Джой Филдинг
Не плачи сега (1)

Първа глава

Представяше си палми. Високи, кафяви, огънати от десетилетия силни ветрове: дългите им зелени листа се полюшват подобно празни ръкавици към омагьосващото, ясносиньо небе.

Род бе подхвърлил за евентуалната възможност да го придружи до Маями следващия месец. Няколко дни срещи с филиалите на компанията, беше й казал, и после, остатъка от седмицата само за тях двамата, за да направели като Бърт Ланкастър и Дебора Кер на плажа — как й звучало това? Звучеше страхотно и палмовите дървета мигновено се бяха отпечатали отвътре на клепачите й, за да се появяват всеки път, щом затвореше очи. Това означаваше да си създаде известни проблеми в службата — щеше да се наложи да излъже шефа си, да му каже, че е болна, когато непрекъснато се хвалеше, че е един от онези възмутително здрави хора, дето никога не ги хваща нито настинка, нито гаден вирусен грип; щеше да се наложи да разработи ежедневните си уроци с всички подробности и да ги заложи предварително, така че, който и да доведат да я замества, да знае точно какво да прави и с какво темпо да се движи. Незначителни неудобства в сравнение с мисълта за една романтична седмица под слънчевите лъчи с мъжа, когото обичаше. Нещо почти незаконно, ако не беше фактът, че въпросният мъж беше неин съпруг от пет години.

Бони си пое дълбоко въздух и пренастрои мислите си, за да заличи всички следи от полюшващи се палми. Незначителни неудобства, може би. Но как щеше да прикрие определено неболнавия си тен пред подозрителния директор на гимназията? Как щеше да погледне човека в лицето, без да се изчерви, да говори с него, без да се запъва, да се оправи със загрижените му въпроси за това как се чувства? Мразеше да лъже, а и хич не я биваше, ценеше честността повече от всичко останало. („Ти си най-доброто ми дете“, бе казала веднъж майка й.) И тя се гордееше с факта, че в почти деветгодишната си преподавателска практика не бе отсъствала нито един ден. Наистина ли сега би могла да отсъства пет поредни дни, само за да се търкаля със съпруга си на някой плаж във Флорида?

— Освен това — продължи тя на глас, като погледна надолу към крехката златокоса кукла — нейната тригодишна дъщеря, — как бих могла да те оставя за цели пет дни? — Тя се протегна и погали Аманда по бузата. Пръстите й се плъзнаха по тъничкия белег, който се виеше по протежение на скулата на детето, последица от неотдавнашно падане от велосипеда й с три колела. Колко крехки са децата, помисли си Бони, като се наведе и вдиша сладкия мирис на дъщеря си. Сините очи на Аманда веднага се отвориха широко.

— О, събудила си се! — възкликна Бони, като я целуна по челото. — Няма лоши сънища вече, нали?

Аманда поклати глава и Бони се усмихна с облекчение. Аманда ги беше събудила в пет сутринта, разплакана от някакъв кошмар, който така и не можа напълно да си спомни.

— Не плачи, миличка — беше й прошепнала Бони, докато я пускаше при себе си в леглото. — Не плачи вече, всичко ще бъде наред. Мама е тук.

— Обичам те, сладурчето ми — каза сега Бони, като я целуна отново.

Аманда се разкикоти.

— Аз пък те обичам повече.

— Изключено — отвърна й Бони. — Невъзможно е да ме обичаш повече, отколкото аз тебе.

Аманда кръстоса ръце върху гърдите си, като си придаде възможно най-сериозен вид.

— Добре, тогава се обичаме по равно.

— Добре, обичаме се по равно.

— Само дето аз те обичам повече.

Бони се разсмя и провеси крака от леглото.

— Мисля, че е време да те приготвяме за училище.

— Мога и сама да се приготвя.

В следващия миг закръгленото малко телце на Аманда, почти изгубило се в огромната розово-бяла пижама с копчета отпред, вече се носеше по коридора към стаята й.

