Джой Филдинг
Не плачи сега (7)

Седма глава

Бони застана до леглото си и, без да вдигне слушалката, в продължение на няколко дълги секунди гледа към телефона, после отново се поколеба преди да набере съответните цифри.

— Моля те, бъди там — прошепна тя. — Минава полунощ. Толкова съм уморена. Къде беше цяла нощ?

Телефонът звънна за шести път, когато най-накрая го вдигнаха.

— Да — ясно каза женски глас. Не „ало“, а „да“. Почти, сякаш беше очаквала Бони да се обади.

— Аделайн — започна Бони.

— Бони, ти ли си?

Бони почувства, че я обзема паника, изненада се, че жената я бе познала толкова бързо, разбра, че вече е твърде късно да се върне назад.

— Трябва да говоря с баща ми.

— Нещо случило ли се е?

— Просто трябва да говоря с баща ми.

— Страхувам се, че няма да може да дойде до телефона точно сега. Стомахът му нещо не е наред. Искаш ли на мен да кажеш за какво става дума?

— Всъщност, трябва да говоря с Ник. Той там ли е?

Настъпи мълчание.

— Аделайн, брат ми там ли е? Кажи ми.

— Не е тук.

Бони си пое дълбоко въздух.

— Знаеш, че не бих се обаждала, ако не беше много важно.

— Мога да предположа, тъй като за пръв път от повече от три години се обаждаш.

Бони затвори очи. Беше прекалено уморена, за да навлиза във всичко това.

— Виж, просто трябва да се свържа с Ник.

— Всичко, което мога да направя, е да му предам, че си го търсила — отвърна Аделайн.

Бони си представи жената от другия край на телефона. Беше дребна, едва ли имаше и метър и петдесет, със светлосини очи, къса прошарена коса и желязна воля. Вече почти на седемдесет, но все още продължаваше да оказва огромно въздействие, дори и по телефона. Бони не можеше да се мери с нея, никога не бе могла, призна си тя, усмихна се тъжно на Род, когато той влезе в стаята и го загледа как си разкопчава ризата.

— Добре, просто предай на баща ми, че съм се обаждала. Кажи му, че е изключително важно да говоря с Ник възможно най-бързо.

— Ще му предам.

— Благодаря ти — отвърна Бони, въпреки че жената вече беше затворила. — Кажи ми, че всичко това е един лош сън — заповяда тя на съпруга си, когато той пристъпи напред да я прегърне.

— Всичко това е един лош сън — повтори той покорно, целуна я по челото, взе телефона от ръката й и го върна на поставката му.

— Децата настаниха ли се?

— Горе-долу. — Той я целуна отстрани по бузата.

— Ще отида да им кажа лека нощ.

— На твое място бих ги оставил на мира — посъветва я нежно Род, гласът му се уви около глезените й, подобно на котва и я задържа на място.

— Искам просто те да знаят, че съм тук за тях.

— Те знаят — каза й той. — И ще се оправят. Просто им дай малко време и малко въздух.

Тя кимна, надяваше се да е прав.

— Хайде да си лягаме.

— Баща ми може да се обади…

— Не съм казал, че трябва да заспиваме. — Устните на Род възбудено се плъзнаха към нейните.

— Искаш да се любим сега?! — попита невярващо Бони. Току-що беше прекарала вероятно най-лошия ден в живота си. Беше открила мъртвото тяло на бившата съпруга на мъжа си, беше завлечена в полицейския участък за разпит, наследи две враждебно настроени доведени деца, без да се споменава метър и двайсет дългата бебе-боа. Бяха я разгромили отвсякъде. Като се започне от доведената й дъщеря и се свърши с мащехата й. Беше объркана, ядосана и изтощена. А съпругът й беше… какво? Съпругът й беше любвеобилен.

— Внимавай, устната ми — предупреди го тя, когато я целуна отново, този път по-настоятелно, ръцете му се плъзгаха по предницата на роклята й. Е, защо пък не, помисли си тя, отговаряйки на ласките му, въпреки умората си. Имаше ли нещо по-добро наум?

— Мамо. — Гласът на Аманда простърга въздуха, подобно на камъче върху паважа, неуверено подскачащо към мишената си. — Мамо!

Бони бавно се изтръгна от прегръдките на мъжа си.

