Джой Филдинг
Не плачи сега (11)

Единайсета глава

Бони караше вече повече от час из широките криволичещи улици на Истън. Много от тях имаха същите имена като тези в Уестън: Глен Роуд, Бийч Роуд, Кънтри Лейн, Конкорд стрийт и т.н. Знаеше ги всичките. Не се бяха променили много за повече от трите години, през които не бе минавала по този път, всъщност, едва се бяха променили, откакто ги помнеше като дете. Какво правеше тук? Скоро щеше да се стъмни. По-добре беше да се прибира. Какво се надяваше да постигне с идването си тук?

Полицията й беше казала, че те ще се оправят с Хейз, че тя трябвало да се погрижи за дъщеря си, да й купи фунийката сладолед, която й била обещала. Беше го направила, после незабавно я бе завела при домашния им лекар, който я прегледа цялата, като заяви, че е в идеално здраве и посъветва Бони да почака, докато дойдат резултатите от клиничната лаборатория, преди да подложи Аманда на каквито и да било кръвни тестове. Детето било видяло достатъчно кръв за един ден, беше й казал лекарят.

Така че тя се прибра с дъщеря си у дома и когато отвори външната врата, се почувства като нежелан натрапник — враждебна рап музика гърмеше от спалните на горния етаж. Опита да се свърже с Род, но й казаха, че снима реклама и не може да бъде обезпокояван. Затова залиса Аманда на кухненската маса с няколко листа и кутия моливи и се опита да измисли какво биха искали Сам и Лорън за вечеря, спря се на домашно приготвени макарони със сирене. Всички деца обичат макарони със сирене, реши тя, докато се чудеше, дали пътят към сърцето на детето беше същия като този към сърцето на мъжа.

Род се обади тъкмо когато сядаха да вечерят и каза, че ще закъснее и просто ще хапне набързо един сандвич в студиото, щяла ли да се оправи сама с децата? Тя чу кикотенето на Аманда, обърна се и видя, как Сам прави муцуни с макароните си, докато Лорън снизходително се усмихва. В следващия миг и тримата правеха всевъзможни гримаси с макароните си, нещо, което би ужасило майката на Бони, но което изпълни нея самата с нещо близко до гордост — вечерята й имаше успех. Да, каза тя на Род, ще се оправи.

След вечеря Бони сложи Аманда да си легне, после се обади на Мира Герщайн, една възрастна жена, която живееше по-надолу на същата улица, и я помоли да дойде да я пази. Няма да се бавя — каза й тя, докато се чудеше къде ли всъщност отива, какво възнамерява да прави. Не се набърквай, чу Род да я смъмря, докато се качваше в колата си и излизаше на заден от алеята пред къщата на Уинтър стрийт. Но как би могла просто да си седи у дома и да бездейства, когато детето й беше изложено на опасност? Как би могла да се надява да изгради отново семейството си, докато призракът на Джоун не намереше покой, докато убиецът й не бъдеше заловен? Само тогава биха могли да продължат нататък, само тогава щяха да бъдат в безопасност.

— Е, какво точно си мислиш, че правиш? — попита Бони на висок глас, като още веднъж зави по Марш лейн и мина бавно покрай старите, обковани с дърво по края къщи, които неравномерно нарушаваха пейзажа. Търсеше с четири очи №18.

Беше най-старата къща на малката уличка или поне така изглеждаше, занемареността я бе покрила като втори пласт боя. Хейз живееше в тази къща с родителите на майка си, майка му го бе изоставила, след като тя самата била изоставена от баща му. Бони намали още, така че колата вече едва-едва пълзеше и се опита да надникне през прозорците без пердета на едноетажната къща. Но вътрешността бе потънала в мрак, не изглеждаше да има някой, въпреки че на алеята отпред беше паркиран стар син буик. Каква ли кола кара Хейз, запита сетя. Спря и се почуди дали да слезе, да почука на вратата и да поиска да разговаря с бабата и дядото на Хейз. Не помнеше изобщо да се бе срещала с някой от тях.

И каква полза щеше да има от това, запита се сама, като върна крака си на педала на газта. Какво точно възнамеряваше да попита? Къде ходи внука им след училище? Дали не са забелязали нещо странно в поведението му напоследък? Вярват ли, че е способен да извърши убийство?

