Джой Филдинг
Не плачи сега (8)

Осма глава

Погребението на Джоун се състоя в края на седмицата.

Бони седеше на първия ред в малкия параклис до Род и децата му, беше удивена от огромния брой скърбящи и се опитваше да отгатне кой е всеки един от тях, да определи какви, ако изобщо имаше някакви, отношения е поддържал всеки един с покойната.

Род беше казал, че Джоун нямала приятели, само „за чашка“. Въпреки това, помещението бе пълно буквално до тавана. Повече от стотина души се бяха сгъчкали по тесните пейки или стояха притиснати към стените. Не би могло всичките да са само случайни познати, с които Джоун просто да бе споделила няколко чашки вино. Нито пък бе възможно всичките да й бяха колеги, въпреки че групичката безупречно облечени жени на последния ред, чиито коси никога не мръдваха, бяха несъмнено колежки на Джоун от агенцията за недвижимо имущество „Елън Маркс“. Естествено, имаше и доста хора, заинтригувани от репортажите по вестниците и телевизията, които изобщо не познаваха Джоун и бяха тук, водени единствено от болезнено любопитство, пробудено от сянката на внезапната, насилствена смърт в иначе спокойния им квартал.

Погледът на Бони се опъна през залата подобно на ластик, нареди всички присъстващи в зрителното й поле и после бавно, един по едни, ги заизхвърля оттам. Капитан Махони и детектив Критзик бяха застанали близо до задната врата. Капитанът, облечен в тъмносиньо, детективът — в светлосиво, очите им бяха нащрек за всяко движение, което би могло да изглежда дори и малко не на място. Имаше няколко цивилни полицая и те, подобно на посредничките от агенцията за недвижимо имущество „Елън Маркс“, можеха съвсем лесно да бъдат различени: младият мъж със светлокестенява коса и вратовръзка на сини райета, който седеше почти в дъното на залата и проследяваше всеки с воднистите си кафяви очи; двамата оплешивяващи мъже във всекидневно облекло, които стояха близо до задната врата и шепнеха през разтворените си пръсти. Какви други бяха тези хора, ако не полицаи?

Но какво оставаше за всички останали жени и мъже, със сълзи в очите и стегнати гърла? Коя беше двойката на средна възраст, която се успокояваше взаимно на третия ред, от другата страна на централния кораб? Кои бяха онези хора, точно зад нея, които си шепнеха спомени за скъпата приятелка, която били изгубили? Възможно ли бе наистина да говореха за Джоун? Бони се облегна назад и се опита да улови част от разговора им, но гласовете изведнъж замлъкнаха, сякаш доловили интереса й.

Джоун нямаше живи роднини, освен децата си, никакви сестри и братя, които да скърбят за нея. Единствено дете. Блазе й, помисли си Бони и разтревожено надзърна през рамо, почти готова да види как брат й се носи през вратата, нещо, което би направил, дори и само заради извратеното удоволствие да види шокираното й лице. Тя разсеяно се почуди дали полицията се е свързала с него, после грубо го пропъди от съзнанието си и се съсредоточи върху присъстващите. Усмихна се на приятелката си Даяна, тук, за да им окаже морална подкрепа. Кимна на Марла Брензей, която седеше на реда зад Даяна, облечена в яркорозов костюм, с който изглеждаше повече като майка на булка, отколкото като опечалена на погребение. Но Марла гледаше точно през нея и си придаваше драматично сериозен вид, заради няколкото фотографа, които се навъртаха наоколо. Всичко ли за тази жена е просто поредна възможност да бъде снимана, почуди се Бони и задържа дъха си, когато в полезрението й влезе Джош Фрийман. Защо не го беше забелязала по-рано?

Изглеждаше точно така, както и в училище, помисли си тя, някак си небрежно хубав, сякаш това, че изглеждаше добре, беше просто едно неудобство, нещо, чието съществуване не можеше да се пренебрегне и той се бе научил да го приема, но с което всъщност никога не се бе чувствал удобно. Първото му появяване в учителската стая на уестънската гимназия незабавно бе вдигнало шум сред женската половина. Всички искаха да разберат нещо повече за тихо говорещия вдовец от Ню Йорк. Но Джош Фрийман се бе оказал толкова недостъпен, колкото и привлекателен. Предимно затворен в себе си, той рядко общуваше с останалите учители, въпреки че беше любезен и внимателен винаги, когато Бони правеше опит да го заговори. Какво търси той тук, почуди се сега тя. Колко ли добре е познавал Джоун?