— Предполагам, че май имаше прекалено много вълнения за една нощ.

— Мамо!

— Идвам, любов моя. — Бони забърза по коридора, като мина покрай стаята за гости, която сега заемаше Лорън и малкия кабинет, в който се бяха настанили Сам и неговата змия.

— Какво има, миличка? — попита тя, когато влезе в стаята на Аманда.

Аманда седеше по средата на малкото си легло с балдахин, обградена от цяла зоологическа градина плюшени животни: огромна розова панда, малко бяло котенце, средно голямо кафяво куче, две миниатюрни черно-бели мечета и Кермит Жабока. Голямото плюшено кенгуру, в което се беше влюбила в магазина за играчки на търговския център, се намираше на пода, откъм страната на краката й, лапите му бяха протегнати сякаш, за да я пази от зли духове.

— Не мога да заспя — каза Аманда.

— Знам. Трудно е. — Бони се приближи до леглото, видя как кръглото личице на Аманда става все по-ясно и по-ясно видимо през тъмнината, като осветено отвътре. И вероятно беше, помисли си Бони и се почуди, как тя самата бе могла да вземе участие в създаването на нещо толкова хубаво, толкова съвършено. Аманда Линдзи Уилър, повтори си тя, цялата в руси къдрици, с пухкави бузки на катериче, големи морскосини очи и мъничко чипо носле. Захар, подправки и всичко най-хубаво. Ето от какво се правят малките момиченца. Бони вдигна ръка към устната си, усети, че я смъди.

И после порастват, помисли си тя.

Скоро бузките на катериче ще се стопят и ще станат по-изваяни; очите ще станат по-малко любопитни, по-боязливи; устните ще се свият от усмивка в намусена физиономия. Бебешката кожа вече се бе свлякла, за да направи място на малкото момиченце. Спящата младост бе надвиснала и заплашваше да изскочи преждевременно от своята черупка.

— Мислиш ли, че Лорън е хубава? — попита внезапно Аманда и завари Бони напълно неподготвена.

— Да, мисля — отвърна тя. — А ти?

Аманда кимна енергично.

— Тя ли ще ми бъде по-голяма сестра сега?

— Искаш ли?

Аманда отново кимна, като размаха ръце, за да подчертае.

— А сега спинкай, миличка. — Бони я целуна по челото, пъхна я обратно под завивките и се запъти към вратата.

— Обичам те — извика Аманда подире й.

— И аз те обичам, ангелче.

— Аз те обичам повече.

Бони спря и се усмихна на онова, което се бе превърнало във вечерен ритуал.

— Изключено е да ме обичаш повече.

— Добре — изкикоти се Аманда. — Обичаме се по равно.

— Добре — съгласи се Бони и се запъти към вратата. — Обичаме се по равно.

— Само дето аз те обичам повече.

Бони изпрати още една въздушна целувка на дъщеря си от вратата, видя как Аманда се протегна да я отскубне от въздуха и я залепи на бузата си. После излезе в коридора.

В кабинета още светеше, светлината сякаш я приканваше изпод затворената врата. Бони се поколеба, след това тихичко почука и, когато Сам не отговори, предпазливо открехна вратата.

Сам се бе проснал на канапето, което се разтваряше и ставаше на легло, само по провисналите си кафяви панталони. От устните му висеше запалена цигара и пепелта се сипеше върху тъмносивия килим.

— Знам, че не би трябвало да пуша в къщата — каза той бързо, докато се оглеждаше за място, където да изгаси цигарата си, накрая я стисна между пръстите си.

Бони се огледа безпомощно из малкия кабинет, някога замислян за нейно светилище; стая, в която да може да се оттегли, за да оценява есета или изпити, да подготвя уроците си, да чете, да си почива. Сега върху големия екран на телевизора бяха накачулени дрехи, до светлозелената стена беше подпряна китара, сива пепел се смесваше с жълтите и зелените цветя на канапето и голям стъклен аквариум бе заел почти цялото пространство върху великолепното й дъбово бюро. Сам безцеремонно бе избутал сложената в рамка снимка на Аманда и бе запратил компютъра й на земята. Бони замръзна.

— Къде е змията? — попита тя, умът й изведнъж бе отбелязал, че аквариумът е празен.