Точно така, блестящо. Страхотна детективска работа. Остави полицията да се оправя с това, беше й казал Род и бе напълно прав. Тя бе свършила своята част, беше им казала всичко, което знаеше.

Само дето не им бе казала всичко, което знаеше.

Тя зави по Спрус стрийт, после отново по Елм стрийт и пак по Чери. Не им бе казала, че е видяла брат си. Зави отново по Медоу Роуд и спря на края на дългата улица.

Две дълги пресечки надясно и още една наляво и щеше да се озове там — пред старата тухлена къща, в която бе отраснала, къщата, която майка й беше завещала на брат й. Ник веднага се бе извъртял и я бе продал на баща им.

Само един завой надясно и още един, после трети наляво и щеше да бъде там. Няма да отида, реши Бони, макар да знаеше, че вече е тръгнала натам, към тази къща, тази призрачна къща, препълнена със скелети и сенки, именно към нея се бе насочвала през цялото време.

Караше, сякаш на автоматичен пилот, пръстите й едва докосваха въртящия се волан. Не беше ходила в къщата от смъртта на майка си. Съзнателно се бе отказала да мисли за нея, въпреки че понякога, когато затвореше очи и заспеше, тъмните стени от нейното детство се появяваха отново и се затваряха около нея като ковчег. Тогава виждаше претрупаните тапети на цветя, които винаги бе смятала за виновни за едва доловимата гадна миризма, просмукала се във всяка стая.

Какво правя тук, почуди се Бони. Когато спря колата пред къща №422 на Мейпъл Роуд, за миг изпита съмнение дали не е сбъркала, дали не е завила по погрешна улица.

— Какво са направили? — попита тя, като слезе от колата. Краката й потрепериха, когато докоснаха паважа.

Червената тухлена фасада бе боядисана в синьо и на всеки прозорец имаше бели капаци. Шарени теменуги бяха засадени в две големи глинени гърнета от двете страни на външната врата и в едно дълго сандъче върху перваза на кухненския прозорец. Докато Бони пристъпваше едва-едва нагоре по алеята, до носа й долетя мирис на прясно окосена трева.

— Какво правя аз тук? — запита се отново тя, помисли си, че все още има време да се върне, че никой не я е видял, че може да се промъкне обратно до колата и да си тръгне, без никой да разбере.

Външната врата внезапно се отвори и една жена се появи на площадката. Погледна Бони така, сякаш през цялото време бе знаела, че е тук.

— Господи! — възкликна жената. — Ти ли си?

— Здравей, Аделайн — отвърна Бони, изненадана, че гласът й прозвуча толкова силно. Спря, краката й веднага се вцепениха.

— Помислих си, че си ти, когато видях колата да спира. Казах на Стив: „Мисля, че имаме гост. Мисля, че е Бони“.

— А той какво ти отвърна? — попита Бони.

Жената повдигна рамене.

— Познаваш баща си. Не говори много.

Бони кимна, не знаеше дали да остане там където си беше, или да продължи нагоре по алеята. Не че краката й даваха някакъв признак, че ще й сътрудничат.

— Реших, че може да дойдеш, след като се обади по телефона — продължи Аделайн. — Казах на Стив: „Обзалагам се, че Бони ще ни навести“.

— Ето ме — съгласи се Бони.

— Виждам.

— Не ми беше много лесно — отвърна Бони.

— Не трябваше да е толкова трудно.

— Брат ми тук ли е?

— В момента, не.

Бони усети как раменете й се отпускат, въпреки че не бе съвсем сигурна дали от разочарование, или от облекчение.

— Защо не влезеш и не прекараш няколко минути с баща си? — додаде жената. — Така и така си била целия път дотук.

Саркастична ли беше, запита се Бони, борейки се с внезапното си желание да се обърне и да избяга. Истината бе, че изобщо не познаваше жената, за която се бе оженил баща й. Беше я виждала много рядко след сватбата им, говореше с нея само когато не й оставаше друга възможност. Точно както и децата на Род се отнасяха към нея самата. Каквото повикало, такова се обадило, помисли си Бони.

