Джой Филдинг
Не плачи сега (17)

Седемнайсета глава

Когато Бони си стигна у дома, на алеята отпред беше паркирана една непозната черна кола.

— Сега пък какво? — попита тя, като надзърна през предното стъкло на колата и се зачуди дали Лорън си нямаше компания. Само дето Лорън май изобщо нямаше никакви приятели и се бе чувствала доста зле последните няколко дни, така че беше твърде съмнително да е решила да покани някой да намине да я види. Може би е извикала лекар, помисли си Бони, като ускори ход и понечи да отключи.

Миризмата я удари още щом отвори вратата. Наситена, пикантна, изпълнена с екзотични подправки.

— Хей? — извика тя. Някой готвеше ли нещо?

— В кухнята сме — извика й Лорън.

Звучеше доста добре и доста весела, помисли си Бони, като се почуди какво ли ставаше.

— Лорън? Чия е колата на алеята?

Той беше застанал пред печката, приведен над една голяма тенджера, с гръб към нея, стройните му бедра бяха очертани в чифт опънати джинси, русата му коса се спускаше напред, в дясната си ръка държеше голяма дървена лъжица. Дори преди още да се бе обърнал, Бони можеше да види лицето му, да усети дяволитата му усмивка.

— Какво търсиш тук? — попита тя толкова тихо, че не беше сигурна дали изобщо го произнесе на глас.

Той се завъртя на петите на кафявите си кожени ботуши и бавно извърна глава към нея.

— Мислех си, че искаш да ме видиш — отвърна й той — и реших, че е крайно време да посетя по-голямата си сестра.

Бони бе прекалено сащисана, за да каже нещо. Никълъс Лонерган, загорял, в блестяща форма и невъзмутим, както винаги, вдигна дървената лъжица към устните си и близна яркочервения сос, стискаше я така, сякаш бе фунийка със сладолед. Погледът на Бони се премести към Лорън, която седеше на кухненската маса, облечена в бебешкосиния си халат. Цветът на кожата й се бе нормализирал, очите й сновяха разтревожено между Бони и брат й, сякаш наблюдаваше турнир от Уимбълдън.

— Не разбирам — каза Бони на Лорън, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Той е дошъл и ти просто си го пуснала?

— Той ти е брат. Не мислех, че ще имаш нещо против.

— Откъде знаеш, че ми е брат? — попита Бони, гласът й се повиши. — Можеше да е всеки?

— Познах го по снимките в албума с изрезки на майка ми — изстреля отбранително в отговор Лорън.

— Дами, дами — намеси се Ник с вбесяващо спокойствие. — Бъдете така добри и не се карайте заради мен, моля ви.

Бони затвори очи, усети как тялото й се олюлява. Нека да е лош сън, помоли се тя. Нека да отворя очи и да не видя никого.

— Съжалявам, ако съм направила нещо лошо — казваше Лорън, думите й се врязаха в крайчетата на мечтата на Бони. — Той ти е брат. Може и да е направил грешка, но си е върнал дължимото към обществото.

— Точно така — съгласи се Ник, гласът му се промъкна в главата й и я принуди да отвори очи. — И едно от нещата, които научих в дранголника, е как се готви. И никой, ама като казвам никой, значи никой не прави по-жесток сос за спагети от искрено твоят брат.

— Жесток е точната дума — отвърна Бони.

Ник се усмихна, разкривайки нащърбения си преден зъб — беше му останал от едно сбиване, едва бе навлязъл в пубертета. Кораво момче, дори и тогава, спомни си Бони.

— Хайде, Бони, отпусни се. Седни, вдигни си краката, наслади се на малко изтънчена кухня…

— Мирише чудесно — каза Лорън.

— Както виждам, вече си по-добре — отбеляза Бони.

Лорън кимна.

— Събудих се към десет и се почувствах добре. Много по-добре.

— Е, това поне е хубаво — отвърна Бони, като избягваше да среща погледа на брат си и се опитваше да реши как да третира присъствието му в дома й.

— Ник дойде преди около час. Направи ми чаша чай. — Лорън вдигна празната си чаша като доказателство.

— Искаш ли и ти една? — попита Ник.

— Какво точно си мислиш, че правиш, Ник? — попита Бони, без да обръща внимание на предложението му, неспособна да се владее повече. — Какво търсиш в кухнята ми?

— Приготвям ти вечерята — отвърна спокойно Ник.

