Джой Филдинг
Дълбокият край (4)

Четвърта глава

Момичетата още спяха — или се преструваха, че спят — когато Джоун излезе от къщи, малко преди дванайсет на следващата сутрин. Беше уморена, очите й бяха подпухнали от комбинацията сълзи и недоспиване. Тя ги разтърка, чувайки как майка й казва, че това само ще ги възпали още повече. Какво би ми казала сега, мамо? — попита тя безоблачното небе, докато преминаваше от своята морава към моравата на Ив. Изпъни рамене, прибери корема! — чу да й отговаря майка й и се усмихна. Отговорът на майка й за всичко.

Ти винаги си харесвала Пол, продължи наум Джоун, като усещаше присъствието на майка си до себе си, докато се качваше по стъпалата към външната врата на Ив. Какво да не му харесваш? — отвърна й простичко майка й. Умно, хубаво момче, от добро семейство, иска да стане адвокат, обича дъщеря ми…

Обичаше, повтори си Джоун наум. Какво правиш, мамо — попита тя, като почука на вратата на Ив, — когато някой изведнъж престане да те обича?

Никой не й отвори. Джоун почука отново, после натисна звънеца. Звънът му я накара да си спомни телефонния звън посред нощ. Беше ли звънял, или тя бе сънувала? И какъв ли болен ум се кефеше, като звънеше на хората в малките часове и ги стряскаше почти до смърт? Тя се бе мятала и въртяла през останалата част от нощта, не можеше да си намери удобно място, без тялото на Пол да й служи за ориентир. Нуждаеше се от всичкия сън, който можеше да си осигури, ако искаше да се справи през следващите няколко дни без да се срине, ако искаше да запази външно спокойствие пред дъщерите си. Не се тревожете, милички, всичко ще се оправи.

Междувременно имаше нужда да поговори с Ив. Ив щеше да подреди всичко в подходящата перспектива. Щеше да помогне на Джоун да разбере гледната точка на Пол. „Всяка история винаги има две страни — можеше да чуе как заявява Ив. — Твоята — и на оня лайнар!“ Ив щеше да я разведри или ако не успееше, поне можеха да си поплачат заедно. Къде ли беше тя? Защо не отваряше вратата?

Съпругът на Ив, Брайън, се появи точно когато Джоун се канеше да се откаже и да се прибере у дома. Висок мъж, който винаги изглеждаше някак неловко от естественото си, внушително излъчване, той имаше изненадващо благи очи, които не издаваха с нищо ежедневните ужаси, на които работата му редовно го излагаше. Идеалното лице за полицай, помисли си Джоун, докато Брайън Стенли, който изглеждаше точно на четирийсет и пет, на толкова на колкото си беше, усмихвайки й се, но явно разтревожен, я пусна да влезе. По принцип не говореше много, но днес каза дори още по-малко от обикновено:

— Ти ще я вразумиш — промълви той, като направи знак, че жена му е в кухнята.

Джоун прекоси преддверието на къщата, която представляваше огледален образ на нейната. Откри Ив да седи до кухненската маса, с чаша кафе на коленете си. Нещо не беше наред, усети Джоун, още щом видя приятелката си. (Кое не е на мястото си в картинката? — чу тя да отеква далече в съзнанието й.)

— Какво става? — попита Джоун, като осъзна, че приятелката й още е по халат и че обикновено изрядната й коса не е сресана.

— Нищо — отвърна й Ив и дори не направи опит да прикрие раздразнението си. — Много шум за нищо.

— Как не, за нищо — сопна се майката на Ив, като изникна изневиделица, за да тикне насила термометър в устата на дъщеря си.

— Здравейте, г-жо Камерън — поздрави Джоун, изненадана да види жената, чиято червеникаво-русолява коса бе станала с няколко нюанса по-светла, откакто за последно си я спомняше. Тя се почуди какво търси майката на Ив тук. — Какво става?

— Става това — повтори жената, — че снощи дъщеря ми е припаднала и е трябвало спешно да бъде откарана в болница.

— Какво!

Ив рязко измъкна термометъра от устата си.

— Не съм припадала. Нищо ми няма.