— Няма да те ухапем — добави Аделайн Лонерган, широката й усмивка разкри два реда зъби.

Бони се готвеше да откаже, но краката й, вместо да се върнат надолу по алеята, внезапно я поведоха напред.

— Виждам, че си направила някои промени — отбеляза Бони, като се приближи до вратата.

— Време беше, не мислиш ли? — Сините очи на Аделайн проблеснаха под мекия прошарен бретон.

Бони бе прекалено заета с оглеждането на вътрешността на малката къща, за да отговори. Претрупаните тапети на цветя, които някога покриваха всички стени, бяха изцяло варосани. Бели стени навсякъде — коридорите, кухнята, всекидневната и трапезарията. Бледозелени тънки пердета бяха заменили тъмнокадифените завеси в общите стаи, светло яворово дърво заместваше тежкия махагон. Бяло, жълто и зелено, вместо виненочервено и черно.

— Харесва ли ти? — попита Аделайн, като покани Бони във всекидневната и й направи знак да седне на бледожълтото канапе.

— Със сигурност е различно — позволи си да каже Бони, единствената отстъпка, която искаше да направи. Всъщност, сърцето й биеше лудо. Чувстваше се зашеметена и замаяна, сякаш бе Дороти, току-що събудила се в допълнително оцветения свят на Оз.

— Онези тъмни цветове бяха толкова тягостни. И потискащи — добави Аделайн и седна в един ментовозелен стол. — Как я караш?

На Бони й трябваше един миг, за да се успокои.

— Добре — отвърна тя, после се почуди какъв точно беше въпросът.

— Всички са добре, надявам се.

— Добре сме, благодаря. — Бони се въртеше неспокойно на мястото си. Забеляза една Библия на масичката за кафе до последното издание на „Панаир на суетата“. — Баща ми…? — погледна към коридора, виеше й се свят, мозъкът й не беше в състояние да асимилира промените, които виждаха очите й. Усети как тялото й залита, сграбчи облегалката на канапето, за да запази равновесие.

— Знае, че си тук. Ще слезе след минутка. Износените пикочни мехури са просто една от радостите на остаряването.

Бони кимна, вече съжаляваше за решението си да влезе.

— Ти изглеждаш добре.

— Внимавам какво ям и се опитвам да поддържам форма. Имам касетата на Деби Рейнолдс и играя гимнастика заедно с нея няколко пъти седмично, а и двамата с баща ти правим дълги разходки всеки ден.

Бони стана, отиде до прозореца и се загледа навън, опита се да си представи баща си как се разхожда с майка й, но картината отказа да се появи. Баща й винаги беше прекалено зает, за да се разхожда с майка й.

— Какво става с туристическата ти агенция?

— О, дъщерите ми я поеха преди няколко години. И брат ти сега работи там.

Главата на Бони се извъртя към третата жена на баща й.

— Наистина ли? И как се справя?

— Много добре, ако се съди по онова, което дъщерите ми казват. Ник се промени много през последните осемнайсет месеца.

— Надявам се да си права. — Бони си погледна часовника. Беше почти седем и половина. — Виж, ще трябва да тръгвам. Ще кажеш ли на баща ми…

— Какво да ми каже? — попита един глас откъм вратата.

Главата на Бони се обърна рязко по посока на гласа.

— Здравей, Бони.

— Татко — отвърна тя, думата натежа на езика й като тампонче памук.

Стив Лонерган сгъна ръце на гърдите си и изтегли рамене назад — жест, които Бони помнеше от детските си години и който винаги я беше изпълвал с тревога. Дори и сега усети как пулсът й се ускорява, независимо че почти безпомощният стар мъж, който стоеше пред нея — бялата му коса бе оредяла почти до нула, кожата му беше станала странно полупрозрачна — едва ли вече можеше да всява страх. Възрастта го е смалила, осъзна Бони, въпреки че здравият разум й казваше, че той никога не е бил толкова висок, колкото изглеждаше в спомените й, но независимо от всичко тя бе изненадана от явната му смъртност. Лицето му все още носеше тънкия отблясък на непоколебима твърдост, но в блестящите му лешникови очи имаше мекота, която Бони не помнеше да е виждала някога преди.