Откъде ли имат толкова много енергия, почуди се Бони и се мушна обратно под завивките, като позволи на измореното си тяло лукса да се наслади на спокойствието на ранната пролетна сутрин.

Телефонът иззвъня, пронизителният звън прокънтя в съзнанието й с неочаквана сила и Бони се почувства така, сякаш изотзад я бе блъснала кола. Раменете й се стегнаха, после се разтресоха, като се свиха в основата на врата й, като че ли внезапно се беше смалила. Кой ли би могъл да звъни по това време, беше едва седем сутринта?

Бони се насили да отвори очи и погледна към телефона върху нощната масичка до огромното легло. Надигна се неохотно на лакти и нетърпеливо протегна ръка, за да издърпа слушалката от поставката.

— Ало? — изненада се, че гласът й бе все още сънен и прочисти гърлото си, докато чакаше човека от другата страна на линията да се обади. — Ало — каза тя отново, когато не го направи.

— Джоун се обажда. Трябва да говоря с теб.

Бони почувства, че сърцето й се свива, главата й рязко се отпусна върху гърдите, сякаш отсечена от гилотина. Още нямаше седем часа сутринта, а на телефона вече беше бившата съпруга на мъжа й.

— Всичко наред ли е? — попита Бони, страхувайки се веднага от най-лошото. — Сам и Лорън…?

— Те са добре.

Бони изпусна с благодарност въздуха от дробовете си.

— Род е под душа — каза тя, като си помисли, че дори за Джоун бе малко раничко да е прегърнала вече бутилката.

— Не ми трябва Род. Искам да говоря с теб.

— Виж, сега не е най-подходящия момент — отвърна Бони толкова любезно, колкото можеше. — Трябва да се приготвям за работа…

— Днес не си на работа. Сам ми каза, че е ден за П. И.

— За П. У. — поправи я Бони. — Идва от професионално усъвършенстване. — Защо ли изобщо обясняваше нещо на тази жена, на която не дължеше никакви обяснения?

— Можем ли да се срещнем по-късно тази сутрин?

— Не, естествено, че не можем — отвърна й Бони, изумена от молбата й. — На лекции съм цяла сутрин. Ще се усъвършенствам професионално, забрави ли? — Като фотограф, готвеше се да добави, но не го направи. Род все се оплакваше, че бившата му жена нямала никакво чувство за хумор.

— По обед тогава. Сигурно имаш обедна почивка.

— Джоун, не мога…

— Ти не разбираш. Трябва.

— Какво искаш да кажеш с това „трябва“? Какво не разбирам?

За какво говореше тази жена? Бони погледна безпомощно към вратата на банята. Душът все още шуртеше. Род се впускаше във вдъхновения хор от „Вземи още едно парченце от сърцето ми“.

— Джоун, наистина трябва да тръгвам.

— Намирате се в опасност! — Думите прозвучаха като съскане.

— Какво?

— Намирате се в опасност. Ти и Аманда.

Студената ръка на паниката незабавно, инстинктивно сграбчи стомаха на Бони.

— Какво искаш да кажеш с това, че сме в опасност? За какво говориш?

— Прекалено сложно е, за да ти го обяснявам по телефона — отвърна Джоун, гласът й внезапно стана зловещо спокоен. — Трябва да се срещнем.

— Пила ли си? — попита Бони, вече вбесена, въпреки най-добрите си намерения.

— Звуча ли ти така, сякаш съм пияна?

Бони трябваше да признае, че не.

— Виж, имам една къща за оглед на улица „Ломбард“ №430 тази сутрин. Това е в „Нютън“. Трябва да съм свършила до един, тогава се прибира собственичката…

— Казах ти вече, че цял ден съм на лекции.

— Аз пък ти казах, че сте в опасност! — повтори Джоун така, сякаш имаше точка след всяка дума, сякаш всяка дума започваше с главна буква.

Бони отвори уста, за да се възпротиви, после реши да не го прави.

— Добре — съгласи се тя. — Ще се опитам да дойда в обедната почивка.

