Джой Филдинг
Не плачи сега (12)

Дванайсета глава

На следващия ден отиде да посети Каролайн Госет.

Съвременната къща бе боядисана в жълто, със сиви плочи на покрива и черни козирки. Тя се простираше през градината подобно мързелива прозявка, отворена и извиваща се в неочаквани посоки. Също като живота ми, помисли си Бони, докато вървеше бавно нагоре по криволичещата каменна пътека към черната външна врата и внимаваше да не поглежда към къщата на Джоун от другата страна на улицата.

— Какво правя тук? — попита тя на висок глас, един въпрос, който изглежда си задаваше тревожно често напоследък. — Трябва да съм се побъркала.

Бони натисна два пъти бързо един след друг звънеца и чу как той й отговори с първия такт от „Мостът на Лондон се спуска“. Имаше по едно продълговато стъкло от двете страни на вратата и тя се опита да надзърне вътре, но гледката бе възпрепятствана от надиплените тънки пердета, които се спускаха като гъста мъгла. Онова, което можеше да види от вътрешността на къщата, изглеждаше изискано и от класа — тъмен дървен под, малък роял, вероятно във всекидневната отзад, висока бронзова скулптура, както впоследствие се оказа, гола жена.

Трябваше първо да се обади по телефона, реши тя сега. Трябваше да позвъни и да попита дали биха я приели и по кое време би било удобно да се отбие. Това беше нормалният начин, учтивият начин. А сега просто се бе подчинила на един внезапен, неудачен импулс и бе подкарала насам директно след края на часовете. Не знаеше дори дали Каролайн Госет щеше да си бъде вкъщи. Едва минаваше три следобед. Жената вероятно все още бе на работа. Ако изобщо работеше. Бони нямаше никаква представа какво прави Каролайн с времето си, дали е делова жена или домакиня и майка, дали се занимава с благотворителна дейност или работи на осемчасов работен ден в местната гимназия. Изобщо нищо не знаеше за Каролайн Госет, освен че жената живееше срещу бившата съпруга на мъжа й и че явно извънредно много бе обичала и ценила Джоун.

Всеки път, когато Бони се опитваше да отвори дума за Каролайн Госет пред Род, той отхвърляше въпроса й с нетърпеливо махване на ръка и гримаса. Нямал желание да обсъжда миналото, беше й казал. Каролайн Госет била повърхностна и празноглава жена с нищо неоправдана привързаност към Джоун. Не я обичал особено, докато били женени с Джоун, а сега пък със сигурност още по-малко.

Та, какво правя аз тук, запита се пак Бони и като остави звънеца, почука силно на вратата. Джоун ми е говорила много хубави неща за вас, спомни си да казва Каролайн на погребението. Защо ли изобщо Джоун й бе говорила за нея?

— Позадръж малко — провикна се един глас отвътре, приближиха се стъпки. Едно женско лице се появи между фината материя на пердетата отстрани на стъклата, дръпвайки ги рязко встрани. Сините очи на Каролайн явно останаха доста изненадани от онова, което видяха.

— Вие сте жената на Род — каза Каролайн Госет, като отвори вратата и се вгледа в Бони с неприкрито любопитство.

Каролайн Госет беше толкова висока, колкото Бони си я спомняше, но по-слаба и не чак толкова внушителна без морскосинята си рокля, обута в чифт дънки. Русата й коса бе прибрана в къса конска опашка и розовата памучна риза висеше свободно над хълбоците й. Не носеше грим. Но дори и така, пак запазваше известна доза елегантност.

— Чудех се, дали не бихме могли да поговорим — чу се да казва Бони.

— Разбира се — отвърна съвсем спокойно жената и отстъпи назад във фоайето. — Влизайте.

Бони пристъпи навътре.

— Благодаря ви. Знам, че първо трябваше да се обадя…

— Не, вероятно е по-добре, че не го направихте. Моментът на изненадата и изобщо… — Каролайн Госет затвори вратата и се запъти към кухнята. — Искате ли лимонада? Току-що направих една кана.

Не, не искам, помисли си Бони.

— Разбира се, да — каза тя. — С удоволствие.

