Джой Филдинг
Не плачи сега (15)

Петнайсета глава

Седяха на края на леглото.

— Имам изненада за теб — каза й той.

Бони се усмихна на съпруга си.

— Тази вечер си пълен с изненади — отвърна тя, като мълчаливо си ги изброи наум. За начало, ранното му прибиране у дома, последвано от явно непоклатимото му добро настроение — не се беше разгневил, когато научи, че е отишла да види Елза Лангър, бе настоял той да довърши вечерята, да я сервира, да й помогне да почисти. Дори беше седял да гледа как Лорън чете на Аманда приказка за лека нощ и я беше сложил да си легне, после бе прекарал още половин час насаме с по-голямата си дъщеря.

— Мисля, че Лорън наистина се зарадва на времето, което й отдели тази вечер — каза Бони на съпруга си.

— И на мен ми беше приятно — отвърна Род. — Тя наистина е една чудесна малка госпожица.

— Иска ми се да можех да направя нещо повече за нея.

— Просто си бъди такава, каквато си. Тя ще се оправи.

— За какво си говорихте?

— Главно за Марла.

— За Марла ли?

— Знаеш колко много се впечатляват децата от знаменитости. — Той присви пренебрежително рамене. — Искаше да знае какво представлява в действителност, има ли си гадже, такива неща.

— И има ли си? — Бони смътно си спомни, че Марла в момента се намираше в междубрачие.

— Нямам представа — отвърна Род. — Аз съм неин режисьор, а не изповедник. Но мисля, че много скоро ще разберем.

— Какво искаш да кажеш?

— Вечерята в събота вечер.

— Каква вечеря в събота вечер? — попита Бони. Дали не беше пропуснала част от разговора?

— Вечерята в къщата на Марла тази събота — отвърна й той. — Забравила ли си?

— Забравила ли? За пръв път чувам за нея.

— Казах ти още преди месец за тази вечеря — отвърна Род, — въпреки че след всичко, което се случи, изобщо не ме изненадва факта, че ти се е изплъзнало от ума.

— Род, не мисля, че съм в настроение за една вечеря с Марла Брензей. Освен това няма кой да гледа детето.

— Детето си има брат и сестра.

— Не можем да направим това — възпротиви се Бони. — Знаеш мнението на Джоун за това да използваме децата й като детегледачки.

— Те са и мои деца — напомни й Род. — И мисля, че ще го направят с удоволствие. Те обичат Аманда и тя е луда по тях. А и мисля, че така ще се почувстват повече като част от семейството. Нали ти все за това говориш: да станем истинско семейство? Те са добри деца — добави тихо Род, звучеше някак си изненадан, сякаш току-що се бе запознал с двама непознати, които впоследствие се бяха оказали двете му по-големи деца.

И може би точно така си и беше, помисли си Бони. Разбираше, че колкото и да не й се иска да си го признае, оценката на Каролайн Госет за Род като баща съвсем не беше без основание. Истина бе, че той никога не беше прекарвал много време с което и да е от децата си, включително и с Аманда. Първоначално твърдеше, че е прекалено малка, прекалено крехка, за да я държи. Чувствал се неудобно около бебета, беше обяснил, това обаче едва ли оправдаваше неудобството му сега, когато Аманда вече беше на три години.

Бони винаги бе приемала сдържаността на Род към дъщеря му като страх да не я загуби. Той вече бе изгубил едно малко момиченце вследствие на трагичен инцидент, както и по-големите си деца при развода. Страхуваше се да се привърже, страхуваше се да си позволи удоволствието да обича Аманда безрезервно, страхуваше се да не бъде наранен отново. Поне така си казваше Бони, докато Каролайн Госет не й бе казала друго.

Може би сега Род бе подтикван единствено от желанието си да докаже, че Каролайн не е права. Независимо какво точно беше, ако с посещението си при Каролайн Госет успееше дори само да върне Род на линия като баща, пак щеше да си е струвало, каза си тя, като взе ръката на съпруга си в нейната.

— Каква е моята изненада? — попита тя, изтласквайки Каролайн Госет от стаята.

— Затвори си очите — нареди Род.

Бони изпълни каквото й бе казано. Почувства се като малко дете и започна да се кикоти. Усети как той я заобиколи, чу как се отваря чекмедже, последва шумолене на найлонова торбичка. Една яркорозова найлонова торбичка с големи червени сърца отстрани. „Еротично бельо Линда“, прочете наум тя, като се опитваше да придаде на чертите си подходящо изненадано изражение.

