Джой Филдинг
Не плачи сега (28)

Двайсет и осма глава

Ник вече си беше отишъл, когато Род се прибра у дома.

— Как си, скъпа? — попита той от вратата и силно притисна Бони към себе си, после се отдръпна и я огледа отблизо. — Изглеждаш ужасно.

Бони вдигна ръце към косата си, опита се да приглади с пръсти щръкналите кичури отпред. От очите й бликнаха сълзи. Беше прекарала почти цял час в банята, опитвайки се да си придаде приличен вид за завръщането на Род. Изкъпа се, намаза си главата със специален балсам, обещаващ да придаде нов блясък на изтощената й коса, после си изми зъбите — внимаваше да не закача венците, но въпреки това те пак прокървиха. Дори си сложи грим: опита се да прикрие хлътналите си бузи с бледорозова пудра, добави пластове спирала върху изтъняващите си мигли и навлажни устните си с оцветен в розово гланц. Беше се облякла за пръв път от няколко дни, като смени подгизналия от пот домашен халат с хубава рокля на цветя. И въпреки това той й казваше, че изглежда ужасно. Е, може би след силиконовото чудо, което представляваше Марла Брензей, съпругът й бе забравил как изглежда една нормална жена, особено ако не се чувства и добре. Нормалните жени не ходят до Маями да се „боричкат“ с изпълнителни продуценти, помисли си тя, като погледна нагоре към стълбите. Те си стоят в Бостън и се боричкат със змии.

— Как са децата? — Род влезе в кухнята и прерови набързо пощата си.

Бони го последва.

— Добре — погледна си часовника. Беше или един и десет, или два и пет, не можа да прецени точно. Колкото и да бе, децата бяха на училище.

— Говори ли с лекаря? — попита Род.

— Обадих се в кабинета му тази сутрин, но резултатите от изследванията още не бяха пристигнали. Явно лабораториите са претрупани с работа.

— Кой все пак е този лекар?

— Доктор Клайн — отвърна Бони. — Казах ти вече. Даяна ми го препоръча.

— Мислех си, че тя ходи при доктор Гизмонди.

— Така ли?

— Не си ли спомняш? Една цяла вечер все за него ни разправяше. Запомних го, само защото фамилията му е необикновена.

— Може би го е сменила — отвърна неуверено Бони. Нямаше намерение да казва на Род истината, за това кой я е изпратил при доктор Клайн. Поне не още. Веднага щом се почувстваше по-добре, щеше да му разкаже за посещенията си при доктор Грийнспун, но се зачуди дали това изобщо някога щеше да стане. Не беше ли й казал доктор Клайн, че вътрешното възпаление на ухото може да се провлачи с месеци?

— Изглеждаш така, сякаш не си спала с дни — заяви Род.

Винаги ли бе имал подобна склонност да отбелязва очевидното?

— Намерихме змията — отвърна му тя.

— Така ли? Къде?

— В стаята на Аманда. — Бони се отказа да навлиза в подробности, като запази и още нещо за себе си. Май и ти трябваше да си тук, помисли си тя и образът на брат й незабавно изпълни главата й.

Нищо чудно, че не бе мигнала. Тя се отпусна в един от кухненските столове и внимателно се вгледа в съпруга си, докато той пък се вглеждаше в пощата си. Мислите й се върнаха набързо към събитията от изтеклата нощ и преповториха с всички подробности срещата с брат й. Правеше го непрекъснато, откакто Ник бе напуснал къщата тази сутрин.

— Бони — все още го чуваше да казва. — Аз съм полицията.

Паника, примесена с любопитство.

— Какво искаш да кажеш? За какво изобщо говориш?

— Искам да кажа, че все още си играя на стражари и апаши, Бони, все още преследвам лошите.

— Не разбирам. Ти си лошият. Ти беше в затвора.

— Да, бях в затвора.

