Джой Филдинг
Не плачи сега (19)

Деветнайсета глава

До следващата сряда Бони вече се чувстваше по-добре, но Лорън отново започна да се оплаква, че й се гади.

— Защо не си останеш днес вкъщи — каза й Бони, като внимателно постави ръка на челото на момичето. Лорън не се отдръпна.

— Имам ли температура?

— Не, но няма смисъл да я предизвикваме. Остани си в леглото днес. Ако не се почувстваш по-добре до утре, мисля, че ще трябва да идеш на лекар.

— Ами ти? — попита Лорън, докато трепереше под одеялата в леглото си.

— Аз съм добре — настоя Бони. — Само малко съм уморена.

Събитията от изминалите няколко седмици започваха да й се отразяват: убийството на Джоун; полицейското разследване: внезапното разрастване на семейството й; повторното появяване на брат й; страховете й за Аманда. Бони веднага си спомни за д-р Грийнспун. Изглеждате като една изтерзана жена, беше казал той. Или нещо подобно.

Ами, разбира се, че щеше да го каже, помисли си Бони нетърпеливо. Как иначе ще продължи да си изкарва двестате долара на час, ако не си привлича клиентела?

— Не изглеждаш добре — казваше в това време Лорън.

— Заради косата е — отвърна й бързо Бони, като улови отражението си в огледалото над скрина. Истина беше — косата й, обикновено лъскава и буйна, дори и ненаправена, изглеждаше суха и безжизнена през последните няколко дни. Беше се лепнала за главата й като стар парцал, отказваше да се подчини както на четката й, така и на сешоара. Може би се нуждаеше от подстригване.

— Ще се оправиш ли сама? — попита Бони. — Искаш ли да проверя дали госпожа Герщайн е свободна?

Лорън поклати глава.

— Нямам нужда от бавачка, Бони.

— Добре, но ще ти се обадя по-късно, за да видя как си. И ако отново започне да ти се гади, помни, че трябва да си поемаш дълбоко въздух.

Лорън кимна.

— Мисля, че сега ще се опитам да поспя.

Бони пъхна завивките под брадичката на момичето.

— Ще накарам Сам да ти донесе чай — каза тя и излезе от стаята.

* * *

— Чувствам се отлично. Чувствам се отлично — повтаряше Бони на отражението си в тоалетната за учители в училище.

Може да се чувстваш отлично, смъмри я то, но изглеждаш ужасно.

Отражението й е право, съгласи се Бони, като забеляза, че кожата й е повече от бледа, почти прозрачна. Изнурена, помисли си Бони, за пръв път разбра какво точно значи тази дума. Неестествена или нездрава бледност, показваща или предполагаща болестно състояние, умора, нещастие; липса на енергичност, способност или девственост. Да, разбира се, всичко от казаното по-горе, в една-единствена дума от осем букви. Английският език беше удивително нещо.

Никога не трябва да нося бозаво, реши тя. Още една дума, която казваше всичко. Бозаво — скучно, безжизнено, потискащо, безцветно.

Дали цветът на роклята обясняваше също така и повдигането в стомаха й, възобновилите се вълни на гадене, които преминаваха през вътрешностите й през целия ден? Естествено, учениците не й бяха помогнали кой знае колко. Те бяха немирни, незаинтересовани, неотзивчиви. Особено Хейз се бе държал много предизвикателно — начинът, по който се тръшна на мястото си в дъното на стаята с крака, изпружени на пътеката, черните му ботуши се търкаха по сивите плочки на пода, покритите му с нецензурни татуировки ръце бяха вдигнати зад главата му, подпираха тежестта й, сякаш се бе отпуснал в някой хамак. Не знаеше нищо, но имаше отговор за всичко. Никога не бе дошъл с написано домашно, никога не беше завършил поставената задача, никога не бе показал и най-малък интерес към нещо, казано от нея.

— Защо изобщо си правиш труда да се появиш — беше го попитала тя.

— Защото искам да бъда с вас — бе дошъл незабавният отговор.

Класът се бе разсмял, а стомахът на Бони се бе обърнал. Бе започнал да се обръща непрекъснато оттогава нататък. Като се вглеждаше в огледалото, тя се почуди дали двете с Лорън не се заразяваха една друга.

