Джой Филдинг
Не плачи сега (32)

Трийсет и втора глава

Петнайсет минути по-късно Бони спря колата си на претъпкания паркинг на мелроузския център за душевноболни и се втурна нагоре по стъпалата, през фоайето, към асансьорите вдясно. Цяла тълпа вече се беше насъбрала и чакаше отпред. Бони се подпря на стената и се опита да успокои дъха си, да си събере мислите.

Какво правеше тя отново тук? Какво я беше подтикнало да изхвърчи от къщата, веднага щом Лорън и Аманда бяха тръгнали към парка? Да скочи в колата си и да натисне газта с всичка сила? Все още не се чувстваше добре. Наистина не трябваше да рискува живота си, за да говори с някаква побъркана стара жена, която, по всяка вероятност, нямаше да й каже нищо ценно.

Тя, разбира се, не беше казала нищо по телефона. Бони беше говорила през цялото време. Защо се обажда? Има ли нещо да й каже? Иска ли да поговори с нея за Елза Лангър?

Може би, гласеше неизменният отговор на всичките й въпроси. Кой пита?

И какво, ето я тук, действаше само по инстинкт, стоеше с цяла тълпа непознати, чиито лица отразяваха силното им желание да бъдат някой друг. И ако някой от тях я попиташе, тя нямаше да е в състояние да изтъкне и една-единствена причина за идването си тук. Какво по-точно се надяваше да открие?

Чу се иззвъняване, зелената лампичка светна над вратата на един от асансьорите, вратата бавно се отвори. Последва забързана смяна — хора се бутаха да излязат, други се бутаха да влязат — скоро асансьорът се напълни, вратите се затвориха, оставяйки Бони пред тях, заедно с още десетина души. Едновременно, почти като един, те отстъпиха назад и се преместиха пред съседния асансьор. Действаме като едно цяло, помисли си тя. Доктор Грийнспун би се гордял.

Ново иззвъняване, друга зелена лампичка обозначи скорошното пристигане на втория асансьор. Този път Бони се откъсна от тълпата, провря се към първата редица и започна да се бута навътре, още щом вратите на асансьора се отвориха.

— Извинете — скара й се една възрастна жена, увисналата й коса подчертаваше отпуснатите й черти. — Бих искала да сляза, ако нямате нищо против.

Бони се сви в ъгъла на асансьора и когато той се напълни, решително се загледа в цифрите на копчетата до вратата.

— Би ли могъл някой да натисне трети етаж? — попита тя, като се престори, че се оглежда, сякаш гласът идваше от някой друг. Стана й горещо, зави й се свят, страхуваше се да не й призлее, беше благодарна, че в малката кабина имаше толкова много хора, които я придържаха изправена. Почуди се дали сама би успяла да се задържи на крака.

Мисълта й се стори символична, напълно подходяща за случая и тя се разсмя. Незабавно, въпреки липсата на място, усети как хората около нея отстъпват назад. Когато вратите се отвориха на втория етаж, онези, които останаха, се отдръпнаха дори още по-далеч.

Тя вървеше едва-едва по дългия коридор към стаята на Мери и спря за секунда пред вратата.

— Влезте — извика Мери отвътре. — Какво чакате?

Бони отвори вратата.

Мери седеше в инвалидната си количка до прозореца и гледаше към поляните навън.

— Поддържат ги много добре, нали? — попита тя, без да се обръща.

— Да, така е — съгласи се Бони, като се огледа из стаята и се сепна, когато видя чифт блестящи очи да я гледат от леглото на Елза Лангър. — Здравейте — каза тя на слабата, тъмнокоса, почти царствена на вид жена. Бони се зачуди какво правеше в мелроузския център за душевноболни.

— Как сте? — обади се жената и протегна ръка. — Аз съм Жаклин Кенеди Онасис.

— Не й обръщайте внимание — измуча Мери от прозореца. — Тя е луда за връзване.

Бони се сепна. Не използваше ли Род винаги същия израз, когато описваше бившата си жена?

Мери се извърна от прозореца и завъртя стола си така, че да е с лице към Бони.

— Какво има? Или просто да си побъбрим?