— Насам.

Бони последва Каролайн Госет в голямата й квадратна кухня. Стаята беше в бяло и жълто, с пръстенокафяви мексикански теракотени плочки на земята и цяла серия, поставени в рамка, рисунки с въглен на жени и деца по стените — явно от същия художник, като тези във всекидневната на Джоун. Или двете жени бяха с много сродни вкусове или в местната галерия бе имало разпродажба.

— Чудесни са — отбеляза Бони, очите й се преместиха от една рисунка на майка, държаща на ръце новороденото си бебе към друга, на жена на средна възраст, прегърнала една старица, вероятно майка й.

— Благодаря ви.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — престраши се Бони, решила, че вероятно трябва да го каже, дори и да не си го мисли.

— Всъщност, радвам се на почивката. Бях започнала вече да ставам малко разногледа. — Каролайн Госет отвори хладилника, извади една голяма кана с розова лимонада и наля на двете по чаша.

— Разногледа?

— Работя върху една скица за нова картина.

— Скица? Тогава, значи, тези са ваши? — Очите на Бони преминаха бързо по стените, вече със съвсем друго отношение. Жената, чието дело бяха тези забележителни рисунки, беше явно талантлива художничка и много чувствителна жена. Едва ли можеше да бъде определена като празноглава и повърхностна.

— Род не ви е казал, че съм художничка — отвърна Каролайн.

— Всъщност, не. Нищо не ми е казвал.

— Значи не знае, че сте тук — отвърна Каролайн по объркващия начин, по който задаваше всичките си въпроси.

— И аз самата не знаех, че ще дойда.

— Това е интересно. — Каролайн подаде на Бони едната висока чаша с лимонада.

Бони отпи дълга глътка от нея, усети, че устните й се свиват в несъзнателна гримаса.

— Прекалено кисела ли е?

— Добра е. — Долепи отново чашата към устните си, но не пи.

Каролайн се усмихна.

— Някой някога да ви е казвал, че хич не ви бива да лъжете?

— Всички.

Усмивката на Каролайн стана още по-широка. Много е хубава, когато се усмихва, помисли си Бони. Изглежда почти като момиченце.

— Джоун винаги се оплакваше, че лимонадата ми има нужда от повече захар. Тя наистина обичаше сладкото. Също като вас.

— Аз не обичам сладко — отвърна Бони, почувства се неудобно от това, по какъвто и да е начин, да бъде сравнявана с бившата жена на Рой.

— И тя така казваше. — Каролайн се усмихна. — Как са децата?

Бони си пое дълбоко въздух.

— Не съм сигурна. Не точно с мен споделят чувствата си.

— Дайте им време. Ужасно приспособяване трябва да направят.

— Бяха ли много привързани към майка си?

Каролайн се замисли за миг над въпроса.

— Не чак толкова, колкото на Джоун й се искаше — каза тя най-накрая. — Сам беше нещо малко особняк, повечето време прекарваше сам, а Лорън винаги е била повече момичето на татко. Джоун се опита, но… какво можеш да направиш?

Бони последва Каролайн Госет вън от кухнята към изпълнената с произведения на изкуството гостна. Встрани от голямата бронзова гола жена имаше няколко други скулптури — женски торс, детска глава, малка фигурка на балерина. Картините — някой маслени, други с пастели, трети с перо и туш — бяха навсякъде.

— Ваши ли са?

— Повечето.

— Много са хубави — отбеляза Бони. — Особено тази много ми харесва. — Бони посочи към една маслена картина на жена, оглеждаща се в огледало, отражението й, по-старо от нея, се нахвърляше върху й в сини и виолетови краски.

— Да, така си и знаех. И на Джоун тази й беше любимата.

Бони веднага се отдръпна от картината и почувства рояла отзад.

— Вие ли свирите?

— Не много добре. — Каролайн тежко се отпусна по средата на бялото канапе. — Защо не седнете и не ми кажете какво мога да направя за вас.

Бони седна в края на една кръгла бяла табуретка.

— Заинтригуваха ме няколко неща, които казахте на погребението.

— Ще трябва да ми ги припомните.