— Откога позволяват на осъждани да стават полицаи?! — Гневът надвисна, заплашваше всеки момент да избухне. Това вече наистина беше прекалено. Ако се окажеше вярно, нищо чудно, че в обществото цареше такова безредие.

— Откакто влизането ми в затвора стана необходима част от плана — отвърна й той. — Необходима брънка от един добре изпипан таен план да пипнем Скот Дънфи, да унищожим операцията му, да го пъхнем на топло.

Бони се закашля, поклати глава, започваше да й се вие свят.

— Опитваш се да ми кажеш, че си законспирирано ченге, така ли? Сериозно ли това се опитваш да ми кажеш?

— Нарича се дълбоко законспирирано, ако искаш да си по-точна — отвърна Ник. — Да, сериозно, точно това се опитвам да ти кажа. — Той замълча, сякаш вътрешно спореше дали да продължи или не. — Не би трябвало да ти казвам изобщо нищо. Но поемам риска, Бони. Имам ти доверие.

— Имаш ми доверие — повтори Бони вцепенено.

Ник кимна.

— Значи и аз би трябвало да ти имам доверие, така ли? — отвърна тя. — Трябва да повярвам, че през всичките тези години си живял някакъв двойствен живот, сприятелявал си се с хора като Скот Дънфи, ставал си част от организацията им, само за да можеш да събереш достатъчно улики и да ги тикнеш в затвора?

— Точно така, Бони.

— Външният вид лъже, така ли?

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Все така ми казват. — Тя си пое дълбоко въздух и се опита да приведе мислите си в някаква последователност. — Машинацията за инвестиции в земя…

— … беше част от плана.

— Но вие бяхте обявени за невинни, бяхте освободени.

— Работата се оплеска. Някой избърза. Нямаше достатъчно доказателства, за да бъде осъден. Трябваше да започнем отново.

— А другото обвинение? Опит за извършване на убийство?

— Този път го спипахме здраво.

— Но ти влезе в затвора.

— Трябваше да запазя прикритието си.

— Не ти вярвам.

— Вярно е.

— Ти си ченге? — изпъшка Бони недоверчиво, страхуваше се да му повярва, но още повече се страхуваше да не го направи. — Но как можеше ние да не знаем? Как си могъл да не кажеш нищо на семейството си?

— Нямах друг избор. От това зависеше както вашата, така и моята безопасност.

— Искаш да кажеш, че всичките онези години, през които те нямаше, годините, които се предполагаше, че си прекарал, скиторейки из страната… — започна тя.

— Бях обучаван от Федералното бюро за разследване — каза той, като довърши изречението вместо нея. Тя се почувства странно благодарна, че не бе използвал съкращението ФБР.

— И не можа да кажеш на никого, дори и на собствената си майка, дори и когато тя умираше?

— Не знаех, че умира.

— Остави я да умре с мисълта…

— Не знаех, че умира — повтори той, гласът му потрепери, заплашваше всеки момент да заглъхне съвсем. — По дяволите, Бони, та тя умираше, откак се помня. — Той вдигна ръка към главата си и отметна косата от челото си. — Но тя не умря заради мен, Бони. Трябва да знаеш това. Трябва да знаеш, че тя не умря заради мен.

Бони сведе глава.

— Знам го — прошепна тя след продължителна пауза. — Предполагам, че винаги съм го знаела. — Погледна встрани, после отново към Ник. — Просто беше по-лесно да обвинявам теб за смъртта й, отколкото да приема факта, че тя беше една погълната от себе си хипохондричка, която злоупотребява с предписаните й лекарства и че тялото й просто не можа да издържи повече. — Пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна. — Странно е някак си — продължи, — винаги съм смятала, че хич не ме бива да лъжа. Но лъжех себе си доста добре в продължение на години.

И изведнъж те се озоваха в прегръдките си, ридаещи един-друг на раменете си.

— Не плачи — шепнеше Ник, нищо че той самият плачеше. — Сега вече всичко е наред. Всичко ще се оправи.