— Преди един — предупреди я Джоун.

— Преди един — съгласи се Бони.

— Моля те, не казвай нищо на Род за това — добави Джоун.

— Защо?

Вместо отговор, чу рязкото изщракване от слушалка. Пусната не особено внимателно върху поставката и линията прекъсна.

— Винаги е удоволствие да те чуя — каза Бони, докато затваряше телефона и безсилно се втренчи в белия таван. Каква ли налудничава идея се бе родила този път в замъгленото съзнание на Джоун?

Въпреки че не звучеше като пияна, призна си Бони, спусна крака от леглото и се затътри към банята. Звучеше ясно и съсредоточено, сякаш знаеше точно какво говори. Жена с мисия, мислеше си Бони, докато си миеше лицето и зъбите, след което се отправи по плюшения, тъмносив килим към гардероба. Вероятно вече беше време да извади дрехите си за по-топло време, въпреки че каква ли беше онази глупава поговорка, която приятелката й Даяна винаги цитираше? „Не пипай ни конец, докато април не стане май“? Да, това беше, спомни си Бони, като запуши ушите си за други, по-зловещи гласове и смени бялата си нощница с розова рокля от трико. Намирате се в опасност, продължаваше да настоява гласът на Джоун. Ти и Аманда.

За какво ли говореше Джоун? Каква опасност би могла да грози нея и дъщеря й?

Моля те не казвай нищо на Род за това.

— Защо? — запита се отново Бони, докато приглаждаше роклята надолу по стройните си бедра. Защо Джоун не искаше тя да казва нищо на съпруга си за странното й предупреждение? Вероятно, защото той щеше да си помисли, че е полудяла. Бони се разсмя. Род така и така смяташе бившата си жена за луда.

Реши да не се среща с Джоун. Нямаше желание да чува нищо от онова, което тази жена имаше да й казва. А и нямаше да има нищо, което по някакъв начин да й бъде от полза. Но още когато вземаше това решение Бони знаеше, че любопитството й щеше да надделее, че накрая щеше да се измъкне от лекцията по-рано и вероятно да пропусне най-интересното, и щеше да бие целия път до улица „Ломбард“, само за да открие, че Джоун дори не помни да й се е обаждала. И преди се беше случвало. Пиянски обаждания посред нощ, обезумели бръщолевения на обяд, тъжни вопли преди лягане. Неща, за които по-късно не си спомняше. За какво говориш? Изобщо не съм ти се обаждала. Защо се опитваш да ми създаваш неприятности? За какво, по дяволите, става дума?

Бони й прощаваше. Въпреки всичко, което знаеше за тази жена, за страданията, които беше причинила на Род, не можеше да не изпитва известна доза съчувствие към нея. („Ти си добър човек“, би казала майка й.) Трябваше непрестанно да си напомня, че проблемите на Джоун до голяма степен си бяха породени от нея самата, че тя съвсем съзнателно бе взела решение да започне да пие, да продължава да пие. Беше прекалено лесно да се извини поведението й под предлог, че не е нещо неестествено за една жена да се обърне към алкохола след трагедията, която тя бе преживяла.

Въпреки че дори самата трагедия до голяма степен бе станала по нейна вина. Със сигурност е можела да бъде предотвратена, ако Джоун не бе постъпила толкова безотговорно, ако не беше оставила четиринайсетмесечното си бебе само във ваната, дори и за по-малко от минута, както по-късно отчаяно твърдеше. Намираше си всевъзможни обяснения: Сам и Лорън се биели в другата стая: Лорън крещяла; звучало, сякаш Сам й причинявал болка; тя просто изтичала от банята за миг да види какво става. В момента, в който се върнала, най-малкото й дете вече било мъртво, а бракът й — разрушен.

Моля те, не казвай нищо на Род за това.

