Джой Филдинг
Не плачи сега (31)

Трийсет и първа глава

Беше шест часа сутринта, когато Бони усети, че някой се приближава по килима към нея. Внезапно една сянка се спусна върху все още затворените й клепачи, като проряза дебела диагонална линия през ранното утринно слънце. Усети пръсти, меки и леки като перце, да я погалват по ръката, чу тих глас да се разнася към ухото й.

— Бони — казваше гласът. — Бони, събуди се.

Бони отвори очи, видя лицето на брат си само на сантиметри от нейното и веднага скочи от леглото.

— Няма нищо — успокои я той набързо, като отстъпи няколко крачки назад. — Извинявай, не исках да те плаша.

— Какво става? — Бони погледна до себе си. Род все още спеше. Не беше го усетила да помръдне изобщо през цялата нощ.

— Току-що ни се обадиха от нюйоркската полиция. Спрели са две деца в червен мерцедес за превишена скорост по магистралата. Изглежда са Сам и Хейз.

— И? — попита Бони, като погледна към Род, очите му още бяха затворени, въпреки че тя забеляза как крайниците му леко се стегнаха, сякаш той сдържаше дъха си.

— Ще ги върнат в Нютън. Ще говорим с тях, когато ги закарат в участъка.

— Колко време ще е нужно?

— Няколко часа. — Ник седна на леглото и взе ръката на Бони в своята. — Добре ли си?

— Просто искам всичко да приключи.

— И после ще постъпиш в болница?

— Веднага щом разбера, че Аманда е в безопасност.

Ник протегна ръка и погали Бони по бузата.

— Ти си една корава малка женичка.

Тя се усмихна.

— Мисля, че не съм единствената в семейството.

— По-добре да вървя — каза той. — Искам да поговоря с капитан Махони, преди да са довели Сам.

Бони кимна.

— Ще ми се обадиш веднага щом разбереш нещо, нали?

— Ще ти се обадя веднага щом мога.

Бони чу как стъпките на Ник изтрополяват надолу по стълбите, как външната врата се отваря и затваря. После се отпусна на възглавницата си — вратът и раменете й не бяха в състояние да крепят повече тежестта на главата й — и погледна към Род.

Очите му бяха отворени.

— Чу ли? — Гласът й беше някак си отдалечен, сякаш идваше от някой друг, сякаш нямаше нищо общо с нейното тяло.

— Хванали са Сам и Хейз на нюйоркската магистрала — повтори той, интонацията му беше равна и вяла, сякаш говореше за някакви непознати.

Бони наблюдаваше сцената между съпруга си и нея самата, като че ли гледаше телевизионна програма, една от онези истински документални драми, които бяха излезли на мода сега, откакто фактът беше изместил художествената измислица в абсурда, наречен развлекателни програми. Тя гледаше един мъж и една жена, и двамата с намачканите си дрехи от вчера, лицата им бледи и объркани, позите им еднакво мерило за предизвикателство и поражение. Почуди се кои ли бяха тези двама души, толкова отчуждени от собствения си живот и един от друг, рецитиращи репликите си, сякаш бяха актьори — взаимно неподхождащи си и преиграващи — и четяха от сценарий, който изобщо не разбираха.

— Добре ли си? — попита тя.

— А ти? — отвърна й той.

— Чувствам се малко по-силна. Не чак добре, но по-добре.

Род не каза нищо. Той се обърна по гръб и се втренчи в тавана.

— Искаш ли да поговорим? — попита Бони.

— Не — отвърна той. — Какъв смисъл има?

— Смисълът е, че ти е син — отвърна Бони.

Звукът, който се отрони от устата на Род беше нещо средно между смях и стон. Той проби въздуха, както лопата пробива сняг.

— Може да не е бил Сам — предложи неуверено Бони, като се изправи и придърпа колене към гърдите си. — Може да е бил Хейз. Може той да е въвлякъл Сам във всичко това… — Тя спря. Кого се опитваше да убеди — съпруга си или себе си? — Просто не мога да повярвам, че Сам е убиец — продължи след една-две секунди. — Тези няколко седмици прекарах доста време с него и просто не мога да повярвам, че би направил подобно нещо. Той е чувствително момче, Род. Нещастен е и е самотен, но не е психопат. Не би могъл да убие майка си. Не би могъл да стори нещо на Даяна.