Бони внимателно се приближи към инвалидната количка, забеляза, че Мери беше облечена в чиста хавлиена роба на бели и морскосини райета и че кафявата й коса явно току-що бе боядисана и бе събрана с множество различни по големина фиби.

— За какво искахте да ме видите? — попита тя.

— Кой казва, че съм искала да ви видя?

— Вие, когато ми се обадихте. Намекнахте, че имате да ми казвате нещо.

— Така ли?

Бони почувства, че сърцето й се сви. Наистина ли се бе втурнала насам заради това? Безсмислен разговор с една болна стара жена? Разбира се, ако не го бе направила, нямаше да се запознае с Жаклин Кенеди Онасис, помисли си тя, като се усмихна на жената с блестящите очи в леглото на Елза Лангър.

— Помислих си, че имате да ми кажете нещо за Елза Лангър — престраши се Бони.

— За кого?

— За Елза Лангър — повтори Бони.

— Теди не беше виновен — заяви изведнъж жената в леглото. — Той се опита да спаси момиченцето. Но никога не е бил кой знае колко добър плувец.

— Казвате, че съм ви се обадила? — попита Мери, ръцете потупваха коленете й с нарастващо вълнение.

— Преди не повече от двайсетина минути.

— Не ви е трябвало много време да дойдете дотук.

— Реших, че може би е важно. Явно не ви е било много лесно да намерите телефона ми.

— Напротив — отвърна пренебрежително Мери. — Просто попитах сестрата. Спомням си, че казахте на Елза, че ще й го оставите.

— Какво друго си спомняте?

— За какво?

— За Елза.

— Изобщо не беше забавна — каза Мери, като направи неприятна гримаса, после разтегли устни настрани. — През цялото време само лежеше в леглото, никога нищо не казваше. Не че с Джаки Онасис е кой знае колко по-добре.

— Кристина беше много неприятно момиче — продължаваше жената в леглото. — Опитах се да се сближа с нея, но тя не ми позволи. Искаше баща си само за себе си.

— Разкажете ми повече за Елза — подкани я Бони.

Мери започна да вади протезата си с език.

— Няма нищо за разказване. Тя просто лежеше на онова легло, ден след ден, и после един ден умря.

— Това сигурно много ви е разстроило — отбеляза Бони, като си мислеше, че ще е най-добре да си ходи, но се чувстваше уморена, имаше нужда да си почине няколко минути. Да събере сили.

— Честно казано, дори и не забелязах — призна Мери и се разсмя, временно престана да се бори с ченето си. — Сестрата забеляза, че е в кома.

— Поне не се е мъчила — каза Бони. — Мисля, че това е добре.

— И аз така мисля. — Мери завъртя стола си обратно към прозореца. — Трябва да го кажете на малкото момиченце. Това ще го накара да се чувства по-добре.

— Малкото момиченце ли? — Бони се приближи до прозореца и се втренчи в жената в инвалидна количка.

— Внучката й. Как й беше името?

— Имате предвид Лорън?

— Да, мисля, че така беше. Е, вие сигурно знаете. Вие я доведохте тук първия път.

— Какво?

— Непрекъснато й повтарях да мине на диета — заяви госпожа Онасис от леглото си. — Но тя не ме слушаше. Тя ме мразеше. Намрази ме още когато й го казах.

— Какво искате да кажете, първия път? — попита Бони.

— Вие доведохте онези двете деца тук. Момчето и момичето. — Отново устата на Мери започна да се извива, сякаш правеше гаргара.

— Да, знам — кимна Бони. — Но аз ги водих един-единствен път.

— Момичето дойде пак — заяви спокойно Мери.

— Какво? — Всеки косъм върху главата на Бони настръхна.

— Тя дойде пак. Донесе на Елза крем карамел, каза, че сама го е правила. Седна на леглото и я нахрани с него. На мен изобщо не ми даде. Хич не беше хубаво, ако ме питате — нацупи се Мери. — Просто исках да опитам.

Бони сграбчи двете облегалки на инвалидната количка и насила накара Мери да я погледна в очите.

— Мери, помисли си много внимателно — настоя Бони, като се опита да не изпада в паника. — Колко време, след като Лорън беше тук, Елза изпадна в кома?