— Нямам време да мисля за това сега — каза тя, като сложи още малко пудра на бузите си. Но допълнителната пудра изглеждаше пресилена, сякаш нямаше нищо общо с останалата част от лицето й. Далече от посъживяване, изглеждаше по-скоро като балсамирана, сякаш бе дошла директно от масата на някой собственик на погребално бюро. Изглеждам като труп, реши тя.

Никой не изглежда добре на такава светлина, каза си, като погледна към луминесцентното осветление над главата си, прибра пудрата в чантата и затършува за червилото, начерви се с трепереща ръка, така че пропусна част от устната си от едната страна и мина отгоре на другата. Сега изглеждам като пияна, отбеляза тя.

Пиян труп.

Като Джоун.

Поне Лорън се чувства по-добре, помисли си с благодарност Бони. Беше спала почти през целия ден, не беше се събудила от позвъняването на Бони по обед и продължаваше да спи, когато Бони се прибра вкъщи след училище. Но се събуди, точно когато Бони тръгваше за пролетната родителско-учителска среща, с новината, че е гладна. Бони ги беше оставила с Род на кухненската маса да вечерят заедно. Сам вече беше излязъл.

Бони си пое няколко пъти дълбоко въздух за късмет, затвори чантата и пъхна косата си зад ушите. Може би не изглеждам чак толкова зле, колкото си мисля, каза си тя, излезе в коридора и се заизкачва нагоре по стълбите към класната си стая. Надяваше се да не се появят много родители. Може би тогава щеше да се прибере по-рано у дома, да си легне, да пропъди демоните и като се събуди да се почувства по-добре, като Лорън, нормалният й цвят и апетит да са се възвърнали. Тя стигна до класната си стая, отключи вратата, влезе вътре и запали лампата, като бързо се огледа наоколо. Всичко изглеждаше наред.

Бони си погледна часовника, после се обърна към часовника зад гърба си. Седем без две минути. Може би наистина щеше да има късмет и изобщо никой нямаше да се появи.

— Г-жо Уилър?

Бони се обърна и видя една възрастна двойка да стои на прага на стаята. И двамата изглеждаха доста над възрастта, която човек би очаквал за родители на деца в гимназията. Бяха облечени семпло, в нюанси на бяло и синьо. Неговата коса беше бяла, тук-там прошарена с кафяво, нейната обратното — кестенява, тук-там прошарени с бяло.

— С какво мога да ви помогна?

— Ние сме Боб и Лилиан Рейли — каза жената.

Бони ги погледна безизразно. Нямаше никой на име Рейли, в който й да е от класовете си.

— Бабата и дядото на Харолд Глисън — обясни мъжът.

— О, разбира се — бързо каза Бони, учудена, как е могла да забрави, че специално ги бе извикала да дойдат. — Бабата и дядото на Хейз. Съжалявам. Явно нещо не съм съвсем във форма. Влезте.

— Съобщението ви гласеше, че искате да разговаряте с нас тази вечер — заяви Лилиан Рейли.

— Казахте, че е много важно — подчерта мъжът.

— Да, така е — отвърна им Бони, като махна към редиците с чинове. — Моля ви, седнете.

— Предпочитам да остана прав, благодаря ви — отвърна й Боб Рейли, очите на жена му се стрелнаха уплашено из класната стая.

— Толкова се радвам, че дойдохте — каза Бони. — Мисля, че не съм ви виждала да идвате преди в училище.

— Не се занимаваме много с училището — отвърна й Лилиан Рейли.

— Съмнявам се, че имате да ни кажете нещо, което ние вече да не знаем — каза съпругът й.

Бони се усмихна. Поне щяха да си говорят без заобикалки.

— Надявах се, че може би вие ще можете да ми кажете нещо — отвърна Бони.

— Като например?

— Разкажете ми за внука си — започна Бони. — Какъв е у дома, щастлив ли е, създава ли ви проблеми, какво е да гледате дете на тази възраст на вашите години. Всичко, което смятате, че може да ми помогне да го разбера по-добре.

— Защо ви е притрябвало това? — попита Боб Рейли.

— Внукът ви се проваля, г-н Рейли — отвърна Бони, отговаряйки на безцеремонността му с безцеремонност. — А това е жалко, защото смятам, че има заложби. Той е много умно момче и мисля, че може би с малко повече подкрепа вкъщи…

— Мислите, че не го подкрепяме ли?