— Г-н Фрийман е тук — прошепна тя през Род на Сам. Той погледна назад към учителя си по рисуване и му махна, така, сякаш бе забелязал приятел на бейзболен мач.

Една жена се приближи предпазливо, стъпките й бяха сковани, очите й — подути от сълзи.

— Лорън — започна тя, като взе ръцете на момичето в своите. Беше трудно да се каже кой трепереше повече. — Сам — поде отново тя, като се опита да се усмихне, но устните й неудържимо се разтрепериха и тя трябваше да ги притисне с дланта си, за да ги успокои. — Ние с Лайл много съжаляваме за майка ви — успя да прошепне тя. — Просто не можем да повярваме в станалото.

Бони чак сега забеляза ниския набит мъж, който стоеше зад високата руса жена, сложил покровителствено ръка на рамото й.

— Тя беше такъв чудесен човек — продължи жената. — Знам, че аз днес нямаше да бъда тук, ако не беше майка ви и всичко, което тя направи за мен. Просто не мога да повярвам, че вече я няма. Не мога да повярвам, че някой би могъл да я убие. Тя беше великолепна жена. Наистина беше. — Високо ридание се отрони от устните на жената. Ръката на съпруга й я притисна по-силно, като намачка тънката коприна на морскосинята й рокля.

Великолепна жена? Чудесен човек? За бога, за кого говореше? Бони погледна към Род, който наблюдаваше жената със смайваща безучастност.

Лорън се изправи и силно я прегърна.

— Аз трябваше да успокоявам теб, а не ти мен — каза й жената, като се отдръпна назад и изтри непокорните сълзи от очите си.

— Ще се оправя — увери я Лорън.

Жената протегна ръка и нежно погали Лорън по бузата.

— Знам, че ще се оправиш. — Тя отново опита да се усмихне, този път с незначително по-голям успех. — Ти знаеш, че майка ти те обичаше толкова много. Непрекъснато говореше за теб. Лорън това, Лорън онова. Моята Лорън, казваше тя, моята хубава Лорън. Толкова много се гордееше с теб… и с двама ви — добави жената към Сам, като със закъснение се опита да присъедини и него.

Сам кимна и бързо погледна встрани.

— Е, ако има нещо, което бихме могли да направим. — Жената изведнъж млъкна, когато Лорън понечи да седне отново на мястото си. — Знаете къде да ни намерите. — Очите й минаха бегло покрай Бони и се спряха на Род.

Род бързо стана на крака.

— Каролайн — протегна ръка той, — съжалявам, че трябваше да се видим отново при такива тъжни обстоятелства. Здравей, Лайл.

— Здравей, Род — отвърна хладно мъжът.

— Род — отбеляза жената, без да поеме ръката му. — Изглеждаш добре.

— Звучиш така, сякаш си разочарована.

— Предполагам, че продължавам да очаквам възмездието.

Бони усети, че сдържа дъха си, очите й тревожно шареха между двамата явни неприятели. Кои бяха тези хора? Защо тази враждебност към съпруга й?

— Благодаря ви, че дойдохте днес — каза Род, гласът му беше много тих, едва се чуваше.

Жената насочи вниманието си към Бони.

— Вие трябва да сте Бони. Джоун ми е говорила много хубави неща за вас.

— Така ли?

— Грижете се за децата й — помоли настойчиво жената, преди да се завърти на въжените си токове и да се върне обратно назад по пътеката. Съпругът й я последва.

Бони веднага се обърна към своя съпруг.

— Какво означава всичко това? Кои бяха тези хора?

— Семейство Госет — обясни Род, като седна отново на мястото си и сви ръце на гърдите си.

Бони бързо си припомни имената им от тефтерчето с телефони на Джоун. Лайл и Каролайн Госет. Живеят срещу Джоун. „Бивши приятели“, беше ги описал Род.

— Доколкото разбирам, не сте в най-добри отношения.

— Не можеш да угодиш на всички — спокойно отвърна Род.

