медения си месец на Бахамските острови.

Защо ли Джоун е запазила обявата за сватбата й, почуди се Бони, като обърна на следващата страница — усещаше, че Род чете през рамото й по топлината на дъха му отзад на тила й. Тънка вадичка пот изби над горната й устна, докато четеше втората изрезка, от пети ноември същата година. Издадена заповед за арестуване на двама мъже, за които се смята, че са замесени в машинация за измама на инвеститори за стотици хиляди долара. Скот Дънфи и Никълъс Лонерган, и двамата от Бостън, са предполагаемите извършители на опит за измама на стотици потенциални инвеститори…

— Господи — прошепна Бони, като прескочи останалото от статията, която вече знаеше наизуст и бързо отгърна на следващата страница. Видя голяма, черно-бяла, изрязана от вестник снимка на брат си с белезници, хубавото му лице не се виждаше ясно от дългата до брадичката разрошена руса коса. После, на следващата страница: ДВАМА ОПРАВДАНИ ЗА ИЗВЪРШВАНЕТО НА МАШИНАЦИИ СЪС ЗЕМЯ. Съдът постанови липса на доказателства.

Следваше още едно малко съобщение по средата на иначе празна страница: Обявява се сватбата на Стив Лонерган и Аделайн Сюъл на 15 март 1990 г. Г-н Лонерган е служител в трудова борса. Госпожа Сюъл притежава туристическа агенция. Ще прекарат медения си месец в Лас Вегас. В съобщението бе пропуснато да се спомене, че това и за двамата е трети брак.

Следващата страница бе запълнена с отзиви за Род: един ласкав портрет, включително и снимки, на преуспяващия режисьор на новините на компания WHDH: едно съобщение за творението на Марла! с Род начело и снимка на динамичното дуо, хванато ръка за ръка, както и класация за нарастващия успех на програмата.

И отново далеч не толкова ласкави снимки на брат й в белезници, вече по-стар на вид, доста по-измършавял, със странно усмихващия се Скот Дънфи до него, този път под сензационното заглавие: ДВАМА ПРИЗНАТИ ЗА ВИНОВНИ В ЗАГОВОР ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА УБИЙСТВО.

Бони бързо обърна страницата. Нямаше желание да съживява отново онези ужасни месеци, вклинили се между смъртта на майка й и раждането на детето й: и двете съобщения съхранени по подобаващ начин на следващите няколко страници, забеляза Бони с нарастващо безпокойство.

Последната страница на албума беше изцяло заета със снимки от вестници на дъщеря й Аманда, направени миналата Коледа, когато бяха в магазина за играчки на търговския център. Един фотограф беше уловил детето как стои замечтано пред голямо плюшено кенгуру, с едната ръка в устата, палецът й — изгубен между устните, а другата в лапата на огромното плюшено двуутробно. Снимката беше излязла на първа страница на светската хроника в „Глоуб“. Бони имаше голямо копие от нея, сложено в рамка на бюрото й у дома.

— Не разбирам — повтори отново Бони, в гласа й отекна вцепенението, което изпитваше. Тя погледна към Сам и Лорън. — Защо майка ви ще събира подобен албум от изрезки?

Но Сам и Лорън не отвърнаха нищо, мълчанието им означаваше или незнание, или липса на интерес, най-вероятно по малко и от двете.

— Тук има записан един Ник Лонерган — съобщи детектив Критзик, като вдигна във въздуха тефтерчето с телефони на Джоун, сякаш беше Библията.

Бони усети как сърцето й започна да бие по-бързо.

— Не може да бъде — възрази тя, усети, че потъва в движещи се пясъци и понечи да сграбчи за опора ръката на Род. — Та те дори не се познаваха.

Детектив Критзик прочете телефонния номер на глас.

Бони кимна в знак на съгласие.

— Това е телефонът на баща ми — отвърна тя, после се умълча. Колко ли пъти още можеше да каже: „Не разбирам“?