— А подкрепяте ли го?

— Госпожо Уилър — отвърна Боб Рейли, като бавно закрачи нагоре по пътеката и после отново се върна обратно, — искате да знаете повече за внука ми, така ли? Внукът ми е същия като майка си, един мързелив безделник, пушещ опиум, който смята, че светът му е длъжник. И може би е така, кой знае? Но това не променя много нещата, нали? Нещата са си такива, каквито са си, независимо дали ни харесват, или не. Майка му накрая разбра това и рано или късно Харолд също ще трябва да го разбере.

— А междувременно?

— Междувременно се опитваме да не се засичаме много-много. Казали сме на Харолд, че може да живее при нас, докато минава класовете. Сега ни казвате, че се проваля…

— Не че няма възможности да премине… — вметна бързо Бони.

— Просто не върши никаква работа, не предава домашните си, руши дисциплината в клас — отвърна Боб Рейли. — Това ли ще ни кажете?

— Мислех си, че заедно вероятно ще можем да измислим по какъв начин да му помогнем…

— И какво точно очаквате да направим ние, г-жо Уилър? — попита Лилиан Рейли. — Не можем да го принудим насила да си пише домашните, а определено не сме достатъчно подготвени, да ги пишем вместо него.

— Разбира се, че не сте, но може би, ако проявявате повече интерес…

— Имате ли деца на тази възраст, г-жо Уилър? — прекъсна я Боб Уилър.

— Имам две доведени деца — отвърна Бони.

— И доколко оценяват те интереса ви?

— Е, може би невинаги го показват, но…

— Благодаря ви, мисля, че отговорихте на въпроса ми. — Боб Рейли постави ръка на лакътя на жена си. — Хайде, Лилиан. Казах ти, че ще е само загуба на време.

— Страхувате ли се от внука си, г-н Рейли? — попита Бони изведнъж. — Г-жо Рейли?

Боб Рейли замръзна, очите на жена му разтревожено потърсиха неговите.

— Внукът ви е насъбрал доста ярост вътре в себе си. Искам да му помогна преди да е станало прекалено късно.

— Затова ли изпратихте полицията да го разпитва? — попита Боб Рейли, заварвайки Бони неподготвена. — Така ли смятате да му помогнете?

— Мислите ли, че внукът ви е способен да нарани някого, г-н Рейли? — попита Бони, като се опита да заглуши ударите на сърцето си.

— Ние всички сме способни да нараняваме — отвърна Боб Рейли и изведе жена си от стаята.

* * *

— Как мина? — провикна се след нея Морийн Темпълтън, когато, в почти девет и четвърт, Бони се запътваше надолу по коридора към паркинга.

— Добре, предполагам — отвърна Бони. — Беше навалица.

— Не изглеждаш много ентусиазирана. Добре ли си?

— Добре съм. Малко уморена, може би — излъга Бони и бутна страничната врата, като вдиша топлия нощен въздух. — Да те закарам ли до вас?

— Не, благодаря ти. С колата съм. — Морийн посочи към тъмния на цвят крайслер в дъното на паркинга, после бързо се запъти към него. Имаше само още две коли на паркинга, забеляза Бони, нямаше търпение да се прибере у дома.

Бони отключи колата си и влезе вътре, като махна за довиждане на Морийн, докато тя излизаше от паркинга на улицата. Бони пъхна ключа в стартера и се опита да запали двигателя.

Нищо не стана.

Бони завъртя ключа напред-назад, извади го, пъхна го обратно, веднъж, още веднъж, кракът й натискаше с все сила педала на газта. Нямаше никакви изгледи да запали.

— Не от това се нуждаех точно сега — промърмори Бони, усети как по челото й изби пот. — Хайде, не ми причинявай това сега. — Отново пъхна ключа в стартера, ядосано го завъртя надясно, после наляво, докато натискаше непрекъснато с крак педала на газта. — Моля те, не точно от това имам нужда тази вечер.

Бони погледна през прозореца на колата към все по-сгъстяващия се мрак. Освен останалите две коли на паркинга, тя беше сама. Опита се да запали за последен път, разбра, че колата й е напълно изгаснала.