— Говорехте на Род и отбелязахте, че изглежда добре. Той каза, че звучите така, сякаш сте разочарована.

— А, да. Мисля си, че някъде, скрит отзад в нечий килер, трябва да има един много грозен портрет на вашия съпруг — отвърна Каролайн, показалецът на дясната й ръка потупваше горната й устна.

— Съпругът ми едва ли е Дориан Грей^[1] — отвърна Бони. Не намекваше ли жената, че съпругът й бе сключил някаква сделка с дявола? — Вие заявихте: „Предполагам, че продължавам да очаквам възмездие“. Какво искахте да кажете с това?

Каролайн вдигна чашата към устните си и изпи половината от лимонадата на една дълга глътка.

— Какво точно не разбирате?

— Защо не харесвате съпруга ми — прямо отвърна Бони.

Каролайн тръсна глава, косата й се освободи от панделката и се разпиля около лицето й.

— Какво значение има какво аз мисля за Род?

— Никакво — отвърна Бони бързо, като сведе поглед към пода, за да скрие лъжата, но веднага отново го вдигна. — Не съм сигурна какво значение има — поправи се тя. — Но ме измъчва от самото погребение. Не мога да престана да се питам какво се е случило между вас двамата, за да го ненавиждате толкова силно.

— Него не сте го питали — заяви Каролайн.

Бони не отвърна нищо.

— Нека да отгатна. — Каролайн тикна непокорните кичури зад ушите си и погледна към тавана. — Той ви е казал, че съм една глупава клюкарка, част от нещастното минало, за което повече не иска да си спомня. — Тя погледна право към Бони. — Близо ли съм?

— Достатъчно близо.

Каролайн се разсмя.

— Харесвате ми. Но в края на краищата, не е чак толкова изненадващо. Род винаги е имал страхотен вкус по отношение на жените.

— Какво се е случило между вас и Род? — повтори отново въпроса си Бони.

— Между нас двамата? Нищо.

— Тогава защо е тази неприязън?

Каролайн допи остатъка от лимонадата и постави чашата си върху червено-черната ръчно рисувана масичка за кафе, която се намираше до канапето.

— Сигурна ли сте, че искате да го чуете?

— Не — призна си Бони. — Но все пак ми кажете.

Каролайн си пое дълбоко въздух.

— Как точно да го кажа, за да не прозвучи грубо? — Тя млъкна, явно търсеше подходящите думи. — Съпругът ви е един донжуан, едно безчувствено животно. Как беше?

Бони се намръщи, помисли да си тръгне, но не помръдна.

— Можете ли да бъдете малко по-конкретна? — Тя за малко не се разсмя. Жената, която седеше срещу нея, току-що бе нарекла съпруга й донжуан и безчувствено животно, а в отговор тя я бе помолила да бъде по-конкретна. Браво, както би казала Даяна.

— Искате примери ли? — отвърна Каролайн.

— Да, бих желала.

— Не съм сигурна.

— Нищо, кажете ми.

— Не, вие ми кажете. Какво точно ви е разправял през всичките тези години? Че е бил един многострадален съпруг на побъркана алкохоличка?

Бони се опита да запази лицето си безизразно. Не успя.

— Така си и мислех. Това е историята, която разправя на повечето хора. Може би, дори си и вярва. Кой знае? Кой го е грижа? — Тя се изправи, отиде до пианото и спря. — Случайно да е споменавал, че една от причините Джоун да започне да пие бе, защото той никога не си беше вкъщи? Че е бил безотговорен съпруг и незаинтересован баща? Че е бил прекалено зает да се влачи нагоре-надолу с други жени, за да бъде едното или другото? Не, виждам по лицето ви, че е пропуснал да го спомене.

— Джоун ви е казала всичко това — заяви Бони, като възприе навика на другата жена да задава въпроси, под формата на твърдения.

— Ако си мислите, че просто съм повярвала на всичко, което Джоун ми е казвала, грешите. Видях Супермена с очите си една нощ, когато се предполагаше, че е на работа. Двамата с Лайл вечеряхме в хотел „Копли Скуеър“ и той беше там, само на две маси разстояние, хапеше ухото на една зашеметяваща брюнетка.

