Джой Филдинг
Не плачи сега (9)

Девета глава

На следващата сутрин в понеделник, точно в седем и двайсет и една Бони спря колата си на паркинга за учителския персонал пред уестънската гимназия. „Часовникът в колата ми е електронен“, спомни си тя, че беше казала на полицията неотдавна. И после се бе разсмяла. Не дълго, нито много силно. Просто достатъчно дълго, за да засили любопитството им и достатъчно силно, за да събуди подозренията им. Бяха се връщали отново през празниците, за да я разпитват пак, като покриваха същата позната територия и вероятно се надяваха, че ще си противоречи, ще каже нещо достатъчно уличаващо, достатъчно, за да послужи като оправдание за капитан Махони да стегне чифта белезници, които постоянно висяха от колана му около китките й и да я отведе. Явно изобщо не ги беше грижа за евентуалната опасност, в която можеха да се намират тя и дъщеря й, опасността, за която Джоун я бе предупредила. Вероятно смятат, че съм си съчинила всичко, помисли си Бони, обезсърчена от това колко малко бе разкрила полицията в разследването си, освен заключението на експертизата, че Джоун е била убита с куршум от 38-калибров револвер — твърде вероятно същият, който все още бе зарегистриран на името на Род.

— Ей, госпожо Уилър — провикна се някой, когато Бони стигна до външната врата на високата етаж и половина червеникава тухлена сграда. — Нека да ви отворя.

Бони се извърна и видя Мъглата да тича към нея. Е, не точно да тича, помисли си тя, докато го наблюдаваше, хипнотизирана от непринудената арогантност в походката му. По-скоро да галопира. Лъскав, мускулест бял жребец, облечен целия в черно, напълно влязъл в ритъма на собственото си тяло.

— Изглеждате наистина чудесно днес, госпожо Уилър — каза той, като дръпна тежката врата и застана встрани, така че Бони да може да влезе първа. — Хубаво е, че се върнахте — продължи той, докато влизаха в бюфета.

Бони се усмихна.

— И какво мога да направя за теб, Хейз?

Мъглата сведе глава, гласът му беше дразнещо тих, така че тя трябваше да се наклони към него, за да го чуе.

— Нали не очаквате онова есе за днес, а? — попита той.

Тя едва не се разсмя, щеше да го направи, ако не беше внезапното напрежение върху лицето на момчето, забележимото сковаване на усмивката му.

— Страхувам се, че да — отвърна му тя, шумът и миризмите в помещението се скупчиха около нея. — Имахте повече от месец.

Мъглата не каза нищо, едва доловима мазна гримаса замести замръзналата усмивка, докато той бавно, заднешком се вмъкна в група ученици, които се въртяха наоколо. Бони го видя как изчезва, плъхът е погълнат от гигантската змия, помисли си тя, почувства се някак неловко от срещата им, въпреки че не беше сигурна точно защо. Излезе от бюфета, кимна на няколко момчета, които се боричкаха в единия ъгъл и продължи бързо по коридора. Дългата неонова светлина се движеше по средата на високия таван, като единствено платно на магистрала и хвърляйки сенки по жълтите тухлени стени, придаваше свръхестествен блясък на големите фотографии в рамки от последния завършил випуск — усмихнатите им глави, отрязани и покачени в поредица малки чисти овали, висяха пред вратата на учителската стая. Бони бутна вратата и се запъти право към каната на страничния плот, в която се процеждаше кафето. Бързо си наля една чаша.

— Здравейте на всички — каза тя, без да се обръща конкретно към никого и се запъти към един стол до дългата стена с прозорци. Гледката — малък вътрешен двор с едно-единствено дърво — едва ли можеше да се нарече живописна.

Имаше около половин дузина учители, пръснати из предимно синьо-бежовата стая, няколко се бяха събрали на разговор около охладителя за вода, други бяха явно погълнати от сутрешния вестник, съвсем точна картина на обичайната незаинтересованост. Вяли „здрасти“-та достигнаха до ушите й. Някой попита как е, тя отвърна добре.