Сам вдигна дългата си кльощава ръка и посочи към прозореца.

— Ей там — на перваза. Мисли си, че е котка.

Неохотно очите на Бони се обърнаха към прозореца в отсрещния край на стаята. Ментовозелените пердета бяха леко дръпнати, за да разкрият навитото на пръстени тяло на змията зад тях.

— Имаш ли нещо против да го държиш в аквариума, когато сме си вкъщи? — попита Бони тихо, като се пребори с почти непреодолимото си желание да побегне с крясъци надолу по коридора.

— Не, разбира се — отвърна Сам, въпреки че не помръдна.

Бони спря на прага.

— Добре ли си? — попита тя. — Има ли нещо, за което да ти се иска да поговориш?

— Какво например? — опита момчето.

Бони не знаеше какво да каже — Например за времето? Или за бейзбол? Или пък за факта, че майка ти беше убита сутринта? Затова не каза нищо. Изчака, опитвайки се да проникне през непроницаемите черти на момчето. Реши, че е чиста ирония на съдбата, дето момчетата приличат на майките си, докато момичетата обикновено приличат повече на бащите си. Поне такъв беше случаят със Сам и Лорън. Такъв беше случаят и с нея и Ник.

— Лека нощ, Сам — каза тя накрая, като се почуди дали брат й щеше да се обади. — До утре сутрин.

Бони излезе от стаята и затвори вратата след себе си, точно когато вратата на стаята за гости се отвори и Лорън се появи. Бони инстинктивно направи малка крачка назад.

— Отивам само до банята. — Лорън се запъти към малкото помещение в края на коридора.

— Има чисти кърпи и нов сапун — отвърна Бони, когато Лорън профуча покрай нея. — Ако имаш нужда от нещо друго… — Лорън влезе в банята и затвори вратата след себе си. — Просто кажи — довърши Бони.

„Дай й време и въздух“, напомни си тя, докато се връщаше към спалнята си. Видя, че Род вече е под завивките.

— Идвам след секунда — каза тя, издърпа роклята през главата си и я пусна на пода, изплъзна се от бельото си и се мушна в леглото до съпруга си, копнееше за удоволствието да почувства ръцете му. Може би беше прав. Винаги знаеше точно как и кога да я докосне. Тя се притисна към него, усети равномерното повдигане и спадане на голите му гърди.

Беше заспал, осъзна Бони с усмивка, прокара ръка по топлата му кожа и нежно целуна леко разтворените му устни. Изглежда като малко момче, помисли си тя, загрижените бръчки около очите и устата му се бяха изгладили със съня.

И в същия момент усети, че тя изобщо няма да може да заспи. Стана и се запъти към банята, изми си зъбите и си насапуниса лицето, като внимаваше да не търка прекалено силно около подутата си устна. Съзнанието й беше прекалено препълнено с тревожни звуци и картини: гласът на Джоун по телефона тази сутрин; трупът на Джоун до кухненската маса в къщата на улица „Ломбард“; зеещата дупка по средата на гърдите й; спалнята на Джоун; албумът с изрезки на Джоун; името на брат й в тефтерчето с телефони на Джоун; застрахователната полица с проклетата си двойно презастрахователна клауза; жестоко отнетият живот; двете деца без майка. Защо? Какво ли означаваше всяко едно от тези неща?

— Ще будувам цяла нощ — простена Бони, пролази обратно в леглото и затвори очи. В следващия миг вече беше заспала.

* * *

В съня си Бони стоеше пред своя клас и се готвеше да им раздаде бланките за последния изпит.

— Това е един труден тест — казваше на учениците си, като се вглеждаше в смутените им лица, — така че се надявам да сте се подготвили.

Движеше се бързо между редиците с чинове и поставяше листовете със задачите пред всеки един от тях, чувайки всевъзможни охкания и хихикания. Като погледна нагоре, видя, че някой беше украсил стаята по случай Празника на вси светии, както правеха в детската градина, с големи изрязани от картон вещици, клатещи се на метли; силуети на черни котки с извити нагоре гърбове; оранжеви тикви със страховити лица и с големи черни дупки за очи.

— Можете да започвате веднага, щом свърша с раздаването — каза тя на учениците си, като се съсредоточи над задачата, която имаше. Избухна силен смях. — Някой ще ми каже ли какво е толкова смешно? — попита Бони.