— Добре — каза той, — можеш вече да ги отвориш.

Бони отвори очи и видя съпругът й да стои пред нея, ръцете му здраво стискаха розовата найлонова торбичка.

— Какво е това? — попита тя.

Той нежно постави пликчето на скута й.

— Отдавна не съм ти купувал нищо — отвърна той срамежливо. — Мисля, че това би могло да навее малко приятни спомени.

Бони се направи на заинтригувана, после — когато издърпа от пликчето сексапилния сутиен и гащичките, заедно с колана с жартиери, чорапите и шалчетата — на леко шокирана.

— Леле, какво има тук?

— Винаги си изглеждала страхотно в лилаво — каза й той. — И без лилаво — добави. — Ще го пробваш ли?

— Сега?!

— Освен, ако нямаш други планове.

— Нямам други планове — отвърна Бони, изправи се, Род й препречи пътя, като обви ръцете си около нея и силно я прегърна.

— Не мисля, че изобщо можеш да си представиш колко много те обичам — каза той.

— И аз те обичам.

— Държах се като леке.

— Не, не си.

— Бях се заровил в работа и пропуснах всичко, което ставаше, без да обръщам сериозно внимание на притесненията ти, не бях тук за теб и за децата…

— Сега си тук.

— Обичам те.

— Аз те обичам повече — отвърна Бони.

— Нямам търпение да те видя с това.

— Сутиенът изглежда малко амбициозен. — Бони го приближи към гърдите си. — Е, добре. Как точно казваха? Повече от пълна шепа си е чиста разсипия?

— Винаги съм си мислел, че е „повече от пълна уста“ — отвърна й той.

Бони усети как сърцето й заби по-бързо.

— Харесва ми начина ти на мислене — отвърна му тя и отново го целуна, този път езикът му проучи вътрешността на устата й. Бони изведнъж си спомни за змията, как разцепеният й език се стрелна към устните на Сам. За миг се отдръпна с отвращение.

— Има ли нещо? — попита Род.

Бони прогони ненавременния спомен с едно поклащане на глава.

— Нека се пъхна в нещо малко по-възбуждащо — прошепна тя, изплъзна се от ръцете на съпруга си и се забърза към банята. Затвори вратата зад себе си и непохватно започна да разкопчава копчетата на блузата си.

В следващия миг синята й пола и бялата й блуза бяха вече на пода, заедно с памучните й бикини и сутиен. Тя огледа голото си тяло и веднага прецени дефектите: гърдите й можеха да бъдат по-големи; задникът — по-висок; коремът можеше да бъде по-плосък; ръцете — по-стегнати. Лицето й вече нямаше да бъде взето за лице на момиченце. Тя повдигна кожата от двете страни на очите си и се сети за Марла Брензей. Малко клъцване тук, малко пъхване там, няколко килца добре поставен стирол тук, няколко сантиметра изрязана подкожна мазнина там.

Тя обу изрязаните гащички и ги вдигна нагоре по стройните си бедра. Бяха прозрачни и стигаха до над хълбоците, образуваха изрязано V над слабините й. Тя глътна корема си и сложи ръце на кръста. Защо не можеше да има едно от онези прекрасни тела от изданията на „Вог“ и „Базар“?

— Мога ли да пробвам едно от онези, моля? — попита тя отражението си в огледалото.

Може би, чу в отговор един глас. Кой пита?

— О, за бога, не започвай да мислиш пак за тази побъркана стара жена — каза си Бони. Не и когато съпругът й я очакваше в съседната стая, любвеобилен и възбуден. Ръцете й се замотаха с колана с жартиерите и тя се почуди какво ли трябваше да направи с шалчетата.

— Нещо ми подсказва, че не са за косата ми — прошепна тя и си хвърли един последен поглед в огледалото. Помисли си, че честно казано не изглеждаше съвсем зле. Е, та какво ако сутиенът беше възголемичък. И без това нямаше да го носи кой знае колко дълго. От отдавна не се бе обличала така за съпруга си. Щеше ли да бъде разочарован? Тя си пое дълбоко въздух, отвори вратата на банята и пристъпи в спалнята.

Род беше загасил голямата лампа и в стаята цареше мрак, само луната спускаше сребърна светлина през пердетата.