— Страхотно — каза тя, преглъщайки гневните сълзи, докато излизаше от колата и се връщаше обратно в училище. Стъпките й отекваха във вече празния коридор, когато се запъти към учителската стая. Има нещо призрачно в училището през нощта, помисли си тя, празнотата му е неестествена. Почуди се дали учителската стая няма да е заключена, изпита облекчение, когато вратата се отвори.

Бони запали лампата, мислеше си за двете коли, които още се намираха на паркинга. Може би и те не са успели да запалят, реши тя и седна до телефона в ъгъла на стаята. Набра домашния си номер. Може да се бе разпространил и грип по колите.

— Не съм добре — каза тя на глас в телефонната слушалка, докато слушаше как звъни. Род трябваше да дойде да я прибере. Щяха да му трябват само няколко минути, за да стигне дотук. Ще пратят някой да погледне колата й утре сутринта. Телефонът беше вдигнат на четвъртото позвъняване.

— Ало? — каза Лорън, сякаш я бе събудила от дълбок сън.

— Съжалявам, Лорън, събудих ли те?

— Кой е? — попита момичето.

— Бони — отвърна й Бони и щеше да се разсмее, ако се чувстваше по-добре. — Мога ли да говоря с Род?

— Няма го.

— Какво?

— Трябваше да излезе.

— Така ли? Кога?

— Преди около час.

— Къде отиде?

— Не ми каза. Защо? Случило ли се е нещо?

— Колата ми не иска да запали. Кой друг е при теб?

— Аманда. Спи.

— Род те е оставил сама с Аманда, когато ти не се чувстваш добре?!

— Вече съм добре — настоя момичето. — Казах му, че ще се оправим. Обеща, че няма да се бави.

— Къде е Сам?

— Навън.

Бони сведе глава. Явно този разговор нямаше да я доведе доникъде.

— Добре, тогава ще си взема такси. Няма да се бавя.

— Не се притеснявай.

— Дочуване. — Бони затвори слушалката и се опита да си спомни телефона на местната таксиметрова компания, очите й обиколиха стаята за телефонен указател. Как можеше Род да излезе и да остави двете си дъщери сами, особено след като едната не се чувстваше добре? И къде беше отишъл?

Най-накрая откри телефонния указател на пода до охладителя за вода, до няколко големи сини бутилки, двете празни, едната — пълна. Бони се протегна от стола си към него, наведе се, усети как коленете й изпукаха като сухи съчки. Изведнъж стаята се завъртя. За един ужасяващ миг Бони не можа да различи тавана от пода.

— Господи, помогни ми — прошепна, пръстите й се опитаха да се вкопчат за нещо, когато тя затвори очи и отчаяно се опита да запази крехкото си равновесие. — Успокой се. Не се паникьосвай. Ще мине. — Преброи до десет, после бавно отвори очи.

Стаята престана да кръжи, въпреки че подобно на любовници, които не са готови да се разделят, тя продължаваше да се полюшва. Бони зачака, пръстите на дясната й ръка се бяха вкопчили в тъничкия телефонен указател и извиваха и късаха крайчетата му. Почуди се дали очите й щяха да са в състояние да се фокусират, дали тя щеше да е в състояние да прочете ситния шрифт. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се добере до вкъщи и да се отпусне в собственото си легло. Дявол да го вземе Род. Къде беше?

Бони се изправи, като си помагаше с ръце, телефонният указател й послужи за котва, задържа я на едно място. Бавно се върна при телефона, протегна се с една ръка към него, докато прелистваше жълтите страници с другата. Високото жужене в слушалката вибрираше в ухото й като досадно насекомо, докато успее да открие телефона на таксиметровата служба и натисна първите няколко цифри.

Точно тогава дочу някакъв шум — затваряне на врата в далечината, стъпки по коридора. Бавно и целенасочено стъпките се приближаваха насам. Намираш се в опасност, изкрещя Джоун през телефонния кабел. Бони изпусна слушалката, чу как тя се удари в краката й. Намираш се в опасност, отново изкрещя Джоун от пода. Намираш се в опасност.

— Ти пък си идиотка — отвърна Бони ядосано, не беше сигурна дали се обръщаше към Джоун или към самата себе си, сърцето й биеше лудо, виеше й се свят. — Сама се влудяваш, ето какво правиш.