— Пъхни термометъра обратно в устата си — заповяда майка й, сякаш Ив беше някое четиригодишно дете. Ив погледна умоляващо към тавана, но направи така, както майка й бе наредила. — Не си имала болки снощи и не си си тръгнала от тържеството? Брайън не те е водил в отделението за спешна помощ в Университетската болница на Норт Шор? И той изобщо не ми се обади рано сутринта и не ме помоли да се грижа за теб, защото трябва да излезе, така ли?

— Имах известни болки — поправи я Ив, като отново извади термометъра изпод езика си — и вие всички прекалено драматизирате.

— Какви болки? — попита Джоун, временно забравила за собствените си проблеми.

— Просто няколко леки пробождания в гърдите. — Ив посочи точното място с връхчето на термометъра. — Имам ги вече от няколко седмици.

— Просто няколко леки пробождания — повтори невярващо майка й. — Казвала ли ти е, че болката е била толкова силна, че не се е издържала? — попита тя Джоун.

— Ти там ли беше? — рязко я сряза Ив.

— Някой ще ми каже ли какво става? — примоли се Джоун, като си припомни безбройните подобни сцени, на които бе ставала свидетел през юношеството си. Тя се почувства пренесена назад във времето и независимо от факта, че Ив сега се извисяваше над дребната дундеста фигура на майка си, те и двете си оставаха все същите, тираничната майка, изправена срещу непокорната си дъщеря.

Брайън се обади от вратата:

— Бяхме на гости в къщата на един от моя отдел…

— Казах ти за това — прекъсна го Ив.

— На теб ти казва всичко — добави мигновено майка й. — Да не мислиш, че на мен ми казва нещо?

— Майко!

— Вижте, дами, трябва да тръгвам. Вече закъснях. — Гласът на Брайън бе попреминал точката на раздразнение. — Фактите са, че Ив почувства спазъм в гърдите около полунощ и понеже болката стана непоносима, аз я откарах до болницата.

— Където ми направиха някакви изследвания и решиха, че всичко е наред — заяви Ив.

— Където й направиха електрокардиограма и каквото там още ти правят, когато си мислят, че си имал сърдечен пристъп… — опита се да продължи Брайън.

— И откриха, че не съм имала.

— И я посъветваха да си направи допълнителни изследвания през седмицата.

— За какво? — попита разтревожено Джоун.

— Язва, жлъчка, от тоя сорт — отвърна Брайън. — Но тя отказва да отиде.

— Беше малко стомашно разстройство, за бога. Няма да се подлагам на серия неприятни изследвания, само за да може някой доктор да получи безсъмнено много необходим опит за моя сметка. Много благодаря, нагледала съм се на болници.

— Опитай се да я вразумиш — повтори Брайън. — Трябва да тръгвам. — Той целуна окуражително жена си по главата, жест, който предизвика леко пробождане в областта на сърцето на самата Джоун и опасност от сълзи в очите й. Преди още да са се оформили, Джоун се извърна и бързо избърса лице с дланта на ръката си. Сега явно не беше моментът да съобщава за внезапното напускане на Пол.

Трите жени изчакаха мълчаливо Брайън да затвори вратата след себе си. Когато Ив понечи да проговори, майка й автоматично натика термометъра обратно в устата й.

— За бога, няма ли да престанеш да го правиш! — възкликна Ив и ядосано запрати термометъра на пода, виждайки как изящно се разпилява на малки парченца и как живакът се разпръсва върху плочките и мигновено образува купчинки от малки сиви капчици.

— Ти никога никой не слушаш. — Майка й събра счупените стъкла и вещо изгреба топчиците живак с една салфетка. — Това ти е бил проблемът винаги и докъде води всичко? — Тя размаха счупения термометър пред лицето на дъщеря си.

— Майко, върви си вкъщи — каза спокойно Ив, но смехът в гласа й се превърна във внезапен болезнен стон, тялото й се сви и тя се притисна към кухненската маса.

— Какво има? — в един глас извикаха Джоун и майката на Ив и двете жени мигновено се озоваха до нея.

— Къде те боли? — попита майка й, гласът й беше тих, а ръцете й трепереха.

— Нищо ми няма вече. Болката премина. — Ив изправи рамене и се облегна назад на стола си. — Престани да се тревожиш, не беше толкова зле.

— Напротив, зле беше. Я се погледни — бяла си като платно.

— Винаги съм си бяла като платно. Та нали самата ти непрекъснато ми повтаряш да нося повече грим.

