Джой Филдинг
Не плачи сега (30)

Трийсета глава

Наближаваше десет, когато Бони се събуди сама в леглото си на следващата сутрин. Аманда, която цяла нощ се бе свивала като малка топла топчица до нея, я нямаше. Бони се огледа в голямата бяла стая: бял килим, бели дантелени пердета; бели покривки на леглото. Тя провери в бялата баня — бели плочки, бяла вана, бели кърпи. Аманда я нямаше.

— Аманда? — извика тя, нахлузи белия плюшен халат, който Каролайн й беше оставила в долния край на леглото и излезе боса от стаята.

— Аманда?

Продължи надолу по широкия коридор, премина покрай няколко затворени врати, като се ослушваше за някакви шумове. Чу приглушени гласове от стаята в края на коридора. Тихо се приближи и се облегна на вратата, усети как тя се отваря.

— Мамо! — Аманда седеше, напълно облечена, косата й — току-що сресана, пред един телевизор с голям екран. — Каролайн ми позволи да гледам рисувани филмчета. — Тя посочи към екрана, където един рисуван герой бъхтеше с боздуган по главата друг рисуван герой. — И ми даде две купи с пуканки за закуска. И шоколадово мляко.

— Две купи пуканки? Кой е като теб.

— Каза да не вдигам шум, за да можеш да си поспиш.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Каролайн, която се появи в коридора. Изглеждаше в отлична форма с бледолилавия си анцуг. — Спеше толкова здраво, че не исках да те буди.

— Не мога да повярвам, че съм спала до толкова късно — каза Бони.

— Но пък ти се е отразило много добре — отвърна Каролайн. — Да ти донеса ли нещо за хапване?

— Не съм сигурна, че съм готова за солидна закуска.

— Поне малко препечен хляб? Правя страхотни препечени филийки.

— Добре. Може една препечена филийка.

— А чай?

— Не мисля, че някога повече ще пия чай — отвърна искрено Бони.

— Ами малко портокалов сок?

— Може, благодаря.

— Добре. След две минути съм готова. — Каролайн надзърна да види Аманда. — Как си, детенце? Да ти донеса ли още пуканки?

Аманда се разсмя.

— Вече изядох две купи — заяви гордо тя.

— Така ли? И как стана това? Обикновено Лайл не позволява на никой да си взима от пуканките му.

— Лайл не се ли сърди, че сме тук? — попита Бони, когато Аманда се съсредоточи в рисуваното филмче. — Искам да кажа, честно.

— Чу какво ти каза снощи. Можете да останете, докогато искате.

— Това е много мило, но защо ще прибира в къщата си случайни хора? Та той дори не ме познава.

— Той познаваше Джоун и също като мен иска да види убиеца, предаден на правосъдието.

Бони погледна към пода, видя как пръстите на краката й се размърдаха в отговор.

— Трябва да се обадя в полицията — каза тя.

— Ще ти приготвя закуската.

Бони потърси капитан Махони. Нямало да дойде до обяд. Отново остави съобщение и подчерта, че е спешно. Нямало ли начин да се свърже с капитана преди обяд? Съмнявали се, отвърнаха й, било събота. Ако някой друг можел да й помогне?

— Какво ти казаха? — попита Каролайн, когато Бони влезе в кухнята и седна на масата.

— Нямало да дойде до обяд.

Каролайн сложи пред Бони една чиния с две препечени филийки, заедно с малко масло, конфитюр от ягоди и мармалад. После наля сок в една висока стъклена чаша и й го подаде, наблюдаваше я, докато отпиваше.

— Изпий го — настоя тя. — Не искаш да се обезводниш, нали.

— Благодаря.

— Взела ли си си хапчетата?

— Преди малко.

Каролайн се разсмя.

— Започвам да звуча съвсем като майка ми.

— Сигурно е била чудесна жена — отвърна искрено Бони.

— Благодаря ти. Наистина беше. — Каролайн замлъкна. — Е, какво ще кажеш? Са ли или не са това най-хубавите препечени филийки, които някога си опитвала?

Бони насила отхапа.

— Определено най-хубавите на света.

