Джой Филдинг
Не плачи сега (27)

Двайсет и седма глава

Когато отвори очи, Бони лежеше в леглото си, а Ник седеше на стола срещу нея.

— Какво стана? — попита тя, като бавно се надигна и се облегна на рамката.

— Припадна — отвърна й той, приближи се до леглото и внимателно седна при краката й.

Бони се огледа наоколо и видя, че навън е още светло.

— Преди колко време?

— Не много. Преди час, може би.

— А децата…?

— Сам и Лорън се прибраха от училище и веднага пак излязоха. Споменаха нещо за лепене на тапети в банята на Даяна. Аманда още не се е прибрала.

— Да. Канена е на гости в къщата на едно приятелче. Ще я доведат към пет и половина. Трябва да стана и да започна да приготвям вечерята. — Тя си пое дълбоко въздух. Главата осезаемо й тежеше, сякаш за врата й беше истинско усилие да я придържа. Какво ставаше? Дали грипът я повтаряше? Чувстваше се по-зле, от когато и да било.

— Стой си, където си. Вече казах на децата, че ще си поръчаме пица, когато се приберат.

— Това е смешно — измърмори Бони. — Не мога вечно да лежа.

— Кой е споменал нещо за вечно? — попита Ник. — Ти не си майка ни, Бони. Животът не се състои само от няколко дни.

Бони опита да се усмихне, но устните й потрепериха, после се извиха и тя се отказа.

— Откога си станал толкова добър?

— Един мъж се обади, докато спеше — съобщи й Ник, без да обръща внимание на въпроса й. — Казвал се Джош Фриймън. Твърдеше, че ти е приятел.

Бони кимна.

— Преподава в уестънската гимназия. Отби се вчера, донесе ми малко пилешки бульон.

— Добре — отвърна Ник, като я потупа по крака. — Явно не ти липсват мъже, които да се грижат за теб.

Освен съпруга ми, помисли си Бони.

— Освен съпруга ти — каза Ник.

Точно в този момент телефонът иззвъня и се оказа, че е Род.

— Още ли си в леглото? — попита той учудено.

— Явно не мога да се справя с този грип.

— Какво казва докторът?

— До утре трябва да се обади с резултатите от изследванията — обясни Бони, много добре знаеше, че не това е отговорът, който Род очакваше, но си помисли, че и той ще свърши работа. Видя как Ник започна да крачи напред-назад между леглото и прозореца.

— Как са децата? — попита Род.

— Добре са. На Лорън нищо й няма. Хубаво е, че поне никой друг не се разболя. — Благодаря на Бога, помисли си Бони.

— Кога се прибира? — попита Ник.

— Какво? Кой пък беше това? Пак ли е там онзи учител?

— Ник — отвърна му Бони.

— Ник ли? Какво, по дяволите, прави той там?

— Грижа се за сестра си — отвърна Ник, като изтръгна телефона от ръката на Бони и изръмжа в него: — Нещо, което ти би трябвало да правиш.

— Ник — възрази Бони, но възражението й не беше особено убедително и трябваше да си признае, че не го направи от сърце.

— Какво, по дяволите, става там? — попита Род, гласът му беше достатъчно силен, та и Бони можа да го чуе.

— Жена ти е болна. Припадна преди по-малко от час и беше хубаво, че аз бях тук да я хвана, когато падаше.

— Припаднала ли?

— Кога се прибираш?

— По програма ще летя в събота сутринта.

— Смени си програмата тогава — отвърна Ник.

Изглеждаше така, сякаш и двамата млъкнаха, за да овладеят дъха си.

— Дай ми Бони — чу тя Род да казва и Ник й подаде обратно телефона.

— Род…

— Какво, по дяволите, става там, Бони?

— Не се чувствам добре, Род.

— Искаш да съкратя пътуването си и да се прибера по-рано, така ли? — Гласът му се молеше за едно-единствено не.

Бони затвори очи, преглътна, застоялия вкус на кръв бе полепнал по венците й.

— Да — каза тя.

Настъпи неловко мълчание.

— Добре — отвърна Род. — Ще видя какво мога да направя, за да сменя полета си за утре по някое време.