Мери изстреля ченето си навън-навътре от устата.

— Същата нощ — отвърна тя.

Бони почувства как тялото й се олюлява, пръстите й се забиха в меката гума на облегалките на инвалидната количка, за да не падне.

— О, господи! — Какво означаваше това? Бони безпомощно се огледа наоколо. Възможно ли бе Лорън да е отровила Елза Лангър? И ако беше отровила Елза Лангър… — Не може да бъде — измърмори Бони. — Не може да бъде.

— Помислих си, че най-малкото би могла да ми даде да опитам от крем карамела — каза Мери. — Но не, тя държеше баба й да го изяде всичкия.

— Оставих Аманда с нея. Тя е сама с мъничкото ми момиченце. — Бони се спусна към вратата.

— Опитах се да се сприятеля с нея — чу Бони да вика жената, която си бе въобразила, че е Жаклин Онасис, докато тичаше надолу по коридора. — Можех да помогна на това момиче, ако просто ми беше позволило.

* * *

Бони подкара като луда по шосе №20, видя как Бостън Поуст Роуд стана Западно околовръстно шосе, после Източно околовръстно шосе и когато навлезе в Уестън — отново Бостън Поуст Роуд. Тя трепереше, потеше се, плачеше, крещеше.

— Не, не може да бъде — продължаваше да си повтаря. — Не може да бъде.

Бони си припомни колко нетърпелива беше Лорън да посети баба си, колко се развълнува, когато старата жена каза името й, на колко привързана се правеше, докато стоеше отстрани на леглото й и я хранеше с обяда й. Можеше ли да се е върнала друг ден и да я е нахранила с отрова? Кога? Момичето беше на училище по цял ден. Кога може да е имала възможност?

— Тя не ходи на училище един ден и си остана вкъщи — каза си Бони на висок глас, като си спомни за деня, когато Лорън не се бе чувствала добре и бяха решили, че грипът може да я е повторил. Само дето не беше грип. Беше арсеник.

Освен ако изобщо не е била болна. Освен ако просто се е преструвала.

— Не, това е невъзможно — отрече Бони. — Видях колко зле беше. Държах й главата с часове, докато повръщаше. Не се преструваше. Наистина беше болна.

Ама се оправи, помисли си Бони. Докато аз се чувствах все по-зле и по-зле. И тя беше винаги наоколо. Беше винаги наоколо.

Но защо, запита се Бони, като изскърца и спря на един червен светофар на ъгъла на Бостън Поуст Роуд и Бъксин Драйв, огледа се нетърпеливо встрани и натисна с крак газта.

— Защо ще иска да ме убива?

Бони си спомни следобеда, когато двамата с Род бяха отишли в къщата на Джоун да съобщят на Сам и Лорън за смъртта на майка им. Припомни си яростния изблик на Лорън, усети как обувките й се забиват в пищялите й, силния удар на юмрука в устата й. Тя ме мрази, припомни си как си мислеше тогава. — Само че със сигурност нещата се бяха променили. Със сигурност през следващите седмици се бяха сближили, бяха създали приятелски отношения, въз основа на взаимно уважение. Освен ако и това също не беше преструвка.

Но, дори и да ме мрази, помисли си Бони, толкова ли ме мрази, че да иска да умра? И защо ще иска да убие баба си, безпомощна стара жена, която едва си спомни коя е?

И кой друг, почуди се Бони, кракът й здраво настъпи педала на газта, когато светна зелено. Колите се стрелнаха през пресечката, сякаш някой без да иска бе натиснал копчето на видеото за бързо превъртане.

Бони отчаяно се опита изобщо да не мисли, да се съсредоточи върху пътя. Хрумванията й бяха прекалено нелепи, прекалено налудничави, повече като халюцинации, предизвикани от дрога, отколкото като нещо, свързано с реалността. Наистина ли смяташе, че Лорън може да има нещо общо с убийството на майка си, със смъртта на Даяна?

— Не, това е абсурдно. Ти напълно си се побъркала.

Лорън беше на училище през целия ден, когато майка й бе убита. Тя си беше вкъщи сутринта, когато Даяна беше убита. Не беше ли?