Какво е станало, канеше се да попита Бони, но реши, че е по-добре да не го прави. Сега не е нито времето, нито мястото да разтваря и човърка стари рани, помисли си тя, като реши да попита Род по-късно.

Бони чу подсмърчане, погледна през Сам към сестра му, която се губеше в свободно пуснатата, широка, дълга синя рокля.

— Добре ли си? — попита тя, но Лорън не отвърна нищо, ръцете й се кършеха в скута. — Искаш ли кърпичка? — Бони протегна една към нея, но момичето изобщо отказа да признае присъствието й.

Бони пъхна ръката си в тази на Род. Помогни ми, мълчаливо се помоли тя. Помогни ми да опозная децата ти. Кажи ми как да се сближа с тях.

Как би могъл, почуди се тя, когато той самият едва ги познава.

Те бяха отказали изобщо да стъпят в новия дом на баща си, да станат част от новия му живот. В продължение на години, разминаващите се графици и все по-разделящата се привързаност бяха свели седмичните посещения на Род при децата му до инцидентни виждания. Не беше по негова вина. Не бе и по тяхна вина. Не беше по ничия вина. За съжаление, просто така стояха нещата.

Седмицата беше трудна. Бони явно все още бе заподозряна. Полицията се бе връщала на няколко пъти да я разпитва отново и да разговаря със Сам и Лорън. Бони не знаеше нищо за тези разговори и нито Сам, нито Лорън бяха показали някакво желание да споделят съдържанието им с нея или пък с баща си. Всъщност, те почти нищо не казваха, нищо не искаха, отдръпваха се всеки път, щом Бони се опиташе да се доближи до тях. Напускаха стаите си само за да ядат и то с неохота. Няколко дена след случилото се, Род се бе върнал на работа. Бони се изкушаваше да направи същото, особено след като присъствието й у дома едва ли бе оценено. Но тя усещаше, че не би могла да остави Сам и Лорън сами в чужда къща. Не още. Хубаво бе да бъде там, в случай че им дотрябваше. Поне до след погребението.

Ти си добро момиче, чуваше тя майка си да казва и очите й се изпълваха със сълзи при спомена за другата жена, която беше умряла неотдавна. Каква ирония на съдбата, мислеше си тя, в края на краищата бе отсъствала една седмица от училище, въпреки че това не беше точно романтичната почивка, за която си бе мечтала.

Ти си най-доброто ми дете, спомни си отново да казва майка й, докато се въртеше на мястото си и се чудеше, дали брат й няма да се появи сред опечалените.

— Какво има? — попита Род, ръката му обгърна рамото й и я придърпа към себе си.

Бони поклати глава, погледът й се върна към покрития с цветя ковчег в предната част на залата. Оправи якичката на сивата си копринена блуза и заглади плисетата на черната си пола, при все че и на двете всичко си им беше наред. Тя чу размърдване по пътеката, погледна нагоре и видя приятеля на Сам, Хейз Мъглата, да си пробива път през група жени, от другата страна на пътеката.

— Здравейте, госпожо Уилър — каза той. — Кво става?

Един висок мъж с прошарена коса зае подиума отпред в параклиса.

— С дълбока тъга и прискърбие — започна той с тих глас — сме се събрали тук днес да погребем Джоун Уилър. И това, че днес тук присъстват толкова много от вас, говори за високото уважение, с което се е ползвала Джоун. Нейната доброта, нейният дух, нейната всеотдайност, нейното чувство за хумор — продължи той, а Бони отново се почуди за кого по-точно ставаше дума — са качествата, които тя никога не изгуби, въпреки останалите трагични загуби.

Мъжът продължи и гордо изброи извършеното от Джоун, възхвали любовта, която изпитвала към децата си, като спомена по заобиколен начин обстоятелствата около смъртта на най-малкото й дете. Намери, подходящо смекчени за случая, изрази за последвалото пристрастяване на Джоун към алкохола, спомена, че в дните точно преди смъртта си, Джоун била изпълнена с нова решимост, била му казала, че е решила да се стегне, да сложи ред в къщата си.

