Джой Филдинг
Не плачи сега (14)

Четиринайсета глава

Веднага щом се прибра у дома, Бони се обади в кабинета на доктор Уолтър Грийнспун.

— Кабинетът на д-р Грийнспун. — Гласът на секретарката беше дрезгав и изпълнен с дим, сякаш Бони я бе хванала точно когато издухваше дима от цигарата си.

— Бих искала да си запиша час при д-р Грийнспун, възможно най-скоро — каза й Бони, като се опита да отгатне какво ли прави. Нямаше намерение изобщо да се обажда. Беше прекарала по-голямата част от пътуването от Съдбъри дотук да се убеждава, че трябва да остави полицията да се оправя с убийството на Джоун, да стои настрани от това. Само че как би могла да стои настрани, когато беше точно в центъра на всичко, когато тя и дъщеря й можеха да се намират в смъртна опасност?

— Пациентка ли сте на д-р Грийнспун?

— Какво? О, не, не, не съм.

— Разбирам. Добре, тогава първият свободен час, с който разполагаме за нови пациенти, е на десети юли.

— Десети юли? Това е след повече от два месеца.

— Доктор Грийнспун е много зает.

— Уверена съм, че е така, но не мога да чакам толкова дълго. Трябва да се видя с него веднага.

— Страхувам се, че е невъзможно.

— Чакайте малко, не затваряйте — каза Бони, усещайки, че жената се кани да го направи. — Имам една идея. — Наистина ли имаше? — Кога е следващият записан час на Джоун Уилър?

— Моля?

— Аз съм сестрата на Джоун — отвърна Бони, усети как гласът й потрепери под тежестта на лъжата.

Гласът на секретарката също се промени, стана по-внимателен, дори по-плътен.

— Много сме потресени и опечалени от случилото се — заяви тя.

— Благодаря ви — отвърна й Бони, удивена от нещата, които излизаха от устата й. — Знам, че Джоун високо ценеше д-р Грийнспун и точно сега прекарвам ужасно тежък момент, докато преодолея всичко това… и просто си помислих, че бих могла да използвам следващия й записан час… — Тя млъкна, лъжата прекалено много натежа на езика й, за да продължи по-нататък.

— Страхувам се, че вече сме го запълнили — извини се секретарката.

Бони кимна, готова да затвори. Виждаш ли, прошепна съвестта й, с лъжи доникъде няма да стигнеш.

— Но имаме един отказан час за този петък — додаде бързо секретарката, — предполагам, че бих могла да ви го дам, въпреки че всъщност не би трябвало да го правя. Можете ли да дойдете в два часа?

— Разбира се — съгласи се веднага Бони.

— Добре. Бихте ли ми казали името си?

— Бони Лонерган — светкавично изстреля Бони, временно възприемайки отново моминското си име. Откри, че се почувства неудобно, като в прекалено тясна обувка. Защо беше избрала точно Лонерган, за бога? Не беше ли изгаряла от нетърпение да остави тази част от своя живот зад гърба си? Тя затвори телефона, преди секретарката да си е променила решението. Два часа, петък. Щеше да пропусне последния си час. Нямаше нищо. Щеше да каже на шефа си, че има час при психотерапевт заради Сам и Лорън. Което си беше истина. Или поне не чиста лъжа. Наистина имаше час при психотерапевт. По някое време на сеанса, тя без съмнение щеше да спомене загадката, която представляваха Сам и Лорън. Всъщност, можеше да поговори по-надълго за тях. Така че в действителност изобщо нямаше да излъже.

Бони изведнъж чу музика, вибрираше през тавана на кухнята от стаята на Сам. Е, не точно музика, помисли си тя, докато изваждаше зеленчуци от хладилника и се готвеше да ги нареже на салата. Ритмичен шум, бе по-точното описание — висок, натрапчив, безмилостен.