Род рязко се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата, не успя съвсем да заглуши хлипанията, които излизаха от гърлото му. Бони видя как гърба му се разтриса, как раменете му се свиват и треперят. Искаше й се да го покрие с тялото си, да го стопли и да го защити, като детски спален чувал. „Всичко ще се оправи“, искаше й се да му каже, както му беше казала и Лорън предишната вечер. Но отново нещо я възпираше. Някаква невидима длан я държеше на една ръка разстояние, притискаше я обратно в нейното собствено ъгълче, не й позволяваше да се докосне до съпруга си. Какво я спираше, почуди сетя. Какво я спираше да успокои мъжа, когото обичаше?

— Всичко ще се оправи, Род — каза тя, но думите й прозвучаха кухо дори в собствените й уши.

Род продължаваше тихо да плаче.

Заради сина си ли плачеше, или заради себе си, запита се Бони. Може би и заради двамата. За отношенията, които никога не бяха имали, за отношенията, които вероятно никога вече нямаше да могат да имат. Беше прекалено късно, прекалено късно да се прави на безумно привързан родител, прекалено късно да навакса за всичките тези изгубени години, прекалено късно да заздрави връзките между баща и син, които първо и преди всичко никога не са били установени, както е трябвало.

Или може би не, осъзна Бони, мислите й се насочиха във вярната посока и тя разбра, че нуждата от баща е необходимост, която детето всъщност не преодолява с възрастта. Може би нямаше такова нещо, като прекалено късно, за да се сближи един баща с децата си.

Бони видя как раменете на съпруга й се разтресоха още веднъж и спряха. Дали чак сега осъзнаваше чудовищността на всичко, което се бе случило? Че детето му можеше да е убило майка си? Че можеше да е изнасилило и убило една жена, която се бе опитала да се сприятели с него? Разбира се, Род не би пролял и една сълза за Джоун, жена, която презираше или за Даяна, жена, която едва понасяше. Тогава защо са тези горчиви сълзи?

— Род…

Той седна в леглото и избърса сълзите от лицето си с опакото на ръката си. Когато се извърна към нея, кафявите му очи изглеждаха по-непроницаеми, от когато и да е било преди, като самото дъно на блатясала река.

— Какво има? — попита тя.

Род поклати глава, сякаш за да изтърси каквито нежелани мисли се бяха загнездили там.

— Род, моля те, кажи ми.

— Полицията ще вземе проби — отвърна той, сякаш едновременно водеше и друг разговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Кръвни проби, сперма — продължи той с все същия монотонен глас. — За техните ДНК тестове.

— Да — рече Бони, не беше сигурна накъде бие Род с това.

— Свършено е — заяви той. — Всичко е свършено.

— Род, за какво говориш?

Настъпи продължително мълчание.

— Сам не е изнасилил Даяна — каза Род най-накрая. — Нито пък Хейз.

— Какво?

— Спермата, която ще открият в тялото на Даяна, не е от Сам — повтори той.

Бони усети, че се отдръпва малко по малко от леглото, с гръб към стената, въпреки че почти не усещаше краката си върху килима.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш — каза й той.

В продължение на няколко секунди Бони се опитваше да намери гласа си и накрая успя да нададе дрезгав шепот.

— Искаш да кажеш, че спермата е твоя?

Род не отвърна нищо.

— Искаш да кажеш, че ти си я убил? — Бони погледна към вратата, мълчаливо премери колко стъпки ще са й необходими, за да се добере дотам.

— Не! — заяви категорично Род, изтръгнат рязко от летаргията си. — Въпреки че полицията ще си помисли точно това, това поне е сигурно. Нямат търпение да ме пипнат. — Той се разсмя, измъчен звук, който проби въздуха, както нокът пробива балон.

— Не разбирам.

— Не съм убил Даяна, за бога. Никога не бих могъл да й сторя нещо лошо. — Лицето на Род се изкриви от болка. — Аз я обичах — прошепна и зарови глава в ръцете си, така че заглуши казаното. — Обичах я — повтори той, сега думите звучаха по-ясно и бяха студени като планински поток.

— Обичал си Даяна — каза Бони и зачака Род да продължи, но той не каза нищо повече, просто се втренчи в нея с тези негови непроницаеми, бездънни очи. — Откога…?

— От около година.

— Всички тези нощи, през които работеше до късно, всички тези ранни утринни срещи…

Род кимна, знаеше, че няма нужда да го потвърждава с думи.