Мъглата се надигна от чина си и се запъти бавно към нея.

— Имам съобщение за вас от баща ви — отвърна й той, загледан към прозореца.

Очите на Бони проследиха погледа му и тя видя голяма, изрязана от картон боа да се провира през старинните плътни венециански капаци.

— Не — запротестира Бони, — аз съм добро момиче.

Изведнъж се чу противопожарната аларма. Учениците се втурнаха към вратата и в бързината си да избягат, събориха Бони на земята и я стъпкаха с тежките си обувки.

— Някой да ми помогне — извика Бони след тях, наранена и кървяща, и точно тогава изрязаната от картон змия падна на земята, с падането си оживя и се плъзна към нея, устата й се отвори смразяващо на сто и осемдесет градуса, докато противопожарната аларма продължаваше да пищи.

Бони рязко се изправи в леглото, размахала отбранително ръце, а алармата продължи да звъни в ушите й.

Беше телефонът.

— Господи — каза тя и се опита да успокои ускореното биене на сърцето си, като няколко пъти си пое дълбоко въздух. Пресегна се през спящия си съпруг и сграбчи слушалката. Междувременно видя часовника на радиото. Наближаваше два през нощта.

— Ало? — Гласът й беше дрезгав, луташе се между паниката и възмущението.

— Разбрах, че си ме търсила.

— Ник? — Бони се облегна назад на рамката и почувства как малко започва да й се гади. Не особено внимателно издърпа кабела на телефона през лицето на съпруга си. Род се размърда и отвори очи.

— Какво мога да направя за теб, Бони?

Той или не знае, или изобщо не го е грижа, че е посред нощ, помисли си Бони и си представи как изглеждаше брат й, докато той говореше. Мръсната му руса коса падаше върху приближените му зелени очи и малкия фин нос, който изобщо не се връзваше с останалото от момчешки грубоватото му лице. Гласът му си беше същия, както винаги — смесица от очарование и безочие. Спомни си как я разсмиваше преди и се почуди точно в кой момент смехът бе секнал.

— Не знаех, че си излязъл от затвора.

— Трябвало е да се обаждаш по-често.

— С татко ли живееш?

— Условие от пускането ми на свобода. Има ли смисъл изобщо да говорим?

— Джоун Уилър беше убита днес — отвърна Бони и зачака отговора му.

— Това трябва ли да значи нещо за мен? — попита брат й след дълга пауза.

— Ти ми кажи, Ник. Полицията намери името ти в тефтерчето с телефони на Джоун.

Линията прекъсна.

— Ник, Ник? — Тя поклати глава и подаде слушалката на Род. — Затвори ми.

Род се изправи, прокара уморено ръка през разрошената си коса и пусна слушалката обратно в поставката.

— Мислиш, че може да има нещо общо със смъртта на Джоун?

— Джоун ми се обади рано тази сутрин, за да ме предупреди, че двете с Аманда се намираме в опасност — отвърна Бони, разсъждавайки на глас. — Няколко часа по-късно се оказва, че е мъртва, а името на брат ми пък се оказва в тефтерчето й с телефони. Не знам какво да мисля.

— Смятам, че трябва да оставим на полицията да се оправя с това.

— Полицията мисли, че аз съм го направила — напомни му тя.

Род прегърна жена си и я притисна близо до себе си.

— Не, не е вярно. Мислят, че аз съм го направил. Аз съм човекът със застрахователни полици живот за всички вас. Двойно презастраховане, забрави ли?

— Благодаря.

— За нищо.

Те се наместиха върху възглавниците, гърбът на Бони бе притиснат към корема на съпруга й, Род се бе свил, подобно на лъжица около нея.

— Разбира се, също така остава и Джош Фрийман — промълви тя няколко секунди по-късно.

— Кой?

— Джош Фрийман. Учителят по рисуване на Сам. Него също го имаше в тефтерчето на Джоун, той е още едно свързващо звено между нас.

— Заспивай, Нанси Дрю.

— Обичам те — прошепна Бони.

— И аз те обичам.

— Аз те обичам повече — каза Бони и зачака. Но Род просто стисна ръката й, без да каже нищо.