— Какво те води насам? — Баща й влезе във всекидневната. Настани се в едно кресло на зелени и жълти райета и й махна да седне обратно на канапето.

— Един мой ученик живее тук наблизо и трябваше да му оставя нещо — чу се Бони да отговаря и усети как меките възглавници на канапето потънаха под нея.

Баща й се разсмя.

— Никога не си можела да лъжеш.

Лицето на Бони стана тъмночервено. Не можеше да лъже, защото мразеше да лъже или мразеше да лъже, защото не можеше?

— Един мой ученик живее тук наблизо — повтори тя, — а и се надявах да говоря с Ник — добави след кратка пауза.

— Ник го няма — отвърна баща и.

— Разбрах.

— Аделайн му предаде, че си го търсила. Той не се ли свърза с теб?

— Да, свърза се.

— Изглеждаш малко уморена — каза внезапно баща й и Бони почувства как очите й се напълниха със сълзи. — Много работа ли си имала тези дни?

— Ами, бях доста заета.

— Така ми казаха и от полицията — отвърна баща й. — Предполагам, че сега вече имам трима внука, които никога не съм виждал.

За миг Бони не знаеше какво да каже.

— Как е внучката ми? — попита баща й.

— Добре е — прошепна Бони, думите й потрепериха във въздуха и паднаха на земята. Някой изсипал кофа кръв върху главата й днес, искаше й се да изкрещи, но не го направи. Имаше желание да скочи от мястото си и да избяга от стаята, от тази къща, където бе познала единствено нещастието, от потискащите тъмни цветя, които заплашваха да избият под белотата на стените, но не можеше да помръдне. Невидимите филизи се бяха увили около глезените и китките й, бяха я приковали към канапето, бяха я завързали здраво за миналото й и не й позволяваха да се освободи.

— На колко години е вече? Три? Четири?

— Знаеш на колко е — напомни му Бони.

Стив Лонерган кимна.

— Е, да видим. Тя се роди два месеца след смъртта на майка ти…

— Не искам да говоря за майка ми.

— Наистина ли? Мислех, че по всяка вероятност точно за това си дошла.

— Дойдох да се видя с Ник.

— Ник го няма.

Бони затвори очи. Това беше глупаво. Защо ли бе дошла? Отново се опита да стане от мястото си, но тялото й отказваше да я слуша.

— Ник някога споменавал ли ти е нещо за отношенията си с бившата съпруга на мъжа ми? — осмели се да каже най-накрая.

— Има алиби за времето, когато е била убита, ако за това намекваш.

— Ти ли? — каза с насмешка Бони.

— Беше свободният му ден — намеси се Аделайн — и ни помагаше из къщата.

— Вие сте неговото алиби? — повтори Бони недоверчиво.

— Защо ни е да лъжем? — попита Аделайн.

— Ами днес? — попита Бони, без да обръща внимание на въпроса й. — Още един свободен ден ли?

— Мисля, че да. Мени се от седмица за седмица, доколкото разбирам. Но не знам къде е отишъл Ник днес. Вече беше излязъл, когато станахме.

— Чудесно — отвърна им Бони, като използва ръцете си, за да се оттласне от канапето и с олюляване се изправи на крака. — Аз пък знам къде беше той днес. — Тя се запъти към външната врата, като нарочно не искаше да погледне нагоре към стълбите, не искаше да признае съществуването на призраците, които дебнеха зад вратата на спалнята. — Само му кажете да стои далече от дъщеря ми — добави Бони, отвори със замах вратата и се втурна по пътеката надолу към колата си, преди някой да успее да каже нещо.

* * *

Какво ставаше с нея? Бони се вгледа в отражението си в огледалото за обратно виждане. Все още пълни със сълзи, очите й я погледнаха укорително, клепачите вече показваха признаци за подпухване.

— Не плачи — каза си тя. — Не смей да плачеш. — Какво я беше прихванало да се връща обратно в тази къща? Какво се надяваше да постигне, като се изправи лице в лице срещу баща си и жена му? Нима бе очаквала баща й да се хвърли пред нея на колене и да я моли за прошка? Съжалявам, че бях такъв ужасен баща, съжалявам за болката, която причиних на майка ти, не мога повече да живея с вината за смъртта й. Това ли се бе надявала да чуе?