— Хубаво е да се върнеш отново — каза Бони, без някой да я пита, като забеляза, че Джош Фрийман го няма наоколо.

— Сигурно е било ужасно — предположи Морийн Темпълтън, учителка по физика със ситно къдрава руса коса и обратна захапка и всички кимнаха, допълнителни подробности не се изискваха.

— Да, беше — съгласи се Бони.

— А полицията…?

— Още нищо — отвърна Бони.

— Трудна седмица? — попита Том О’Брайън, подходящо мрачен за учител по драматично изкуство.

— Истински ад.

— Е, всичко, което бихме могли да направим, за да помогнем… — предложи Морийн Темпълтън, докато останалите кимаха.

— Благодаря ви.

— Сам е в напредналия ми клас — заяви Том О’Брайън. — Истински талант е, роден актьор. Как се справя?

— По-добре, отколкото можете да очаквате — отвърна Бони, все още не беше сигурна как да тълкува поведението на Сам. Полицията беше освободила колата на Джоун и Сам щастливо бе предложил да кара и взема сестра си от училището й в Нютън през остатъка от учебната година. — Познаваше ли майка му?

— Срещнах я на една родителско-учителска среща през ноември. Изглеждаше доста приятна жена. — Том О’Брайън поклати глава. — Ужасно нещо. Трудно за вярване.

Явно не беше останало нищо повече за казване и стаята замлъкна. Постепенно всеки се върна към каквото там си правеше преди влизането на Бони. Бони се протегна за частта от „Бостън Глоуб“, която лежеше върху пластмасовата масичка за кафе пред стола й, прелисти го набързо, почувства се облекчена, че името й вече не е на първа страница. Други убийства, по-кървави, по-сензационни, бяха изместили нейното, вече остаряло: убийство-самоубийство в Уолтмън; престрелка от коли на улица „Нюбъри“; двойка — намушкана, докато си ядяла десерта в моден ресторант.

Бони набързо замени първата част за светската притурка и прегледа рецептите за нискомаслени шоколадови сладки с орехи и високоцелулозна ябълкова шарлота, пропусна статията за секса и възрастните хора, и се съсредоточи върху „Домашен лекар“, статия със съвети, която си деляха двама лекари, вътрешни болести — д-р Рита Уърмън и семеен терапевт — д-р Уолтър Грийнспун.

Какво правеше името на доктор Грийнспун в тефтерчето с телефони на Джоун?

„Скъпи д-р Грийнспун — започваше първото писмо, — майка съм на хиперактивно седемгодишно момиченце, което побърква мен и моя съпруг. Отказва да става сутрин, крещи, когато я водя на училище, не иска да яде вечерята си, нито да си ляга. Двамата със съпруга ми сме напълно изтощени и постоянно се хващаме един-друг за гушите. Страхувам се, че бракът ни няма да преживее това дете и не знам какво да направя.“

„Скъпа отчаяна майко — започваше отговорът на д-р Грийнспун. — Вие и вашият съпруг трябва да се научите да действате като едно цяло…“

— Извинете, госпожо Уилър — прекъсна я някакъв глас.

Бони погледна нагоре, вестникът падна в скута й. Джош Фрийман стоеше пред нея, висок и приведен, със срамежлива усмивка на устните и имаше трогателно момчешки вид, въпреки че нещо в държанието му я предупреждаваше да не се приближава прекалено близо.

— Г-н Фрийман — отвърна тя неловко.

— Казахте, че бихте искали да разговаряте с мен.

— Да, ако нямате нищо против. — Бони кимна към стола до нея. Джош Фрийман се поколеба, после седна. — Как намирате уестънската гимназия? — попита Бони, не беше сигурна как да започне, чувстваше се толкова неудобно, като че ли това беше първата им любовна среща. Какво правеше? Защо бе поискала да говори с него? За какво точно бе искала да разговаря с него?

— Много ми харесва — отвърна й Джош Фрийман. — Много талантливи, творчески настроени деца. Не трябва да правя кой знае какво, за да ги подтикна. Но мисля, че не за това искахте да говорите с мен, нали?