— Вероятно е било по работа, за бога! Съпругът ми е телевизионен режисьор. Съвсем нормално е да контактува със страхотни жени всеки ден.

— И всяка нощ — добави Каролайн, с вбесяващо спокойствие. — Повярвайте ми, не беше по работа.

— Каквото и да е било — каза Бони, — съпругът ми не е изоставил Джоун заради друга жена.

— И за какво ви е казал, че я е напуснал?

Бони отпи още една глътка от лимонадата, загорча й на езика.

— Той каза, че след като бебето умряло…

— Продължавайте.

— Просто повече не можел да понася да бъде близо до нея.

— Да, много помогна, след като Кели умря, няма що! — отвърна Каролайн.

— Вие сте много предубедена.

— Мислех, че точно това искате.

— Как можете да знаете какво точно е изпитвал съпруга ми, какво е преживявал?

— Знам, каквото съм видяла.

— И какво сте видяла?

— Мъж, който мамеше жена си при всяка предоставила му се възможност, мъж, който никога не беше тук, когато тя се нуждаеше от него, мъж, който я заряза, когато тя имаше най-голяма нужда от него.

— Не е могъл да остане — опита се да го защити Бони. — Всеки път, щом е поглеждал към Джоун, е виждал мъртвото си малко момиченце.

— Значи тогава я е виждал повече, отколкото докато беше жива — отсече рязко Каролайн, което накара временно и двете жени да замълчат. — Съжалявам — каза тихо тя, след продължителна пауза. — Това беше прекалено, дори и за мен. Съпругът ви явно е в състояние да ме извади от кожата ми.

Бони усети, че е опасно близо да се разплаче и едва сдържа сълзите си.

— Вие не познавате много добре съпруга ми.

— Може би вие сте тази, която не го познава — отвърна й Каролайн.

— Не моят съпруг е оставил едно четиринайсетмесечно бебе да се удави във ваната — припомни й Бони.

— А сега кой е предубеден — отвърна Каролайн.

— Фактите са си факти.

— И нещастни случаи стават. Хората правят грешки. Но ако имат късмет, получават малко помощ и разбиране от страна на тези около тях. Двама души умряха следобеда, когато Кели се удави — тихо продължи Каролайн. — Погребението на Джоун просто се състоя малко по-късно. — Сълзи заплашваха да се излеят от ъгълчетата на очите й.

— Казахте и още нещо на погребението — престраши се Бони.

Каролайн присви рамене, чакаше я да продължи.

— Казахте, че нямало да сте тук днес, ако не била Джоун. Какво означава това?

— Аз самата преминах през доста труден период преди няколко години — започна Каролайн, говореше по-тихо, отколкото досега. — Ще ви спестя неприятните подробности, накратко научих, че никога няма да имам деца.

— Съжалявам — отвърна искрено Джоун.

— Джоун беше тук, до мен, всеки ден. Искаше да е сигурна, че се храня, че излизам навън, че има с кого да поговоря. Не ми казваше, че всичко ще се оправи. Не ми казваше, че ще го преживея, че мога да си осиновя, че това е Божията воля, че е за добро. Тя знаеше колко безполезни и направо болезнени, всъщност, бяха тези удобни малки клишета. Самата тя ги бе чувала всичките. Знаеше, че онова, от което наистина се нуждаех, е някой, с когото да говоря, някой, който да ме прегърне и да ме изслуша, докато плача и стена, и псувам, и проклинам съдбата си. И нямаше значение, че повтарях едни и същи неща всеки ден. Тя беше тук, за да ме изслуша, да се съгласява, че не е честно и ужасно жалко. Тя не се опитваше да омаловажи чувствата ми, да пренебрегне гнева ми. Дори и след месеци, когато сестрите ми и всички останали ми казваха, че било време да продължа живота си, само Джоун не ме изостави. Тя ми каза, че ще продължа, когато се оправя и съм готова.

— Била е истински приятел — съгласи се Бони.