— Майка ви имаше ли пистолет? — попита капитан Махони, като пренасочи разпита си към Сам и Лорън. Ако имаше още някакви въпроси за това какво правеше името на брат й в тефтерчето на Джоун, той ги задържа за себе си.

— Да — отвърна Лорън.

— Държеше го в най-горното чекмедже на скрина си — додаде Сам, като посочи към високия шкаф, който се намираше до прозореца на стената, от другата страна на вратата на спалнята; най-горните чекмеджета бяха отворени, няколко ярки на цвят блузи се подаваха отстрани.

Две големи крачки отведоха капитан Махони до скрина. Той дръпна най-горното чекмедже и разрови с ръка по-интимните принадлежности на Джоун, няколко чифта чорапогащници се изплъзнаха от пръстите му, за да се понесат безцелно към пода и да се приземят леко върху черните му обувки.

— Знаете ли какъв беше пистолетът?

— Не разбирам нищо от пистолети — отвърна Сам.

— Питайте баща ми — каза му Лорън. — Пистолетът беше негов.

Всички очи се извърнаха към Род, който изглеждаше също толкова стъписан, колкото Бони беше изглеждала преди няколко минути.

— Мисля, че казахте, че нямате пистолет, г-н Уилър? — припомни му капитан Махони.

— Имах трийсет и осем калибров револвер — заекна Род, след известно мълчание. — Честно, изобщо бях забравил за него. Джоун го задържа, след като се разделихме. Твърдеше, че се страхува да остава сама.

— Тук няма никакъв пистолет — заяви капитан Махони, като провери подред във всички чекмеджета. — Но ще извършим по-щателно претърсване, след като си тръгнете.

— Къде ще ходим? — попита Сам.

— Ще дойдете с нас у дома — отвърна му Бони, като погледна към Род за потвърждение, получавайки в отговор единствено празен поглед. — Защо не хвърлите по няколко неща в един куфар. През седмицата можем да се върнем за останалото.

— А ако не искаме да идваме с вас? — попита Лорън, паниката в гласа й беше явна.

— Можете да отидете с баща си или аз мога да ви отведа в Дома за непълнолетни — намеси се капитан Махони. — Смятам, че ще предпочетете да отидете с баща си.

Бони кимна в знак на благодарност. Без съмнение фактът, че подтикваше Сам и Лорън да дойдат у дома с тях, означаваше, че не подозира на сериозно нито един от двамата.

На Сам и Лорън им трябваха няколко секунди, за да обмислят възможностите, след което се обърнаха и излязоха мълчаливо от стаята. Бони и Род сковано ги последваха.

Стаята на Сам беше точно срещу тази на майка му. Леглото му беше неоправено, скринът му беше покрит с книги и листове, и както изглеждаше, със стотици разпръснати монети от по няколко цента. Имаше плакат на солиста на „Guns N’ Roses“, Аксел Роуз, по бельо, долепен до снимка на Синди Крауфорд без горнище. Една акустична китара, цялата изподраскана, със скъсана струна, лежеше върху кафявия килим до захвърлена бархетна риза, от джоба на която се подаваше отворен пакет „Кемъл“. На перваза под прозореца на спалнята имаше голям правоъгълен стъклен аквариум. Изтегната в него лежеше огромна змия.

— Господи! — прошепна Бони. — За бога, какво е това?

— Това е Л’ил Абнър — отвърна гордо Сам, лицето му видимо се оживи за пръв път, откакто се бе прибрал у дома. — Само на осемнайсет месеца е, но вече е дълъг повече от метър и двайсет. Боите могат да достигнат до два и седемдесет, дори до три и шейсет. Понякога и повече, ако са на свобода.

Капитан Махони мина покрай Бони и се отправи към аквариума.

— Истински красавец — каза той. — С какво го храниш?

— Живи плъхове — отвърна Сам.