Значи, той не си пада по бъбренето, помисли си Бони, черта, която по принцип обожаваше.

— Бях изненадана да ви видя на погребението на Джоун Уилър — престраши се тя.

Джош Фрийман не отвърна нищо.

— Не знаех, че сте приятели.

Пак нищо.

— Вие не казвате нищо — продължи Бони, като се взираше в устните му, почти я беше страх да го погледне в очите.

— Не сте ме попитали нищо — отвърна й той.

Тя се усмихна, разбра, че трябва да бъде конкретна, ако се надява да научи нещо, въпреки че точно онова, което се опитваше да разбере, я притесняваше.

— Колко добре познавахте Джоун?

— Запознахме се през ноември на една родителско-учителска среща. Говорили сме няколко пъти след това.

— Тя имаше вашия домашен телефонен Номер.

— Да, имаше го.

Бони си пое дълбоко въздух и се насили да го погледне в очите, за миг се сепна от чистотата им, от настоятелността, с която той отвърна на погледа й.

— Не ме улеснявате кой знае колко.

— Не се опитвам да ви затруднявам — отговори той. — Просто не съм сигурен какво целите.

— Полицията свърза ли се с вас?

— Говорих с тях, да.

— Мога ли да ви попитам за какво?

— Не можете — отвърна сухо той.

Бони почувства как бузите й почервеняват.

— Знаехте ли за отношенията ми с Джоун? — попита тя.

— Знам, че сте омъжена за бившия й съпруг.

— Джоун ли ви каза това, или полицията?

— Джоун ми каза.

— Какви точно бяха вашите взаимоотношения с Джоун?

— Не съм убеден, че това ви влиза в работата — отсече Джош Фрийман, като погледна към големия часовник на стената. — А и звънецът всеки момент ще бие. Трябва да тръгвам.

— Имаме още пет минути.

— Какво по-точно за отношенията ми с Джоун искате да знаете?

— Значи, имало е отношения — заяви Бони.

Той не каза нищо.

— Говорила ли ви е някога за мен? — попита Бони. — Или за дъщеря ми? Казвала ли ви е някога, че мисли, че може би сме в опасност?

Разтревожен поглед проблесна за миг в очите на Джош Фрийман, после изчезна.

— Не съм сигурен, че разбирам накъде биете — отвърна той, като се изправи — и усещам, че започвам да се чувствам много неловко от този разговор. Наистина трябва да отивам към стаята си.

Бони веднага се изправи на крака.

— Можем ли да поговорим след училище?

— Не мисля.

— Моля ви.

— Ще видим — отвърна той, явно ядосан. Преди да може да настоява повече, Джош Фрийман вече си бе отишъл.

* * *

Бони си пое дълбоко въздух и отвори вратата на класната стая. Учениците, които все още стояха скупчени пред дългия страничен прозорец, се втурнаха към местата си. Бяха разнородна група, с всевъзможни на цвят коси, дънкови дрехи и изложени на показ различни части от тялото. Горе-долу равен брой момчета и момичета от сравнително заможни семейства, твърдо решени да изглеждат възможно най-изпаднали. Празните им очи отразяваха колективен цинизъм, несвойствен за годините им. Какво стана със сладките деца от шейсетте години, почуди се Бони.

Имаше кикотене и много нервни погледи, докато Бони разглеждаше лицата на двайсет и четиримата ученика в първоначалния й подготвителен клас по английска литература. От дъното на стаята Мъглата премигваше и клатеше нагоре-надолу глава, подобно марионетката на човек, който говори през корема си. Бони отиде до катедрата и се намести на мястото си. Бързо провери наоколо, за да се увери, че всичко е така, както го е оставила. Черната дъска беше изтрита; дъската за съобщения на източната стена представляваше познатото разнообразие от карти, обявления и театрални програми. ЛИТЕРАТУРАТА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ, 1400 — 1850 г., гласеше едното обявление. До него имаше нарисувани от учениците плакати, илюстриращи някои от нещата, които изучаваха класовете й: „Спасителят в ръжта“, „Знам защо пеят птиците в клетка“, „Сирано дьо Бержерак“, „Макбет“.