— Татко знае ли истината? — попита тя, когато сълзите им пресъхнаха.

— Да, знае — отвърна й Ник.

— А капитан Махони? Той през цялото време ли е знаел?

— Не, в началото, не. Бях заподозрян, точно както и всички останали.

— Но сега знае.

— Да. Но, разбира се, колкото по-малко хора знаят, толкова по-сигурно е, че ще съм в безопасност. Съвсем просто е.

— Нищо не е просто.

Той замълча и се втренчи в нея вече съвсем сериозно.

— Моля те, не казвай нищо за това на Род.

Бони сгъна ръце в скута си и разтри подутите си китки. Джоун беше последният човек, който я бе посъветвал същото и виж какво се бе случило с нея.

— Но той ми е съпруг.

— Това означава ли, че му имаш доверие? — дойде незабавният отговор.

Бони не отвърна нищо в продължение на няколко секунди.

— Има ли причина да му нямам?

— Бившата съпруга на мъжа ти беше убита — припомни й, без да е необходимо Ник. — Съпругът ти явно значително ще се облагодетелства от смъртта й, както би го направил и от твоята. Знаем, че Джоун се тревожеше за теб. Знаем, че тя е знаела нещо, което не е трябвало да знае.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бони. — Какво знаеш ти? За какво говориш? Какво общо имаш ти с това? Каква е връзката ти с Джоун?

— Обади ми се няколко седмици преди да умре — обясни Ник. — Или по-скоро, обади се на татко. Не знаеше, че съм се прибрал у дома. Каза на татко, че се тревожи за теб, но не искаше да каже защо, помоли само да не те изпускаме от очи. Татко не знаеше какво да си мисли. Твърдеше, че звучало така, сякаш била пияна, но все пак, подобно обаждане, при това толкова неочаквано… Така че, аз й позвъних, отидох да я видя, опитах се да разбера какво става. Но не можах да я накарам да ми каже нищо повече. Едно бе сигурно, тя наистина беше разтревожена. Отидох да се видя с Род в компанията, исках да го „преслушам“, направих се, че имам някаква налудничава идея за поредица. В продължение на няколко ужасни минути си помислих, че идеята наистина му харесва. Както и да е, той, както винаги, си беше непринуден и внимателен. Нямаше нищо необичайно в поведението му. Помислих си, че може би Джоун говори от дъното на бутилката, но следващото нещо, което разбрах, бе, че е мъртва. И ти си главната заподозряна по случая.

— Не съм я убила аз.

— Знам.

— Но ме следеше.

— За твое добро.

— Значи теб видях в училищния двор онази сутрин. — Бони си представи как брат й изниква от сенките на намиращите се наблизо дървета.

— Винаги си била добре с очите. Трябваше да се разкарам оттам дяволски бързо.

— Ти ли посети и Елза Лангър?

Той кимна.

— След като каза, че си ходила да я видиш, реших, че може би си струва и аз да я навестя. За съжаление, вече беше съвсем отписана.

— Е, и, докъде всъщност ни води това?

Настъпи продължително мълчание.

— До единствения човек с мотив и възможност, който няма алиби, но има липсващ трийсет и осем калибров пистолет.

— Мислиш, че е Род ли?

Ник сведе поглед към пода.

— Мисля, че има реална възможност да е той.

Бони поклати силно глава, въпреки замайването, което движението предизвика у нея.

— Не мога да повярвам. Живея с този човек вече повече от пет години. Не вярвам, че би могъл да убие някого.

— Не искаш да го повярваш — отвърна брат й.

— Ти наистина ли мислиш, че Род е убил бившата си жена и че може би възнамерява да убие мен и дъщеря ни? — Думите потънаха в стомаха на Бони като камъни във вода.

— Кой друг би се облагодетелствал от смъртта ви?

Никой, трябваше да признае Бони, въпреки че не пожела да го направи на висок глас.

— Но как мога да остана тук, ако повярвам в това? Как мога да продължа да живея с него?

