Джой Филдинг
Не плачи сега (16)

Шестнайсета глава

В петък следобед Бони отиде при доктор Уолтър Грийнспун.

Времето беше лошо. Дъждовни облаци се кълбяха от рано сутринта и ниските температури подхождаха повече за късен октомври, отколкото за ранен май. Това, че Лорън все още не се чувстваше добре, караше Бони да подозира, че не готвенето й е било причина за неразположението на детето, а че просто си беше грип. Каквото и да беше, когато Бони сутринта тръгна за училище, Лорън още спеше. Тя не я събуди, тъй като реши, че момичето се нуждае от сън повече, отколкото от каквото там имаше по програма в бишопското частно девическо училище.

Род отново бе изчезнал рано. Още една среща в студиото по време на закуска, пак във връзка с подготовката на предстоящата конференция в Маями. Вече нищо не споменаваше за вероятността да го придружи до Флорида. Тази възможност явно беше изчезнала с убийството на Джоун. Освен това, как изобщо би могла да си помисли да иде където и да било и да остави децата сами? Независимо от това, че полицията се бе обадила вчера с добра вест — резултатите от тестовете показвали, че кръвта, излята върху Аманда, е била животинска, а не човешка — оставаше си фактът, че някой бе изсипал кофа кръв върху невинното й детенце. Дъщеря й беше в опасност, точно както я бе предупреждавала и Джоун.

Аз съм в опасност, помисли си Бони, колата й се заизкачва по улица „Маунт Върнън“ в Бийкън Хил. Тя видя как един бял корвет отлепи от бордюра точно пред нея. Детето ми и аз самата сме в опасност, а явно на никой не му пука. Полицията бе безразлична, съпругът й отричаше: никой нямаше ни най-малка представа какво щеше да последва.

Освен, може би, убиецът на Джоун, помисли си Бони, тръпка премина през горната част на тялото й. Тръпки я побиха, както би казала майка й.

От мен зависи, помисли си Бони и паркира колата си на мястото, което току-що се бе освободило. Погледна към изисканата тухлена къща, в която се помещаваше кабинетът на доктор Уолтър Грийнспун, погледна си и часовника. Беше два без две. Какво точно възнамеряваше да каже на добрия чичо доктор? Какво си мислеше, че би могла да изкопчи от него за Джоун?

Бони се облегна на жълтокафеникавата кожена седалка, затвори очи и поклати глава. Досега определено не бе имала кой знае какъв успех. Джош Фрийман продължаваше умишлено да я отбягва. Не беше стъпвал изобщо в учителската стая от последната им среща и всеки път, когато го засечеше по коридора, той свеждаше глава и ускоряваше ход, като отказваше да срещне погледа й. После следваше Хейз — беше отсъствал от последните й два часа, а и никой не отговаряше, когато звънеше на баба му и дядо му. Остави им съобщение, с което ги молеше да дойдат следващата седмица на родителската среща, въпреки че не се надяваше кой знае колко да ги види. Разговорът й с Каролайн Госет не само не бе дал отговор на въпросите й, но бе породил и нови, а посещението й при Елза Лангър се оказа просто едно безполезно усилие. Така че, какво точно си мислеше, че ще постигне, като дойде тук и лъже бостънския психоаналитик номер едно?

— Е, добре — каза си Бони, отвори вратата и стъпи на тротоара, — поне няма да се шляя по улиците.

Червената тухлена градска къща беше характерна като стил за най-скъпите квартали на Бостън. Грандиозна бе най-често употребяваното прилагателно, а беше и най-точното. Жилищата от осемнайсети век се поддържаха от педантично грижливи и проспериращи ръце, горните прозорци бяха под формата на арка, малката градина отпред — спретнато подредена зад ниската ограда от ковано желязо, месинговите чукчета на решетъчната врата блестяха, сякаш недокосвани никога от човешка ръка. Бони бавно изкачи осемте стъпала отпред, внимателно огледа дискретно подредените табелки с докторски фамилии и натисна копчето за кабинета на доктор Грийнспун.

— Името ви, ако обичате — каза ясно гласът от домофона.

Бони отскочи назад и се огледа, сякаш за да се увери, че се обръщат именно към нея.

