Джой Филдинг
Не плачи сега (2)

Втора глава

Нахлуха през предната врата като яростна гръмотевица посред буря — очакваше се, но въпреки това беше ужасяващо. Гласовете им изпълниха фоайето; телата им се зароиха из гостната, подобно на пчели в кошер. Жената на канапето до нея скочи да ги посрещне.

— Благодаря на Бога, че сте тук! — почти изрида тя.

— Вие ли извикахте полиция?

Бони усети, че пръстът на жената обвинително я посочи, долови всички погледи, които се обърнаха към нея, когато стаята наоколо се изпълни с хора. Насила вдигна очи към техните, въпреки че първоначално единственото, което можеше да види бе Джоун — огнените тицианови кичури, спускащи се в обезумели къдрици около пепелявото й лице, широката уста, леко отворена и подчертана от неизменното и флуоресцентно оранжево червило, черните й безжизнени очи.

— Кои е бил застрелян? — попита някой.

Жената отново насочи пръст, този път към кухнята.

— Посредничката ми. От агенцията за недвижими имоти „Елън Маркс“.

Няколко безизразни млади мъже, облечени в белите престилки на медицинския персонал, се втурнаха към задната частна къщата. Без съмнение, хората от линейката, заключи Бони, някак странно отдалечена от сцената на събитията, това внезапно отдалечаване й позволи да погълне в детайли всичко, което ставаше наоколо. В къщата имаше най-малко шестима новодошли: двамата фелдшери; двама униформени полицаи: една жена, чиято стойка издаваше, че е полицай, макар че изглеждаше едва излязла от пубертета и един огромен мъж, около четиридесетте, с лоша кожа и провесило се над колана му шкембе, който явно бе главният и който бе последвал фелдшерите в кухнята.

— Мъртва е — съобщи той, след като се върна. Носеше карирано черно-бяло спортно сако и обикновена червена вратовръзка. Бони забеляза чифта белезници, които висяха от колана му. — Уведомих медицинската експертиза. Скоро ще бъдат тук.

Медицинската експертиза, повтори си Бони наум и се почуди откъде ли идваха подобни думи с толкова странно звучене.

— Аз съм капитан Махони, а това е детектив Критзик. — Той кимна с глава към жената от дясната му страна. — Ще ни кажете ли какво се случи тук?

— Прибрах се у дома… — чу Бони собственичката на къщата да започва.

— Това вашата къща ли е? — попита детектив Критзик.

— Да. Обявих я за продан…

— Името ви, ако обичате.

— Какво? О, Маргарет Палмей.

Бони наблюдаваше как жената полицай го записва набързо в бележника си.

— А вие сте…?

На Бони й трябваше малко време, за да осъзнае, че детектив Критзик се обръщаше към нея.

— Бони Уилър — изпелтечи тя. — Искам да се обадя на съпруга си. — Защо ли каза това? Дори не беше си го помислила.

— Ще можете да се обадите на съпруга си след няколко минути, госпожо Уилър — отвърна й капитан Махони. — Първо трябва да ви зададем няколко въпроса.

Бони кимна, разбираше, че беше важно да се спазва някакъв ред. Скоро щяха да пристигнат хора със странни инструменти и прахове, за да мерят и събират проби, с видеокамери и зелени чували за трупове и метри жълта лента, с която да оградят мястото. Местопрестъпление. Минаването забранено. Знаеше процедурата. Достатъчно често беше ставала свидетел на всичко това по телевизията.

— Продължавайте, госпожо Палмей — подкани внимателно жената детектив Критзик. — Казвахте, че сте обявили къщата си за продан…

— От края на март. Това беше първият ни ден за оглед. Тя каза, че ще приключи до един.

— Така че няма как да знаете колко души са минали през къщата от сутринта — повече заяви, отколкото попита капитан Махони.

— Има книга за посетители в коридора — обади се Бони, като си спомни за книгата до купчината с листовки в преддверието.