Лесно би могла да пропусне едни-два часа, осъзна Бони. Полицията не би си направила труда да провери. Кой би заподозрял едно четиринайсетгодишно момиче в убийството на собствената му майка? И много лесно би могла да се измъкне от къщи и да убие Даяна, докато Род е спял. Тя знаеше къде живее Даяна. Със сигурност бе ходила вече там.

Но защо? Защо ще иска да убива Даяна? И какъв мотив би могла да има, та да иска майка й да умре?

Намирате се в опасност, беше я предупредила Джоун. Ти и Аманда.

Лорън ли беше опасността, за която Джоун се бе опитала да я предупреди?

— О, господи! — Бони си представи невинната ръчичка на дъщеря си в тази на доведената й сестра. — Да не си посмяла да сториш нещо на детенцето ми. Да не си посмяла! — Тя зави надясно по „Хайленд“, пейзажът се разми в зелена мъгла, когато увеличи скоростта по пустата улица. — Моля те, не прави нищо лошо на малкото ми момиченце — помоли се тя на висок глас.

Как бе могла да остави дъщеря си сама с Лорън? Нима Джоун не я бе предупреждавала достатъчно пъти никога да не използва децата й като детегледачки? Може би тези изявления изобщо не бяха пиянски брътвежи на една ревнива бивша съпруга. Може би още тогава Джоун се бе опитвала да я предупреди.

— Но защо?

Винаги защо.

Нямаше смисъл. Не беше възможно. Лорън не можеше да има нищо общо нито със смъртта на майка си, нито с тази на Даяна, нито с отравянето на Елза Лангър или с нейното. Да, тя беше имала достъп до пистолета на майка си; да, тя сигурно е знаела къде майка й държи отровата за мишки. Но не е задължително това непременно да значи нещо. И Сам е знаел. И Род също.

Само дето и Сам, и Род бяха в полицейския участък, а Лорън беше с малкото й момиченце.

Лорън бе завела Аманда в парка, но в кой парк? Имаше няколко наблизо и биха могли да отидат във всеки един от тях.

— Къде сте, по дяволите? — попита Бони. — Къде сте отишли?

Тя мина по улица „Браун“ и без да иска погледна към къщата на Даяна, видя вече познатата жълта лента да огражда къщата. Местопрестъпление. Минаването забранено.

— Не се паникьосвай — каза си тя и когато зави по Саут авеню и видя малкия парк на ъгъла на „Саут“ и „Уелсли“, забави съвсем.

Няколко деца играеха на люлките и пързалките, наглеждани от няколко отегчени на вид жени, но Лорън не беше сред тях, нито пък Аманда. Бони си помисли да спре и да попита жените дали не са виждали детето й, но не познаваше никого, а не искаше да губи време. Съмняваше се, че изобщо щеше да може да говори свързано.

Къде другаде биха могли да отидат? Имаше един малък парк на Блубъри Хил Роуд, но беше прекалено малък, имаше само няколко люлки и на Аманда не й харесваше много. Имаше и площадка зад училището и детската площадка до малката Алфабет Лейн, където някой беше изсипал кофа кръв върху главата на Аманда.

— О, господи — простена Бони. Сигурно Лорън нямаше да се опита да й стори нищо лошо, не и толкова скоро след смъртта на Даяна.

Бони ускори нагоре по Уелсли стрийт към Скул стрийт, зави наляво. Префуча по дългата алея на комбинираното училище и детска градина и изскочи от колата в мига, в който извади ключа от стартера, затича се по малката пътека към гърба на училището. Напълно оборудваната площадка изскочи пред очите й.

Там нямаше никой.

— Къде сте? — извика тя. — Дявол да те вземе, Лорън, къде си завела детето ми? — И точно тогава я видя, захвърлена в пясъка при краката на една люлките. Тя се спусна към нея, наведе се и стисна розовата чанта „Барби“ в ръцете си. Значи са били тук. Били са и са си отишли. Възможно ли беше да са се прибрали у дома?

Бони се спусна към колата си, едва не се блъсна в едно дърво отстрани на шосето, докато излизаше на заден към улицата.

— По-бавно — каза си тя и отпусна крак от педала на газта, докато рязко завиваше по улица „Уинтър“. — Почти пристигна вече.