— Бони — отвърна тя, като се поколеба. — Бони Лонерган.

Домофонът избръмча — късо, ниско, рязко. Бони бутна вратата и влезе в покритото с черни и бели плочки фоайе. Една златна стрелка на облицованите с дърво стени уведомяваше, че кабинетът на доктор Грийнспун се намира на втория етаж. Бони се отправи нататък по покритите с тъмносин килим стълби.

Кабинетът на доктор Грийнспун се намираше вдясно от стълбите. Бони леко почука, сякаш не беше сигурна дали изобщо иска да я чуят. Чу се ново бръмчене, вратата се отвори и Бони пристъпи в кабинета.

Две секретарки, едната черна, другата бяла, и двете млади и безукорни на външен вид, стояха зад големи извити бюра. Те едновременно погледнаха нагоре и се усмихнаха загрижено, когато тя се приближи. Месинговите табелки ги представяха като Ерика Макбейн и Хиасинт Джонсън.

— Госпожица Лонерган? — попита Ерика Макбейн, дрезгавият й глас прозвуча като добре трениран шепот.

— Да — отвърна Бони и забеляза, че дрехите на секретарките са подбрани в тон с декора. Приглушените нюанси на сиво и розово бяха навсякъде, от тъмнорозовото на двойката канапе близо до прозореца до бледорозовото на блузата на Хиасинт Джонсън, от убитото сиво на килима до тъмносивото на полата на Ерика Макбейн. Бони се почувства неловко в нейния костюм с панталон на бяло и зелено каре — като плевел в една иначе добре поддържана градина. Сигурно още по облеклото й щеше да се разбере, че е самозванка и тя щеше да бъде изхвърлена най-безцеремонно от сградата.

— Докторът ще ви приеме след малко — една ръка с добре направен маникюр, лакиран в малиненочервено, бутна поставка с листове през бюрото. — Ако нямате нищо против, попълнете това. Таксата на доктор Грийнспун е двеста долара на час, плаща се след всеки сеанс.

Бони погледна бланката. Име, адрес, телефонен номер, номер на социалната осигуровка, години, професия, семейно положение, детски болести, наскорошни заболявания лечение, причина за посещението.

— О, господи — промърмори Бони. Толкова много лъжи трябваше да бъдат изписани.

— Моля? — попита секретарката. — Не знаехте ли каква е тарифата на доктор Грийнспун?

— Не, не е това — отвърна Бони, изобщо не беше обърнала внимание на сумата. — Нямам писалка — каза тя, а много добре знаеше, че има поне половин дузина в чантата си.

— Заповядайте. — Хиасинт Джонсън търкулна една черна химикалка през бюрото. — Защо не седнете. — Тъмните очи премигнаха към канапето-двойка.

— Благодаря. — Бони отнесе поставката за писане до дивана и седна на едно от двете места, като се изненада, че беше по-твърдо, отколкото очакваше. Какво да правя сега, замисли се тя, ръката й стискаше писалката, но пръстите й отказваха да пишат. Хайде, подкани се сама нетърпеливо. Щом си стигнала дотук, остава ти само да попълниш бланките. Полуистината — тук, полуистината — там. Ти си учителка — не правят ли две полуистини една цяла истина? Стига с тези глупости. Име: Бони Лонерган. Адрес: улица „Уинтър“ №250. Няма да тръгнат да проверяват, за да разберат, че името не съвпада с адреса. Дай им телефонния си номер, за бога! Трябва им само за картотеката, в случай че се наложи да се свържат с теб. Няма да идат в телефонната компания да търсят несъответствия. Извинете, но проучванията не откриха никоя на име Бони Лонерган да живее на този адрес, нито пък да е регистрирана на този телефонен номер…

Бони не можа да си спомни номера на социалната си осигуровка, въпреки че винаги го бе знаела наизуст. Наложи се да ровичка из чантата си за портфейла. Намери го, изпусна го, видя как шофьорската й книжка пада на килима и разкрива истинската й самоличност пред всички. Само дето никой не гледаше. Ерик Макбейн и Хиасинт Джонсън бяха прекалено заети да отговарят на телефонните обаждания и да работят на компютрите си, за да се тревожат за излязлата й наяве самоличност.