Нелесна задача, помисли си Бони, припомняйки се в какво състояние беше спалнята на Джоун. През останалата част на надгробното слово Бони се луташе в мислите си, без да е в състояние да свърже нещата, които Род й бе разказвал за Джоун, с онези, които слушаше сега. Тя чу как тихи ридания изпълват претъпканата зала. Коя беше тази жена, за която толкова много хора плачеха? Погледна към Сам. И защо очите на сина й бяха толкова сухи?

После службата свърши, носачите се приближиха до ковчега и го вдигнаха на раменете си. Род и децата му го следваха, Бони вървеше малко по-назад, като решително придържаше погледа си право напред и отказваше да осъществи контакт с някой от присъстващите, почти уплашена от това кой би могла да види. Вратите в дъното на малкия параклис се отвориха, за да разкрият едно ослепително ярко следобедно слънце, въпреки че въздухът беше студен. Трябваше да си облека сако, помисли си Бони и потрепери, докато наблюдаваше как товарят ковчега в катафалката.

Внезапно се сепна от шума: от колите, които се движеха по оживената Комънуелт авеню, от събиращите се около нея хора. Разсеяно се запита колко ли от тях щяха да дойдат до гробищата. Николко, би предположила преди службата. Почти всички, вероятно, би казала обаче сега.

С периферното си зрение забеляза Джош Фрийман.

— Г-н Фрийман — извика след него Бони, докато се провираше през опечалените и за миг се почуди защо се обръща към колегата си с фамилното му име. — Извинете, г-н Фрийман. Джош…

Той спря и се извърна.

— Г-жо Уилър — отвърна той, върху лицето му се появи леко озадачено изражение. Изненадан ли беше да я види тук? Не му ли беше известно, че тя е втора майка на Сам?

— Не знаех, че познавате Джоун — започна Бони, без да е наясно накъде всъщност бие с това.

— Сам е в един от класовете ми.

— Да, знам. — Бони го изчака да каже още нещо, но той не го направи. Тя почувства ръка на лакътя си, извърна се, видя Даяна.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Даяна, целуна я по бузата и без да се спира, продължи към паркинга.

Бони отново насочи вниманието си към Джош Фрийман, като спря поглед върху очите му, по-светли и по-ясни от тези на Род. Косата му беше къдрава и леко разрошена, сякаш се бе борил с нея и бе изгубил, но пък отиваше на многозначителната извивка на устните и леко кривата линия на носа му.

— Бяхте ли приятели с Джоун? — попита тя, опитвайки се да не го зяпа.

— Да — отвърна той. И отново нищо повече.

— Мислите ли, че бихме могли да си поговорим за нея някой път? — Защо ли го беше попитала това? Защо искаше да говори за нея?

— Не знам какво бихме могли да си кажем — отвърна той, думите му повториха мислите й.

— Моля ви.

Той кимна.

— Скоро ли ще се върнете в училище?

— В понеделник.

— Ще се видим тогава.

— Не беше ли чудесно надгробното слово? — питаше Марла Брензей високо. Бони се извърна в посока на гласа, докато Марла, която приличаше на огромна фуния със захарен памук, протягаше ръце към децата на Род. — Вие трябва да сте Лорн и Саманта.

— Сам и Лорън — поправи я Бони и се обърна отново към Джош Фрийман, но той вече си беше отишъл.

— Съжалявам за загубата на майка ви — продължаваше Марла, непоколебимо.

— Благодаря — отвърна Лорън.

— Преди няколко седмици най-накрая успях да се запозная с брат ти — продължи Марла.

На Бони й отне малко време, докато разбере, че Марла не говори на Лорън, а на нея.

— Извинявай. Какво каза?

— Може ли един автограф за приятеля ми? — изведнъж попита Сам.

Лицето на Марла светна, сякаш някой току-що бе насочил прожектор към нея.

— Разбира се.

Бони погледна към Мъглата, който стоеше там и се хилеше с маркер в ръка.

— Можете просто да се разпишете тук — каза той, като подаде на Марла маркера и повдигна нагоре едната си татуирана ръка. ГРИЗАЧ, гласеше татуировката над изрисувания под нея бобър. БЛИЗАЧ, пишеше отдолу.

— Хейз — повтори Марла, след като го попита за името му и как се пише. — Интересно име.

Какво става тук, почуди се Бони, като нетърпеливо изчакваше, докато Марла добавяше „ей“-то, което превръщаше Брензъл в Брензей, с превзета заврънтулка накрая.