Къщата се появи на втория завой, Бони спря на алеята и изскочи от колата.

— Аманда! Лорън! — Тя затърси ключа и отвори вратата, препъна се в коридора и заизкачва стълбите по две наведнъж.

Видя кръвта веднага щом стигна до коридора на горния етаж. Само няколко червени капчици върху белите плочки на пода на банята, но въпреки това не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго.

— О, господи! — Бони запуши устата си с ръка, за да не изкрещи. — Не, моля те, не. — Бавно, сякаш краката й бяха зациментирани, тя се приближи към банята.

И тогава чу тих писък откъм затворената врата на стаята на Лорън и се извъртя към звука.

— Аманда? — извика тя с разтреперан глас. Ръката й се протегна към вратата и внимателно я отвори — дъхът й беше застинал в дробовете, очите й се страхуваха да погледнат.

Аманда седеше с кръстосани крака на пода по средата на стаята, с едната си ръка на коленете, а другата — протегната към Лорън, която също бе седнала на пода до нея, с пазарската си торба в скута и с едната си ръка бе хванала китката на Аманда, а с другата държеше бръснарско ножче.

— О, господи!

— Моля те, не се приближавай — просто каза Лорън.

— Паднах, мамо — отвърна Аманда, като вдигна ръка от току-що ожуленото си коляно. — Лорън ме люлееше на люлките и аз паднах, и си ударих коляното. Аз се разплаках, но Лорън каза да не плача и го изчисти.

— Съжалявам, че в банята е такава неразбория — извини се Лорън, сякаш това беше най-нормалният разговор на света, сякаш не опираше бръснарско ножче в китката на Аманда.

— Аманда — започна Бони, очите й бяха приковани към тъничките вени на дъщеря й, — защо не слезеш долу и не си вземеш малко мляко и сладки…

— Не сега, Аманда — заяви властно Лорън. Аманда не помръдна.

— Лорън казва, че ще ставаме истински сестри. Кръвни сестри — натърти Аманда. — Каза, че нямало да боли.

Бони почувства как въздухът около нея изведнъж се смрази. Дъхът й трябваше да си пробива път, за да излезе.

— Какво?

— Какво имаше да ти казва Мери? — попита Лорън. — Знам, че си ходила да я видиш. Казала ти е, че съм била там, нали? — Гласът й звучеше отдалечено, сякаш говореше от другата стая.

— Да. — Бони направи крачка напред.

— На твое място не бих се приближавала повече — каза Лорън. — Може да се нервирам. Ръката ми може да се плъзне.

Бони замръзна на място.

— Не я наранявай — помоли се тя. — Моля те, не я наранявай.

— Лорън каза, че няма да боли, мамо. Не както когато си одрасках коляното.

— Точно така, Аманда. — Лорън леко стисна ръката й. — Не бих ти сторила нищо лошо. Ти си малката ми сестричка.

— Моля те — помоли я Бони. — Пусни ръката на Аманда. Нека да си поговорим. Сигурна съм, че можем да уредим всичко.

— Ами ако не ми се говори?

— Тогава няма да говорим — съгласи се веднага Бони. — Нищо няма да си говорим.

— Просто ще изчакаме да дойде полицията, така че да можеш да си поговориш с тях? — попита Лорън.

— Нямам какво да кажа на полицията.

— Така ли? Странно. Мислех, че имаш доста да им казваш.

— Не — отвърна Бони. — Нямам нищо.

— Аз ги убих, нали знаеш — заяви спокойно Лорън. — Всичките ги убих.

Бони усети как сърцето й натежава и потъва към стомаха.

— Ти си убила майка си? — попита тя, въпреки че на въпроса вече беше отговорено.

Гласът на Лорън стана раздразнителен.

— Вината си беше нейна. Ако не беше тръгнала да рови из стаята ми, никога нямаше да намери албума с изрезки. Оттам тръгна всичко.

— Албумът е бил твой?

Лорън кимна.

— Доста добре направен, нали? Започнах да го водя от деня, когато се ожени за баща ми.

— Но защо?

Облак премина през очите на Лорън, заплашваше да завали.