— Нямам нужда да ми приготвяш вечерята.

— Исках да направя нещо за теб.

— Мисля, че вече достатъчно си направил.

— Станалото — станало — каза Ник след кратка пауза. — Не мога да променя миналото.

— Ник ми разправяше какво било да си в затвора — обади се Лорън.

Бони не отвърна нищо, съсредоточи се върху лицето на брат си, все още можеше да различи малкото момче, което се криеше зад мъжките черти. Той имаше интересно лице, дори и като дете. От онзи тип лица, които непрекъснато се променят, тласкани от настроения и обстоятелства, един миг миловидни, на следващия безмилостни и цинични. Очи на любовник и усмивка на убиец. Завладян от дявола, както казваше майка й.

— Добре изглеждаш — отстъпи накрая Бони.

— Благодаря. Ти също.

Бони се облегна на кухненския плот, признателна за опората.

— Разбрах, че си си намерил работа.

— Да. Сега съм в туризма. Където и да поискаш да отидеш, само ми се обади. Ще ти уредя най-добрата сделка в целия град.

— Ще го запомня.

— Баща ми заминава за Флорида в края на седмицата — каза Лорън, без никой да я пита. — С Марла Брензей.

— Така ли — беше повече коментар, отколкото въпрос.

— Има някаква конференция в Маями — продължи Лорън. — Няма да го има почти цяла седмица.

Бони погледна към Лорън, за да я накара да млъкне. Какво му ставаше на това момиче? Не бе обелила и две думи от смъртта на майка си, а сега не можеше да й се затвори устата.

— Мислиш ли, че е разумно да оставяш съпруга си да се шляе по Маями с такива като Марла Брензей? — попита Ник, явно се забавляваше от факта, че Бони се чувстваше неловко. — Тя е една доста секси на вид жена.

Ако ти харесват покривки на една кука, понечи да му отговори Бони, но се отказа. Сега не беше нито времето, нито мястото да спори с брат си за нещо толкова незначително и неуместно. Имаше други много по-важни неща, за които трябваше да говорят, жизненоважни въпроси, които чакаха отговорите си. Какви точно са били взаимоотношенията ти с Джоун Уилър? Какво търси името ти в тефтерчето й с телефони? Къде беше в деня на убийството? Ти ли я уби? Какво правеше, като се спотайваше в училищния двор часове, преди някой да излее кофа кръв върху главата на невинното ми дете? Възможно ли е ти да си този някой? Какво търсиш отново в живота ми?

Но как изобщо би могла да попита нещо за Джоун, докато Лорън седи тук? Как би могла да иска отговори за дъщеря си, когато Пам Голденбърг щеше да я доведе у дома всеки миг? Как можеше изобщо да навлиза в което и да е от тези неща сега, когато Даяна щеше да идва на вечеря?

— Господи! — промърмори тя. Съвсем бе забравила за Даяна. Не беше напазарувала, нямаше нищо приготвено, не беше предупредила Род за идването й.

— Какво има? — попита Ник.

— Колко сос за спагети си направил? — поинтересува се Бони.

— Достатъчно за целия квартал — дойде незабавният му отговор.

— Добре — отвърна Бони, с очи, приковани на прозореца към улицата. Червеният мерцедес на Джоун спря на алеята и Сам и Хейз се понесоха нагоре към къщата. — Изглежда наистина ще имаме нужда от него.

* * *

— Ще ми кажеш ли какво става тук? — попита Род тихо, като се притисна отстрани до Бони, забелязвайки, че гостната бе пълна с хора. Даяна, много красива в белия си пуловер и черните панталони, държеше Аманда в скута си и й четеше приказка, Сам също беше до тях на зеленото канапе и надвесен гледаше и може би дори слушаше. Лорън седеше в едно от двете кресла на кораловобели райета, Хейз се крепеше едва-едва на облегалката му, като от време на време се навеждаше да й прошепне нещо на ухото. Ник временно се бе върнал обратно в кухнята за довършителните приготовления към — обявените от самия него — прочути спагети.

— Ник вече беше тук, когато аз се прибрах — обясни Бони, като се преструваше, че се чеше по носа и говореше зад ръката си. — Вече бе започнал да приготвя вечерята. После Сам доведе Хейз и попита дали може да остане, а аз пък бях забравила, че съм поканила Даяна…

— Как издържаш?