— Може би трябва наистина да идеш на лекар — настоя Джоун, като се опита да звучи непринудено. — Какво толкова ще ти навреди да си направиш още няколко изследвания?

Очите на Ив се преместиха от майка й към нейната най-стара и най-близка приятелка.

— Добре — съгласи се тя след продължителна пауза.

— Естествено — нахвърли се майка й. — Заради нея ще идеш. Когато обаче аз те помоля, какъв отговор получавам?

— Казах, че ще отида, майко. Нали това искаше?

Госпожа Камерън мигновено насочи вниманието си към Джоун.

— Как са дъщерите ти? — попита тя, като внезапно промени темата на разговора и почти успя да прозвучи така, сякаш наистина я интересуваше.

— Добри деца са — усмихна се Джоун. — Също като Ив.

Ив се разсмя. Майка й обаче не.

— Естествено, поддържате се една друга, както винаги. Ти ми кажи — не съм ли права да се тревожа, когато дъщеря ми е била откарана по спешност в болницата от съпруга й, който, както всички знаем, не е точно паникьор? Ако трябва да сме честни, той дори не обръща достатъчно внимание на Ив.

— Майко…

— Да, знам, не е моя работа. Дъщерите ти казват ли ти, че нещата, които ги засягат, не са твоя работа?

— Г-жо Камерън — започна Джоун, — ако това ще ви поуспокои, аз лично ще заведа Ив на лекар. — Тя се извърна обратно към Ив. — За кога си си записала час?

— За петък сутринта — смигна й тя. — Та да не пропуснем урока си по тенис.

— Тенис, а — изсмя се майка й. — Прекалено скоро е след аборта, за да играеш тенис. Най-вероятно това е предизвикало болките в гърдите.

— О, нека не започваме отново — помоли я Ив. — Абортът беше преди шест месеца, а аз съм имала един-единствен урок по тенис вчера следобед. Не беше дори самостоятелен урок, за бога. Не вярвам да съм се пренатоварила.

— Работиш прекалено много, взимаш прекалено много допълнителни часове, нагърбваш се с прекалено много ангажименти.

— Аз съм учителка, майко.

— Преподавателка — поправи я майка й, като погледна към Джоун, за да провери дали разликата е направила впечатление. — Психоложка.

— Преподавател по психология, става ли? Учителка. Не работя прекалено много. Петъците ми са свободни. Имам няколко допълнителни курса вечерно време.

— За какво са ти още курсове? Ти си на четирийсет. Трябват ти деца, а не докторска степен. Не съм ли права да искам внуци?

— Не желая да говоря за това — отвърна Ив и силно удари по масата. — Подлудяваш ме, майко.

— Естествено, майка ти ти е виновна за всичко. Кажи ми, Джоун, твоите дъщери говорят ли ти такива неща?

Джоун се върна мислено към вчерашния следобед, след като Пол си бе опаковал куфара и я беше оставил сама да се оправя с разстроените им дъщери.

— Сигурна съм, че всички казваме понякога на майките си неща, за които съжаляваме.

— Аз ли не го знам — въздъхна г-жа Камерън. — Как е дядо ти?

— Добре е. Следобед ще ходя при него.

— Виждаш ли сега? — попита майката на Ив. — Това е отговорно момиче. Никой не трябва да й напомня да проявява съответното уважение към по-възрастните.

Джоун се ококори на приятелката си и Ив й се изплези в отговор.

— Естествено, подигравайте се. Ще отида да погледам телевизия. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо. Радвам се, че те видях, Джоун. — Беше почти на вратата, когато се извърна. — Поговори й, моля те! Напомни й, че няма да ме има вечно.

— Само достатъчно, за да ме побъркаш — провикна се Ив след нея, докато майка й изчезваше в другата стая. — Кого будалка? Вече е погребала трима съпрузи. Всички ни ще надживее.

— Изобщо не се е променила — учуди се Джоун. — Досега вече трябваше да си й свикнала.

— Има неща, с които никога не можеш да свикнеш — отвърна й Ив и Джоун моментално разбра, че така ще бъде и с напускането на Пол. — Изглеждаш уморена — отбеляза внезапно Ив.

— Някакъв идиот ми звъня посред нощ и ми затвори — отвърна й Джоун. — Ив…

— Не смяташ, че тези болки наистина биха могли да имат нещо общо с аборта, нали? — прекъсна я Ив, изведнъж изглеждаше много крехка.