— Какво искаше да кажеш с това, че си се запознала с брат ми?

Марла я озари с изрядно премерената си усмивка.

— Е, така и не се запознах с него в гимназията. Вече бях завършила, когато той влезе там. Но си спомням, че съм чувала разни истории за това колко бил див, колко печен, както биха казали децата днес. Така че от край време съм била любопитна да разбера какво точно представлява, особено след като винаги сте били такъв страхотен тандем.

Бони се направи, че не забелязва намека, било то преднамерен или не.

— Как си се запознала с брат ми?

— Дойде в студиото да говори с Род. Род не ти ли каза?

Бони се извъртя и потърси с поглед съпруга си, но той разговаряше с един от собствениците на погребалното бюро до вратата на параклиса. Род се беше срещал с брат й, без да й каже? Защо?

— Явно имал някаква налудничава идея за поредица — продължи Марла в отговор на мълчаливия въпрос на Бони. — Род му казал, че няма да я качи, но си мисля, че бих могла да го убедя да се появи в някое от нашите предавания. Смятам, че от него ще излезе страхотен събеседник, а ти? Изглежда много добре и е толкова чаровен.

— Брат ми е престъпник и мошеник — отвърна сухо Бони, с единственото желание да се отърве възможно най-бързо от тази жена.

— Точно каквото търся.

— Наистина трябва да тръгвам — отвърна й Бони и забърза покрай нея. — Благодаря ти, че дойде — добави тя, подхвърли думите през рамо, подобно на смачкан лист хартия.

— Надявам се следващия път, когато се видим, да е при по-приятни обстоятелства — извика Марла подире й.

Не разчитай на това, помисли си Бони.

* * *

— Защо не си ми казал, че си се виждал с Ник? — попита Бони, докато наблюдаваше как съпругът й разпростира многобройни картонени кутии с китайска храна по кръглата бяла кухненска маса. Помещението беше по-дълго, отколкото широко и отворено към трапезарията в предната част на къщата, която пък гледаше към улицата. Шкафовете бяха от избелено дъбово дърво, покрития с теракотени плочки под и домакинските уреди — бадемови на цвят, стените — бели. На едната стена имаше литография на Шагал с крава, провесена над един покрив; на другата висеше рисунка на Аманда, представляваща група хора с квадратни глави.

— Говорила си с Марла — заяви Род, гласът му беше спокоен, видът — невъзмутим.

— Не разбирам, Род.

Той постави последната картонена кутия върху масата и разсеяно облиза пръстите си.

— Съвсем просто е, скъпа моя. Брат ти се изтърси в студиото преди няколко седмици, без предварително назначена среща, разбира се. Имаше някаква налудничава идея за поредица. Трябваше да му кажа, че няма да се получи.

— Да се качи — поправи го Бони.

— Какво?

— Марла каза, че си му казал, че няма да я качиш — неуверено допълни тя, сълзи на гняв бликнаха от очите й. Как бе могъл да не й каже?

Род прекоси до мястото, където стоеше Бони, облегната на топлата врата на фурната.

— Хайде, миличка. Не е станало кой знае какво. Не ти казах, защото знаех колко много ще те разстрои това.

— Защото сега се чувствам по-различно, така ли?

Род наведе глава.

— Беше глупаво от моя страна да не ти кажа. Съжалявам.

— Значи, вече си се бил видял с него, когато полицията намери името му в тефтерчето с телефони на Джоун — по-скоро заяви, отколкото попита тя, като се опитваше да подреди фактите в главата си. — Защо тогава не каза нещо?

— Какво трябваше да кажа? О, между другото, брат ти намина да ме види миналата седмица? Двете неща нямаха нищо общо.

— Ами по-късно, когато се опитвах да се свържа с него?

— Мислех си да ти кажа.

— Но не го направи. Дори и след като говорих с него.

— Не видях каква полза би имало от това. Цялата работа започваше да изглежда много оплетена. Продължавам да твърдя, че ако той е замесен по някакъв начин в смъртта на Джоун, трябва да оставим полицията да си се оправя.

— Не е в това работата — извика Бони.