— Да, беше. Нямаше да преживея всичките тези месеци, ако не беше тя. — Каролайн си пое дълбоко въздух, насили се да се усмихне. — Има и още — продължи тя.

— Още?

— Точно когато бях започнала да си стъпвам отново на краката, майка ми падна и си счупи бедрото, трябваше да влезе в болница. Баща ми е мъртъв, сестрите ми, и двете, живеят извън града. На мен оставаше да уредя всичко. Майка ми трябваше да отиде в санаториум и после в старчески дом, защото не можеше повече да се грижи сама за себе си. Джоун пое нещата в свои ръце. Тя разговаряше с докторите, уреди всичко, искаше да е сигурна, че майка ми получава най-добрите грижи. Беше възхитителна. Предполагам отново, поради онова, което изживя със собствената си майка след смъртта на Кели.

Бони внезапно изтръпна.

— Какво искате да кажете?

— Не знаете за майката на Джоун. — Още един въпрос, замаскиран като обикновено твърдение.

— Само че е мъртва.

— Мъртва?! — Каролайн изглеждаше поразена. — Кой е казал, че майката на Джоун е мъртва?

— А не е ли?

— Не, поне доколкото аз знам.

Бони усети, че сдържа дъха си. Опита се да го изпусне, но нищо не излезе. Сякаш изобщо не дишаше.

— Какво стана след смъртта на Кели?

— Майка й започна да се държи много неестествено. Забравяше неща, излизаше навън по бельо и други такива, и говореше доста налудничави работи. Ставаше все по-лошо и по-лошо. Най-накрая на Джоун й се наложи да я прати в психиатрия. Още към чувството за вина, с което трябваше да се справя. Естествено, нейният прекрасен съпруг го нямаше никакъв.

— Знаете ли къде е тя сега?

— Центърът за душевноболни в Съдбъри. Частна клиника, сравнително хубава, доколкото може да бъде хубава една клиника за душевноболни.

— Кой плаща за нея?

— Наследството на Джоун — отвърна Каролайн, саркастично. — Или поне така казваше Род.

— Мислите ли, че майка й знае, че Джоун е мъртва?

— Не вярвам вече изобщо да знае нещо. От всичко, което Джоун ми е разказвала, тя съвсем се е отдръпнала в някакъв неин си малък свят.

— Знаете ли как се казва? — Бони сама се изненада, когато попита това.

— Елза — отвърна Каролайн. — Елза Лангър. Защо?

— Не съм сигурна — отвърна искрено Бони. Истината бе, че не беше сигурна за нищо. — Мога ли да ви попитам още нещо?

— Стреляйте направо. — И двете жени се сепнаха. — Съжалявам. Неудачен избор на думи.

— На погребението казахте, че Джоун ви е говорила хубави неща за мен.

— Точно така.

— Какви неща ви е говорила?

Каролайн вдигна очи към тавана.

— Чакайте да видя… че сте чудесен човек, че сте добра майка, че ви се възхищава.

— Изглеждаше ли така, сякаш имаше някаква идея фикс?

— Идея фикс ли?

Бони разказа на Каролайн за албума с изрезки, който полицията бе открила в спалнята на Джоун.

— Наистина? Никога не съм знаела да е била чак пък толкова подредена.

— Спомняте ли си да е казвала още нещо?

— Спомням си — отвърна й Каролайн след известно мълчание.

— Да? — попита Бони с нетърпение и нарастващо любопитство.

— Казваше, че ви съжалява.

Сълзи бликнаха от очите на Бони. Не плачи, скара се сама на себе си тя. Не тук. Не сега.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Беше интересен следобед за вас — заяви Каролайн, като я поведе към фоайето.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте — каза Бони и отвори външната врата, зарадвана от силния порив на вятъра, които издуха толкова необходимия въздух в лицето й. Тя отвори уста и започна да го гълта като вода.

— Кой е това? — попита Каролайн, като излезе навън и привлече вниманието на Бони към отсрещната страна на улицата.