— Това е направо абсурдно — промърмори Бони под нос, докато преписваше номера на социалната си осигуровка. Трябваше да се успокои. В противен случай щеше да получи нервен срив насред кабинета на доктора и той щеше да я прати в психиатрията. Което може би не беше чак толкова лоша идея.

— Госпожица Лонерган? — попита мъжки глас и Бони скочи. Още веднъж портфейлът се плъзна от скута й на земята. Мъжът се наведе да го вдигне и Бони разпозна плешивата му глава от снимката във вестника. Сдържаше дъха си, докато доктор Уолтър Грийнспун вдигаше портфейла й, но палецът му бе върху шофьорската й книжка и закриваше името й. — Защо не влезете? — попита той, като сложи портфейла в омекналата й ръка.

Бони кимна на секретарките, въпреки че нито една от тях не гледаше към нея и последва доктор Грийнспун в кабинета му — една чудесна стая, която беше само прозорци и вградени рафтове за книги. Две виненочервени кожени канапета стояха едно срещу друго, помежду им имаше продълговата овална масичка за кафе. Голямо махагоново бюро се намираше в единия ъгъл, заедно с още една малка стъклена масичка и два ситно раирани розово-сиви стола. Няколко големи декоративни растения се простираха към тавана от ъглите на стаята.

Самият Уолтър Грийнспун беше около петдесетгодишен — по-едър, отколкото Бони бе очаквала. Може би сега остана изненадана от почти гигантските му размери, защото снимката му във вестника го представяше просто като спретната съвкупност от глава и рамене. Той беше доста над метър и осемдесет, с масивен гръден кош и мускулести ръце, които продължаваха в също толкова мускулест гръб. Сякаш, за да балансира този прекалено мъжки вид, носеше бледорозова риза с червена вратовръзка на арабески. Очите му бяха сини, брадичката отпусната, гласът му — интересна комбинация от нежна властност.

— Аз ще взема това — каза той, като посочи към поставката с листовете.

— Не съм свършила…

— Да, виждам. Можем да го довършим заедно. Седнете.

Бони седна на едно от виненочервените канапета. Д-р Грийнспун седна точно срещу нея, на другото. Тя го наблюдаваше, докато той изчиташе внимателно данните, които тя вече беше попълнила.

— Бони Лонерган?

Тя се изкашля.

— Да — изкашля се още веднъж.

— На колко години сте, Бони? Нали нямате нищо против, че ви питам?

— Ще навърша трийсет и пет през юни.

— И, както виждам, живеете в Уестън. Чудесно място.

— Да.

— Омъжена ли сте?

— Да, от пет години.

— Деца?

— Една дъщеря. На три. И две доведени деца — добави тя, после прехапа езика си. Защо му беше казала това?

— Какво работите?

— Гимназиална учителка съм. По английски — отвърна Бони, като се почуди кога точно щеше да е удобно да прекъсне тази ненужна размяна на информация и да премине към същността на посещението си. Въпреки че вероятно не беше лоша идея да подходи полекичка към нещата, да накара доктора да се отпусне, както без съмнение той се опитваше да направи с нея, преди да започне да го подрънква за информация.

— Обичате ли да преподавате?

— Да, обичам — отвърна искрено Бони.

— Това е добре. Не ми се случва често да разговарям с хора, които са доволни от работата си, а това е много жалко. Имате ли някакви здравословни проблеми?

— Не.

— Никакви мигрени, спазми в стомаха, виене на свят?

— Не, аз съм направо възмутително здрава. Никога не се разболявам.

Той се усмихна.

— Взимате ли някакви лекарства?

— Противозачатъчни. — Такива лекарства ли имаше предвид?

— Някакви детски болести?

— Варицела. — Тя виновно докосна един малък белег над дясната си вежда. — Майка ми ме предупреждаваше да не се чеша.

— Нали майките са затова. Защо не ми разкажете нещо за нея.

— Какво?

— Просто искам да добия известна представа за средата, в която са израснали пациентите ми, преди да започнем — отвърна той спокойно.

— Не смятам, че това наистина е необходимо — отвърна му Бони. — Искам да кажа, че не съм дошла тук, за да говоря за майка си.