— Не мърдай — заповяда й Род, един безплътен глас в тъмното. — Искам да те погледам.

Бони спря, дъхът й излизаше на къси плитки изблици.

— Ами ако някой влезе? — попита тя.

— Никой няма да влезе.

— Сам още е буден, чувам касетофона.

— Никой няма да влезе — повтори Род. Той седна, лицето му сега се виждаше ясно, очите му прорязваха тъмнината, като нож в масло.

— Род…

— Имаш ли представа колко си хубава?

— Кажи ми.

— Ела тук — заповяда той. — Ще ти покажа.

В следващия миг тя се озова до него в леглото и той легна целия върху нея, ръцете и устните му се състезаваха за всеки милиметър от плътта й, пръстите му нежно я галеха през тънката материя, решително разкопчавайки, издърпвайки и сваляйки всичко, докато тя не остана да лежи чисто гола под него.

— Не знам какво да правя с това — призна тя, като отвори юмрука си и пусна шифонените шалчета. Те се увеличиха при допира си с въздуха, подобно на гъба във вода.

— Мога да ти покажа за какво са — прошепна той. — Колко авантюристично настроена се чувстваш?

— Авантюристично ли?

— Винаги си обичала авантюрите, нали? — подразни я той.

— Какво…? — попита тя, страхувайки се да довърши изречението си.

— Ще ти покажа. Дай ми ръцете си.

— Ръцете ми?

— Ш-ш-шт. Не говори.

— Какво…?

— Не говори — повтори отново той, като я целуна нежно по устата. — Ще ти хареса, обещавам ти.

В следващия миг по едно шалче бе увито около всяка от китките й и всяка китка бе завързана за колоните на леглото зад главата й.

— Род, какво правиш?

— Отпусни се — отвърна й той. — Затвори очи и се наслаждавай.

— Не мисля, че мога да се отпусна.

— Няма от какво да се страхуваш — отвърна й той. — Няма да направя нищо, което да не ти харесва.

— Но аз не съм убедена, че това ми харесва.

Той я целуна в отговор. Отново почувства езика му дълбоко в устата си. Пак си спомни за змията и се опита да я пропъди от съзнанието си. Защо не можеше просто да се отпусне и да се наслаждава както й казваше съпругът й?

Защото е трудно да се отпуснеш, когато ръцете ти са завързани над главата, прошепна тъничко гласче.

Не и когато знаеш, че нищо лошо няма да ти се случи, скара се тя на гласа. Не и когато всичко, което трябва да направиш, е да лежиш и да се отпуснеш. Не и когато съпругът ти просто се опитва да разнообрази любенето ви.

Кога изобщо любенето им бе имало нужда от подобно разнообразие? Не си ли бяха пасвали винаги като парченца от мозайка?

Като жребец и каручка, додаде игриво тънкото гласче. Като две грахови зърна? Като ръка в ръкавица?

Какво правеше? Нима се опитваше да развали всичко?

Може би, изкудкудяка един далечен глас. Кой пита?

Бони здраво стисна очи и се насили да изчисти съзнанието си от всичко. Нямаше да мисли за нищо друго, освен за онова, което ставаше в момента. А в момента съпругът й оставяше с езика си многобройни тънички линии по голото й тяло и се придвижваше надолу, между краката й. Тялото й се изви нагоре, за да го приюти, ръцете й се мъчеха да го докоснат, да го погалят, но не можеха да го достигнат.

Кога това да я връзва бе станало част от фантазиите му? Със сигурност никога преди не бе споделял подобни внезапни желания с нея. Може би го е решил съвсем спонтанно, в магазина за еротично бельо „Линда“. Може би самата Линда му го е предложила. Може би се е почувствал прекалено неудобно, за да откаже.

Или можа би Род беше предложил шалчетата. Може би го е подтикнал някой филм, който е гледал или нещо, което някой е споделил в неговото телевизионно шоу. Имате ли някакви тайни сексуални фантазии, които бихте искали да споделите с милионите наши зрители? Обадете се на 1-800…

Всеки си има фантазии, каза си Бони. Както всеки си има и тайни, нещо мъничко, само негово си, скрито от останалите. Не е възможно да знаеш всичко за някой друг. Така че какво, ако Род не беше споделял досега фантазиите си с нея? Споделяше ги сега. Тя първа се възползваше от тях.