Бони си представи как Сам лежи на леглото с разкопчана и разгърдена риза, втренчен в тавана и замислен… за какво? Бони нямаше никаква идея. Въпреки неколкократните й опити, Сам никога не бе споделял мислите си с нея. Или с някой друг. Нито с Бони, нито с Род, нито с директора, нито със заместник-директора, нито с отдела за професионално ориентиране, нито със служителя от социалното или с училищния психолог — те всички до един се бяха опитвали да го накарат да излее душата си. Бе напълно безполезно. Сам идваше на училище, пишеше си домашните, размотаваше се с приятели, свиреше на китара, хранеше змията си, пушеше си цигарите и не казваше нищо.

Лорън беше същата, отказваше да приеме професионален психотерапевт и се бе затворила в себе си. В периода след смъртта на майка й, тя ставаше ту враждебна, ту пасивна, ту агресивна, ту плачлива. Последните няколко дни бе изпаднала в някаква инертност, граничеща с летаргия, едва се надигаше от леглото сутрин, за да я закара Сам на училище, не беше способна да се съсредоточава, да се занимава с някаква конкретна работа. Вероятно още е прекалено рано да се връща в училище, бе предложила Бони, но Лорън беше непреклонна. Щяла да се оправи, настояваше тя, ако просто всички я оставели на мира. Само Аманда явно можеше да продължава непрекъснато да се усмихва. И Род, когото Бони винаги чакаше, независимо колко късно се прибираше.

Може би трябва да си вземат няколко дни почивка и да отидат някъде като семейство, бе предложила Бони на Род, няколко дни, за да се опитат наистина да се опознаят един друг. Бони беше започнала да се чувства като пришълка в собствения си дом. Всичко, което искаше от децата на Род, бе просто да й дадат възможност. Вероятно можеха да отидат заедно на терапия. Като едно семейство. Като едно цяло. Но Род й бе отвърнал, че не може да си позволи няколко дни точно сега, нито пък можели да си позволят продължителна терапия. Онова, от което се нуждаели било време, настояваше той. Сам и Лорън вече бяха отворили сърцата си за Аманда; беше само въпрос на време преди да направят същото и за Бони.

Надявам се да си прав, помисли си Бони, като бързо наряза на кубчета морковите и премина към краставиците и доматите под ударите на най-новото в тийнейджърския гняв. Почуди се как Сам можеше да издържа в една стая с нещо толкова силно. Реши, че би могла да се качи горе и да го помоли да намали, но не й се искаше да го прави. На нея самата, като дете, никога не й бе позволявано удоволствието да слуша силно музика. Здравето на майка й беше прекалено крехко, мигрените й — прекалено чести. На Бони и Ник не им бе разрешено да пускат радиото си по-силно от шепот. Не че Ник изобщо се вслушваше в онова, което му се казваше.

Освен това, гърмящата музика бе някак странно добре дошла. По неин си начин те завладяваше, прогонваше всичко останало в най-затънтените ъгълчета на съзнанието ти, обявяваше за незаконно всичко, което дори наподобяваше на сериозна мисъл. Докато ударите на барабаните пулсираха през тавана на кухнята й, тя не трябваше да мисли за безумието на неотдавнашните си постъпки — посещението й при Каролайн Госет вчера следобед и посещението й при Елза Лангър днес, записаният час при д-р Грийнспун в петък. Какво всъщност ставаше с нея? Наистина ли си мислеше, че аматьорското й душене насам-натам ще разкрие нещо? Сериозно ли смяташе, че ако вземе активна роля в разследването ще означава, че все още държи под контрол живота си? Толкова важна ли беше илюзията за контрол, за да се чувства добре?

Бони изсипа всичките зеленчуци в дървената купа за салата и, като си погледна часовника, пъхна купата в хладилника — почти наближаваше пет. Род отново щеше да закъснее; Аманда беше на рожден ден и нямаше да се прибере до шест. Бони можеше да си позволи няколко минути почивка, да си вдигне краката, да почете вестник. Или можеше да довърши вечерята и да разпредели прането.