Бони започна да плаче.

— Съжалявам, Род. Не знам какво ми става. Не знам какво да правя. Страх ме е.

— Не се страхувай, скъпа. — Гласът на Род се помъчи да изрази съчувствие. — Просто е лош вирусен грип. Вероятно още преди да се прибера, вече ще си по-добре.

— Надявам се.

— Добре, виж, по-добре да тръгвам. Искам да пренаредя графика си. Ще се видим утре, скъпа. Не се тревожи. Опитай се да поспиш. И гледай да се отървеш от този твой брат. Нищо ти нямаше, докато той не започна да се появява.

Бони сложи телефона в протегната ръка на Ник, видя как той го пуска в поставката му и за първи път забеляза колко ясно очертани бяха мускулите на ръцете му. Имал е доста време да тренира в затвора, помисли си тя, като се опита да не поема тежестта на думите на Род. Нищо ти нямаше, докато той не започна да се появява.

Мислех си, че като се изправя лице в лице с миналото си ще се почувствам по-добре, каза си Бони и потъна обратно под завивките.

— Прибира се утре — чу се да прошепва тя, преди отново да се унесе в сън.

* * *

Следващия път, когато отвори очи, вече беше тъмно. Тя се сепна и се изправи в леглото, вътре в нея, една след друга, избухнаха няколко топлинни експлозии, които обляха кожата й в пот.

— Бони? — попита един глас някъде от тъмнината.

Бони се сепна, изправи се на колене върху леглото и събра одеялата около себе си, като се опитваше да реши дали е будна или спи.

— Всичко е наред. Аз съм, Ник — продължи гласът, като вече идваше от по-близо.

Бони видя фигурата му да прерязва мъждивата светлина, дългата му руса коса, мускулестите ръце, странно женствения нос по средата на толкова мъжественото му лице.

— Колко е часът? — попита тя. Колко пъти вече задаваше този въпрос? Имаше ли някакво значение? Имало ли бе изобщо?

— Минава десет — отвърна й той.

— Десет ли? Къде е Аманда?

— Спи.

— А Сам и Лорън…?

— В стаите си.

— А ти какво правиш още тук?

— Искам да съм сигурен, че си добре.

— Не разбирам — отвърна му тя. — Откога тази внезапна загриженост?

— Винаги съм бил загрижен — отвърна й той.

Чу се тихо почукване на вратата на спалнята.

— Да? — извика немощно Бони.

Сам се промъкна приведен в стаята, сякаш беше прекалено висок за тавана, главата му бе сведена над прегърбените рамене, очите му търсеха да различат Бони в тъмното.

— Чух гласове и реших да видя как си — обясни той. — Как се чувстваш?

— Била съм и по-добре.

— Хапчетата не подействаха ли?

Бони разтърка челото си. Не можеше да си спомни кога за последен път бе вземала от тях. — Може би трябва да взема сега едно — каза тя.

— Къде са? — попита Ник.

— В кухнята.

— Аз ще ги донеса — предложи Сам и изчезна.

— Странно дете — отбеляза Ник.

— И ти беше такова — напомни тя на брат си. — Все играеше на стражари и апаши. Само дето тогава винаги беше добрия. Какво стана, Ник? Какво те накара да преминеш от другата страна?

— Случват се разни неща — каза й Ник. — Хората се променят.

Ник отметна косата си от челото, върху лицето му се изписа някакво особено изражение, очите му се втренчиха в нея с напрежение, което дори и тъмнината не можеше да скрие. Осъзна, че той я плашеше.

Какво правеше тук? Защо беше дошъл? Какво търсеше обратно в живота й и защо точно сега? Каква връзка имаше той с Джоун? Със смъртта й? Дали той я беше убил? Дали възнамеряваше да убие и сестра си? Затова ли се бе промъкнал отново в живота й? Затова ли бе тук тази вечер? Толкова й беше лошо, че почти не я бе грижа. Само го свърши набързо, помоли се тя, и да приключваме. Всичко друго щеше да бъде по-добро от начина, по който се бе чувствала последните няколко седмици.