— Не е необходимо — отвърна й Ник. — Можеш да си вземеш Аманда и да се изнесеш.

— И къде ще отидем?

— Временно можете да се преместите при татко.

Бони поклати глава.

— Не мога да го направя. Род ми е съпруг. Той е баща на Аманда. Отказвам да повярвам, че има нещо общо със смъртта на Джоун. Отказвам да повярвам, че би сторил нещо лошо на мен или на Аманда.

— Надявам се да си права. Но аз бих накарал Род да унищожи застрахователните полици, които държи за вас с Аманда, просто за всеки случай. И ако откаже, веднага ще се разкарам оттук.

Аз бих накарал Род да унищожи застрахователните полици, които държи за вас с Аманда, повтори си Бони наум, думите набираха скорост с всеки нов дъх, докато накрая неудържимо се наклониха на една страна и започнаха да се блъскат болезнено в основата на мозъка й.

— Какво има? — питаше сега Род, който се бе втурнал към Бони и бе коленичил на пода пред стола й. — Пребледня като платно.

— Искам да унищожиш застраховките живот, които имаш за мен с Аманда — каза му Бони, като гледаше право напред, страхувайки се да погледне към него.

— Какво?

— Искам да унищожиш…

— Чух те — прекъсна я той, надигна се на крака и направи няколко крачки към средата на стаята. — Просто не разбирам откъде изведнъж пък дойде това.

— Не е изведнъж — оправда се Бони. — Мислех си го в продължение на седмици. Не се чувствам удобно от самата идея и искам да унищожиш застраховките. — Ами, ако откаже, уплаши се тя. Какво щеше да прави? Можеше ли наистина да си събере нещата и дъщерята, и да се изнесе?

— Смятай го за направено — каза Род.

— Какво?

— Казах, смятай го за направено.

— Ще го направиш ли?

Род присви рамене.

— Всъщност, аз самият си мислех да ги унищожа. Внасям дяволски вноски за тези проклети неща, а наистина не виждам смисъл, още повече че бихме могли да използваме тези пари за други цели. — Той млъкна и леко се усмихна. — Имаш намерение да се оправяш вече, нали?

Бони грейна, после се разсмя, накрая се разплака. Как можа да се усъмни в него, упрекна се тя. Беше заради това проклето възпаление на ухото. То замъгляваше разсъдъка й и не й позволяваше да вижда ясно нещата.

Род веднага се озова отново до нея.

— Бони, какво има? Какво се е случило? Кажи ми, мила. Кажи ми какво става.

Тя се отпусна в ръцете на съпруга си и захълца на рамото му.

— Толкова съм уморена — проплака Бони. — Просто съм толкова уморена.

Род я обгърна с ръка, внимателно я изправи на крака и я поведе към стълбите.

— Хайде да те сложим да си легнеш.

— Не искам да си лягам — отвърна Бони, ядоса се на хлипането си. — Ти току-що си дойде. Искам да ми разкажеш за пътуването си.

— Ще ти разкажа после. И без това трябва да се отбия за няколко минути до студиото.

— Излизаш ли?

— Само за малко. Ще съм се върнал, още преди да си се събудила, обещавам. После ще прекараме заедно цялата събота и неделя и ще те отегча до смърт с истории за подвизите ми из Флорида. — Стигнаха до горната площадка. — И искам да поговоря с този доктор Клайн, когато се обади, стига толкова. Ако той не може да направи нещо, за да те накара да се почувстваш по-добре, ще намерим друг, който може. — Род поведе Бони към спалнята им и започна да разкопчава роклята й.

— Целуни ме, Род — помоли тихо Бони, бузите й бяха хлъзгави от сълзи.