Реши в полза на вдигането на краката. Взе вестника от кухненската маса, където бе лежал от сутринта и след като хвърли един любопитен поглед на първата страница, бързо прелисти на светската притурка и д-р Грийнспун. За домашно, каза си тя. Разследване.

Скъпи д-р Грийнспун, започваше първото писмо. Страхувам се, че може би съпругът ми е хомосексуалист. Не показва сексуален интерес към мен от известно време, а напоследък се отдалечава все повече и повече и емоционално. Освен това намерих хомосексуална литература на дъното на чекмеджето му. Направо ми се гади от това, въпреки че така се обясняват много неща. Не сме правили секс от известно време, но аз все пак се тревожа да не съм болна от СПИН, който, както знам, имал дълъг инкубационен период. Изложена ли съм на риск? Трябва ли да кажа направо на съпруга си за подозренията си, или да не му казвам нищо? Обичам го и направо ще се съсипя, ако го загубя. Не знам какво да направя. Можете ли да ми помогнете? Беше подписано, Бездомната.

Скъпа Бездомна, гласеше незабавният отговор. Трябва да говорите със съпруга си веднага. Бракът не може да просъществува с тайни, а във вашия случай тайната ви може да ви погуби.

— Страхотно — каза Бони. — Това наистина ще ме разтовари. — Тя остави вестника, изправи се и се запъти към коша с пране, който бе оставила в подножието на стълбите тази сутрин. — Може би е по-добре да свърша това. — Вдигна тежкия пластмасов кош и го качи горе, музиката ставаше по-силна и по-немелодична с всяка измината крачка.

Сложи току-що изпраните чаршафи в шкафа за спално бельо до голямата баня. Бельото си — в най-горното чекмедже на скрина, а бельото на Род — две чекмеджета по-надолу. После идваха чорапите му — повечето черни, няколко чифта кафяви, всичките до коленете. Бони отвори най-долното чекмедже, готова да хвърли чорапите отгоре върху останалите, после спря. Открих хомосексуална литература на дъното на чекмеджето му, припомни си изведнъж.

— Я не ставай глупава — каза тя, пръстите й си играеха с горния куп от камарата. — Последното нещо, за което трябва да се тревожа, е, че мъжът ми е педал.

Тогава за какво се тревожиш, попита едно тъничко гласче.

— За нищо не се тревожа, благодаря ти — отвърна Бони, но ръцете й вече бяха под редиците с чорапи: все едно че ги оправяха, за да освободят още място. — Нищо друго, освен безброй чорапи — заяви тя. — Никакви ужасни тайни.

И точно тогава пръстите й докоснаха непозната материя, не вълна или памук, а… найлонова торбичка, осъзна Бони.

— Найлонова торбичка, пълна с чорапи — каза си тя, като издърпа яркорозовия плик. Видя предизвикателните червени сърца, изрисувани от двете страни, и извитите черни букви отстрани, които гласяха: „Еротично бельо Линда“. — Не са чорапи — продължи Бони, като надзърна вътре и бавно издърпа фин, прозрачен светлолилав сутиен и гащички, в комплект с жартиери в тон. — Всичко друго, но не и чорапи — добави тя и докато сядаше на пода и изваждаше още две лилави шифонови шалчета отвътре, широка усмивка се изписа на лицето й.

Род не й бе купувал еротично бельо от доста отдавна. Правеше го непрекъснато, спомни си тя, особено непосредствено след сватбата им. Изненадваше я с някой малък пакет — изрязани бикини, бодита от черна дантела, сутиени с банели, подобни на този. Тя го огледа и го обърна наопаки, за да види номера.

— Мисля, че изглежда малко прекалено оптимистичен — каза тя, като забеляза, че размерът е прекалено голям. — Нещо като пожелание — продължи да разсъждава на глас, докато се чудеше за какво ли бяха пък шалчетата.