— Изненадващо добре — призна си Бони. — Всъщност, дори ми е приятно. Хубаво е къщата ти да е пълна с хора, а и те всички изглежда се отпускат, явно наистина си прекарват добре. А ти как си?

Род се наведе и я целуна по връхчето на носа.

— Ами, не е точно спокойната вечер насаме със съпругата ми, на която се надявах, но предполагам, че ще мога да се справя.

Бони кимна. Тези дни се бе научила да не разчита на каквото и да е. Явно нищо не ставаше по начина, по който трябваше да стане. Не можеше да предвиди постъпките на никого. Брат й, например, златното момче, от което се очакваха велики неща, но което вместо това напусна колежа, за да се скита безцелно из страната, погълнат от престъпния живот, появяващ се единствено, когато му свършеха парите и свършил накрая в затвора. Какво правеше той, като стоеше над топлата печка в кухнята и щастливо приготвяше вечеря за осем? И Хейз, чието невъздържано държание редовно пречеше на преподаването й, едно момче, чиито татуирани ръце гневно излагаха на показ антиобщественото му поведение, който я беше заплашвал и бе избягал от последните й няколко часа — явно не виждаше нищо странно в това да се самопокани на вечеря.

И на нея й е приятно, учуди се Бони, като потупа Род по лакътя и се запъти към кухнята. Реши, че може би сега е моментът да се отдели за няколко минути насаме с Ник.

Той режеше лук, когато тя се приближи, ножът в ръката му се движеше с нехайна точност.

— Не се приближавай много — предупреди той, без дори да си направи труда да се извърне, сякаш я бе очаквал. — Ще те разплаче.

Сигурно, каза си Бони, като реши, че лукът представлява сполучлива метафора за последните няколко седмици от живота й. Тя продължаваше да бели люспи, само за да открие още люспи скрити вътре. Колкото повече тайни обелваше, толкова повече тайни оставаха, запазвайки тайната, заровена в сърцевината му. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова повече смъдеше лука, толкова по-голяма беше вероятността да я разплаче.

— Колко добре си познавал Джоун? — попита Бони, без излишни предисловия.

— Не това искаш да ме питаш, нали? — отвърна Ник, докато разпръскваше късчетата лук в соса и го разбъркваше.

— Така ли?

— Искаш да знаеш дали аз съм я убил — отвърна той, все още с гръб към нея.

— Ти ли я уби?

— Не. — Той се извъртя и се усмихна. — Виждаш ли колко лесно беше?

— Каква е връзката, Ник? Какво правеха името ти и телефона ти в тефтерчето на Джоун?

— Обадих й се преди известно време — призна Ник след кратко мълчание. — Помолих я да ми потърси къща. Няма да остана завинаги при стареца, както се сещаш.

Бони поклати глава, не му вярваше.

— Искаш да ми кажеш, че си си търсел къща, и че случайно си избрал бившата съпруга на мъжа ми като посредник? Сериозно ли това искаш да ми кажеш? Че е било чиста случайност?

— Разбира се, че не е било случайност — леко нетърпение се прокрадна в гласа на Ник. — Знаех коя е Джоун, когато й се обадих. Може да съм си мислел, че ще е забавно. Може би съм знаел, че ще стигне до теб. Или пък просто съм искал да разбера как я караш.

— Имаше и по-лесни начини да разбереш как я карам.

— Даде съвсем ясно да се разбере, че не искаш да имаш нищо общо с мен — напомни й Ник.

— С право — отвърна Бони.

— Още ли се сърдиш, че майка те изключи от завещанието си? — попита той рязко.

В очите на Бони веднага бликнаха сълзи. Не плачи сега, каза си тя.

— Тя не ме е изключила…

— Не беше мое дело, Бони. Нямам нищо общо със станалото тогава.

— Не, ти никога не си виновен, нали, Ник? Ти си само един невинен случаен наблюдател, който попада от една беда в друга. — Бони избърса сълзите с опакото на ръката си. По дяволите, защо винаги трябваше да плаче, когато се развълнуваше?

— Казах ти да не се приближаваш много. — Ник извади една кърпичка от джоба на джинсите си и й я подаде.

Неохотно, Бони я взе, избърса си очите и си издуха носа.

— Все пак, какво би правила ти с къщата? — попита Ник. — Нямаше търпение да се махнеш от нея. Скапваше си задника да вземеш добра диплома, работеше на половин ден, издържаше се сама в колежа, искаше да ни държиш на възможно най-голямо разстояние от себе си…

— Това не е вярно.