— Опитай сладкото от малини. Сама съм го приготвяла.

Бони размаза малко върху филията си. И не яжте нищо, което не сте видели да се приготвя пред очите ви, чу тя сериозния глас на доктор Клайн. Веднага върна препечената филийка обратно в чинията. Какво си мислеше? Наистина ли смяташе, че и Каролайн Госет се опитва да я отрови?

— Има ли нещо?

Бони си пое дълбоко въздух.

— Не, не. — Тя решително отхапа от филията и усети в устата си наситения аромат на малини, после преглътна. В края на краищата, трябваше да се довери на някого. — Време е да се обадя на приятелката си — каза тя, като си представи как Даяна притеснено чака да й позвъни.

Каролайн й подаде телефона.

— Ще бъда в другата стая.

— Не трябва да излизаш — възпротиви се Бони, беше благодарна за компанията. Чу как телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти. — Сигурно я изваждам от банята — подхвърли тя нервно и го остави да звънне още шест пъти, преди накрая да се откаже и да избере отново. — Може да съм набрала грешен номер. — Инстинктивно знаеше, че не е, но въпреки това опита пак. — Предполагам, че може да е излязла за няколко минути. — След като й беше казала, че няма да мърда от телефона, докато не й се обади? Без да включи телефонния си секретар?

— Може би е под душа — предложи Каролайн.

— Сигурно — съгласи се с готовност Бони и потупа собствената си немита коса. — Всъщност, идеята не е толкова лоша. Ако нямаш нищо против…

— Моля те, заповядай.

Бони се надигна, олюлявайки се, на крака.

— Но първо си изяж препечената филия и си изпий сока — настоя Каролайн. — Нещо ми подсказва, че ще се нуждаеш от всички сили, които можеш да събереш.

* * *

Бони застана под горещата струя на душа и видя как тялото й изчезва в облак пара. Не че бе останало кой знае какво за изчезване. Беше отслабнала поне с пет килограма, вероятно дори повече и ребрата й измъчено стърчаха изпод малките гърди. Краката изглеждаха като клечки, не кой знае колко по-дебели над коленете, отколкото под тях. Почти като на малко момиченце. Клечката се завръща, помисли си Бони, с вдълбаните си очи и изрисуваните долни мигли, с късо подстриганата си коса и хлътналия гръден кош. Може би всъщност Клечката не беше толкова изпосталяла. Може би бе изрисувала тези нелепи мигли, защото нейните собствени бяха изпопадали. Може би бе възприела момчешката грънч подстрижка, когато нейните някога гъсти и лъскави къдрици се бяха превърнали в слама. Може би страдаше от отравяне с арсеник.

Бони се разсмя, шампоанът се плъзна от косата към отворената й уста. Тя го изплю и разтърка силно с пръсти главата си. Ще изтрия този мъж веднъж завинаги от косата си, затананика си тихичко тя, после се удиви защо ли пее. Целият й живот се разпадаше, някой се опитваше да я убие, не знаеше на кого да се довери, а ето че пееше под душа. Арсеникът явно вече беше проникнал и в мозъка й.

Стори й се, че чува нещо, изчака, докато не го чу отново, спря водата, когато осъзна, че някой чука на вратата на банята.

— Да? — извика Бони, като реши, че може да й се е счуло.

— Бони — извика Каролайн, като открехна едва-едва вратата на банята, пускайки струя студен въздух вътре. Бони почувства как той се увива около тялото й, като хавлиена кърпа. — Извинявай, че те притеснявам, но си помислих, че веднага трябва да те извикам. Капитан Махони е на телефона.

* * *

Бони едва успя да се избърше и да се облече, когато капитан Махони вече беше на външната врата. Тя му разказа всичко, думите се лееха от устата й като вряща вода от чайник: начинът, по който се бе чувствала през последните няколко седмици, посещението й при лекаря, резултатите от кръвните проби, увереността й, че някой се бе опитал да я отрови, неувереността кой можеше да бъде.

— Намерих някаква отрова за мишки под мивката на Джоун — каза му тя.

— Били сте там?