— Не искате ли да говорите за нея?

— Няма какво да говоря за нея. Освен това, вие знаете за нея — заекна Бони, като изведнъж си спомни, че би трябвало да е сестрата на Джоун. Дали и доктор Грийнспун също бе забравил коя би трябвало да бъде?

— Знам за нея? — повтори той.

— Д-р Грийнспун — започна Бони. — Аз съм сестрата на Джоун Уилър.

Уолтър Грийнспун остави поставката с листата на мястото до себе си.

— Съжалявам. Сигурно нещо съм се объркал. Моля да ме извините. Близки ли бяхте с Джоун?

— Не особено. — Бони въздъхна с облекчение. Най-после нещо вярно.

— Въпреки това сигурно сте била потресена от убийството й.

— Да, бях.

— Искате ли да ми разкажете за това?

— Всъщност, надявах се вие да ми разкажете — отвърна му Бони.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Бони погледна в скута си, после нагоре към доктор Грийнспун и отново в скута си.

— Знам, че Джоун е идвала при вас.

— Тя ли ви каза?

— Да.

Д-р Грийнспун не отвърна нищо.

— Сестра ми, както знаете, имаше много проблеми. Изгуби едно от децата си; разведе се; беше алкохоличка.

Доктор Грийнспун отново не каза нищо.

— Знам, че се опитваше отново да подреди живота си. Каза ми, че е решила да спре да пие и че идва при вас.

— Какво друго ви е казала?

— Че се тревожи за нещо. За някой, всъщност — уточни Бони, искаше й се да знае какво точно си мисли доктор Грийнспун. — За жената на бившия си съпруг и за нейната дъщеря — добави Бони, като сдържа дъха си, докато не започна да я боли и не бе принудена да го изпусне.

— Тревожела се е за жената на бившия си съпруг и за нейната дъщеря? — каза доктор Грийнспун, с този негов вбесяващ навик да повтаря всичко, което тя казваше.

— Да.

— Защо би се тревожила за жената на бившия си съпруг и за нейната дъщеря?

— Не знам. Надявах се вие да можете да ми кажете.

Настъпи моментно мълчание.

— Вероятно бихте могли да ми кажете нещо повече.

— Не знам нищо повече. — Бони чу как гласа й се повиши. Тя се размърда на мястото си, сложи ръце в скута си, изкашля се и започна отново. — Не знам нищо повече — повтори, а гласът й изимитира премереното спокойствие на секретарките от другата страна на вратата. — Знам само че много се тревожеше за тях. Каза ми, че имала чувството, че се намират в някаква опасност.

— Мислела е, че са в опасност?

— Да. Сметна за необходимо да ми каже, че се страхува за тях и ме попита дали мисля, че трябва да се свърже с жената на бившия си съпруг и да я предупреди?

— Да я предупреди за какво?

— За това, че е в опасност — повтори отчаяно Бони. Нима доктор Грийнспун беше толкова глупав или просто нарочно се правеше на тъп? Може би в действителност двете му млади секретарки водеха рубриката със съветите, а добрият доктор просто бе предоставил главата, раменете и отпечатъка на мъжкия си авторитет за начинанието.

— Защо по-точно сте дошла тук? — попита докторът, след кратка пауза.

— Е, доста се разтревожих от онова, което ми каза — отвърна му Бони, като се запъна над думите си. — Искам да кажа, първоначално не й обърнах много внимание. Реших, че Джоун е пияна и говори обичайните си глупости. Но после, когато беше убита, се замислих по-сериозно и започнах да се тревожа, че може би трябва да предприема нещо…

— Полицията не разследва ли случая?

— Не мисля, че обръщат кой знае какво внимание на това.

— А вие смятате, че би трябвало?

— Смятам, че една жена вече умря и една друга жена и детето й може да са в опасност.

— Мислите, че може да има някаква връзка между двете?

— А вие?

— Не знам какво да мисля.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете — отвърна Бони.

— С какво по-точно да ви помогна?

— Ами, ако има нещо, което Джоун ви е казала, което би могло да помогне…

— Не мога да разкрия нищо от казаното в този кабинет между Джоун и мен — обясни любезно доктор Грийнспун.