— А в какво? — попита Род, очите му се преместиха към коридора, явно обезпокоен, че децата му могат да ги чуят.

Бони моментално понижи гласа си.

— Работата е в това, че трябваше да ми кажеш.

— Съгласен съм — отвърна той. — Но не го направих. Не знам защо. Вероятно съм се опитвал да избегна точно такава разправия, каквато имаме сега.

Настъпи тишина.

— Храната ще изстине — осмели се да я наруши Род.

— Знаеше ли, че живее при баща ми? — попита тя, сякаш той изобщо не бе казал нищо.

— Не. Не съм питал и той не ми каза.

— Говорихте ли за Джоун?

— Защо, за бога, да говорим за Джоун?

— Защо името му е в тефтерчето й с телефони?

— Повтарям ти — отвърна Род, квадратната му челюст се стегна здраво, като отрязваше крайчетата на думите му, подобно на градинска ножица, — нека да оставим полицията да се оправя с това.

— Знаеше ли, че онази тъпа жена го е поканила да бъде гост в шоуто ви? — попита Бони и включи уредите.

— Марла? — Род се разсмя.

— Намираш го за забавно ли?

— Той няма да го направи.

— Разбира се, че ще го направи. Дори и само за да ме вбеси.

— Тогава не се вбесявай. — Той я целуна по връхчето на носа. — Хайде, скъпа. Не им позволявай да те разстройват. Съжалявам, че не ти казах. Наистина съжалявам.

Сам нехайно влезе в стаята, сестра му го следваше по петите.

— Смяташ, че Марла Брензей е тъпа, така ли? — попита той, връзките на маратонките му се влачеха по теракотените плочки на пода.

Бони се почуди колко от разговора бяха чули.

— Нека просто да кажем, че жената има слабо развито чувство за хумор.

— Какво е това? — Сам сгъна длъгнестото си тяло в един от високите плетени столове.

— Хумор ли?

— Това. — Сам посочи към една от пластмасовите кутии.

— Пиле с лимон — отвърна му Род. — Вземи си.

— Мисля, че е готина — каза Лорън, като седна, загреба голяма порция пържен ориз и я изсипа в чинията си.

— Така ли? — Бони не направи никакво усилие да сдържи изненадата си. — И какво по-точно в нея намираш за „готино“?

Лорън повдигна рамене.

— Мисля, че помага на хората.

— Че им помага ли? Как — като се възползва от тях пред милиони хора?

— Как се възползва? — попита Лорън.

— Можеш ли да ми подадеш чоу мейна^[1]? — попита Сам.

— Възползва се от тях, като ги подвежда да си мислят, че споделяйки проблемите си пред милиони хора, могат да ги решат. Предлага за решение трийсетсекундни вставки. И предоставя трибуна на всеки смахнат ексхибиционист в страната. Тя узаконява твърде съмнителното им поведение, правейки го да звучи като нещо нормално, каквото то определено не е. — Бони замълча, беше все още замаяна от по-раншната им разправия с Род и гневът подклаждаше думите й. — Колко на брой са близначките лесбийки, прелъстявали приятелите на майка си, за бога? Или воайорите, оженили се за първите си братовчедки, след като са ги шпионирали как правят любов с бащите си? Смяташ ли това за нормално? Смяташ ли, че като кани тези хора в предаването си, тази Марла Брензей, която, между другото, преди познавах като Марлин Брензъл, се стреми да помага на някой друг, освен на самата себе си и на ценния си рейтинг? Искам да кажа, независимо какво става с благоприличието? Независимо какво става със здравия разум?

След неочакваното й избухване в стаята настъпи тишина.

— Речта си я биваше — тихо каза Род.

— Съжалявам — бързо се извини Бони. — Не съм сигурна откъде излезе всичко това. Не исках да прозвучи толкова…

— Приповдигнато? — попита рязко Род.

— Съжалявам. Наистина не исках…

— Не знаех, че храниш такива силни чувства към онова, което правя всеки ден — продължи Род.

— Кога си познавала Марла Брензей? — попита Сам.

— Ходехме заедно на училище — отвърна Бони, с очи върху Род.

— Страхотно! — възкликна Сам.

— Виж — започна Бони, — не се опитвах да очерня онова, което правиш…

— Хубаво, че не си се опитвала — прекъсна я той.