— Вчера. — Тя улови проблясък на изненада, после нетърпение в тъмните му очи. Той се въртеше неспокойно на мястото до нея, като се преструваше, че разглежда високата гола скулптура пред пианото в хола на Каролайн Госет. Каролайн учеше Аманда как се прави папиемаше в сутерена. Лайл беше изчезнал да играе голф рано сутринта.

— Пипахте ли я? — попита той, примирението се бе вкопчило в думите му като упорит сърбеж в гърлото.

— Да. — Бони разбра, без да е необходимо да й се казва, че несръчните й ръце вероятно бяха унищожили шанса, макар и минимален, полицията да открие скорошни отпечатъци някъде по повърхността. — Съжалявам. Не помислих.

Той се почеса отстрани по главата.

— Всички се правят на детективи — промърмори той.

— Като брат ми ли? — попита Бони и зачака отговор, но не го получи. — Такъв ли е, каквото твърди, капитан Махони?

— Брат ви не е заподозрян в убийството на Джоун — отвърна тайнствено капитан Махони.

— Полицай ли е? — настоя тя.

— Не бих могъл да кажа.

— Не можете или не искате?

— Брат ви не е заподозрян по случая — повтори той.

Бони кимна.

— Тогава за мен е безопасно да се свържа с него.

— Безопасно е — отвърна той, когато сълзи на благодарност изпълниха очите й.

— Благодаря ви — каза тя. — Не знаех към кого да се обърна.

— Изглежда сте се обърнали към когото е трябвало — каза той, докато очите му оглеждаха внимателно хола на Каролайн.

— Имах късмет. Каролайн е чудесна жена.

— Трудно се намират добри приятели.

— О, господи, забравих за Даяна — каза Бони. — Сигурно вече почти се е побъркала. — Тя се изправи и се затича към кухнята, сграбчи телефона и набра номера на Даяна.

Телефонът отново иззвъня веднъж, два пъти, три пъти. Точно се готвеше да затвори и да избере отново, когато внезапно вдигнаха.

— О, добре, че си там — каза Бони, без да изчака Даяна да каже „ало“. — Обадих се преди малко, но сигурно си била под душа.

— Кой се обажда? — Мъжкият глас от другата страна беше равен, безизразен, въпреки че някак си смътно познат.

Студена пот изби върху горната устна на Бони. Дъхът й, заседнал в гърлото, отказваше да помръдне.

— Кой се обажда? — попита сега пък тя.

— Детектив Хейвър от уестънската полиция — отвърна той. — С кого разговарям, ако обичате?

— Детектив Хейвър? — повтори Бони и си представи тъмнокожия полицай, с когото бе разговаряла в детската градина на Аманда след инцидента с кръвта.

Капитан Махони изникна до нея.

— Аз ще поговоря с него — каза той и Бони незабавно му подаде телефона.

Тя видя как веждите на капитан Махони се присвиха, превръщайки лицето му в гримаса. Усети как гласът му се сниши, стана дрезгав, чу го как прошепна: „Да, разбирам. Кога е станало?“. Видя го да поклаща глава, придържайки телефона между ухото и врата си, докато се протягаше към задния джоб на панталоните си, за да издърпа бележника и да надраска набързо нещо в него.

— Имате ли нещо против да намина и да поогледам? — чу го да пита, преди да затвори телефона.

— Извършено е убийство — каза й той направо и тя понечи да се вкопчи в кухненския плот.

Едва събра сили да проговори.

— Не — беше всичко, което най-накрая успя да каже.

— Един съсед преди няколко минути е идентифицирал трупа.

— Моля ви, не — прошепна Бони.

— Страхувам се, че приятелката ви е мъртва — каза сериозно капитан Махони. — Била е застреляна.

— Даяна е била застреляна — повтори Бони, като отказваше да повярва на това, което чуваше, на това, което казваше.

— Един-единствен изстрел в сърцето.