Телефонът иззвъня. Бони се надигна от пода и го вдигна на втория път.

— Ало?

— Как си? — попита Даяна, без да си прави труда да казва кой е. — Имам няколко минути време и помислих да звънна, за да видя дали полицията още те тормози.

— Оставиха ме на мира за няколко дни, но не съм сигурна дали е за добро, или за лошо.

— Винаги когато полицията те остави на мира, е за добро. Е, как си?

— Добре, предполагам.

— Само добре? Какво мога да направя, за да те накарам да се почувстваш още по-добре? Хайде, каквото си поискаш. Твоето желание е заповед за мен.

Бони вдигна лилавия сутиен, юмрукът й се пъхна в изрязаната наполовина чашка.

— В такъв случай искам по-големи цици.

Даяна не се забави с отговора.

— По-големите цици идват веднага. Цици „Д“. Всъщност можеш да вземеш моите. За какво са ти притрябвали?

Бони се разсмя и разказа на приятелката си, че е намерила еротично бельо на дъното на чекмеджето на Род.

— Сигурна ли си, че не е травестит? — попита Даяна.

— О, за бога!

— Само се шегувам. Е, хайде, трябва да тръгвам. Исках просто да те чуя и да разбера как се справяш.

— Справям се май е най-точният израз. Слушай, защо не дойдеш на вечеря в петък?

— Този петък ли?

— Имаш други планове ли?

— Не. Сигурна ли си, че няма да ти дойде много? Искам да кажа, че всичко е оставено на твоите ръце. Аз ще наготвя вместо теб.

— Ти не готвиш — напомни Бони на приятелката си.

— Вярно. У вас, нали. Седем часа?

— Ще се видим в петък в седем. — Бони затвори слушалката, пръстите й си играеха с жартиерите на оскъдния малък колан, като разсеяно отваряха и затваряха всеки от тях.

— Извинявай — чу се глас от вратата.

Бони набързо натъпка интимните неща обратно в найлоновата торбичка, обърна се и видя Лорън, облечена с горнището на училищната си униформа върху чифт развлечени джинси, да виси на вратата на стаята.

— Здравей, миличка. Случило ли се е нещо? — попита Бони.

— Не мога да открия лилавата си тениска — отвърна Лорън, като внимаваше да не поглежда директно към Бони.

— Изпрах ти я — отвърна й тя, като намачка розовата найлонова торбичка на топка в юмрука си и я върна в най-долното чекмедже на Род, преди да се пресегне към коша за пране за лилавата тениска на Лорън.

— Не е необходимо да переш нещата ми — отвърна й Лорън. — Мога да си ги пера и сама.

— Нищо не ми костваше — увери я Бони. Моля те, позволи ми да направя поне това за теб, додаде мълчаливо тя.

Лорън бавно влезе в стаята и взе тениската от протегнатите ръце на Бони.

— Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Бони с благодарност. Пръстите им за малко се докоснаха и в следващия миг Лорън вече я нямаше.

* * *

— Сам? — Бони почука на вратата на стаята му. — Сам, може ли да вляза? — Почука отново. Какво правя, почуди се тя. Наистина ли очакваше, че ще чуе тихото й почукване през всичкото това стържене и крещене, което се носеше от стаята му? Опита по-силно, като удари няколко пъти с юмрук по вратата. — Сам — извика тя. — Сам, мога ли да вляза?

Вратата на стаята му внезапно се отвори, музиката нахлу в коридора, подобно на лава от вулкан, като заплашваше да погълне всичко по пътя си.

— Изпрах ти някои неща — опита се да надвика шума Бони, като посочи към коша под мишницата си.

— О, страхотно — изкрещя в отговор Сам. — Благодаря. — Той отстъпи встрани, за да може тя да влезе в стаята.