Защо да го разстройва рано сутринта, запита се Бони и реши да не споменава пред съпруга си за обаждането на Джоун, поне докато не минеше срещата им. Род си имаше достатъчно тревоги в студиото — трудно следобедно време в програмата, непоносима водеща, изтъркана схема. От колко на брой профанизирани телевизионни говорилни се нуждаеше наистина публиката? Въпреки че под неговото професионално ръководство рейтингът на шоуто постоянно се покачваше. Все повече и повече се говореше за излъчването му в национален мащаб. Съглашението в Маями следващия месец можеше да се окаже решаващо.

Палмите магически се появиха отново, осеяха, подобно шарки на тапет, стените на лилавата й спалня. Въображаеми леки бризове я последваха до малката тоалетка с огледало, която се намираше срещу леглото й под приглушената репродукция на голо тяло на Салвадор Дали: безлика жена, нахвърляна в синьо, съвсем кръгли бедра и удължени крака, лъчи или пък нещо друго се спускаха надолу от голата й глава.

Може би решението е в плешивостта, помисли си Бони, докато напразно се опитваше да нагласи дългата си до брадичката кестенява коса около тясното си лице по начина, по който й бе показал фризьорът.

— Откажи се — каза тя на отражението си в огледалото, като заряза непокорната си коса и реши, че ако не се броят ситните бръчици около тъмнозелените й очи, не изглежда кой знае колко зле. Беше от онзи тип жизнерадостни на вид хора с правилни черти, които всъщност никога не излизаха от мода и това я правеше да изглежда по-млада от почти трийсет и петте й години. Добре излъскана, така веднъж я беше описала Джоун.

Размножени образи на бившата жена на Рой грубо изместиха палмите, подобно картина на Анди Уорхол — един от онези образи на Мерлин Монро върху копринен параван. Джоун, повтори си Бони, като се опита да раздели името на две срички, та да звучи по-смекчено и да се пребори по-лесно с него. Джо-ун. Джо-ун. Не се получи и Джоун си остана на устните й, както и в живота й, непоклатима, невъзможно беше да я промениш или приглушиш.

Тя беше едра жена, почти метър и осемдесет, с големи кафяви очи, които упорито смяташе за самуреночерни, разкошна червена коса, която предпочиташе да окачествява като тицианова и гърди, които всеки би нарекъл пищни. Всичко в нея беше някак си преувеличено и това без съмнение, поне отчасти, бе една от причините за успеха й като посредник в продажбата на недвижими имоти.

Какво ли бе намислила този път? Защо беше тази мелодрама? Какво бе толкова сложно, че не можеше да го обсъжда по телефона? За каква опасност говореше?

Бони присви рамене, когато душът на Род се разтресе и спря. Съвсем скоро щеше да разбере, реши тя.

* * *

Точно в дванайсет и трийсет и осем Бони спря белия си каприс в алеята пред къщата на улица „Ломбард“ №430 — на магистралата беше станала катастрофа и й трябваше повече от половин час, за да стигне дотук. Паркира директно зад червения мерцедес на Джоун. Самата Джоун явно се справя добре, реши Бони. Независимо от нестабилността на пазара с недвижими имоти, изглежда бе преживяла доста прилично най-продължителната криза. Значи Джоун оцеляваше. Загиваха само тези около нея.

Никак не би било трудно да се продаде тази къща, помисли си Бони, примижавайки с очи на студеното слънце, докато минаваше покрай голямата табела отпред на моравата, оповестяваща, че къщата е за продан, и се качи по външните стъпала до предната врата. Къщата беше на два етажа, облицована по краищата с дърво, подобно на повечето къщи в това реномирано бостънско предградие и бе наскоро боядисана в бяло. Външната врата беше черна и стоеше открехната. Бони леко почука, после бутна вратата. Незабавно чу гласове откъм една от задните стаи. Мъж и жена. Може би Джоун. Може би не. Вероятно, по средата на някакъв спор. Трудно беше да се определи. Във всеки случай, нямаше да подслушва. Щеше да изчака една-две минути, да се изкашля дискретно няколко пъти, за да им даде да разберат, че в къщата има още някой.