— По какъв начин?

Ив се опита да се изсмее.

— Ами, нали знаеш, може да са забравили нещо вътре, докато ме кюртираха. Загубих доста кръв.

— Сигурна съм, че не са забравили нищо вътре — увери я Джоун и видя как едва доловимо цветът бавно се връща върху бузите на приятелката й. — Щеше да си умряла досега, ако го бяха направили — добави тя и двете жени този път наистина се разсмяха.

— Благодаря — усмихна се Ив. — Винаги си знаела как да ме ободриш.

 

 

Старческият дом „Бейкрест“ се намираше на Саут драйв, на пресечка и половина от болницата „Грейт Нек“. Представляваше стара тухлена сграда, която бе преживяла няколко ремонта без видимо да се промени. Отвън прозорците бяха заменени с по-модерните „Термопейн“ стъкла; отвътре, въпреки че стените бяха наскоро пребоядисани в нюанси на модерното прасковенорозово, коридорите продължаваха да изглеждат толкова тъжни и изоставени, колкото повечето от обитателите, които минаваха по тях. Никакви ярки цветове или модерни приспособления не можеха да прикрият насилената жизнерадост на старческия дом. Ред гробове с цветя, помисли си Джоун, докато вървеше към стаята на дядо си в дъното на коридора.

Чу суматохата още преди сестрата да се появи на прага.

— Господ да го убие този човек! — възкликна много дебелата и много черна медицинска сестра, докато приглаждаше престилката си, мъчейки се да се успокои. — О, не става въпрос за дядо ти, скъпа — каза тя на Джоун, когато я позна и й се усмихна. — С твоя дядо нямаме никакви проблеми, спи си като бебе по цял ден. И изглежда много сладко с малката си шапчица.

— Г-н Хенсли ли пак ви създава проблеми? — попита Джоун. Сам Хенсли беше прочут сред сестрите в старческия дом „Бейкрест“. Той непрекъснато бе местен по различни етажи, още откакто бе пристигнал преди шест месеца.

— Влязох да го попитам дали има нужда от помощ, за да се облекчи и знаеш ли той какво направи? Замери ме с гърнето. Благодаря на Бога, че беше празно! Честно, не знам какво става с някои хора, когато остареят. — Жената рязко спря. — Не искам да проявявам неуважение, г-жо Хънтър — заекна тя. — Вашият дядо е толкова сладък човечец. Той никога не създава проблеми.

— Дядо ми не знае къде е през повечето време — тихо отвърна Джоун, като си помисли колко странно звучи да чуе как огромният мъж, какъвто някога беше дядо й, е описван като сладък човечец.

Бе започнал да се смалява, припомни си тя, на следващата година след смъртта на жената, била негова съпруга в продължение на почти шейсет години. Малко по малко теглото му се стопи, раменете му потънаха, дългият му врат се сбръчка. Наскоро й се бе сторило, че прилича не толкова на човек, колкото на много стара костенурка.

Бе започнал да се обвива в пашкула си скоро след като сам, преди пет години, бе постъпил в старческия дом „Бейкрест“ и се бе запечатил завинаги вътре в него горе-долу по същото време, когато майката на Джоун откри бучка в лявата си гърда. Той никога не бе питал защо посещенията на дъщеря му стават все по-редки и по-редки и когато тя почина вследствие на болестта преди три години… (Нима вече бяха станали три години? — удиви се Джоун, докато отваряше вратата на стаята на дядо си) двамата с брат й бяха решили да не му казват. Вместо това, тя се беше нагърбила да изпълнява вакантната роля и посещаваше стария човек всяка седмица, не толкова от чувство за дълг, както бе предположила сутринта майката на Ив, колкото поради това, че той й осигуряваше единствената реална връзка с миналото.

Той беше човекът, който бе седял с нея във вилата през дъждовните следобеди и търпеливо й бе обяснявал заплетените правила на румито, човекът, който й беше варил яйцата точно пет минути, беше ги покривал с малки, оплетени на ръка шапчици, за да не изстинат, беше я наблюдавал как ги яде и оживено й бе разказвал за изминалата седмица в града — никога със снизхождение или пренебрежение, винаги изпълнен с енергия и бликащ от живот.