— Но ти никога не си харесвал Даяна — възпротиви се неуверено Бони, чувстваше се така, сякаш подът под краката й беше изчезнал, сякаш стоеше по средата на празно пространство и беше само въпрос на време, преди да бъде всмукана към центъра му, преди каквото беше останало от нея да изчезне напълно.

— Просто така се случи, Бони; — Род вдигна едната си ръка във въздуха и я остави да се поклаща безцелно за няколко секунди, после я отпусна до себе си.

Какво би могъл да каже в края на краищата? Че никога не са имали намерения да стигат толкова далече? Че никога не са искали да я наранят?

— Не е ходила в Ню Йорк — заяви Бони. — Била е с теб във Флорида.

Род кимна.

— Стояла е точно до теб, когато ти казах, че съм ходила при доктор Клайн и те излъгах, че Даяна ми го е препоръчала.

— Тя каза, че изобщо не го е чувала.

— Ето откъде си разбрал, че името на лекаря й е Гизмонди, защото тя ти е казала.

— Беше толкова необичайно за теб да лъжеш. Помислихме, че си започнала да подозираш нещо и се опитваш да ни хванеш.

Бони сведе глава, като си спомни за погрешните си подозрения.

— Мислех, че имаш връзка с Марла.

— С Марла ли?

Род наистина изглеждаше засегнат от предположението й. Бони за малко не се разсмя. Всичко започва да си идва на мястото, помисли си тя, докато събираше останалите парченца от мозайката и ги напъхваше едно в друго.

— Бельото, което намерих в най-долното ти чекмедже, не беше за мен — заяви тя, като възприе навика на Каролайн Госет да заявява всичките си въпроси. — Било е за Даяна. — Тя си представи бившата си приятелка, разкошната й тъмна коса, спусната върху стегнатите пищни гърди. — Нищо чудно, че размерът на сутиена беше прекалено голям. — Тя си спомни разговора, който бе водила с Даяна, точно след като се бе натъкнала на еротичното бельо в най-долното чекмедже на скрина на Род. Явно Даяна веднага се беше обадила на Род и го бе информирала за ненавременното откритие на жена му и го е изпратила у дома с наставления да бъде изключително любвеобилен и внимателен.

— Значи, спиш с Даяна повече от година — започна Бони. — Случаите, когато бяхме заедно тримата, когато се правеше, че я понасяш единствено заради мен, всъщност едва си понасял мен, а не нея. Тогава в полицейския участък, когато беше толкова ядосан, че я завари, изобщо не те беше яд на нея. Беше те яд на мен. Защото те бях измъкнала от любовното ти гнезденце. Нали така? Не беше ли това причината, поради която не можах да се свържа с нито един от двама ви? Не е ли това причината, поради която нямаше алиби за времето, по което беше убита Джоун? Защото си ходил да се чукаш с най-добрата ми приятелка!

— Бони…

— През цялото време, докато аз бях болна, ти си бил с нея — заяви Бони удивено. Как можеше да бъде толкова глупава? Наистина ли бе такова жалко клише? Съпругата, която разбира последна? — Дори и след като се върна от Флорида, пак отиде при нея.

— Летяхме заедно, оставих я у тях, после веднага се прибрах — продължи той сам, думите се лееха от устата му, почти сякаш не бе имал търпение най-после да й разкаже всичко.

Може би наистина нямаше търпение, помисли си тя, като слушаше безпомощно, искаше й се да му каже да млъкне, но не беше в състояние да го направи. Правеше я съучастничка, помисли си тя смутено.

— Значи ти се прибра, провери набързо как съм, после ме сложи да си легна като добро малко момиченце и се върна обратно да се забавляваш.

— Правиш го да звучи толкова цинично. Не беше така.

— А как?

— Не го направих с такава умисъл.

— Значи си бил там, когато Сам и Лорън са се появили да довършат тапетите в банята — заяви тя, като си представи сцената и се почуди дали нямаше да го намери за забавно, ако се беше случило с някой друг.

— Казах им, че съм си дошъл по-рано и съм се отбил при Даяна да разбера как си всъщност, дали не криеш нещо от мен. Изглежда се вързаха… — Гласът му заглъхна, сякаш внезапно известен за факта, че би трябвало поне от приличие да се чувства неудобно от тези признания.

— И тогава се прибра и откри, че жена ти е излетяла, както се казва, от клетката.

— Побърках се. Не знаех къде, по дяволите, си изчезнала.

— Колко безотговорно от моя страна — каза Бони.