— Така ли? — Той се огледа из кухнята. — И успя. Искам да кажа, погледни всичко, което имаш тук. Хубав дом, добра кариера, преуспяващ съпруг, красиво малко момиченце.

— Стой далече от нея, Ник.

— Мисля, че тя ме харесва.

— Сериозно ти говоря, Ник.

— И аз. Наистина си мисля, че хлътна по мен. Представи си, та тя дори не знаеше, че имала един чичо Ник. Как не те е срам, Бони. Как мислиш, че мама би се почувствала от това?

— Нямаш никакво право да…

— Никакво право да какво? Да говоря за мъртвите? Тя беше и моя майка.

— Ти си виновен, че тя умря — каза тихо Бони.

Ъгълчетата на устата на Ник се извиха в тъжна малка полуусмивка.

— И за това ли ще ме виниш? — попита той.

Красивото лице на Даяна изведнъж изникна на кухненската врата, тъмната й коса се спускаше свободно по раменете й.

— Какво мога аз да помогна? — попита тя, очите й бяха сини като водата на Карибско море.

— Можеш да се отпуснеш и да накараш Род да ти налее още едно — отвърна й Бони, бършейки все още очите си с кърпичката. — От лука е — обясни тя.

— Ужасен е. — Даяна пристъпи напред, взе кърпичката от ръката на Бони и внимателно попи размазалия се тук-там грим. — Така е по-добре. Сега си идеална. Тоалетът ти е страхотен.

Бони погледна надолу към костюма си на зелени и бели квадратчета, цял ден бе ходила с него.

— Изглеждам ужасно. Но ти благодаря за лъжата.

— Хей, аз съм адвокат и никога не лъжа.

— Ти си адвокат? — попита Ник. — Каква ти е специалността?

— Главно корпоративно и търговско право.

— Точно каквото ми трябва — каза Ник небрежно. — Опитвам се да скалъпя няколко сделки. Мислиш ли, че това може да те заинтересува?

— Зависи от сделките.

— Защо да не ти се обадя, когато нещата ми се поизбистрят в главата?

— Защо не си гледаш работата в момента — Бони посочи соса за спагети, който беше заврял.

— Права си — отвърна Ник и вдиша благоуханния аромат. — Дами — каза той, като се поклони ниско от кръста надолу, — мисля, че вечерята е готова.

* * *

— Е, откога значи вие двете сте приятелки? — попита Ник Даяна, като кимна към Бони. Бяха се подредили около масата — Род на единия край, децата му от двете страни, Бони — на другия, Аманда отляво, Даяна отдясно, Ник и Хейз сгъчкани по средата. Стаята беше малка, по-дълга, отколкото широка, с прасковенорозови стени, в тон с пъпките-рози, които Даяна бе донесла и които Бони бе поставила по средата на чамовата маса.

— Съпрузите ни известно време работеха заедно. А и аз живея на две крачки — отвърна Даяна. — Това е страшно вкусно, между другото. — Тя натопи франзелата си в соса.

— Има още много — отвърна Ник. — Ще се радвам да ти досипя.

— Дай ми една минутка.

— Живееш на две крачки ли? — попита Сам, интересът му явно бе събуден. Цяла вечер той почти не беше свалил очи от Даяна.

— На улица „Браун“ №128 — отвърна Даяна. — Но сега съм тук само в събота и неделя, а понякога дори и тогава не съм. Имам апартамент в града, по-лесно е и по-удобно да си стоиш където си, още повече сега, когато отново съм сама.

— Можеше да оставиш къщата на Грег — напомни й Род.

— Защо? — попита Даяна. — Къщата си беше моя.

— О, да, точно така. Част от споразумението по развода със съпруг номер едно.

— Два пъти ли си била омъжвана? — попита Лорън.

— Бракът явно не ми понася.

— Не знам дали е така — заяде се Род. — Бих казал, че доста добре ти се отрази.

Даяна бутна вече празната си чиния към Ник и вдигна салфетката към сочните си устни.

— Бих искала още малко от тези невероятни спагети, Ник, ако нямаш нищо против.

Ник моментално скочи на крака.

— Още някой желаещ?

— И аз ще хапна още малко — призна си тихичко Бони, като подаде чинията си на Ник и се опита да не забелязва самодоволната му усмивка.