Какво изобщо търсеше баща й в тази къща? Нима той самият не бе бързал да я напусне? Не беше ли той този, който си тръгна, този, който остави майка й сама с две деца? Какво право имаше да е отново там? Да бъде щастлив в нея? Как ли би се чувствала майка й, ако знаеше?

— Изобщо не трябваше да ходя там. Каква глупачка съм. Глупачка. — Бони се удари отстрани по главата. — Трябва да си прегледам главата, ето какво трябва да направя. Как можах да се върна отново там?

Как го беше казал баща й? Смятал, че е дошла да говори за майка си. Защо бе решил така? Какво ли всъщност си мислеше, че има да му казва? Какво ли всъщност си мислеше, че тя би искала да чуе от него?

— Искам само да предадеш на Ник думите ми — каза тя на висок глас и въздъхна с облекчение, когато видя знака, който гласеше, че се е върнала обратно в Уестън.

Естествено, възможно беше Ник да няма нищо общо с онова, което се бе случило на Аманда. Какъв евентуален мотив изобщо би могъл да има, та да иска да стори нещо лошо на детето й? Какво би могъл да се надява, че ще спечели с това?

Единственият човек, който изобщо можеше да спечели, ако нещо се случеше на Аманда или на нея самата, беше Род, осъзна изведнъж Бони и дъхът й секна. Кракът й несъзнателно настъпи спирачката и колата рязко спря. Двигателят изгасна.

— Сега вече наистина се държиш като глупачка — каза си тя, като го запали отново. Благодарна бе, че зад нея нямаше никой. — Няма да се наложи да чакам някой друг да ме застреля — добави тя. — Аз сама ще се претрепя.

Как можеше да си го помисли? Род беше най-милият, най-нежният човек на света, въпреки онова, което няколко приятели и съседи на Джоун можеха да си мислят за него. Все пак, какво точно бе искала да каже Каролайн Госет на погребението на Джоун? „Продължавам да очаквам възмездието“, бе заявила тя. Какво ли означаваше това?

Е, и какво, ако Род имаше застрахователни полици за нея и за децата си? Много мъже имаха застраховки живот за семействата си.

И за децата си ли, попита едно тъничко гласче. Двойно презастраховани?

Род нямаше алиби за времето, когато бе убита Джоун, продължи неканеният глас. Беше се срещнал с брат й, без да й каже.

Спал е в офиса си по време на убийството на бившата му жена, мълчаливо възрази Бони. Брат й беше минал да го види заради някаква дивашка идея за поредица. Род не й беше казал, защото не е искал да я разстройва.

Или може да е имало и друга причина за посещението на Ник в студиото. Може двамата мъже да са имали и други неща за обсъждане.

Например?

Например, убийство, каза тъничкото гласче.

Кракът на Бони отново удари спирачката. Този път около нея се надигна истински вой от клаксони. Бони погледна в огледалото за обратно виждане и видя мъжа в колата точно зад нея да й показва среден пръст, сърдитите му устни избълваха нещо за „жените шофьори“.

— Страхотно — въздъхна Бони. — Много ви благодаря.

Не забравяй Хейз, продължи тъничкото гласче, веднага щом кракът на Бони натисна газта.

— Хейз няма никакъв мотив да убие Джоун — отвърна Бони. — Може да е била „натегачка“, но си мисля, че това едва ли е достатъчен мотив за убийство. Може да не ме обича много като учителка, но дори и да ме убие, това няма да му осигури преминаването в по-горен клас.

Освен ако той също нямаше да има финансови облаги от смъртта на Джоун. Освен ако някой не му бе предложил дял от бъдещото обезщетение. Вероятно някой приятел, който го бе грижа повече за мерцедеса на майка му, отколкото за куршума в сърцето й. Бим-бам. Вещицата е мъртва!

— Господи — възкликна Бони. Наистина ли можеше да си мисли подобни неща? Наистина ли можеше да подозира съпруга си и доведения си син в убийство?

Бони зави по Уинтър стрийт, къщата й се появи подобно мираж на втората извивка на улицата. Колата на Род беше на алеята отпред, Бони паркира своята до нея и загаси мотора.

Дом, сладък дом, помисли си тя.