— Баща ми ме обича, както знаеш. Той винаги ме е обичал. Дори и когато си отиде. Дори и когато ти се опита да ми го отнемеш.

— Лорън, скъпа. Никога не съм се опитвала да държа баща ти далеч от теб.

— Опитваше се — настоя Лорън. — Всички се опитваха. Но аз не бих им го позволила.

Бони отчаяно се мъчеше да осмисли онова, което чуваше, като в същото време не изпускаше от поглед тъничката китка на дъщеря си. Може би, ако можеше да накара Лорън да говори достатъчно дълго, тя щеше да отпусне хватката си.

— Затова ли застреля Даяна?

— Тя беше голяма работа, нали? Преструваше се, че ти е приятелка. И те мамеше зад гърба ти. Чукаше се с баща ми. Знаеш ли кога го разбрах?

— Когато баща ти се появи в Даяна ли?

— Не — поклати глава Лорън. — Бях го разбрала много преди това. Знаех го още първия път, когато със Сам отидохме там, когато и Аманда беше с нас. Знаеш ли какво откри Аманда, докато се ровеше в гардероба на Даяна? Откри всевъзможно сексапилно бельо, нали, Аманда?

Детето кимна, хипнотизирано, въпреки че явно беше объркано от посоката, който вземаше разговорът.

— Знаеш ли какво друго намери? — продължи Лорън. — Същите глупави малки шалчета, като онези, с които си беше вързала китките през нощта, в която ми беше толкова зле. Същите шалчета, с които баща ми те беше вързал за леглото, когато правехте секс.

— Мамо, защо татко те е вързал за леглото? — попита Аманда с ококорени очи.

Бони сведе поглед към пода, споменът за онази нощ изпълни главата й, като мирис на загниващ плод.

— Господи, доповръща ми се от това — каза Лорън. — Почти толкова, колкото и от арсеника.

— Сама си си дала арсеник?

— Умно, нали? Видях го веднъж в един филм. По този начин никога нямаше да заподозреш, че съм аз, дори и след като откриеш, че си била тровена. Разбира се, трябваше да го правя постепенно. Можех да ти давам по съвсем мъничко, така че всички да си помислят, че е било грип.

— Ти си сложила и змията в леглото на Аманда — по-скоро заяви, отколкото попита Бони.

— Трябваше да се увие около врата й и да я стисне лекичко, но не го направи. Не беше кой знае какво. Знаех, че ще ми се отвори и друга възможност. Непрекъснато стават злополуки с малки деца. Например, падане от колело с три колелета или от люлка. — Тя се разсмя. — Освен това ми беше забавно да те гледам как се тревожиш.

— Затова ли изсипа кръвта върху нея? За да се тревожа?

Лорън се усмихна на Аманда.

— Трябваше да я видиш, преди да я бяха измили. Страхотна картинка беше.

— Ти си изсипала кръвта върху мен — повтори възмутено Аманда, като се опита да се изскубне. — Не те харесвам повече.

— Хайде, Манди — опита се да я приласкае Лорън, като стисна още по-здраво китката й. — Не те е страх от малко кръв, нали? Мислех, че вече си голямо момиче.

— Не те харесвам повече. Ти не си добра. Не искам да ти бъда сестра. — Тя отново направи опит да се откопчи.

Лорън бързо я сложи на скута си и вдигна бръснарското ножче към гърлото и.

— Моля те, недей! — извика Бони. — Моля те, не я наранявай. Не мърдай, миличка — предупреди тя извиващото се дете.

— Да знаеш, че ти си виновна за всичко — каза Лорън на Бони.

— Аз ли?

— Трябваше да те арестуват за убийството на майка ми. Тогава щях да се преместя при баща ми и щях да се погрижа да се освободя от Аманда. Щеше да бъде доста по-просто. Нямаше да трябва да си играя на криеница и да наемам насам-натам всичките тези проклети таксита. Нямаше да се налага да карам Хейз да ми търси кръв. — Тя се разсмя. — Той е голям глупак. Мислеше си, че само си играем игрички. Дори нагласи колата ти, така че да не запали.

Сълзи започнаха да се стичат по лицето на Аманда, една се плъзна встрани, отклонена от малкия белег по протежение на бузата й.