Бони се поколеба за миг, после прекрачи прага, като се огледа набързо, за да се увери, че змията е в аквариума си и остана приятно изненадана да открие, че стаята е все още цяла. Остави коша с прането на канапето, после вдигна едната си ръка към ухото.

— Не намираш ли, че е малко силничко?

Сам се приближи до уредбата и намали звука до по-приемлива височина.

— Извинявай.

— Няма проблем — отвърна му Бони, искаше й се да знае как да го достигне, да го накара да излее душата си, да говори за майка си. Отношенията им явно не бяха твърде любвеобилни. Къде е колата й, беше попитал той. Бим-бам. Вещицата е мъртва. Но сигурно тогава бе още в шок, сигурно трябваше да изпитва нещо сега, нещо различно от пълното безразличие, което продължаваше да демонстрира.

Не притесняваш ли Л’ил Абнър, когато музиката е толкова силна? — Неохотно очите на Бони се отправиха към змията.

— Никак дори — отвърна Сам. — Змиите са глухи.

— Наистина ли?

— Може да усеща вибрациите, но не чува нищо. — Сам се приближи до аквариума и лекичко потропа с пръсти по стъклото.

Предпазливо и Бони се приближи към аквариума. Змията се стрелна към нея, сякаш разтревожена от присъствието й. Бони преглътна и се насили да погледне отблизо влечугото.

— Наистина е доста хубав — призна тя.

— И аз така мисля. — Гласът му се изпълни с почти родителска гордост.

— Колко казваш, че ще порасне?

— Около четири метра и осемдесет сантиметра — шест, ако е на свобода.

— Удивително. — Бони се почуди дали наистина тя говореше за змията, или беше някой друг. — Какво има на дъното на аквариума?

— Западноафрикански корал — отвърна Сам. — Можеш да използваш и просто чакъл.

Бони посочи към другите най-различни джунджурии в аквариума.

— А всичките тези работи за какво са?

— Термометърът ми трябва, за да мога да регулирам температурата вътре в аквариума. Не бива да е по-висока от трийсет и четири градуса. Наистина ли те интересува всичко това? — попита скептично Сам.

— Да. — Бони осъзна, че наистина я интересуваше. — Моля те, кажи ми.

Лицето на Сам веднага се оживи.

— Добре, колкото по-топло им е на змиите, толкова по-бързо порастват. През нощта намалявам температурата до двайсет и два градуса, но не по-ниско, защото змиите са студенокръвни и това би спряло обмяната на веществата им. — Той посочи към големия камък в дъното на аквариума. — Това е нагряващ се камък. Виждаш ли щепсела?

Бони кимна.

— Поддържам камъка на двайсет и девет градуса. Всичките тези светлини тук са също за отопление. — Той посочи крушките отгоре на аквариума. — Тази тук е стоватова, а онази продълговатата там, която се простира по продължение на аквариума, е вита-светлина, имитира слънчевата и му доставя необходимите витамини. Това е водата му за пиене — продължи той, като посочи към една черна пластмасова кутия, пълна с вода. — Той обожава водата. Понякога се свива вътре в нея. Поддържам я на трийсет и два градуса. А този пън е за сянка и когато му се доиграе.

— Доиграе ли?

— Боата е много игриво животно.

Боата си е боа, помисли си Бони, но не го каза на глас.

— А картонената кутия?

— Обича да пропълзява в нея и да спи там.

Главата на змията се удари в стъкления капак на аквариума. Бони неволно отстъпи крачка назад.

— Не може да излезе навън, нали?

— Още не. Но когато стане по-голям, ще трябва да слагам тежести отгоре, така че да не може да повдига капака. Сега още тежи само около пет килограма, но боите са невероятно силни и когато пораснат напълно, могат да достигнат до сто килограма.

— Господи.

— Искаш ли да го подържиш?

— Какво?

— Няма да ти стори нищо лошо. Той наистина е приятелски настроен. — Сам вече отместваше капака настрани и вадеше змията от аквариума.