Само не прави нищо лошо на детето ми, помоли се мълчаливо тя, когато Ник се извърна. Тази мисъл накара Бони да настръхне. Трябваше да се държи, реши тя. Не можеше да позволи да се случи нищо лошо на малкото й момиченце.

— Донесох ти малко бульон — каза Сам, като предпазливо влезе в стаята, пара се вдигаше от чашата в ръката му. Той обиколи отстрани на леглото и пусна антибиотика в протегнатата длан на Бони, после прехвърли чашата от своята в нейната ръка. — Внимавай, горещ е. Сложих го в микровълновата.

Бони пъхна хапчето в устата си, леко духна бульона и после преглътна. Хапчето тромаво подскочи надолу в гърлото й като топка от автомат за подаване. Тя сръбна още една глътка бульон, усети как си изгори връхчето на езика, но въпреки това преглътна.

— Как върви банята на Даяна? — попита Бони.

— Страхотно — отвърна гордо Сам. — Мисля, че ще остане много доволна.

— Сигурна съм. — Бони отпи още една глътка от бульона.

— Ще се върне в събота или неделя. Тогава ще разбера. — Сам пристъпваше от крак на крак. — Малко съм уморен — продължи той. — Нали мога да си легна?

— Разбира се — отвърна му Бони.

— Няма нужда да ме изпращаш — каза Ник.

Сам се усмихна и провлачено се запъти към коридора, спря.

— Надявам се утре да се чувстваш по-добре.

— Аз също. — Бони насочи вниманието си обратно към Ник. — Сигурна съм, че си имаш и друга работа — започна тя.

— Напротив. Всъщност, мислех си да остана за през нощта.

— Какво? Не ставай глупав. Не можеш да останеш тук.

— Защо? Ще спя на стола. Така ще съм наблизо, в случай че имаш нужда от нещо.

— Няма да имам нужда от нищо.

— Няма да си тръгна — заяви Ник.

* * *

Първоначално чу хлипането в съня си.

Стоеше по средата на училищното кафе, с пластмасов поднос за обяд в ръце и чакаше реда си на опашката за храна.

— Отмести се — подкани я един глас и Бони пристъпи напред, високо скимтене свистеше от шахтата до краката й и ближеше голите й стъпала.

— Канализацията ли не е наред? — попита тя Род, който беше облечен в униформата на училищния пазач.

— Защо не погледнеш и не видиш? — предложи той, като дръпна квадратния капак на шахтата в стената до краката й. Хлипането веднага стана по-силно, по-ясно доловимо. Някой е заклещен вътре, осъзна Бони, като се наведе по-близо.

— Внимавай за змии — предупреди я Род, докато Бони се промъкваше в дългия тунел.

— Има ли някой? — извика Бони, гласът й отекваше в стените на тунела и я удряше отстрани по лицето като пронизващ вятър.

— Мамо — молеше се едно тихо гласче. — Мамо, помогни ми. Помогни ми.

— Аманда? — Бони се сепна и залази на четири крака към гласа. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-дълъг ставаше тунела и толкова повече се увеличаваше разстоянието помежду им. Върху главата й започна да се рони мръсотия от стените на тунела и заплашваше да я погребе жива.

— Мамо! — изплака отново Аманда, гласът й премина във вече познатото хлипане.

— Аманда! — извика Бони, цялата обляна в пот, ръцете й се протегнаха в мрака около нея и започнаха да се размахват.

Ръката на Бони усети хладния въздух на реалността и тя се събуди, пот се стичаше от челото до врата й. О, господи, помисли си, като се изправи в леглото и различи спящата фигура на брат си в креслото от другата страна на стаята. Още един кошмар за колекцията й.

И точно в този миг тя чу хлипането и разбра, че е истинско, че подсъзнанието й не го бе създало, а просто го беше включило в съня й.

— Аманда! — прошепна разтревожено Бони, скочи от леглото и се затича по коридора към стаята на дъщеря си, хлипането се усилваше с всяка обезумяла крачка. Бони стигна до стаята на Аманда, дъхът й се стегна на топка по средата на гърдите, когато видя, че вратата на стаята е широко отворена. Мълчаливо мълвеше молитви, дъхът й излизаше от дробовете в поредица от къси мъчителни спазми. Тя влезе в стаята и запали бързо лампата.