— Не плачи сега, миличка — помоли я Бони и се зачуди няма ли някакъв начин да отклони вниманието на Лорън и да издърпа Аманда на безопасно разстояние.

— Ами Сам? — каза тя, като се опитваше да печели време. — И той ли беше замесен?

— Шегуваш ли се? Сам си мисли, че ти си най-страхотното нещо след конструкторите „Лего“. — Тя издаде нещо средно между смях и стон. — Сигурно доста се е шашардисал, когато е отишъл да си вземе парите и е видял Даяна мъртва на пода.

Аманда се въртеше неспокойно в здравата прегръдка на Лорън. Бръсначът се притисна по-силно към гърлото й. Избиха капчици кръв.

— Моля те, ти не искаш да нараниш Аманда. Не искаш наистина да нараниш Аманда. Тя е твоята по-малка сестричка.

Настъпи мълчание.

— Не искам по-малки сестрички — отсече Лорън, гласът й беше студен и твърд, като гранит на надгробен паметник. — Никога не съм искала по-малка сестричка.

Бони усети как цялото й тяло изтръпва, когато смисълът на онова, което Лорън казваше, започна да се процежда в костите й.

— За какво говориш? — попита бавно тя.

— Мисля, че знаеш.

Бони поклати глава напред-назад.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти си убила Кели? Че смъртта й не е била нещастен случай?

Лорън я погледна с невиждащи очи.

— Но ти самата си била съвсем малка тогава. Била си само на шест години, когато Кели се е удавила.

— Не се иска кой знае колко сила, за да държиш главата на едно бебе под водата — каза сухо Лорън. — Тя беше една мръвчица месо. Татко така казваше винаги, че тя просто била една мръвчица месо. — В очите на Лорън внезапно проблесна гняв. — Всичко беше както трябва, докато не се роди тя.

Бони си помисли за Джоун, за дългата й, тъжна деградация след смъртта на най-малкото й дете.

— Майка ти е знаела, че не е било нещастен случай — проумя тя.

Лорън кимна.

— Излъга, за да ме защити. Тя правеше всичко, за да ме защити.

— Но ти я уби.

— Не исках да я убивам — възпротиви се Лорън. — Но тя не ми остави друг избор. След като намери албума ми с изрезки, стана толкова подозрителна. Започна да ме следи непрекъснато. Опитах се да я убедя. Но когато откри, че пистолетът го няма, тя се паникьоса и ти се обади. Щеше да ти разкаже всичко. Точно както го бе разказала на баба ми една нощ, докато пиеха. — Тя погледна обвинително към Бони. — Ти си виновна, че баба ми е мъртва — каза тя. — Трябваше да идеш и да я откриеш. Не можеше просто да си гледаш твоята работа.

— Лорън…

— А сега баща ми ще ми се сърди. Ще си помисли, че съм лошо момиче. Отново ще си отиде.

— Баща ти няма да ходи никъде, Лорън. Той те обича. Той много те обича.

— Така ли мислиш? — попита Лорън, големите й овални очи се изпълниха със сълзи. — Винаги съм искала само това. Той да ме обича. Можеш ли да го разбереш?

Настъпи отново мълчание.

— Да — отвърна й искрено Бони. — Мога да го разбера.

Лорън избърса сълзите с опаката страна на ръката си и ги разтри надолу по бузите си.

Като малко момиченце, помисли си Бони и погледна към Аманда.

— Бони? — извика изведнъж един глас. — Бони, тук ли си?

Главата на Лорън се извърна рязко по посока на гласа и когато по стълбите се чуха стъпки, тя за миг охлаби хватката си около гърлото на Аманда. В следващия миг Аманда се изтръгна от ръцете на Лорън и претича през стаята.

— Мамо!

Бони видя как Лорън бясно рови из пазарската си торба. Пистолетът, осъзна тя, като се хвърли към чантата и сграбчи ръката й, точно когато Лорън стисна дръжката на пистолета.

Ръката на момичето се стегна, съпротивляваше се, не искаше да се предаде. Като проклетата змия, помисли си Бони, и удари китката на Лорън в пода, чу как изпука, видя как пистолетът пада от отпуснатата й ръка.