— Какво прави заместникът с вас миналата седмица? — попита тя, като вдигна екземпляра си от „Макбет“.

— Не беше кой знае какво — отвърна някой и се разсмя.

— Вън, вън, проклето леке — изрева Мъглата. Нов смях.

— Беше доста некадърен — заяви едно от момичетата на първия ред. — През по-голяма част от времето просто ни караше да се занимаваме сами.

— Добре. Тогава не би трябвало да има никакви извинения за това, че не сте си предали есетата днес — припомни им Бони. Последва серия от високи въздишки. — Междувременно, нека да обърнем на страница седемдесет и втора.

Една ръка се вдигна и се заразмахва из въздуха.

— Да, Кати?

— Как се чувства човек, когато открие труп? — попита стеснително момичето.

Настъпи момент на слисано мълчание. Е, разбира се, би трябвало да са любопитни, осъзна Бони. Чели са вестниците, знаят всичко за убийството на Джоун, наясно са, че тя е намерила тялото.

— Ужасно — отвърна Бони на момичето. — Беше ужасно.

— Тялото студено ли е на пипане? — попита друго момиче.

— Хладно е — отвърна й Бони.

— Хладно — повториха в хор гласове.

Хладно, помисли си Бони. Дали не бяха изтълкували думата като готино^[1]?

— Вие ли го направихте? — Гласът беше мъжки и преднамерено предизвикателен. Без дори да трябва да поглежда, Бони знаеше, че принадлежи на Мъглата.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам — отвърна тя, като се бореше да запази гласа си спокоен, — но отговорът е не. А сега, мисля, че е време да се върнем към страница седемдесет и две. — Бони прелисти набързо малкия текст, ръцете й видимо трепереха. — Монологът на Макбет в началото на страницата.

Тя погледна към прозореца, беше доволна от настъпването на пролетта. Въпреки по-ниските от нормалните за сезона температури, дърветата бяха целите напъпили, част от тях дори — вече цъфнали. Сякаш някой е прокарал пръст през рисунка с тебешир, помисли си тя, и е размазал контурите на клоните, обгръщайки ги с мека зелена мъгла. Това е любимото ми време, каза си Бони, докато наблюдаваше как няколко момичета тичат през голямото задно игрище, явно закъснели за час. Едно от момичетата си изпусна тетрадка и трябваше да се върне тичешком назад, за да си я вземе. Бони я проследи с поглед, видя как се наведе напред, късата й черна пола се вдигна, за да разкрие чифт карирани боксьорски гащета. Бони се усмихна, готова вече да насочи вниманието си обратно към текста, когато нещо друго привлече погледа й: в отдалечения край на игрището стоеше някакъв мъж, не съвсем скрит от дърветата. Момичетата ли гледа, почуди се Бони. Или нещо друго?

Тя отиде до прозореца, наведе се напред и долепи нос почти до стъклото. Сякаш разбрал, че го наблюдават, мъжът се отдръпна от дърветата и излезе от сянката, позволявайки й да го огледа добре. Носеше жълто-кафяв на цвят анорак върху чифт сини джинси, големи слънчеви очила прикриваха очите му. Огледални слънчеви очила, Бони вече знаеше. Като дишаше тежко, тя отстъпи назад и се блъсна в чина на един от учениците.

— Госпожо Уилър, добре ли сте? — попита някой.

— Трейси, оставям те да ме заместваш, докато се върна — отвърна Бони, вече на път към вратата. — Работете върху есетата си — нареди тя.

— Какво става? — прошепна някой.

— Кой е онзи човек? — попита друг.

Бони се запъти бързо надолу по коридора към външната врата, като имаше предвид надписа, който забраняваше да се тича по коридорите. Отвори я и се затича през черното игрище към дърветата, където бе видяла мъжа.

Само дето него го нямаше вече там.

Бони спря, направи пълен кръг, после отново се извърна. Господи, проклет да е, помисли си тя, гневни сълзи бликнаха от очите й. Нямаше да му позволи да направи това. Нямаше да му позволи да си играе игрички с главата й.