— О, господи! О, господи, не. Бедната ми Даяна! — Очите на Бони зашариха из кухнята и се спряха на рисунката с въглен на майка с новороденото й дете. Искаше й се да грабне собственото си дете и да избяга, да бяга бързо и толкова далече, колкото можеше. — Възможно ли е да са били крадци? Или, може би, бившият съпруг на Даяна? Тя беше женена два пъти. Женена и разведена. Може би е единият от тях или някой друг, с който се е срещала. Никога не й липсваха мъже. Искам да кажа, че това не би трябвало да има нищо общо с Джоун или с мен, нали? Може да е просто едно от онези ужасни случайни стечения на обстоятелствата, един от онези нелепи поврати на съдбата. Не би ли могло? — попита Бони, отчаяно й се искаше да се окаже така, макар да знаеше, че не е.

— Един съсед видял някаква кола да изфучава бясно от алеята пред къщата й около десет часа тази сутрин. — Отвърна капитан Махони. — Той се обезпокоил, пресякъл улицата, видял, че външната врата е отворена, влязъл вътре и я видял просната мъртва на пода във всекидневната й.

Бони се опита с всички сили да не си представя най-близката си приятелка простряна мъртва на пода във всекидневната й. Не може да бъде, помисли си тя. Трябва да е станала някаква грешка. Даяна беше толкова сложно човешко същество, толкова силна и трудна за разбиране, толкова пълна с енергия и противоречия. Невъзможно беше някой да е успял да изтръгне тази сила от нея просто с един куршум в сърцето.

— Съседът успял ли е да огледа човека в колата? — попита Бони.

— Не. Но видял добре самата кола.

— Каква марка е била? — попита Бони, като чу отговора още преди капитан Махони да го беше казал.

— Червен мерцедес — отвърна й той.

* * *

— Оставили сме няколко полицаи да пазят къщата — казваше по-късно капитан Махони, въпреки че трябваше да го повтори няколко пъти, преди най-накрая да разберат какво има предвид. — Ще бъдат в цивилна кола няколко къщи по-надолу. Плюс това ще има някой и отзад, за по-сигурно. Сложихме и подслушвател на телефона ви, в случай че се опита да се свърже с вас.

— Да се свърже с нас ли? — попита Бони.

— Човек никога не знае.

— Знам, че брат ми не го е направил — настоя Лорън от мястото си до масата в трапезарията, ръцете й бяха проснати върху плота отгоре, главата висеше на врата й също като на марионетка със скъсани конци.

Седяха така от часове, както им се струваше — Бони, Род, Лорън, Ник, капитан Махони, детектив Хейвър, телата им рухнали, ръцете на кръста. Бони си спомни за друг случай преди няколко седмици, когато една друга малка компания се беше събрала около тази маса, само че тогава Хейз беше на мястото на детектив Хейвър, Сам — на това на капитан Махони. И Даяна, помисли си Бони, като си представи приятелката си, очите й сини като тропическо море.

— Знаете, че Сам не го е направил — повтори отново Лорън, този път не толкова силно.

— Разбира се, полицията ще наблюдава и къщата на Глисън — додаде детектив Хейвър. — В случай пък че се появят там.

Оказа се, че на съседът на Даяна му се било сторило, че е видял двама мъже в колата. Млади мъже с дълги коси, бе казал той, въпреки че не беше сигурен дали въпросните мъже са били Сам и Хейз. Нямаше значение. Нито Сам, нито Хейз се бяха появили от сутринта. Беше разпространена заповед за арестуването им до всички полицейски участъци из цялата страна.

— Защо Сам ще иска да стори нещо лошо на Даяна? — попита Лорън, въпреки че очите й бяха пусти и гласът й не беше насочен към никого конкретно. — Той беше лапнал толкова много по нея. Не би й сторил нищо лошо.

Бони се опита да изключи звука от гласа на Лорън, като затвори очи. Подозренията на полицията се бяха оправдали и се оказа, че Даяна наистина е била изнасилена преди да умре. С приказките си Лорън изобщо не помагаше на брат си. Медицинската експертиза щеше да отнеме поне няколко дни, но капитан Махони беше убеден, че тя ще потвърди, че Даяна е била убита със същия пистолет, с който и Джоун и че е била изнасилена или преди, или след смъртта си.