Изведнъж Джош Фриймън се оказа до нея, изрита пистолета надалеч и издърпа Бони настрани.

— Откъде пък дойде ти? — попита Бони, все още с очи приковани към Лорън, видя я как се сви на топка на пода.

— Външната врата беше широко отворена. Просто влязох вътре. Добре ли си?

— Ще се оправя — каза Бони и притвори очи с облекчение. Аманда се втурна в обятията на майка си и зарови лице във врата й.

— Мамо! Мамо!

— Сладкото ми ангелче, добре ли си? — Треперещите пръсти на Бони докоснаха капчиците кръв под брадичката на Аманда.

— Какво й е на Лорън, мамо?

— Болна е, съкровище.

— Ще се оправи ли?

Бони целуна детето по бузата.

— Не знам. — Тя отметна няколко кичура от челото на Аманда. — Ами ти? Ти как си?

— Добре. — Аманда постепенно се изтръгна от обятията на Бони и предпазливо се приближи към малкото момиче, което лежеше неподвижно на пода. Бони гледаше, сдържайки дъха си.

— Не плачи сега, Лорън — заутешава я Аманда. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Не плачи. Не плачи. — После седна до нея и започна да гали дългата й кестенява коса, докато не пристигна полицията.

* * *

Род я чакаше в кабинета на капитан Махони и скочи на крака веднага, щом я видя. Столът, на който бе седял, се прекатури на пода.

— Бони, добре ли си?

Бони затвори вратата зад себе си.

— Добре съм.

Той пристъпи към нея, спря, когато видя, че тялото й се стегна.

— А Аманда?

— Уплашена е, объркана е. Но мисля, че ще се оправи. Ще я заведа при доктор Грийнспун следващата седмица.

— Доктор Грийнспун ли?

— Стари приятели сме — отвърна Бони, без да си прави труда да обяснява. — Изглеждаш изтощен.

— Беше ужасен ден — каза той и се опита да се усмихне.

— Отведоха Лорън в болницата за наблюдение — съобщи му Бони. — Трябва да отидеш там възможно най-бързо.

Род изглеждаше поразен.

— Господи, Бони. Не знам дали съм в състояние да го направя. Не мисля, че мога да се изправя лице в лице с нея.

— Трябва — заяви уверено Бони. — Тя ти е дъщеря и има нужда от теб.

Род не отвърна нищо в продължение на няколко секунди.

— Ти ще дойдеш ли с мен? — попита той най-накрая.

Бони се вгледа в дълбоките кафяви очи на съпруга си, потърси някаква следа от мъжа, който някога си беше мислила, че познава. Но видя само лицето на един съвсем непознат, хубав мъж, чиято прошарена коса го правеше да изглежда странно по-млад, отколкото в действителност беше — дори и сега, въпреки всичко, което се бе случило.

— Не — отвърна просто тя.

Той сведе очи към пода.

— И какво ще стане сега?

— Ще съм ти благодарна, ако си изнесеш нещата от къщата до края на следващата седмица — отвърна му тя.

Род кимна в знак на съгласие.

— Щом искаш.

— Трябва да вляза в болница за ден-два — продължи тя. — Уредих Аманда да остане при баща ми. Ник ще я закара там след няколко минути. Ще отида при тях, веднага щом доктор Клайн ми каже, че всичко е наред.

— Бони…

— Сам ще остане да преспи при Джош Фриймън. Можеш да поговориш с него утре сутринта, заедно да решите какво смяташ, че трябва да прави.

— Господи, Бони, знаеш, че не мога да се грижа за него…

— Вече му казах, че ние с Аманда ще се радваме, ако остане при нас — отвърна Бони.

— Мисля, че вероятно така би било най-добре — съгласи се бързо Род.

Бони тъжно се усмихна.

— Да, и аз така мисля. — Тя се обърна да си върви.

— Бони…

Бони спря, зачака, като сдържаше дъха си.

— Мога ли да те закарам до болницата?

С ъгълчето на очите си Бони видя, че Джош Фриймън я чака до вратата на участъка. Чувствам, че имаш нужда от приятел, беше й казал веднъж той.

— Не, благодаря ти — каза тя на Род. — Един приятел ще ме закара.