— Но ако това би помогнало да се спасят два човешки живота…

— Не мога да наруша тайната на пациента си.

— Дори и след като този пациент е мъртъв? Дори и след като този пациент е бил убит? Дори и ако съществува реална опасност и някой друг да умре?

— Правя всичко възможно да съдействам на полицията. Вече споделих с тях онова, което мисля, че може да има някаква връзка със случилото се.

— Но полицията не прави нищо.

Доктор Грийнспун вдигна ръце във въздуха, с дланите нагоре.

— Страхувам се, че що се касае до това, нищо не мога да направя.

— Доктор Грийнспун — започна отново Бони, като опита нов подход, — моля ви, опитайте се да ме разберете. Сестра ми е мъртва. Беше убита и както изглежда никой няма ни най-малка представа кой го е направил. Надявах се, че може би вие ще сте в състояние да ми кажете нещо, което да ни помогне да открием убиеца.

— Бих желал да можех — отвърна той.

— Джоун страхуваше ли се от нещо? От някого? Споменавала ли ви е нещо за някой от мъжете в живота й? За някакъв Джош Фрийман, например? Или за някакъв Ник Лон… — Тя рязко замлъкна. — Някой си на име Ник — додаде.

— Знаете, че не мога да разкрия подобна информация.

— Доктор Грийнспун, полицията откри нещо в дома на Джоун — започна Бони, опитвайки друго. — Намериха един албум с изрезки.

Изражението на Уолтър Грийнспун ставаше все по-озадачено.

— Албум с изрезки ли?

— Албум с изрезки за новото семейство на бившия й съпруг. Всичко, от обявата за женитбата им до снимки на малката им дъщеричка. Сякаш Джоун е била обхваната от някаква идея фикс.

Докторът не каза нищо, явно очакваше тя да продължи.

— Имаше ли някаква идея фикс, докторе?

— Защо не ми разкажете повече за онова, което е имало в албума за изрезки — отвърна доктор Грийнспун.

Бони си пое дълбоко дъх. За първи път усети, че той може и да реши да й помогне.

— В него имаше предимно неща за жената, за която Род се бе оженил. Род е бившият съпруг на Джоун — поясни Бони.

Той кимна.

— А името на жената?

— Барбара — каза набързо Бони, като се почуди защо ли си бе избрала това име. Тя никога не бе харесвала името Барбара. — Имаше съобщение за смъртта на майката на Барбара и за повторната женитба на баща й, за неприятностите, в които братът на Барбара се бил забъркал преди няколко години, такива неща, както и статия за напредъка на Род в телевизията.

— И мислите, че в този албум с изрезки се съдържа ключът към убийството на Джоун?

— Не знам какво да мисля. Изобщо не знам какво да мисля — проплака Бони. — Затова съм и толкова отчаяна. Никой нищо не ми казва. И се надявах, че ако дойда при вас, вие ще можете да ми помогнете. Не трябва да нарушавате никакви тайни. Не трябва да ми казвате нищо от онова, което Джоун ви е говорила. Само ми кажете дали мислите, че Барбара и дъщеря й може да са в опасност и ако имате някакви подозрения, кажете ми кой може да представлява опасност за тях.

— В какви неприятности се е бил забъркал братът на Барбара? — попита доктор Грийнспун.

— Моля?

— Споменахте, че имало статия в албума с изрезки за това, че братът на Барбара се бил забъркал в някакви неприятности.

Бони се помъчи да овладее дъха си.

— Опит за убийство — прошепна тя най-накрая.

— Опит за убийство ли? — повтори доктор Грийнспун.

— Братът на Барбара е долнопробен измамник с големи амбиции — отвърна Бони, като откри, че е някак си странно удобно да говориш за себе си в трето лице. — Учудващо е наистина, защото като малък винаги казвал, че ще стане ченге, винаги искал да стане ченге. Или поне така пишеше във вестниците — излъга Бони, като се почуди в коя ли глъбина на паметта си пазеше това малко съкровище от миналото си. — Какво се казваше в такива случаи? Полицаите и престъпниците са двете страни на една и съща монета? — попита тя, като се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Струва ми се, че съм чувал нещо подобно — съгласи се докторът.