Полицаите си кимнаха взаимно и детектив Критзик, която, както чак сега забеляза Бони, имаше червена коса с почти същия оттенък като на Джоун, изчезна за няколко секунди и се върна с книгата в ръка. Двамата мълчаливо си размениха знаци.

— И когато се прибрахте у дома…?

— Знаех, че все още е тук — отвърна им Маргарет Палмей, — защото колата й беше на алеята, разбрах също, по другата кола точно зад нейната, че при нея има някой. Наложи се да паркирам на улицата, мислех да изчакам, докато си тръгнат, но бях с всичките тези покупки и някои от нещата трябваше да се сложат във фризера, преди да са се размразили. — Тя млъкна, сякаш внезапно бе изгубила паметта си и вероятно така си и беше.

Красива жена, помисли си Бони, нисичка и приятно закръглена, с мека руса коса, завита на къдрици покрай горната част на ушите й и тесен, остър нос между светлосините очи. Малка уста, но гласът беше ясен и спокоен.

— Какво се случи, когато влязохте вътре в къщата, госпожо Палмей?

— Запътих се право към кухнята и точно тогава я видях — отново един пръст обвинително се протегна под жълтеникавокафявия ръкав на палтото й и се насочи към Бони. — Тя стоеше над Джоун. Ръцете й бяха покрити с кръв.

Очите на Бони се стрелнаха към ръцете й, от гърлото й се отрони стон, когато видя тъмночервената кръв, засъхнала върху пръстите й, сякаш бе рисувала с тях, както правят децата. Гореща струя премина през тялото й, от главата към краката, като течност през сламка, отнемайки й цялата енергия. Почувства се замаяна, прилоша й.

— Имате ли нещо против да сваля палтото си? — каза тя, и без да дочака някой да й отговори, издърпа ръце през ръкавите на палтото, като се опитваше да не опира кръвта от пръстите си в гладкия копринен хастар.

— Коя е Джоун? — попита капитан Махони, веждите му се събраха над носа.

— Жертвата — отвърна Маргарет Палмей, думата прозвуча не на място от нейната уста.

За кого ли си мислеше, че говорят, почуди се Бони.

Капитан Махони погледна бележките си.

— Споменахте, струва ми се, че името й било Елън Маркс.

— Не — обясни Маргарет Палмей, — „Елън Маркс“ е името на агенцията за недвижими имоти, за която тя работеше. Името на жертвата е — беше — Джоун Уилър.

— Уилър?

Тъмните му очи станаха още по-тъмни; всички погледи се насочиха към Бони.

— Уилър — повтори капитан Махони, като присви очи, сякаш нагласяше Бони на мерника на пистолет. — Роднина ли ви е?

Беше ли, почуди се Бони.

— Беше бивша жена на съпруга ми — отвърна тя.

Никой не проговори. Сякаш са помолени да запазят минутно мълчание, помисли си Бони, разбра, че нещо се бе променило, някакво течение в стаята незабелязано се беше обърнало.

— Добре, нека да задържим тук за момент — обади се капитан Махони, прочисти си гърлото и отново насочи вниманието си към Маргарет Палмей. — Казахте, че сте видели госпожа Уилър да стои над тялото на жертвата и че по ръцете й имало кръв. Видяхте ли оръжие?

— Не.

— После какво стана?

— Започнах да крещя. Мисля, че и тя крещеше, не съм сигурна. Видя ме и се приближи към мен. Първо се уплаших, но тя просто измъкна покупките от ръцете ми и извика полиция.

— Съгласна ли сте с казаното от госпожа Палмей? — попита капитан Махони, като се обърна към Бони, но тя не отвърна нищо. — Госпожо Уилър, има ли нещо от казаното от госпожа Палмей, с което да не сте съгласна?

Бони поклати глава. Версията на Маргарет Палмей звучеше достатъчно откровено.

— Защо не ни кажете вие какво правехте тук?