— Не, Сам — възпротиви се Бони. — Не мисля, че е необходимо.

— Няма от какво да се страхуваш. — Сам протегна змията към нея, за да й се възхити. — Не е ли великолепен? Виж как шанжанира. Почти лилав е на места. На слънце става зелен. Виж как цветовете стават по-наситени и шарките — по-концентрирани към опашката.

Очите на Бони обходиха по дължина тялото на змията. После с ужас наблюдаваха как Сам приближава главата й до устата си.

— Виждаш ли, няма да ти стори нищо лошо. — Езикът на змията се стрелна към устните на Сам.

— Какво прави? — Бони се насили да пристъпи напред.

— Змиите усещат топлината с езика си. Езиците им винаги се движат. Виж колко е дълъг неговия. — Той обърна главата на змията към нея. — Виж тъмната резка, която минава точно по средата на очите му.

Бони погледна отблизо очите от двете страни на главата на змията.

— Змиите нямат клепачи, така че никога не могат да си затворят очите — обясни Сам, явно бе, че той беше учителят тук. — Защо не го докоснеш? Страхотен е на пипане. Като коприна.

— Като коприна — повтори вцепенено Бони, ръката й се протегна към змията, сякаш притежаваше своя собствена воля. Пръстите й докоснаха тялото на змията, толкова нежно и толкова внимателно, почти като любовна милувка. Сам е прав, помисли си Бони, докато галеше дългото тяло на змията с нарастваща увереност. Наистина е като коприна.

— Искаш ли да го подържиш? — предложи Сам.

О, господи, не, помисли си Бони.

— Добре — чу се обаче да казва. Полудяла ли беше? Какво вършеше, за бога? — Какво да направя?

— Ето. — Сам насочваше ръката й към тила на змията, другата към опашката й.

— Ами ако започне да се увива?

— Можем да го махнем. Все още сме по-силни от него. Само не го изпускай — предупреди я Сам. — Той мрази да го изпускат.

Бони го стисна здраво, усети как змията се напряга в хватката й. Остана удивена от силата, която усети да се вие в ръцете й. Трябва да съм си загубила ума, помисли си тя.

— Цял живот ме е било страх от змии — призна тя.

— Справяш се чудесно — похвали я Сам.

Змията изви главата си към нея, езикът й изплющя във въздуха. Наистина е великолепен, помисли си Бони, временно хипнотизирана от вида му, от факта, че наистина го държи в ръцете си. Ако някой преди седмица, преди час, й беше казал, че ще стои до едно момче със синкавочерна коса и халка на носа и ще държи дълга метър и шейсет боа, би му отговорила, че се е побъркал. Но тя беше тук и не само държеше в ръцете си проклетото чудо, но в действителност се наслаждаваше и на усещането, преминаването на сила от тялото на змията в нейното. Без всякакво съмнение, тя беше тази, която се бе побъркала.

Внезапно змията се стегна, размърда пръстените си, също като някоя от гумените играчки на Аманда. Опитваше да се изскубне от пръстите й, заплашваше да се изплъзне от ръцете й, да падне на земята. Не биваше да го изпуска, припомни си тя, като се мъчеше да не охлабва пръстите си. Нали Сам току-що й бе казал, че той мрази да го изпускат?

— Може би вече трябва да си го вземеш — каза Бони, като се почуди какво ли щеше да направи, ако Сам откажеше и просто се изсмееше, и излезеше от стаята. О, господи, от всички глупави неща, които бе направила през последните няколко дни, това беше най-глупавото. Наистина ли си мислеше, че по такъв начин може да се сближи със Сам? Да го накара да се отпусне, да говори за майка си? Наистина ли си мислеше, че пътят към сърцето на момчето е през неговата боа?

— Разбира се — отвърна Сам и с лекота взе змията от ръцете й, върна я в аквариума с едно-единствено плавно движение и здраво постави капака на мястото му.