Аманда седеше изправена в леглото си, малкото й телце беше притиснато към рамката на леглото, ръцете — върху отворената й уста, сълзи по бузите й, очите — широко ококорени, одеялата на пода, плюшени играчки навсякъде около нея, розовата панда до главата й, няколко черни и бели кучета при кръста й, живата змия при краката й.

Бони замръзна при почти сюрреалистичната сцена, разкрила се пред очите й.

Змията се беше увила около голия глезен на Аманда, тялото й се поклащаше хипнотизиращо към нея.

— Мамо — изплака тихо Аманда, докато Бони стоеше прикована на прага. — Стиска ми крака, мамо, боли. Накарай го да престане.

О, господи, помисли си Бони, усети как собственото й тяло се олюлява, главата й олекна. Щеше да припадне, осъзна тя, после, не, не, не можеше да припада. Не трябваше да припада. Трябваше да спаси дъщеря си. Нищо друго нямаше значение. Това беше нейното дете, по-ценно за нея от собствения й живот. По никакъв начин нямаше да позволи нещо да му се случи. Щеше да направи всичко, за да го защити.

В следващия миг тя усети как напуска тялото си, изоставяше го горе-долу по същия начин, по който змията сменяше кожата си, стана напълно безтегловна и се понесе през въздуха към леглото на Аманда, без повече да мисли за каквото и да е — просто едно животно, действащо само по чист инстинкт. Бони се хвърли към змията, сграбчи я с едната си ръка за главата, а с другата за стегнатите пръстени на опашката. Змията се стегна и натежа в ръцете й, сякаш бе сграбчила железен лост. След което започна да се извива, главата й се напрягаше да се освободи от дланта й, дългото й тяло се изпъваше и огъваше с все сили, сякаш във всички посоки едновременно, за да се измъкне от здраво стисналите я ръце. Пръстите й се опитваха всячески да разхлабят пръстените на змията от крака на дъщеря й, но сякаш и самата змия имаше пръсти, които ритмично туптяха срещу тези на Бони. Толкова е силен, помисли си тя, не беше сигурна дали ще успее да го удържи.

Чу шумове, звука на собствените си писъци, осъзна Бони, докато се бореше да отвие змията от глезена на Аманда. Почти успях, помисли си тя, пръстите й се вкопаха под копринената кожа на змията. Почти го хвана.

Тя го дръпна с всички сили, чу се изпукване, сякаш помпичката за мивката рязко се бе освободила, змията вече беше далеч от Аманда и се бореше в ръцете й. Толкова е тежък, помисли си Бони, толкова силен, дявол да го вземе. Нямаше да може да го държи още дълго, знаеше го, чу гласове, извърна се, точно когато Ник се появи на прага, очите му бяха подивели, ръцете му — протегнати напред, пистолетът в тях — насочен право към главата й.

Бони застина и престана да се бори, дланите й се разтвориха, змията падна на пода.

Чу я как тупна на килима и после отново светкавично се нави на пръстени, готова да се отбранява.

— Не го застрелвай! — извика Сам, като блъсна Ник встрани и се втурна в стаята, хвърляйки се върху разярената боа. Очите на Бони останаха приковани върху брат й, все още с пистолет в ръка. Дали беше същият пистолет, с който бе застрелял Джоун? Щеше ли сега и нея да застреля?

С ъгълчето на очите си тя видя как Сам потрепери от болка. Когато се изправи на крака, змията все още демонстрираше впечатляващ отпор. Като хвърли само един бърз поглед към Ник, Сам, целият треперещ и задъхан, изнесе влечугото от стаята.

Бони изчака, докато чу как капака на аквариума се затваря, после се отпусна на колене и избухна в сълзи.

— Мамо! — извика Аманда, изскочи от леглото и се хвърли в ръцете на майка си.

— Добре ли си, съкровище? — попита Бони, като целуваше Аманда по бузите, потупваше я по косата и галеше вече оформящата се верига около глезена на детето, също като от изгорено.

— Какво става? — прозвуча един глас откъм вратата.