— Не исках…

— И ти се върна обратно при Даяна. Сигурно сте се успокоили доста, когато се обадих.

— Не знаехме какво става.

— Така че, разбира се, трябваше да се утешите един-друг.

— Не останах там за през нощта — оправда се Род.

— Но сте се любили.

Последва минута мълчание, преди да заяви очевидното.

— Да.

— И тогава си си тръгнал.

— Прибрах се у дома.

— Към колко часа?

— Около полунощ.

— И следващото нещо, което си разбрал, е било, че Даяна е мъртва, простреляна в сърцето, също като Джоун, при всички случаи със същия пистолет, без съмнение от същата ръка. Но, разбира се, ти нямаш нищо общо и с двете убийства. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не съм ги убил, Бони. Кълна ти се, че не съм. Трябва да ми повярваш. Съсипан съм от смъртта на Даяна.

— Причината, поради която си толкова дяволски съсипан, няма нищо общо с факта, че Даяна е мъртва — отсече Бони. — Свързана е единствено с факта, че си бил достатъчно глупав да оставиш спермата си в тялото й. Не е ли вярно? Сълзите ти нямат нищо общо с Даяна, нито дори със сина ти. Плачеш единствено заради себе си. Кажи ми, Род, някога обичал ли си някой друг освен себе си?

Той я погледна жално.

— Теб — каза Род и протегна ръце.

Бони бавно се приближи към него, привлечена в прегръдките му от силата на нуждата му. Тя почувства топлината на ръцете му, когато обвиха тялото й, мекотата на бузите му, когато се притиснаха към нейните. Колко много беше обичала винаги усещането от това да бъде в прегръдките му.

Тя бавно се отдръпна, загледана в неговите непроницаеми дълбоки кафяви очи. Само дето явно не бяха толкова дълбоки, осъзна тя, като внимателно се освободи от прегръдката му. Те бяха изненадващо, разочароващо, застрашително кухи.

— Какво правиш? — попита той, когато Бони се приближи към телефона до леглото и натисна съответните цифри върху апарата.

— Обажда се Бони Уилър — съобщи тя. — Трябва незабавно да се свържа с капитан Махони. Да — каза на телефонистката от централата, като видя как съпругът й се свлича обратно върху леглото и заравя главата си в ръце, — мога да почакам.

* * *

— Къде отиде баща ми? — попита Лорън, като влезе в кухнята заедно с Аманда.

Бони седеше до масата и гледаше рисунката с хора с квадратни глави на Аманда. Тя бавно се извърна и се усмихна на двете дъщери на Род, целите в червено, с руси къдри. Захар, подправки и всичко най-хубаво. Ето от какво се правят малките момиченца, помисли си тя.

— Трябваше да отиде до полицията.

— Това беше преди часове — каза Лорън. — Не трябваше ли да се е върнал досега?

Бони си погледна часовника. Наближаваше единайсет.

— Предполагам, че полицията има да му задава доста въпроси.

— Ами Сам?

— Двамата с Хейз са в участъка. — Бони отново си погледна часовника, въпреки че не бяха изминали и няколко секунди. Нито Ник, нито от полицията се бяха обаждали през последните няколко часа. Без съмнение на този етап нямаше какво ново да й кажат. Съпругът й, синът му, приятелят на сина му, бяха разпитвани. Всеки един беше известен за правата си. Мирандизиран, спомни си как беше казала Даяна. Бяха призовани адвокати. Надяваше се, че скоро щеше да разбере нещо ново.

— Искам да отида в парка — обади се Аманда и се затръска нагоре-надолу, без да отлепя крака от пода.

— Не мога сега да те водя в парка, съкровище — каза й Бони.

— Защо?

— Аз мога да я заведа — предложи сама Лорън. — Нямам нищо против да изляза малко на чист въздух.

— Не знам — поколеба се Бони, не беше сигурна дали бе добра идея да ходят където и да било, преди полицията да се обади.

— Моля те — примоли се Аманда.

Бони се почуди защо се колебаеше. Полицията бе задържала всички заподозрени в участъка. Чакаше да й се обадят и да й кажат, че убиецът си е признал ли? Наистина ли си мислеше, че има такава вероятност? Не беше дори сигурна, че полицията изобщо ще отправи някакви обвинения. Можеше ли да държи постоянно дъщеря си в клетка?

— Добре, вървете — каза тя най-накрая, разбирайки добре нуждата на Лорън от свеж въздух.