Внезапно Бони се сети за застрахователните полици, които Род имаше за нея и за децата си — полици, за които доскоро тя изобщо не знаеше. Колко добре всъщност познаваше този човек, запита се тя, този мъж, който бе легнал отгоре й, който се опитваше да проникне в нея, за когото беше женена от пет години? „Вие не познавате много добре съпруга ми“, беше заявила тя на Каролайн Госет.

„Може би вие сте тази, която не го познава“, беше й отвърнала тя.

— Красива си — казваше Род. — Толкова си красива и толкова много те обичам.

— И аз те обичам — отвърна Бони, сълзи се стичаха по бузите й. Какво ставаше с нея? Откъде й идваха тези налудничави мисли? Разбира се, че познаваше съпруга си. Той беше добър човек, мил и чудесен мъж. Имаха щастлив брак. Нямаше причина да го подозира. Ако не внимаваше, можеше накрая да остави дребнавите и завистливи подозрения на другите да разрушат всичко. Ако не внимаваше, щеше да свърши като майка си.

О, страхотно, помисли си тя, ръцете й опъваха тънките шалчета и несъзнателно затягаха възлите около китките й. Не стига че беше позволила на Каролайн Госет и онази побъркана жена от мелроузският център за душевноболни да влязат в стаята — сега и майка й беше в леглото заедно с тях.

— Да го вкарам ли? — питаше Род, седнал и вдигнал краката й върху раменете си.

Бони кимна и се съсредоточи върху хубавото лице на мъжа си, когато той рязко влезе в нея — също като в третокачествен порнофилм устните му се притиснаха към нейните, ръцете му се протегнаха към колоните на леглото, пръстите му се преплетоха с нейните, приковавайки ги на място.

— Обичам те — повтори той отново. — Обичам те. Обичам те.

Бони се почувства като на въртележка, която прави все по-бързи и по-бързи кръгове: все повече и повече отмаляваше от удоволствие, всяка фибра от тялото й потрепваше, докато се протягаше към пиринчените халки, а музиката от въртележката се издигаше до непоносимо кресчендо. Дръж се здраво, помисли си тя, като изви тялото си назад и уви крака около тила на съпруга си. Само още няколко секунди и въртележката ще спре.

— Татко? — извика тъничко гласче някъде от много далече. — Тате? — Гласчето се плъзна по въртележката и се уви около врата на едно от дървените понита, протегна се към гърлото на Бони.

Бони отвори очи, когато Род рязко се дръпна от нея и метна отгоре завивките, за да покрие голите им тела, въпреки че нищо не можеше да скрие факта, че ръцете на Бони бяха завързани.

— Не се чувствам добре, татко — простена Лорън. — Много ми е лошо.

— Добре, съкровище — отвърна Род. — Иди си в банята, аз идвам веднага.

Лорън бързо избяга от стаята. Род скочи от леглото и грабна халата си.

— Род, за бога, развържи ме — помоли го Бони.

Той моментално се озова до нея, пръстите му се опитваха да развържат шифонените шалчета. Но докато се бе извивала от удоволствие, тя беше затегнала прекалено здраво шалчетата около китките си и той успя да ги развърже само от рамката на леглото.

— Господи, какво ли ще си помисли? — каза Бони, докато се опитваше да махне упоритите шалчета от китките си, но така и не успя. — Да ме види вързана така за леглото.

— Нищо не е видяла. Тук е тъмно като в рог. Очите й не са имали време да привикнат с тъмнината.

— Не знаем колко дълго е стояла там.

— Татко! — извика Лорън от коридора. — Помогни ми!

Род изскочи от стаята. Бони се помъчи да стане, тялото й настръхна в знак на протест, задето бе толкова грубо прекъснато. Само още няколко секунди и щяха да свършат, помисли си тя, отиде до гардероба и си навлече халата. Докато вървеше към банята в края на коридора, напъха шифонените шалчета навътре в ръкавите си. Само още няколко секунди и щяха да са свършили, тялото й щеше да бъде задоволено, китките й щяха да бъдат свободни.

Дали Род беше прав? Дали за Лорън наистина е било прекалено тъмно, за да различи какво става? Или бе видяла всичко? Мащехата ми, перверзницата, помисли си тя, като стигна до банята и чу през вратата непогрешимия звук от нечие повръщане. Бони си пое дълбоко въздух и влезе в малкото помещение.