— Ник! — провикна се Бони, вятърът понесе гласа й през игрището, подобно на футболна топка, стисната под мишницата на нападателя. — Ник, къде си? Знам, че си тук. Видях те.

Чу се шум от провлечени стъпки. Тя се извърна, като примижа с очи срещу слънцето, докато един мъж лениво се приближаваше към нея. Бони сви ръце над очите си и се напрегна да различи лицето му.

— Нещо не е наред ли? — попита мъжът.

Дори и преди да бе видяла лицето му, знаеше, че това не е Ник. Гласът изобщо не бе неговият. Беше мил и загрижен, две прилагателни, които никога не би могла да използва за брат си.

Бони се приближи към тъмнокосия мъж на средна възраст, който беше облечен в сивата униформа на училищен пазач.

— Видяхте ли един мъж да се спотайва тук? — Тя махна неопределено към дърветата. — Висок, русоляв, с огледални слънчеви очила — продължи, сигурна за слънчевите очила, въпреки че всъщност не би могла наистина да бъде съвсем сигурна. Ник винаги бе предпочитал огледалните слънчеви очила. По този начин никой не би могъл да види очите му. Огледалото на душата, помисли си тя. Само дето той нямаше такава.

Пазачът поклати глава.

— Съжалявам, но не. Никого не съм видял. Ала мога да кажа, че не ми е особено приятно да чуя, че някой се спотайва наоколо. Ще си държа очите отворени. Това поне е сигурно.

Бони хвърли за последно поглед към мястото, после неохотно се отправи обратно към училището, знаеше, че учениците й я наблюдават през прозорците на класната стая. Може би се бе припознала. Може и да не беше Ник. Всъщност, какво би правил той тук отвън? Не, по всяка вероятност беше плод на въображението й. Сянка, от която бе изваяла човек, като от парченце глина. Всъщност, там не бе имало никой. Само дето и други от класа й също го бяха видели. „Кой е онзи мъж?“, смътно си спомни, че беше попитал някой.

— Тръгна си веднага, щом вие изтичахте навън — посрещна я Мъглата на влизане в стаята.

— Видяхте ли накъде отиде? — попита Бони.

— Към паркинга — отвърна някой.

— Кой беше? — попитаха едновременно няколко гласа.

Бони вдигна ръце във въздуха.

— Някой, който си мислех, че познавам. Както и да е, стига толкова. Моля, обърнете на страница седемдесет и втора и нека да започнем с този монолог.

* * *

В края на часа, Мъглата бавно се запъти към нея, едната му ръка беше пъхната в страничния джоб на черните му джинси, в другата държеше поставката си за писане, от която стърчаха няколко единични бели листа. Той спря на няколко сантиметра от лицето й, вездесъщият мирис на марихуана го обгръщаше подобно на втора кожа.

— Хм, хм, госпожо Уилър — започна той. — Нямах възможност да напиша онова есе, трябва ми още малко време.

— Разполагаше с повече от достатъчно време — напомни му Бони.

— Е, миналата седмица беше бая заета, там, с убийството и всичко останало — отвърна й той.

Бони отвори уста да каже нещо, но веднага отново я затвори. Наистина ли използваше убийството на майката на приятеля си като извинение, че не е завършил навреме домашното си по английски? И наистина ли това я изненадваше?

— Не съм убедена, че те разбирам.

— Имам нужда от още време.

— Знаеш правилата, Хейз. Губиш точки за всеки ден закъснение на домашното ти.

— Вижте, наистина трябва да мина този курс.

— Тогава наистина трябва да започнеш да работиш.

— Не бъдете такава натегачка — измърмори с крайчеца на устата си Мъглата.

— Моля?

— Майката на Сам беше натегачка — продължи Мъглата, очите му бяха приковани към нейните — и вижте какво стана с нея.

За миг Бони беше прекалено смаяна, за да проговори.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Наистина трябва да мина този курс — повтори той и излезе от стаята.