— Ура! — Този път, когато Аманда заподскача нагоре-надолу, краката й също заподскачаха с нея.

— Нека да си взема чантата — извика Лорън и подгони Аманда от кухнята нагоре по стълбите.

Телефонът иззвъня.

— Ало — каза Бони, като го вдигна почти моментално.

— Бони, Джош е. Как си?

— Джош?

— Джош Фриймън — уточни той, сякаш не беше съвсем сигурен.

— Да, разбира се, Джош. Извинявай. Очаквах някой друг, това е всичко.

— В неподходящ момент ли се обаждам?

— Не. — Всъщност се радваше да го чуе.

— Просто се чудех как си.

— Малко по-добре — отвърна му тя. Съпругът ми и доведеният ми син са в полицейския участък, заподозрени не само в убийството на Джоун, но и в това на най-добрата ми приятелка Даяна, която се оказа, че спяла със съпруга ми през по-голяма част от изминалата година. О, и споменах ли ти, че имам високо съдържание на арсеник в кръвта си, помисли си Бони, без да го казва. Някои неща е по-добре да се обсъждат не по телефон.

— Мислех си, дали да не прескоча малко по-късно, ако нямаш нищо против — предложи Джош, сякаш й четеше мислите.

— Разбира се — каза Бони. — Би било чудесно.

— Какво ще кажеш за след час?

— Добре.

— Ще се видим тогава.

Бони затвори телефона, очакваше с нетърпение посещението на Джош. Разбира се, само вчера бе подозирала, че й е донесъл отровен пилешки бульон, осъзна тя, като погледна отново към телефона и се подвоуми дали да не му се обади и да му каже да не идва.

— Това е глупаво — заяви тя на висок глас. Не Джош се бе опитал да я отрови. Със сигурност не Джош беше убил Даяна. Какъв вероятен мотив би могъл да има? Въпреки че, реши Бони, като посегна към телефона, нямаше да й навреди да е по-предпазлива, докато не разбереше със сигурност. Щеше да се обади на брат си, да му обясни ситуацията и да го помоли да се отбие горе-долу по същото време, по което трябваше да дойде и Джош.

Телефонът иззвъня, точно когато тя се готвеше да го вдигне от поставката му.

— Готови сме — каза Лорън, докато подскачаше надолу по последните няколко стъпала, на рамото й висеше голямата й пазарска торба, Аманда пък беше преметнала през нейното чантичка „Барби“.

Бони вдигна телефона.

— Ало? — обади се тя.

Не последва никакъв отговор.

— Ало? — повтори Бони.

Пак нищо.

— Искаш ли да взема нещо от магазина на връщане? — попита Лорън.

— Провери дали имаме мляко — отвърна Бони, за миг забравила за телефона.

Лорън се запъти към хладилника, отвори го, надзърна.

— Има много мляко.

— Ало? — извика Бони в слушалката за трети път, като се почуди защо ли не затваря и точно се готвеше да го направи, когато чу познатото изщракване от другия край на линията. Какво беше това, запита се тя, звукът й беше познат отнякъде, но не можеше да си спомни точно откъде.

— Кой е? — попита Лорън, тревогата изостри фините бръчици около големите й лешникови очи.

— Кой се обажда, моля? — попита Бони.

Тишина, после ново изщракване. После отново.

Щрак. Щрак.

Дъхът застина в гърдите на Бони. Тя се почувства отнесена в безветрено море и с нетърпение зачака следващия повей да я тласне към брега. Беше толкова близо. Нуждаеше се единствено от един малък полъх.

Щрак.

И изведнъж се видя как завива нагоре по дългата алея, паркира на претъпкания паркинг, после се втурва през входа на красиво разположената бяла сграда. Нещо напомнящо на Стария Юг, спомни си, че си бе помислила първия път, когато я зърна, видя се как прекосява фоайето към бюрото отпред, чака нетърпеливо асансьорите, колебае си пред врата №312.

Щрак.

Видя как вратата се отваря, видя старата жена в инвалидна количка с крака като цепеници и лице покрито с петна от възрастта, с прихлупени от скука очи. Широката нарушаваща приличието уста беше отворена и тя полюшваше протезите върху грубия си език, после ги щракаше обратно на място.

Щрак. Щрак.

— Мери? — попита разтревожено Бони. — Мери, ти ли си?

— Може би — отвърна гласът. — Кой пита?