Бони се хвана за стомаха и потисна внезапното желание да повърне. Не можеше наистина да стоят в стаята на едно малко момче, което току-що бе научило, че майка му е била убита и да го слушат да говори за това как хранел с живи плъхове своята още бебе боа. Не беше възможно.

— И майка ти не е имала нищо против да държиш едно толкова екзотично животно като домашен любимец? — попита капитан Махони.

— Мразеше само когато плъховете бягаха — отвърна Сам.

Бони погледна от съпруга си към сина му, положи усилие да открие някаква прилика помежду им. Имаше, но едва доловима, като цяло, за разлика от точно конкретната прилика, която се проявяваше повече в общото поведение, отколкото в индивидуалните им черти: начинът, по които отмятаха назад глава, когато им се задаваше въпрос, лекото стискане на устните, когато се усмихваха, начинът, по който всеки несъзнателно търкаше носа си отстрани, когато беше смутен.

Може би беше станала грешка, предположи Бони. Може би в болницата бе станала една от онези ужасни грешки, за които чуваме понякога и Сам и някое друго бебе са били разменени при раждането, и това изобщо не беше син на Род. Синът на Род бе нормално момче с обикновена кестенява коса, без златна халка на носа, едно момче, което плачеше, когато му съобщяха за смъртта на майка му и обичаше кучета и златни рибки.

— Аз съм готова — съобщи Лорън от вратата, с голяма пазарска чанта, преметната през рамо и малко тоалетно портмоне в ръка.

— Какво ще стане с къщата? — попита Сам.

— Още е прекалено рано да мислим за това — отвърна му Род.

— Не искам да се продава — каза му Лорън.

— Още е прекалено рано да мислим за това — повтори Род.

— Как ще стигам до училище? — паника отново изпълни очите на Лорън.

— Няма да мислим за училище в продължение на няколко дни — отговори й Бони.

— Аз ще те карам, когато вземем колата на мама — заяви Сам и се обърна към капитан Махони: — Кога можем да вземем колата на мама?

Дори и да беше изненадан от въпроса, капитан Махони не го показа.

— Вероятно ще успеем да ви я върнем до края на седмицата.

Детектив Критзик влезе в стаята, носеше малка папка, която незабавно отвори за внимателен оглед от страна на капитана. На капитан Махони му трябваха няколко минути да прегледа грижливо съдържанието й, като от време на време вдигаше очи към Бони и Род.

— Защо не идем в гостната — предложи той небрежно, когато свърши с четенето.

Прекалено небрежно, помисли си Бони, докато следваше двамата полицейски служители вън от стаята.

— Намерихте ли нещо? — попита Род.

— Не ни казахте, че застраховката на жена ви е имала двойно презастрахователна клауза — каза капитан Махони.

— Двойно презастрахователна клауза? — повтори Бони, като си изкълчи езика и почувства неудобство от самото звучене.

— В случай на катастрофа или убийство, смъртта се обезщетява двойно — обясни капитан Махони. — С това смъртта на жена ви би струвала половин милион долара.

— Значи и ще струва — изрече с безразличие Род.

— Има ли някакви други застраховки, за които аз трябва да знам, господин Уилър?

— Имам застраховки живот за цялото си семейство — отвърна му Род.

— Включително и за настоящата ви жена и нейното дете? — Капитан Махони издърпа бележника от задния си джоб.

Гърбът на Бони се стегна при думата „настояща“, сякаш положението й беше просто временно и можеше да се промени всеки момент.

— За всички — отговори Род.

— Двойно презастраховани? — попита капитан Махони.

Род кимна.

— Струва ми се, че да.

Сам се появи в коридора, с метната на рамо китара, а голямата змия беше увита около врата и ръцете му като кожена яка, разцепеният й език се стрелкаше заплашително из въздуха.

— Ще имам нужда от помощ за аквариума — каза той.