Той я целуна отстрани до устата, после двата клепача подред, преди да се насочи към устните. Тя почувства устните му върху своите, меки като топче памук, докато смъкваше роклята от раменете й. Чу я как се свлече на пода, ръцете му вече разкопчаваха сутиена й. Имам ли сили да правя любов, запита се тя, като се почуди, дали наистина такова бе намерението му, когато я накара да седне на леглото. Той вдигна краката й, положи гърба й върху възглавниците и вдигна завивките до раменете й. Явно, нямаше намерение да правят любов.

— Поспи малко, скъпа — прошепна Род, като се запъти към пердетата и ги дръпна, възвръщайки в стаята мрака, към който напоследък Бони бе привикнала. Тя видя как сянката му се изплъзва от стаята, после затвори очи.

 

 

Когато се събуди, вече наближаваше четири. Огледа се в празната стая. Къде ли бяха всички? После си спомни — Сам и Лорън щяха да довършват у Даяна. Аманда беше на детска градина, Род — в студиото. Още, изненада се тя. Не беше ли обещал, че ще се върне, преди да се е събудила?

— Род? — извика Бони, отметна завивките и спусна крака от леглото. — Род, у дома ли си?

Никой не й отговори.

Телефонът иззвъня. Тя го вдигна, преди да успее да звънне отново.

— Госпожа Уилър ли е? — попита гласът.

— Да — отвърна Бони.

— Бихте ли изчакали да ви свържа с доктор Клайн?

— Да — повтори Бони, като избърса съня от очите си и приглади коса, сякаш искаше да изглежда прилично, когато той й се обадеше.

— Госпожо Уилър — започна докторът, — при мен са резултатите от изследванията ви.

— Да?

Последва кратка пауза.

— Излиза, че в кръвта ви има високо съдържание на арсеник, госпожо Уилър. Не знам как…

— Какво? — попита Бони, сигурна, че нещо не е чула както трябва. — Какво казахте?

— Кръвните ви проби разкриват изключително високо съдържание на арсеник в кръвообращението ви — повтори той, тонът му беше измамливо делови. — Честно казано, не го разбирам. Толкова високо съдържание не може да е случайно.

— За какво говорите? — извика Бони. — Как може да има арсеник в кръвта ми?

Настъпи мълчание.

— Опитайте се да запазите спокойствие, госпожо Уилър.

— Да не би да смятате, че някой се опитва да ме отрови? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Нищо не се опитвам да ви кажа, госпожо Уилър. Надявах се вие да можете да ми обясните.

— Не разбирам — каза тя, после се запъна, умът й работеше прекалено бързо, за да могат думите й да го следват. — Как… къде…?

— Арсеник може да се съдържа в редица домакински препарати — обясни доктор Клайн. — Препарати против насекоми, отрова за мишки, пестициди.

— Но нямаше ли да разбера, ако някой слага отрова в храната ми? — попита тя. — Нямаше ли да я усетя?

— Арсеникът сам по себе си е безвкусен. Напълно възможно е да не сте знаели, че го поемате. Във всеки случай, по-късно ще обсъждаме това. Сега бих искал веднага да постъпите в болница.

— Какво?

— Работя към „Бостън Мемориал“. Ще уредя да ви приемат…

— Не мога — заяви категорично Бони. — Сега не мога да постъпя в болница. Не мога да оставя дъщеря си.

— Госпожо Уилър, не мисля, че разбирате сериозността на положението си. Трябва да лекуваме това без всякакво отлагане, да прочистим отровата от кръвта ви.

— Не мога да вляза в болница. Не още — отвърна му Бони, като се опитваше да осмисли всичко онова, което й бе казал. Възможно ли беше? Наистина ли някой се опитваше да я отрови? — Не мога да оставя дъщеря си. Не трябва да я оставям.

— Опитайте се и уредете нещо за нея. Междувременно, накарайте аптекаря ви да ми се обади. Ще ви предпиша нещо по-силно. Антибиотикът, който взимате, не е достатъчно силен, въпреки че вероятно именно той е причината да сте още жива. — Той млъкна. — И не яжте нищо, което не сте видели да се приготвя пред очите ви.