Това ще бъде малко по-трудно, помисли си тя. Почуди се дали брат й се е чувствал по същия начин първия път, когато е бил разпитван от полицията, дали е бил толкова нервен, толкова неуверен. Въпреки че, без съмнение, вече е свикнал с това, реши тя и разклати глава, за да се освободи от тези неприятни мисли. Брат й беше последният човек, за когото трябваше да мисли точно сега.

— Джоун ми се обади рано тази сутрин — започна тя. — Помоли ме да се срещна с нея тук.

— Значи можем да заключим, че не сте търсили да си купите къща.

Бони отново си пое дълбоко въздух.

— Джоун заяви, че има нещо, което трябва да ми каже и за което не може да говори по телефона — продължи тя, без да бърза. — Звучи като на филм.

— Да, така е — съгласи се той сухо. — Бяхте ли приятелки с бившата съпруга на мъжа ви, госпожо Уилър?

— Не — отговори просто Бони.

— Намирате ли за необичайно това, че ви се е обадила и ви е казала, че трябва да говори с вас?

— И да, и не — отвърна Бони, като продължаваше, само когато изражението на лицето му изискваше по-нататъшно обяснение. — Джоун имаше проблеми с пиенето. Обаждаше се вкъщи от време на време.

— Сигурен съм, че едва ли сте била кой знае колко щастлива от това — подхвърли капитан Махони, с нещо, което Бони предположи, че беше опит за разбираща усмивка.

Бони присви рамене, не беше сигурна как да отговори.

— Мога ли вече да се обадя на съпруга си? — попита тя отново.

— Как прие съпругът ви това, че ще се срещате с бившата му жена? — попита капитан Махони, като използва въпроса й за трамплин към неговия.

Бони замълча за миг.

— Той не знаеше.

— Не е знаел?

— Джоун ме помоли да не му казвам — обясни Бони.

— Каза ли защо?

— Не.

— Винаги ли правите онова, което иска бившата съпруга на мъжа ви?

— Разбира се, че не.

— А днес защо го направихте?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете?

— Защо се съгласихте да се срещнете днес с нея? Защо не сте казали на съпруга си?

Бони вдигна юмрук към отворените си устни, но бързо го върна в скута си, когато усети вкуса на кръв. Кръвта на Джоун, осъзна тя и потисна внезапното си желание да повърне.

— Каза ми нещо странно по телефона.

— Какво по-точно? — Капитан Махони направи няколко стъпки към нея, химикалката му беше готова да запише отговорите й.

— Каза ми, че сме в опасност.

— Казала ви е, че сте в опасност?

— Аз и дъщеря ми.

— Каза ли ви защо? — попита капитан Махони.

— Заяви, че е прекалено сложно, за да го обсъждаме по телефона.

— И вие нямате никаква представа за какво е ставало дума?

— Никаква.

— Така че се съгласихте да се срещнете с нея.

Бони кимна.

— Кога дойдохте тук?

— Дванайсет и трийсет и осем — отвърна Бони.

Капитан Махони изглеждаше изненадан от точността на нейния отговор.

— Часовникът в колата ми е електронен — поясни Бони. Изведнъж казаното й се стори безкрайно глупаво. Тя се изсмя, видя как потрес измести любопитството върху лицето на всички останали в стаята. За бога, една жена беше мъртва. Убита. И не просто коя да е жена, а бившата съпруга на мъжа й. А нея я бяха открили да стои надвесена над трупа, с окървавени ръце. Това определено не беше смешна ситуация. Бони отново се разсмя, този път по-високо.

— Нещо забавно ли намирате тук, госпожо Уилър? — попита капитан Махони.

— Не — отвърна му тя и задуши нов изблик на смях в гърлото си, така че гласът й прозвуча някак изкривено, като стара, проядена от водата дървена отломка.

Детектив Критзик пристъпи напред и седна до нея.

— Има ли нещо, което бихте искали да ни кажете, госпожо Уилър? — Гласът й бе придобил майчинска интонация, която никак не се връзваше с момичешкото й лице.