Неохотно очите на Бони се насочиха към къщата на Джоун и видяха как една тъмнозелена кола влезе в алеята и спря. Вратата се отвори и чифт добре оформени крака се полюшнаха бавно от колата, две ръце оправиха подгъва на тясната бежова ленена пола, преди краката да стъпят на паважа. Жената имаше светлокестенява коса, която отиваше на бежовите пола, сако и обувки. Тя се огледа наоколо, усетила, че я наблюдават и се усмихна любезно на Бони, преди да се отправи нагоре по алеята към къщата.

— Няма никой — извика Каролайн след нея.

— Няма значение — отвърна й жената, без да си направи труд да се извърна. — Имам ключ. — Тя го размаха във въздуха.

Бони моментално се озова на отсрещната страна на улицата, Каролайн беше до нея.

— Извинете — настоя Бони. — Но не можете да влезете вътре.

Жената се извърна. Гримът й беше в същия тон, както и останалото по нея. Сложи я на бежов фон, помисли си Бони и тя вероятно ще се слее напълно.

— Съжалявам. Има ли някакъв проблем? — попита бежовата жена.

— Жената, която живееше тук, умря — отвърна й Бони, не знаеше какво още да каже. Имаше нещо смътно познато в тази жена. Бони я беше виждала някъде преди.

— Да, знам. Ще внимавам много да не размествам нищо.

— Коя сте вие? — попита Бони. Инстинктивно усети, че не беше от полицията.

— Гейл Ръдик. — Жената протегна ръка и й подаде малка бяла картичка.

Бони изтръгна визитната картичка от бежовия й маникюр, усещаше, че Каролайн я чете през рамото й. Агенция за недвижимо имущество „Елън Маркс“, прочете Бони. Зад нея, Каролайн тихо подсвирна.

— Видях ви на погребението на Джоун — отбеляза Бони, като внезапно разбра защо жената й изглеждаше позната. Задният ред с добре направените коси, помисли си тя.

— Точно така. — Гейл Ръдик изглеждаше леко сконфузена. — Ужасно беше това, което се случи. Направо ужасно. — Тя се врътна към къщата, после обратно, сякаш беше на въртящ се подиум. — Помолиха ни да огледаме къщата и да определим каква е стойността й.

— Полицията ви е накарала да направите това?

— Не — отвърна Гейл Ръдик. — Не полицията. — Ясно бе, че нямаше желание да им дава повече информация.

— Кой тогава? — попита Бони.

— Съжалявам — отвърна жената. — Наистина не смятам, че трябва да обсъждам това с непознати.

— Аз едва ли съм непозната — уточни Бони. — Тази къща принадлежи на доведените ми деца. И на съпруга ми — добави тя, някакво неудобство гъделичкаше гърлото й и накара думите й да потреперят при допира си с въздуха.

Гейл Ръдик се отпусна в широка завладяваща усмивка. Бялото на зъбите й действаше направо като шок на фона на цялото това бежово.

— Е, тогава няма никакъв проблем. Именно съпругът ви е човека, който ме помоли да огледам. Всъщност, именно той ми даде и ключа. Ако почакате за миг, ще отключа вратата и ще ви го върна обратно. Това ще ми спести неудобството да го връщам обратно по-късно. — Тя се приближи към външната врата, отключи я, после се върна с ключа. Бони го добави към своята халка с ключове, като се опитваше да овладее треперенето на ръцете си. — Предайте на съпруга си, че веднага щом мога, ще се свържа с него за оценката.

Бони кимна и жената продължи нагоре по алеята към външната врата.

— Кажете ми — попита Бони през рамо към Каролайн, — Джоун някога споменавала ли ви е, че мисли, че ние с дъщеря ми се намираме в някаква опасност?

— Не — отвърна Каролайн. — А вие мислите ли, че сте?

Бони не отвърна нищо.

— Грижете се за себе си — каза Каролайн. — Помнете, че съм тук, ако някога имате нужда да поговорите с някого.

Бони наблюдаваше как Гейл Ръдик изчезва в къщата на Джоун. Зад гърба си чу стъпките на Каролайн да се отдалечават, обърна се и видя как и тя затвори вратата зад себе си. Бони стоеше сама на тротоара — едно малко изгубено момиченце, което чакаше някой да го хване за ръка и да му покаже как благополучно да се прибере у дома.