— Аз също — обади се Лорън и тръгна след него към кухнята.

— Значи живееш сама? — попита Сам Даяна.

— Да, и много ми харесва — отвърна му Даяна. — Никой, на когото да даваш обяснения, никой, за когото да се грижиш, никой, след когото да чистиш. Лягам си, когато си поискам, ям, когато си поискам, правя, каквото си поискам. Не, че от време на време не ми липсва мъжко присъствие — поясни тя. — Винаги има нещо из къщата, което трябва да се поправя. Неща, които си искат мъжка ръка. — Тя се усмихна на Сам.

— Аз съм много добър в поправянето на разни неща — отвърна Сам, очите му искряха.

— Така ли?

— Да, мога да разглобя каквото и да е и после отново да го сглобя.

— Сам наистина го бива с ръцете — отвърна Хейз с подигравателна усмивка.

— Ами, тогава можем да измислим нещо — отвърна Даяна. — Имам няколко шкафчета, на които вратите едва се крепят и се къпя на тъмно от месеци наред, защото не мога да измисля как да сменя електрическата крушка.

— Взимането на душ на тъмно звучи доста възбуждащо — каза Хейз.

— Не и когато си сам.

— Можем да поправим това — отвърна Хейз.

Бони се въртеше смутено на мястото си и се чудеше дали няма начин да ритне Даяна под масата, да я накара да смени темата на разговора. Флиртуването беше в кръвта на Даяна и тя беше истински магнит за мъжете, независимо от възрастта. А Хейз можеше умишлено да извърти дори и най-невинната забележка.

— Ще се радвам да огледам на светло — каза Сам. — Да видя какво мога да направя.

— Това би било страхотно — отвърна Даяна. — Ще ти платя, разбира се.

— Не е необходимо.

— Настоявам.

Сам повдигна рамене.

— Добре. Кога би искала да намина?

— Какво ще кажеш за утре?

— Какво ще кажеш за неделя? — попита вместо това Сам, точно когато Лорън се върна в стаята с две чинии спагети. Ник вървеше точно след нея — с още две. — Имах намерение да посетя баба си утре. — Той се размърда сконфузено на стола си.

— Неделя става — отвърна Даяна.

— Ще ходиш при баба Лангър? — попита Лорън, в гласа й се четеше изумление.

— Мислех си да отида.

— Защо? Искам да кажа, тя вероятно дори няма да разбере, че си там.

— Може и да разбере. — Сам сведе поглед надолу в скута си, явно се чувстваше неловко от този разговор.

— Коя е баба Лангър? — попита Ник.

— Майката на майка ми — отвърна Лорън, очите й се засенчиха от внезапен прилив на сълзи. — Тя е в мелроузския център за душевноболни в Съдбъри. Нали така каза, Бони?

Бони кимна, изненадана както от заявеното от Сам, така и от факта, че Лорън й бе задала въпрос директно.

— Може би и аз трябва да дойда — прошепна Лорън.

— Защо аз да не ви заведа дотам, а, деца? — предложи Бони, мълчаливо подготвяйки цял списък причини, с които да обори възраженията, които знаеше, че ще последват — знам пътя; ходих там вече; може би ще ви е по-лесно с възрастен човек — изненада се, че не последваха такива.

— Бабите и дядовците са чудесно нещо — каза Ник.

— Живея при баба си и при дядо си — отвърна Хейз. — Истинска мъка е.

Ник се наведе през масата към Аманда.

— Знаеше ли, че имаш дядо, Манди?

Аманда кимна, руси къдрици се разлюляха около пухкавите й бузки, лунички от сос за спагети бяха нашарили брадичката й.

— Дядо Питър и баба Сали. Те живеят в Ню Джърси — отвърна гордо тя.

— Не родителите на баща ти — поправи я Ник. — Говоря за таткото на майка ти.

— Ник… — предупреди го Бони.

— Ти никога не си го виждала — продължи Ник, — но той не живее много далеч оттук и жена му прави най-хубавите ябълкови сладкиши в целия свят. Обичаш ли сладкиш с ябълки, Манди?

Аманда кимна възторжено.

— Готин е!

— Готин?!

— Нали Сам винаги така казва.

— Готин, Аманда — отвърна Сам и се разсмя. — Дай пет. — Той протегна дланта си към Аманда. Аманда се разкикоти и я шляпна с нейната.