Стъпките се чуваха все по-близо, приближиха досами вратата на учителската стая. Бони сдържаше дъха си, не беше в състояние да помръдне. Сигурно е просто пазачът, каза си тя, идва да заключи. Може би беше забелязал, че колата й е още на паркинга и идваше да провери, да се увери, че е добре.

Просто случайност ли беше, че колата й не иска да запали?

Или някой се бе погрижил?

— О, господи — каза високо Бони. Прекалено високо, осъзна тя. Вратата на учителската стая се отвори.

— Не! — изпищя Бони, когато един мъж се появи на прага.

Мъжът подскочи три стъпки във въздуха.

— Господи! — възкликна той и се извъртя, главата му разтревожено се извърна рязко през рамо, сякаш се бе уплашил, че някой идва след него. — Какво има? Какво става?

— Г-н Фрийман? — попита Бони. Направи опит да се успокои достатъчно, за да могат чертите му да проникнат в съзнанието й.

— Г-жо Уилър — отвърна той, сякаш предварително бе знаел. — Какво става? Защо изкрещяхте?

— Уплашихте ме — призна си Бони, след известна пауза. — Не знаех кой е.

— А вие кой си мислехте, че е, за бога? Самият Сатана?

— Може би. — Бони се свлече на стола зад нея. Джош Фрийман я гледаше сащисано.

— Добре ли сте?

— Чувствам се малко замаяна.

Джош се запъти директно към охладителя за вода, наля й една чаша и й я донесе.

— Пийнете малко.

Бони пое хартиената чаша от ръката му, вдигна я към устните си и изпи съдържанието й на една глътка.

— Благодаря ви. — Имаше добро лице, помисли си тя, изненадана, както и на погребението на Джоун, от чудната яснота на очите му.

— По-добре ли се чувствате?

— Да се надяваме. Съжалявам, ако съм ви изплашила.

— Нищо страшно не е станало.

— Не знаех, че сте още тук.

— Предполагам, че ние сме последните.

— Колата ми не искаше да запали. Точно исках да си извикам такси.

Той се поколеба.

— Далече ли живеете?

— Не. На улица „Уинтър“. На няколко километра оттук.

Пак се поколеба.

— Мога да ви закарам.

— Наистина ли?

— Толкова шокираща ли ви изглежда идеята?

— Не, просто от известно време насам ме избягвате — отвърна Бони.

— Май да — призна си той. — Полицията арестува ли вече някой?

Бони поклати глава, като се опита да не изглежда прекалено стъписана от рязката промяна на темата.

— Защо не поговорим на път за вкъщи? — предложи той.

Бони кимна, изправи се с олюляване на крака и го последва вън от учителската стая по дългия коридор. Значи, най-накрая щяха да говорят и то по негова инициатива. Тя самата не би могла да го измисли по-добре, помисли си, внезапна болка я сръчка, подобно на пръст, в ребрата. Може би наистина беше замислено предварително, предупреди я болката. Само че не от нея. Може би Джош Фрийман умишлено бе повредил колата й. Случайно стечение на обстоятелствата ли беше, че той я чакаше, точно когато колата й не искаше да запали?

Само дето защо му беше да го прави, почуди се нетърпеливо Бони, като се насили да върви в крачка с него. Защо ще бърника в колата й? Освен ако нямаше нещо общо със смъртта на Джоун, освен ако той не беше опасността, за която Джоун искаше да я предупреди. Но каква опасност би могъл да представлява Джош Фрийман за нея? И имаше ли изобщо причина да се страхува от него?

Ако нещо й се случеше, осъзна изведнъж тя, когато наближиха края на коридора, никой нямаше да разбере къде е била. Никой нямаше да узнае къде е изчезнала. Никой не я беше видял с Джош Фрийман. Никой не ги бе видял да си тръгват заедно от училище. Никой нямаше да разбере кой е виновен, ако нещо се случеше с нея. Трябваше незабавно да избяга от него и да извика полиция. Или поне трябваше да се върне в учителската стая и да си поръча такси. Здравият разум й диктуваше, че не бива да ходи никъде с този човек.

— Идвате ли? — попита той, като отвори вратата и зачака тя да го настигне.

Бони си пое дълбоко въздух и го последва навън.