— Но аз не съм яла нищо от векове — отвърна му Бони. — Само чай и пилешки бульон.

— Домашно приготвен ли?

— Не, един приятел ми го донесе. — Тя си представи привлекателно небрежния вид на Джош Фриймън. Чувствам, че имаш нужда от приятел, беше й казал той. Аз също имам.

— Останало ли е нещо от бульона? — питаше доктор Клайн.

— Какво?

— Останало ли е нещо от бульона?

— Не знам.

— Ако е останало, трябва да го дадете на полицията, за да го изследва.

На Бони й беше трудно да следи разговора. Намекваше, че бульонът, донесен й от Джош, е бил отровен?

— Това е абсурдно — каза тя. — Беше ми зле много преди приятелят ми да донесе бульона.

— Помните ли кога за пръв път ви прилоша?

Бони бясно търсеше в паметта си кога точно.

— Беше посред нощ. Брат ми бе идвал. Приготви спагети за вечеря — каза тя, думите й се прекатуриха и езикът й се замота в тях. — Но на никой друг не му стана лошо — добави веднага. — И заварената ми дъщеря се чувства по същия начин цяла седмица.

След като Род й беше помагал за вечерята, спомни си Бони, тръпка премина през тялото й, като от електрически шок. Род си беше вкъщи и когато Ник бе готвил страхотните си специални спагети. Възможно ли беше сам да е прибавил някаква допълнителна подправка?

Тя сдържа дъха си, отчаяно се опита да не позволи на мисълта, която кръжеше в мозъка й да се приземи. Възможно ли бе Род и Ник да бяха комбина, запита се Бони, когато вече не можеше да отлага повече въпроса. Те заедно да са замислили убийството на Джоун, точно както крояха да убият и нея сега? Значеше ли това, че и Лорън е в опасност? Възможно ли бе всичко, което Ник й бе казал вчера, да е било лъжа? Отново да я е измамил, както през целия си живот постоянно беше мамил хората?

— Трябва да затварям, доктор Клайн.

— Госпожо Уилър, налага се да влезете в болница. Или поне незабавно да се обадите в полицията…

Бони затвори телефона.

Не може да бъде, помисли си тя, като се люлееше напред-назад в леглото и се опитваше да проясни съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи, да подреди мислите си, да намери някаква логика във всичко онова, което току-що бе научила. Бавно беше тровена, това поне бе ясно. Арсеник — намиращ се в много най-обикновени домакински препарати. Първоначално, отровата беше дадена на Лорън — или по случайност, или по предварително обмислен план — начин да се отклонят подозренията, да бъде накарана Бони да си мисли, че става въпрос за най-обикновен случай на грип. После и тя се бе разболяла. И не се бе оправила. Род непрекъснато беше тук, за да се увери, че пие достатъчно течности, за да се увери, че си пие чая. Той знаеше за дълготрайната й антипатия към лекарите.

Но Род го нямаше цялата минала седмица, а тя не се бе почувствала по-добре, дори и с антибиотиците, което означаваше, че вероятно продължава да бъде тровена. А това какво означаваше? Беше ли и Джош някак си замесен? И ако беше, сам ли действаше, или заедно с Ник? Може би, тримата заедно?

— Това е налудничаво — простена Бони. — Хрумват ми налудничави неща.

Ами Сам, запита се Бони с нарастващ ужас, когато осъзна, че Сам беше единственият постоянно присъстващ, единственият човек, който винаги бе наоколо. Беше толкова грижлив, правеше й чай, качваше й купи с бульон в леглото. Би било сравнително лесно за него да добави нещо малко неочаквано към храната й. Също както би било съвсем лесно за него да скрие змията и да я пусне при малкото й момиченце.

— О, господи! — възкликна Бони. — Не може да бъде. Не може да бъде. — Сграбчи телефона и бързо набра нютънската полиция. — Капитан Махони, ако обичате.

— Страхувам се, че капитанът го няма в момента в управлението — дойде отговорът.