— Попита ме дали не искам да участвам в шоуто някой ден — намеси се Лорън, докато издърпваше една пълна вилица дълга жълта юфка към устата си. — Каза ми, че може да ми помогне да преодолея онова, което се случи, ако говоря за него.

— Със сигурност би ти помогнало да поговориш с някого, да — съгласи се бързо Бони. — Но говори с баща си. Говори с психотерапевт. Говори с мен — предложи тя.

— Защо ми е притрябвало да говоря с теб? — попита Лорън.

— Лорън — предупреди я Род. — По-спокойно.

— Добре — промълви Бони, думите й се отронваха болезнено, като дращеха гърлото й. — Знам какво е да изгубиш майка си, която обичаш.

— Не съм изгубила майка си. Тя беше убита. Твоята убита ли беше? — попита предизвикателно Лорън.

— Не — отвърна Бони. Не точно, помисли си.

— Тогава нищо не знаеш. — Лорън блъсна стола си от масата. — Не съм много гладна. Ще ме извините ли? — В следващия момент вече я нямаше.

Род се пресегна през масата, за да потупа ръката на Бони.

— Съжалявам, скъпа. Не заслужаваше това. — Той остави вилицата си и се загледа през предния прозорец към тихата улица на предградието. — Денят беше ужасен за всички. — Той прокара ръка през косата си и бутна чинията си настрани. — И аз нещо не съм гладен. — Той се изправи, протегна се. — Всъщност, май не ме свърта на едно място. Имаш ли нещо против, ако изляза за малко?

— Сега? Минава девет.

— Само ще се поразходя с колата. Няма да се бавя. — Той вече се беше запътил към вратата на кухнята. Бони бързо го последва в коридора. — Просто се нуждая от малко време, за да ми се избистри главата — каза той на външната врата.

— Род, съжалявам — започна Бони. — Знаеш, че не исках да те критикувам.

— Няма за какво да съжаляваш. — Той нежно я целуна по устата, като с едната ръка се протегна зад себе си, за да отвори вратата. — Искаш ли да дойдеш с мен? — внезапно предложи той.

— Как мога да оставя Аманда? — Бони си представи дъщеря си, заспала в леглото си.

— Сам и Лорън са тук — напомни й Род.

Бони погледна към стълбището, помисли си за Сам в кухнята и за Лорън в нейната стая. „Да не си посмяла да използваш децата ми за детегледачки. Те не са тук, за да ти е удобно на теб“, беше й се разкрещяла Джоун една паметна вечер, скоро след раждането на Аманда.

— По-добре не — отвърна Бони, като си мислеше как Джоун бе направила всичко, което беше по силите й, за да попречи на Сам и Лорън да се сближат с природената си сестра. Колко злобна, дребнава и жестока беше. Със сигурност не олицетворението на добродетелта, което Бони бе чула да възхваляват този следобед.

— Ще се върна бързо — обеща Род и затвори вратата след себе си.

Когато Бони се върна в кухнята, Сам все още си седеше на масата, наведен над храната, светлината от лампата над главите им подчертаваше среднощносиньото на косата му.

— Радвам се, че все пак някой има апетит — каза тя.

Сам се извърна, оранжевият сос се бе размазал покрай устните му, като плътно червило, същият оттенък, който носеше майка му, същият оттенък, който носеше, когато умря.

Бони без да иска отстъпи назад, сякаш бе видяла призрак. Сам се усмихна, нещо висеше от дясната му ръка като джобен часовник на верижка, само дето не беше джобен часовник, осъзна Бони и се хвана за стомаха. Беше опашка.

— О, господи — възкликна тя. — Кажи ми, че не е онова, което си мисля.

— Това е просто един дребен бял плъх — отвърна Сам, като се смееше. — Оставих го да си гризне малко сладко-киселичко свинско. Нещо като последно хапване, преди да нахраня с него Л’ил Абнър. — Той се изправи и Бони се опита да не забелязва лекото оранжево ореолче около потрепващия нос и устата на обречения плъх. — Искаш ли да гледаш?

— Не, благодаря ти — прошепна Бони, докато Сам излизаше от стаята. После се отпусна върху един от кухненските столове, срещу призрака на Джоун и зачака Род да се прибере.