— О, господи — простена Бони и закри устата си с ръка. Всичко беше заради нея. Ако не беше тя, Даяна щеше още да е жива. Нима тя не беше въвлякла приятелката си в тази гнусотия? Не й ли се бе обадила от полицейския участък в деня, когато откри тялото на Джоун? Беше я довлякла до Нютън, въпреки че не разбираше кой знае колко от наказателно право. Не я ли бе поканила тя на вечеря и не я ли бе запознала тя със сина на Род? Сам, това е Даяна. Даяна, това е Смъртта.

— О, господи — простена тя отново и зарови глава в ръцете си.

Две силни длани се отпуснаха върху раменете й, пръстите им започнаха да разтриват мускулите в основата на врата й.

— Ще остана тук тази вечер — каза Ник, ръцете му прилагаха точно толкова сила, колкото беше необходимо. — На канапето във всекидневната.

Бони кимна, погледна към Род, като се чудеше как ли ще реагира той. Но Род не каза нищо. Той стоеше от другия край на масата и се взираше с празен поглед в пространството, явно не съзнаваше, че Ник изобщо е тук, че къщата му е пълна с полицаи, че има още полицаи отвън. Вероятно е изпаднал в шок, помисли си Бони, като осъзна, че не беше казал почти нищо, откакто тя се бе прибрала в компанията на капитан Махони. Гневът и яростта се бяха стопили в ужас и потрес. Даяна е мъртва, беше му казал капитанът и синът му е главният заподозрян. Беше също така и главният заподозрян, както в убийството на майка си, така и в опит за отравяне на мащехата си. Род бе изслушал всичко това във втрещено мълчание, после се бе оттеглил и седнал в столовата. Оттогава не бе помръднал оттам, не говореше, не се движеше, едва дишаше.

На Бони й се искаше да отиде до него, да го прегърне и да му каже, че всичко ще се оправи, но нещо я възпираше. Как би могла да му каже, че всичко ще се оправи, когато вероятно никога вече нямаше да се оправи? Как би могла да го успокоява, когато само преди няколко часа си беше мислила, че той самият може да е виновен за извършените престъпления?

— Трябва да ида да проверя Аманда — каза Бони, като се изправи на крака, олюля се и пак седна.

— Току-що го направих — напомни й Ник. — Спи непробудно. Нещо, което и ти би трябвало да направиш. Съмнявам се, че нещо ще се случи тази вечер, а и тези хапчета, които вземаш, са доста силнички. Трябва да си в леглото. И ти също, Род — добави той, като прехвърли вниманието си към него.

Род не каза нищо. Той продължаваше да се взира в отсрещната стена, сякаш никой не бе проговорил.

— Татко? — извика Лорън. Тя стана от мястото си и се приближи към баща си, обгърна го с ръце, притисна го силно, сякаш се опитваше да изстиска живот в него, устните й докоснаха бузата му. — Хайде, татко — пошепна тя. — Ще ти помогна да се качиш по стълбите.

Род позволи на дъщеря си да го изведе от стаята. Бони ги наблюдаваше как бавно се качват по стълбите, стъпвайки здраво с двата крака на всяко стъпало, преди да продължат към следващото.

— Наистина трябва да си в болница — каза Ник, като се обърна отново към сестра си.

— Не, докато това не се изясни. Не, докато не разбера със сигурност, че Аманда е в безопасност.

— Няма да стигнат далече — заяви капитан Махони. — Две дългокоси момчета в червен мерцедес. Няма да е кой знае колко трудно да бъдат забелязани.

Бони поклати глава, като се опита да си представи къде ли можеха да бъдат, накъде бяха тръгнали, защо бяха убили Даяна.

Защо, запита се отново тя, от тази дума й се завиваше свят. Защо изобщо бе всичко това? Беше толкова безсмислено. Сам може и да не беше синът, за който биха мечтали повечето хора — имаше обеца на носа и змия в спалнята — и беше затворен и разгневен, потиснат и срамежлив. Но също така бе сладък, чувствителен, загрижен и отчаяно копнеещ да бъде обичан.