Бони се извърна, видя Лорън да се надвесва зад Ник, пистолетът му вече не се виждаше никакъв. Възможно ли беше да й се бе привидяло?

— Намерихме змията — отвърна Аманда.

Бони чу смях, осъзна, че е нейният собствен.

— Определено я намерихме — заяви тя.

— Змията е тук? — Лорън се дръпна назад и разтревожено огледа пода в краката си.

— Сам я взе.

Очите на Лорън се стрелнаха към Ник.

— А ти какво правиш още тук? — попита тя, явно озадачена от онова, което ставаше.

— Нищо — отговори Ник и се разсмя, като се приближи към Бони и й помогна да се изправи на крака. — Добре ли си?

— Мисля, че да — отвърна му тя и се освободи от прегръдката му. — Но Сам май го ухапа.

— И преди го е хапал — обади се Лорън. — Ухапването боли, но не е отровно.

Бони гушна дъщеря си, все още усещаше тежестта от съпротивляващата се змия в ръцете си. Беше ли й останала някаква сила изобщо, почуди се тя.

— Впечатляващо беше — каза Ник. — Напомни ми да не се закачам с теб.

Бони се вгледа в брат си. Обясни, настояваха очите й.

Той отвърна на погледа й. По-късно, казаха неговите.

* * *

— Ще ни убиеш ли? — попита Бони, след като всички останали най-накрая се бяха успокоили и заспали. Змията си беше в аквариума, плъховете вече ги нямаше.

— Това ли си мислиш? — попита Ник. — Че съм тук, за да те убивам?

— Вече не знам какво да мисля — отвърна искрено Бони, всеки мускул в тялото й плачеше да си легне.

— Не съм тук, за да ти сторя нещо лошо, Бони.

— Тогава защо?

— Мислех си, че бих могъл да те защитя — каза той след известно мълчание.

— Не мисля, че на осъдени е позволено да носят оръжие.

— Не е.

Бони се отпусна върху долната част на леглото си. Какъв беше смисълът да се опитва да говори с брат си. Наистина ли си мислеше, че изобщо ще й каже нещо?

— Смяташ ли, че трябваше да настоим Сам да отиде до болницата? — попита вместо това тя.

— Той каза, че няколко болкоуспокояващи тиленола ще му помогнат за през нощта и че на сутринта ще отиде на лекар заради ухапването, ако почувства, че се налага.

Бони кимна. Беше помогнала на Сам да промие ухапаното място, беше наблюдавала как си слага специален антисептичен мехлем. Не бе казал нищо за това да е видял пистолет в ръката на Ник. Вероятно си беше въобразила всичко.

Бе сложила Аманда да си легне в стаята на Лорън. Тя бързо се бе настанила в свивката на ръката на сестра си, другата ръка на Лорън бе обвила кръста й и двете постепенно се бяха унесли, дишайки спокойно една през друга.

— С този пистолет ли уби Джоун? — попита Бони, зърнала изведнъж дръжката на пистолета, натъпкан в колана на джинсите му.

— Пистолетът, с който е била убита Джоун, е бил трийсет и осем калибров — отвърна спокойно той. — Този е „Магнум“, триста петдесет и седем.

— Това трябва ли да ме накара да се чувствам по-добре? — попита Бони, като осъзна, че е точно така.

— Никога не бих те наранил, Бони. Не го ли знаеш?

— Какво става, Ник? — попита тя.

Той не каза нищо.

— Виж — започна Бони, — болна съм, уморена съм, мъжът ми си има любовница, прекарах половината нощ да се боря със змия. Не съм сигурна, че мога да понеса още нещо. Вече нищо не разбирам, Ник. Животът ми вече няма никакъв смисъл. И ако бързо не започнеш да ми отговаряш, тогава просто ще трябва да ме застреляш, защото в противен случай ще взема телефона и ще извикам полиция. Ще им кажа, че брат ми, бивш затворник, е в спалнята ми, с натъпкан в колана на джинсите си „Магнум“, триста петдесет и седем.

— Не мисля, че ще е необходимо.

— Ако не обясниш на мен, може би ще обясниш на полицията — повтори тя.

— Бони — отвърна спокойно брат й, като се приближи към нея. — Аз съм полицията.