— Тогава може ли да говоря с детектив Критзик.

— Страхувам се, че и нея я няма. Може би някой друг би могъл да ви помогне.

— Не, пак ще се обадя. — Бони затвори телефона, изправи се, после пак седна и пак се изправи. Губеше ценно време. Трябваше да се облече и да се разкара оттук, осъзна тя, като се втурна към гардероба, навлече един син пуловер, нахлузи чифт джинси и изхвърча от стаята. Не знаеше къде отива. Не знаеше какво възнамерява да прави, но трябваше да се изнесе от къщата, преди някой да се е върнал.

Щеше да се отбие до детската градина и да вземе Аманда, за да я заведе… къде? Не можеше да отиде при баща си — Ник щеше да е там. Не можеше да отиде в къщата на Даяна — Сам щеше да е там. Не можеше да отиде до уестънската гимназия — Джош щеше да е там. И със сигурност не можеше да остане тук с Род. Не знаеше къде да отиде. Не знаеше на кого може да има доверие.

Тя си помисли за апартамента на Даяна в града и се обади в кантората й. Разбира се, че щеше да й позволи да го използва.

— Даяна Перин — каза Бони ясно в слушалката.

— Мис Перин ще бъде в кантората си в понеделник — осведоми я секретарката на Даяна. — Ако желаете да оставите името си…

Бони тръшна слушалката. Нямаше време за това. Трябваше да се махне, да иде до полицейския участък, надяваше се капитан Махони и детектив Критзик вече да са там. Тя грабна чантата си — виеше й се свят, чувстваше се отпаднала — и се спусна надолу по стълбите. Почти беше стигнала до предната врата, когато се сети, че е забравила бутилката с бульон.

Беше скрита почти на дъното на хладилника и първоначално Бони не я видя. Чак когато затваряше вратата, забеляза високата бутилка, вътре само с няколко сантиметра от бистрата течност. Грабна я, беше студена и хлъзгава, и се затича към входната врата, за малко не я изпусна, когато зарови в чантата си за ключовете на колата. Откри ги, само за да види как се изхлузват от пръстите й и падат на алеята.

— О, не, моля те, не — простена тя, наведе се да ги сграбчи и видя как всичко останало се разлетя от ръцете й: чантата й, ключовете от къщата, портфейлът, стъклената бутилка.

— Не! — извика Бони, като видя как бутилката се разби на малки парченца върху алеята, бистрата течност се разля върху паважа и изчезна като дъжд. — Не, по дяволите, не — изстена тя, избухна в сълзи и клекна сред големите парчета стъкло да вдигне портфейла и ключовете.

Точно тогава чу звука от приближаваща се кола, която намали и зави нагоре по алеята. Род се прибираше, разбра тя. Беше се забавила прекалено дълго. Никъде нямаше да отиде.

Бони затвори очи и бавно се надигна на крака, чу как колата спря, вратата се отвори и после се затръшна. Стъпки се приближаваха към нея, спряха на сантиметри от лицето й. Застоялият мирис на марихуана я обгради. Чак тогава тя отвори очи.

Хейз стоеше пред нея.

Беше дошъл, за да изстреля куршума право в сърцето й?

— Сам вкъщи ли е? — попита той, без излишни предисловия.

Бони откри, че се смее на висок глас. Хейз я погледна озадачено и отстъпи крачка назад.

— Той е в къщата на Даяна — отвърна Бони, като продължаваше да се смее. — Искаше да свърши с тапетите на банята й преди края на седмицата.

— Ще го намеря — каза Хейз, качи се отново в стария тъмносин автомобил и излезе на заден ход от алеята.

За миг Бони остана като парализирана, неспособна да се помръдне, едва можеше да си поема дъх. В следващия момент вече беше в колата си и се носеше по шосето, ръцете й бяха стиснали здраво волана, отиваше към улица „Скул“ и дъщеря си, без все още да знае какво щеше да прави, когато стигнеше там.