Бони се разсмя на висок глас, като се учуди колко лесно само се разбираха.

— Може би ти ще можеш да убедиш майка си да те заведе да видиш някой ден дядо си — додаде Ник. — Знам, че на него много му се иска да те види.

Бони изпусна вилицата, бутна настрани чинията си, допълнителната й порция остана недокосната.

— По-добре да сложа кафето — каза тя.

* * *

Туфи от бледорозови божури се протягаха към нея, докато Бони си проправяше път към каменната алея на мелроузския център за душевноболни. Само дето това не беше мелроузския център за душевноболни, осъзна тя, докато се въртеше в леглото, усещането, че сънува, бавно се спусна над съзнанието й, подобно на мрежа за комари. Тя се опита да се събуди, да се отдръпне от централния вход, но вратата вече се отваряше. Беше прекалено късно. Не й оставаше нищо друго, освен да прекрачи прага.

— Добре дошла у дома — каза Ник, който я наблюдаваше от горната площадка на стълбите.

— Какво правиш тук? — попита Бони.

— Живея тук — отвърна той. — Тук си, за да видиш майка ли?

— Каза, че искала да говори с мен — отвърна Бони, като се наведе да помирише цветята на тапетите.

— Качвай се.

Не отивай, прошепна й едно тъничко гласче, когато Бони се извърна на възглавницата.

Бони се заизкачва по стълбите, пръстите й се движеха по стената, отстрани, преминаваха от цвят на цвят като пчела, която събира цветен прашец. Тя достигна до площадката горе и спря. Вратата към стаята на майка й стоеше широко отворена пред нея.

Не влизай вътре, предупреждаваше тъничкото гласче. Събуди се. Събуди се.

Бони бавно се приближи до вратата, видя забулената фигура на жена, която седи на леглото, лицето й беше обвито в сенки. Изведнъж Аманда се появи до нея и задърпа ръката й.

— Мамо, мамо — викаше тя. — Влизай. Имаме си празненство.

Детето измъкна една голяма островърха хартиена шапка и я вдигна над главата си. Изведнъж шурна кръв и намокри косата на Аманда, покри раменете и лицето й.

— Не — изстена Бони, мятайки се в леглото си.

— Това е само сос от спагети — разкикоти се Аманда, късчета спагети се извиваха през косата й, подобно на малки змийчета.

— Опитай — каза Ник и тикна голяма дървена лъжица към устата й.

— Прекалено много лук — отвърна Бони, като преглътна, стомахът й веднага се сви.

— Бони — извика слабо майка й от леглото. — Бони, помогни ми. Не се чувствам много добре.

— Прекалила си с ябълковия сладкиш — отвърна й Бони. — Трябва да извикаме доктор Грийнспун да те прегледа.

Приближи се към леглото и се опита да различи лицето на майка си от сенките. Стомахът й отново се обърна. Тя се присви надве и извика.

— Бони, какво става? — извика Ник с гласа на Род, после отново някъде до нея. — Бони, Бони, какво става? Бони, събуди се.

Майка й се размърда в леглото си, лицето й бавно изплува от сенките.

Бони се напрегна да я види, протегна се към леглото, сърцето й биеше лудо, в стомаха я пробождаха спазми. Болката я събуди и се усили, когато отвори очи, и тя осъзна, че вече не сънува. В следващия миг беше на колене в банята и повръщаше в тоалетната. Род бе до нея и отмахваше косата от лицето й:

— Всичко е наред — казваше той по-късно, докато седеше до нея на покрития с плочки под и държеше ръцете й, като нежно я полюшваше напред-назад; горе-долу по същия начин, по който тя беше държала Лорън само преди няколко дни. — Всичко е наред. Вече си добре.

— Господи — простена Бони. — Какво беше това?

— Сигурно си хванала нещо вирусно, също както и Лорън — отвърна той.

— Аз никога не боледувам — възпротиви се Бони.

— И на най-добрите се случва.

— Не — отвърна Бони, като остави Род да я вдигне на крака и да я отведе обратно в спалнята. — Това е само един лош сън. На сутринта няма да ми има нищо.

— Поспи сега — отвърна Род, като сложи Бони да си легне и я целуна по челото.

— Просто един лош сън — повтори Бони, очите й се затвориха веднага, щом главата й докосна възглавницата. — Утре сутрин няма да ми има нищо.