— Искам да се обадя на съпруга си — пак повтори Бони.

— Нека само да приключим първо с това, а, госпожо Уилър? — Гласът на детектив Критзик възвърна първоначалния си тембър, внезапно всички следи от всеопрощаващата майка се бяха изпарили.

Бони повдигна рамене. Имаше ли друг избор?

— Пристигнали сте в дванайсет и трийсет и осем — повтори отново капитан Махони и зачака тя да продължи.

— Вратата беше отворена, така че влязох — обясни Бони, като преповтаряше наум събитията. — Чух гласове от задната страна на къщата и тъй като не исках да ги прекъсвам, почаках няколко минути тук, после влязох в кухнята.

— Видяхте ли някого?

— Само Джоун. Там нямаше никой друг. Гласовете, които бях чула, идваха от радиото.

— И после?

— После… — поколеба се Бони. — Първоначално си помислих, че просто е припаднала. Седеше на масата с онзи празен поглед в очите, аз се приближих към нея и май я пипнах. — Бони се втренчи в окървавените си пръсти. — Трябва да съм я пипнала. — Преглътна. Гърлото я заболя. — Точно тогава осъзнах, че е мъртва. После дойдоха всичките онези крясъци: моите, нейните. — Тя погледна към Маргарет Палмей. — Извиках полицията.

— Как разбрахте, че жертвата е била застреляна?

— Моля?

— Казали сте на дежурния полицай, че жената е била застреляна.

— Така ли?

— Записано е на лента, госпожо Уилър.

— Не знам как съм разбрала — отвърна искрено Бони. — Имаше дупка по средата на блузата й. Предполагам, че просто така съм решила.

— Видя ли ви някой да идвате, госпожо Уилър?

— Не, поне доколкото ми е известно — отвърна тя. Защо ли я питаше това?

— С какво се занимавате, госпожо Уилър?

— Моля?

— Какво работите?

— Учителка съм — отвърна Бони, като се почуди какво ли общо има начина, по който си изкарва хляба.

— В Нютън?

— В Уестън.

— В кое училище?

— Уестънхейтската гимназия. Преподавам английски.

— Така, кога тръгнахте от училището?

— Всъщност, днес нямах часове. Днес е ден за П. У. — Джоун го беше нарекла ден за П. И. — Ден за професионално усъвършенстване — обясни Бони. — Бях на симпозиум в Бостън. Тръгнах малко преди дванайсет.

— И ви трябваха четирийсет минути да дойдете от Бостън до Нютън? — попита я той скептично.

— Имаше катастрофа на магистралата — отвърна му Бони — и се забавих.

— Някой видя ли ви да си тръгвате?

— Да ме е видял да си тръгвам ли? Не знам. Опитах се да го направя възможно най-безшумно. Защо? — попита внезапно тя. — Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Твърдите, че бившата жена на съпруга ви е била мъртва, когато сте пристигнали тук? — продължи той.

— Разбира се. Какво друго бих могла да твърдя? — Бони скочи на крака. — Какво става тук? Подозирате ли ме? — Разбира се, че я подозират, осъзна тя. Как да не я подозираха? Бе заварена да стои над тялото на бившата съпруга на мъжа си с окървавени ръце, за бога… Разбира се, че я подозираха. — Не ми отговорихте — настоя. — Подозирате ли ме?

— Просто се опитваме да разберем какво се е случило тук — спокойно й отвърна детектив Критзик.

— Искам веднага да се обадя на съпруга си — заяви Бони.

— Защо не му се обадите от полицейския участък? — Капитан Махони затвори бележника си и отпусна ръце.

— Арестувана ли съм? — чу се Бони да пита, стори й се, че гласът идва от някой друг. Може би отново бе радиото.

— Просто си мисля, че всички ще се чувстваме по-удобно в участъка — дойде незадоволителният отговор.

— В такъв случай — отвърна Бони и чу как гласът на брат й се процежда през нейния собствен, — мисля, че е по-добре да се обадя на адвоката си.