Бони изведнъж се почувства развеселена и замаяна. Чу смях и осъзна, че е нейният собствен.

— Направих го — смееше се тя. — Направих го.

Сам се смееше заедно с нея.

— Беше страхотна — каза той.

— Да, бях — съгласи се тя.

— Майка ми никога не би се приближила до него — каза набързо Сам, после прокара ръка през устата си, сякаш искаше да изтрие думите.

Бони сдържа дъха си, отчаяно искаше да обсипе момчето с въпроси, но знаеше, че трябва да подходи много внимателно.

— Нямаше ли? — бе всичко, което каза.

— Твърдеше, че е слузест и отвратителен — продължи Сам с очи, приковани върху Л’ил Абнър. — Но той изобщо не е слузест.

— Не, не е.

— Не я интересуваше.

— Да, но ти е позволила да си го държиш у дома. Майка ми никога не би го направила — отвърна Бони, знаеше, че това беше истина. Като дете й бе забранено да има животно. Майка й е алергична, беше й казано. Спомни си за кученцето, което един следобед Ник бе довел вкъщи, само за да му бъде наредено да го върне обратно там, на когото си било. „То си е мое“, беше се молил той, но без никакъв резултат.

— Така е.

— Каква точно беше майка ти, Сам? — осмели се да попита тихо Бони.

Добре познатото безразличие се завърна.

— Не знам — отвърна той след кратка пауза. — Не прекарвахме много време заедно.

— Защо така?

— Трябваше да я попиташ нея. — Той глухо се изсмя и потърка носа си отстрани с ръка.

— Това не ти ли пречи? — Бони посочи към обицата на лявата му ноздра.

— Забравяш, че е там — отвърна той, срамежлива усмивка бързо освети лицето му и после веднага изчезна.

— Разкажи ми нещо за майка ти — помоли Бони, видя как той се стегна, тялото му се олюля, подобно на змията, която се надигаше към капака на аквариума.

Сам не отвърна нищо в продължение на доста време.

— Мислиш, че трябва да ми е мъчно за това, че е мъртва — каза той най-накрая.

— А на теб не ти ли е мъчно?

— Не. Защо да ми е мъчно? — Очите му предизвикателно я погледнаха. — Тя беше една никому ненужна стара алкохоличка. Никога не ме е обичала.

— Мислиш, че майка ти не те е обичала? — повтори Бони.

— Тя обичаше само Лорън — продължи Сам. — Изобщо не й пукаше за мен. — Отново се почеса отстрани по носа. — И на мен не ми пукаше за нея. Затова и не ми е мъчно, че е мъртва.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Кое?

— Да растеш с една майка, която пие, която няма време, която изобщо не ти обръща внимание.

— Не беше трудно. — Неубедително предизвикателство се провираше през думите му.

— Сигурно много й се сърдиш.

Той се усмихна презрително и вдигна ръце във въздуха.

— Тя е мъртва. Как мога да й се сърдя?

— Само защото хората умират, не означава, че и гневът ни умира с тях.

— Така ли? Е, няма голямо значение.

— Ами баба ти? — попита Бони, като смени темата.

— Баба ми ли? Какво за баба ми?

— Видях я днес.

— Така ли? Разбра ли коя си?

— Не.

Сам се разсмя.

— Така си и помислих.

— Какво каза? — попита един глас. Бони се извърна и видя Лорън, пребледняла на вратата. — Не каза ли, че си видяла баба ми?

Долу се отвори и затвори врата.

— Бони? — извика Род. — Бони, у дома ли си?

— Горе съм — извика в отговор Бони, гласът й беше изпълнен с изненада. — Мислех си, че ще закъснееш.

— Казах на Марла стига толкова — отвърна Род, стъпките му се чуваха по стълбите. — Имам си дом, имам си семейство, имам красива жена, с която не прекарвам достатъчно време. — Той се приближи до вратата на стаята на Сам и спря, когато видя Бони с двете му деца. — Какво става тук?