Лорън се бе навела над тоалетната, кестенявата й коса беше полепнала по челото й, лицето й бе пребледняло, тялото й се разтрисаше от последователни яростни конвулсии. Род стоеше до прозореца и изглеждаше така, сякаш и на него всеки момент щеше да му прилошее.

— Защо не идеш да си легнеш — каза му Бони, като се приближи до мивката. — Аз ще се погрижа за всичко.

Род не се нуждаеше от допълнителна покана. Устните му се извиха в нещо, наподобяващо благодарна усмивка, и после вече го нямаше. Бони намокри една хавлиена кърпа със студена вода и я опря в челото на Лорън.

— Поеми си дълбоко въздух — помоли тя Лорън, когато момичето отблъсна ръката й. — Хайде, миличко. Поеми си дълбоко въздух. Ще ти олекне.

Лорън се помъчи да направи както й беше казано. За няколко секунди изглеждаше така, сякаш щеше да се оправи, после конвулсиите започнаха пак. Бони отново се опита да долепи студения компрес до челото й. Отново беше отблъсната.

Явно вечерята, която бе приготвила тази вечер, не бе понесла на изнежения стомах на Лорън. Бони седна върху ръба на ваната, чувстваше се виновна, чудеше се защо бе отпратила Род. Лорън не я искаше тук. Тя беше извикала баща си, а не нея. Разбира се, Бони можеше да измисли по-приятни начини да прекара остатъка от нощта, отколкото това да гледа как някой повръща. Въпреки всичко, не си тръгна. Зачака, усещаше студенината на емайлираната вана през затопления кадифен халат. „Ти си добро момиче“, чу тя майка си да казва.

— Толкова ми е лошо — простена Лорън, сълзи се стичаха от очите й.

— Съжалявам, съкровище. Бих искала да мога да направя нещо, за да те накарам да се почувстваш по-добре. — Бони отново се запита дали Лорън я бе видяла вързана за колоните на леглото, дали това не допринасяше допълнително за неразположението й. — Това може да те облекчи — каза тя, отново протегна мократа кърпа. Този път Лорън не оказа никаква съпротива и позволи на Бони да притисне облекчаващия компрес към челото й.

— Така по-добре ли е?

— Малко.

— Продължавай да си поемаш дълбоко въздух — посъветва я Бони.

— Стомахът ме боли толкова силно, че имам чувството, че ще умра.

— Няма да умреш, обещавам ти. Ще се оправиш. Наистина.

Лорън се отпусна назад към стената, Бони веднага я обви с ръце. Тя изтри челото на момичето, после сложи кърпата отново на врата й.

— Сега как си?

— Малко по-добре.

— Хубаво.

Седяха така почти час.

— Мислиш ли, че вече можеш да се върнеш обратно в леглото? — попита Бони, която не можеше повече да търпи неприятната миризма в малкото помещение и на нея самата вече започваше да й се гади.

Лорън кимна и остави Бони да й помогне да се изправи на крака. Едната ръка на Бони бе около кръста на Лорън, с другата държеше треперещите й ръце.

— Бавно — предупреди я Бони. — За никъде не бързаме.

— Какво е това? — попита изведнъж Лорън, като кимна към китките на Бони. Бледолилавите шифонени шалчета се подаваха от кадифения халат.

Бони отпусна ръка встрани, пръстите й натъпкаха шалчето обратно в ръкава.

— Нищо — каза тя. — Хастарът на халата ми се е разпорил… — Гласът й заглъхна. Тя отведе Лорън до спалнята й.

— Съжалявам, ако съм ви притеснила с татко — каза Лорън.

— Не си ни притеснила — отвърна бързо Бони, като отново се почуди какво беше видяла Лорън и се помоли Род наистина да се окажеше прав, че е било прекалено тъмно, за да може въобще да различи нещо. Тя помогна на Лорън да си облече чиста нощница, после я сложи да си легне. Наведе се и я целуна по челото, преди да се запъти към вратата.

— Бони — извика отмаляло след нея Лорън.

Бони спря.

— Да?

— Можеш ли да поседиш при мен, докато заспя?

Сълзи изпълниха очите на Бони. Страхотна нощ беше наистина, помисли си тя, като се върна при леглото на Лорън и седна до нея. Увери се, че шифонените шалчета са натъпкани навътре и не се виждат, после взе ръцете на Лорън в своите и изчака, докато детето заспа.