— Както и да е — продължи Бони, — той и неговият, така наречен, партньор се забъркали в неприятности заради някакъв опит за измама със земи, но обвиненията били отхвърлени. Няколко години по-късно били осъдени за опит за убийство.

— Разкажете ми повече за това.

— Ами, знам само онова, което съм чела по вестниците — отвърна Бони, като опипа малкия белег над дясната си вежда. — Явно, някакъв фалшив инвестиционен план се объркал. Една от страните, която вече била дала на брата на Барбара доста пари, започнала да става подозрителна за това как в действителност се оползотворяват парите и заплашила да иде в полицията. Моят… братът на Барбара и неговият съдружник наели наемен убиец да убие този човек, само че наемният убиец се оказал законспирирано ченге. Не става ли винаги така? — Бони нервно се разсмя, като се питаше дали доктор Грийнспун не я бе хванал, когато за малко не се издаде. — Искам да кажа, непрекъснато четеш как тези хора наемат наемен убиец да убие някой си и наемният убиец винаги се оказва законспирирано ченге. Не мисля, че в Америка изобщо има наемни убийци. Мисля, че всички те са законспирирани ченгета. — Бони отново се разсмя, малко истерично. — Както и да е, те отишли в затвора. Ник получил три години, неговият съучастник — десет, защото той вече имал досие, а и защото се говорело, че бил свързан с мафията. Ник бил само дребна риба. — Гласът на Бони постепенно заглъхна.

— Това същият Ник, за когото споменахте по-рано ли е?

— Да. Името и телефонният му номер бяха в тефтерчето с телефони на Джоун. Така че явно има някаква връзка, не мислите ли?

— А вие как мислите? — попита доктор Грийнспун. — Мислите ли, че брат ви може да е замесен в убийството на Джоун?

Бони престана да диша, цялостното въздействие на думите на доктор Грийнспун бавно проникваше в мозъка й, като гъст сироп през цедка. Тя отвори уста да възрази, но се отказа. Какъв смисъл имаше?

— Кога разбрахте, че не съм сестрата на Джоун? — попита тихо тя.

— Още когато ми казаха, че сте си записали час — отвърна й той. — Мислехте ли, че няма да знам, че Джоун Уилър е била едно дете?

Бони затвори очи, усети как кожената възглавница под нея потъва надолу към пода. Как можеше да бъде толкова глупава, почуди се тя.

— Искате ли да ми кажете коя всъщност сте и какво търсите тук? — попита доктор Грийнспун.

— Аз съм Бони Уилър — отвърна му Бони. — Джоун беше бившата съпруга на мъжа ми. Аз съм жената, за която Джоун се тревожеше.

— Така си и помислих — отвърна доктор Грийнспун. — Особено, след като казахте, че името й било Барбара. Бони… Барбара. Две „Б“-та.

— Да бъде или да не бъде — размишляваше Бони на висок глас и доктор Грийнспун се разсмя. — След като сте знаели, че не съм сестра на Джоун, защо просто не отказахте да ме приемете.

Уолтър Грийнспун вдигна рамене.

— Реших, че която и да сте, явно сте познавали Джоун и също толкова явно имате нужда от помощ.

— Съжалявам — каза му Бони, с все още затворени очи. — Трябваше да знам, че номерът ми няма да мине.

— Мисля, че сте знаели — отвърна просто той.

Бони не обърна внимание на намека в забележката му.

— Нищо ли няма да ми кажете?

— В такъв случай мога да ви уверя, че ако Джоун бе казала нещо по време на сеансите ни, което би могло да посочи кой е убиецът й, щях да го споделя с полицията.

— Някога споменавала ли ви е нещо за мен?

— Повече от това не мога да ви кажа.

— Значи, няма да ми помогнете — отвърна Бони мрачно и се изправи на крака.

— Напротив. Мисля, че мога доста да ви помогна, ако ми позволите.

— Искате да кажете, че се нуждая от терапия ли?

— Мисля, че сте една терзаеща се жена — отвърна мило той, — и подобна терапия би ви била от полза. Надявам се, че ще помислите сериозно върху това.

Бони се запъти към вратата на кабинета и рязко я отвори.

— Страхувам се, че мога да си позволя само една визита — заяви тя.