Бони се огледа наоколо, взе си една от многото листовки с данни за къщата, които Джоун беше оставила накуп върху малката пейка във фоайето до разтворения именник за посетители. Според написаното в листовката, къщата беше триста квадрата — два етажа, с четири спални и напълно завършен сутерен. Широка централна стълба я разделяше на две равни половини, гостната от едната страна, трапезарията от другата. Кухнята и всекидневната бяха отзад. Банята — някъде помежду им.

Бони тихо си прочисти гърлото, после отново, по-високо. Гласовете продължаваха. Тя погледна часовника си, поразходи се из бежово-кремавата гостна. Скоро трябваше да тръгва. Иначе нямаше да успее да се върне навреме и щеше да пропусне първата част от лекцията върху това как днешните училища трябва да се приспособят към днешните тийнейджъри. Отново погледна часовника си, тропна с крак върху дървения под. Това беше нелепо. Независимо че мразеше да прекъсва Джоун, докато се опитваше да извърши продажба, всъщност самата тя бе настояла да дойде преди един часа, а вече почти наближаваше един.

— Джоун — извика тя, като се върна обратно в хола и се запъти по коридора към кухнята.

Гласовете продължаваха, сякаш изобщо не се бе обадила. Чу откъслечни фрази — „Е, ако този план за здравеопазване е изпълним…“, „Това е едно напълно безмозъчно облагане“ — и се почуди какво става. Защо ли някой — или по-специално Джоун — ще обсъжда подобни неща по това време? „Ще ви прекъсна, слушателко — внезапно заяви мъжкият глас. — Не знаете какво говорите, а и чувствам, че ми се слуша малко музика. Какво ще кажете за вечно класическото звучене на «Нирвана»?“

Беше радиото.

— Господи — промърмори Бони. Беше си губила времето да кашля дискретно, така че грубият радиоводещ да може спокойно да си довърши сипането на обиди върху някой безпомощен, обадил се по телефона слушател! Коя ли тук е лудата, запита се тя, изгубвайки търпение и повиши глас над внезапната яростна атака от звуци, наречена „Нирвана“.

— Джоун — извика Бони, като пристъпи в жълто-бялата кухня и я видя да седи на дългата чамова кухненска маса: големите й черни очи, подпухнали от пиене, устата й — леко отворена, готова да проговори.

Само дето не проговори. И не помръдна. Нито дори когато Бони се приближи и размаха ръка пред лицето й, нито когато се протегна да раздруса рамото й.

— Джоун, за бога…

Не беше сигурна точно в кой момент осъзна, че Джоун е мъртва. Сигурно още щом видя яркото кървавочервено петно, пръснато отпред върху бялата й копринена блуза, подобно на абстрактно произведение на изкуството. Или може би когато зърна зеещата тъмна дупка между гърдите й и почувства кръвта върху ръцете си, топла и лепкава като сироп. Може би я убеди пробилата си внезапно път до носа и ужасна смесица от миризми, действителни или въображаеми. Или пък крясъците, които се изстрелваха от устата й, подобно на заблудени куршуми — безбожните звуци създаваха странно подхождаща си хармония с „Нирвана“.

Или пък беше жената на прага, която крещеше в един глас с нея, жената, с пълни с покупки ръце, която стоеше като парализирана до отсрещната стена, а торбите с провизиите бяха прилепнали към нея, сякаш бяха единственото нещо, което я поддържаше изправена.

Бони се запъти към нея. Тя отстъпи ужасена, когато Бони издърпа покупките от ръцете й.

— Не ме наранявайте — изхленчи. — Моля ви, не ме наранявайте.

— Никой няма да ви нарани — увери я Бони спокойно и постави торбите на плота, като обгърна с ръка треперещата жена. Другата й ръка се протегна към телефона на стената и бързо набра 911. С ясен глас тя даде на телефонистката адреса и й каза, че една жена явно е била застреляна. После отведе продължаващата да трепери собственичка на къщата в гостната и седна до нея на тапицираното в светлокафяво канапе. Постави главата си между коленете, за да не припадне и зачака идването на полицията.