Това ли именно беше станало? Дали нуждата му от любов го бе накарала да изтълкува погрешно любезността на Даяна? Дали потисканата му ярост бе избухнала, когато тя е отхвърлила грубоватите му момчешки домогвания? Дали я бе изнасилил и после убил, за да й затвори устата? Дали смъртта й беше изолиран акт на ярост, или част от голям план?

Или Хейз беше главният виновник? Неговата сперма ли щяха да открият в тялото на Даяна? Това било най-лесното, беше казал капитан Махони. Ако Даяна е била изнасилена, ДНК тестовете лесно щели да изобличат извършителя.

— Почти свърши — каза й Ник.

Бони кимна, като се молеше, да се окаже прав. Тя се изправи и се отправи към стълбите, Ник я следваше по петите. Капитан Махони и детектив Хейвър останаха на масата в трапезарията. Щяха сами да си излязат, когато свършеха.

— Татко много ще се радва, ако му се обадиш — каза Ник в коридора. — Тревожи се за теб, откакто идва последния път. Знае какво става и мисля, че ще се поуспокои, ако му се обадиш.

— Не знам дали мога да го направя, Ник. Не знам дали имам сили.

— О, и за миг не бих се усъмнил в силите ти — отвърна й Ник. — Ти си силна жена, Бони. Щом цял тон арсеник не можа да те довърши, не мисля, че има защо да се притесняваш от един безвреден стар човек, който те обича. — Той млъкна и после отново продължи, гласът му беше уверен. — Не можем да направим нищо за мъртвите, Бони. На живите трябва да се научим да обръщаме повече внимание.

Ръцете му се протегнаха към нея. Бавно, Бони се отпусна в тях, сгъвайки се в прегръдката му като парче тънък плат. След няколко секунди вдигна глава и го целуна по връхчето на изящния му нос. После се обърна и последва стъпките на съпруга си по стълбите.

Той лежеше отгоре върху неоправеното легло. Когато Бони влезе в стаята, Лорън му събуваше обувките.

— Не мога да го накарам да се съблече — каза й Лорън.

Бони погледна към Род — беше се свил като зародиш върху завивките, очите му бяха отворени, но явно не виждаха нищо. Опита да си представи какво ли преживяваше сега. Как би се чувствала тя, ако след известно време един капитан от полицията й съобщи, че детето й е убиец психопат, виновно за смъртта на двама души и за отравянето на други двама?

— Добре ли си? — попита Бони доведената си дъщеря.

Лорън сви рамене.

— Мислиш ли, че ще открият Сам?

— Убедена съм.

— Толкова ме е страх — проплака тихо Лорън. — Толкова ме е страх, че ще го застрелят.

Бони се приближи до детето и го притисна в обятията си.

— Никой няма да застрелва никого — каза. Вече има достатъчно застреляни, помисли си тя. — На всички ще ни дойде добре, ако поспим малко. Беше дълъг ден.

— Ти ще се оправиш ли?

— Ще се оправя.

Лорън се приближи отново до леглото и залепи нежна целувка на челото на баща си.

— Ще се видим утре сутринта, татко. Ще видиш, че вече всичко ще се оправи. — Запъти се на пръсти към вратата и спря. — Обичам те, татко — прошепна тя и после излезе.

Бони се запъти към телефона до леглото, пръстите й набраха автоматично номера. Няколко секунди по-късно чу как баща й притеснено каза: „ало“.

— Бони е. Ник каза, че си се тревожел за мен.

— Добре ли си?

— И по-добре съм била — отвърна Бони искрено. — Ами ти?

— Аз ли? Аз съм добре. — Той изглеждаше изненадан, че го беше попитала. — Искам просто да съм сигурен, че ти си добре.

— Добре съм. Не се тревожи.

— Родителите винаги се тревожат.

Бони тъжно се усмихна, осъзна, че беше вярно.

— Да ти се обадя ли пак след ден-два? — попита тя. — Да се надяваме, че дотогава нещата ще са се поуталожили малко… бихме могли да поговорим.

— Обаждай се когато искаш.

Бони усети, че по бузите й се стичат сълзи.

— И ти също — каза тя.

— Обичам те, любов моя.

— Лека нощ, татко — прошепна Бони и затвори телефона. После легна на леглото до съпруга си и зачака да заспи.