* * *

В края на дългия ден Бони седеше в учителската стая, пиеше третата си чаша кафе и се опитваше да се отпусне. Не беше скроена за цялата тази интрига. Тя обичаше нещата да са прости и ясни. Без увъртания и догадки. Това беше една от причините, поради която винаги бе имала проблеми с поезията. „Защо просто не кажат каквото имат да казват?“, често се бе улавяла, че се пита тя — същият въпрос, който си задаваше и сега. Помисли си за Джош Фрийман и за отказа му да й се довери, за брат й, който дебнеше из храстите като някой изнасилвач на деца, за Мъглата, с неговите прикрити заплахи.

Вероятно трябваше да се обади в полицията, да докладва за странните му подмятания, макар да се съмняваше, че това би довело до нещо. Полицията бе дала ясно да се разбере, че тя все още е главният им заподозрян. „Ами опасността, за която говореше Джоун? — не преставаше да ги пита тя. — Опасността за мен и за детето ми?“ На това те не отговаряха нищо. Нямаше ли кой да й даде някакви задоволителни отговори?

Погледна часовника си. Минаваше три. Къде ли беше Джош Фрийман? Не се ли бе съгласил да поговори пак с нея след училище?

Явно не, трябваше да се примири. Не се беше съгласил на нищо подобно. Всъщност, нямаше никакво желание да разговаря отново с нея, отвърна само с равнодушното „ще видим“, когато го притисна.

Бони се огледа из стаята, следобедното слънце хвърляше светли петна върху набиващите се на очи грозни синкавобежови пердета, дръпнати в двата края на дългия прозорец. Антъни Хигуера, учител по испански, проверяваше контролни в другия край на стаята; Робърт Чаплин, учител по химия, четеше сутрешния вестник и клатеше глава. Джош Фрийман го нямаше никакъв.

Интересен мъж е, реши Бони, една загадка, внимателен, но сдържан, въпреки че нещо в погледа му й казваше, че невинаги е бил такъв. Откакто бе дошъл в уестънската гимназия, се движеше предимно сам, сякаш го беше страх да позволи на някой да се приближи прекалено близо. Спомни си, че бе чула, че жена му била умряла при някакви ужасни обстоятелства, но доколкото знаеше, той никога с никого не бе говорил за това, или за каквото и да е друго отличния си живот.

Колко от личния си живот, почуди се тя, бе споделил с Джоун?

Може би я чакаше в класната си стая, хрумна й изведнъж и Бони толкова рязко скочи от стола си, че за малко не го събори. Определено си заслужава да проверя, реши тя, докато излизаше от учителската стая и се запътваше надолу по коридора към стълбището в дъното на училището. Дори и да не я чакаше, може би щеше да успее да го хване, преди да си е тръгнал…

— О, госпожо Уилър — извика женски глас.

Бони се извърна и видя една от секретарките, пълничка млада жена, облечена цялата в червено, да тича след нея. Домат с крака, помисли си Бони, докато жената се приближаваше с ръка на сърцето, за да успокои дишането си.

— Случило ли се е нещо?

— Обадиха се от детската градина на дъщеря ви. Искат да им позвъните възможно най-бързо. Те…

Бони не даде на разтревожената млада жена възможност да довърши изречението си. Тя се втурна в кабинета й и грабна първия телефон, който й падна под ръка.

— Неприятности ли? — попита Рон Моше, който излезе от кабинета си в чакалнята.

— Клер Епълбай, ако обичате — каза Бони в слушалката, като прие загрижеността на шефа си с леко повдигане на рамене. — Бони Уилър се обажда.

— Госпожо Уилър — отвърна гласът на Клер Епълбай секунда по-късно. — Благодаря ви, че се обадихте толкова бързо.

— Какво се е случило? Аманда добре ли е?

— Добре е вече. Не искам да се тревожите.

— Какво искате да кажете, че вече е добре?

— Имаше произшествие.

— Произшествие?

— Искам да подчертая, че дъщеря ви е невредима…

Ако жената бе добавила още нещо, то Бони не я чу. Тя вече беше затворила слушалката и се бе втурнала надолу по коридора към колата си.