— Линда? — попита дядо й, когато Джоун се приближи до леглото и пое ръката му в своите. Гласът му беше почти пародия на онова, което някога бе бил.

— Да, татко — отвърна Джоун, като несъзнателно възприе гласа на майка си и помести един стол. — Тук съм. — Кога за последен път я бе нарекъл с истинското й име? — почуди се тя. Казвам се Джоун, искаше й се да му припомни, но той вече хъркаше и Джоун остана да стиска ръката му през пръчките на леглото, като се питаше дали някога ще свикне да бъде наричана с името на майка си.

— Удивително е как могат да се унасят просто така — каза гласът някъде до нея. Джоун погледна към другото легло, където старият Сам Хенсли в момента кротко спеше. — Само преди минута — продължи жената, която стоеше в долната част на леглото, — беше един беснеещ луд. Трябваше да го видите. Замери сестрата с нощното гърне! Не знам какво да правя. Ако го изритат от този етаж, не знам къде ще го сложат. Това е третият дом, в който трябваше да го местя. Излизам навън да изпуша една цигара. — Тя се завъртя и за пръв път, откакто бе влязла в стаята, Джоун забеляза, че и синът на жената е тук: облегнал дървения си стол с права облегалка на стената, отпуснал глава на лявото си рамо, със затворени очи. — Не е за вярване! — продължи тя. — Ако някоя от тези две спящи красавици се събуди, кажете й, че съм излязла в коридора да изпуша една цигара.

Джоун видя как жената излиза и се опита да свърже името със странната комбинация между разстроено лице и дръзка походка. Бяха се запознали преди около месец, когато бащата на жената бе преместен в тази стая. Марг Еди-коя си, спомни си Джоун и усети как ръката на дядо й се размърдва в нейната. Кросби, сети се с известно задоволство. Марг Кросби и синът й Алън, момче на около осемнайсет години. Може би малко по-голямо. Или по-малко. Толкова е трудно да се определи днес, както би казал дядо й.

— Линда — измърмори той.

— Да, татко — отвърна Джоун, почти механично. — Тук съм.

Отново, старият човек притихна. Къде си? — попита го Джоун мълчаливо. Къде отиде? Очите й бавно обходиха бледото, изпито лице, бузите му заемаха по-малко от половината от предишния си размер, бяха наболи от остатъка от лошото сутрешно бръснене, извършвано ежедневно от един от санитарите. Някога широката му уста сега беше сбръчкана навътре, а огромното му чело бе напълно скрито от износения шерлокхолмовски каскет, който някой бе курдисал на темето му — подарък от нея за осемдесет и пет годишнината му преди десет години.

Десетилетието беше довело до рязкото им намаляване: баба й беше починала и дядо й бе започнал да се затваря вътре в себе си; на майка й й откриха рак в лявата гърда, който се разпростря до всяка част на тялото й и накрая я уби за осемнайсет месеца, баща й пък бе починал от масивна тромбоза само девет дни, след като бяха погребали майка й. Сега и Пол си беше отишъл. И той също я беше изоставил.

— Пол ме напусна, дядо — прошепна тя, макар да знаеше, че той не я чува. — Не иска да е женен повече. Не знам какво да правя — изплака тихо Джоун. Старият човек отвори очи и ги втренчи право в нейните, сякаш изведнъж бе разбрал точно коя е и какво беше казала. — Дядо? — попита тя, като зърна искрица от мъжа, който си спомняше от детството си, да пробягва през чертите му.

Лицето му се отпусна в ленива усмивка.

— Тук ли работиш, скъпа? — попита той.

Старият Сам Хенсли изведнъж се изправи в леглото си и внезапно започна да пее.

— „Много път има до Типерари — мучеше той в изненадващо правилната октава. — Много път има да се бие!“

До него, младият Алън Кросби едва не падна от стола си при внезапните звуци.

— Дядо — прошепна той бързо, като скочи на крака и притеснено погледна към вратата. — Шшшт.

— Ти шшт, щом не ти харесва — гръмогласно отсече възрастният мъж и отново захвана песента си.

— Това е от военния му период — усмихна се смутено Алън на Джоун, когато майка му и сестрата изтичаха обратно в стаята.

— О, за бога, татко, млъкни — изкрещя Марг Кросби, докато сестрата внимателно се опитваше да накара Сам Хенсли отново да си легне на възглавницата.

— Така, така, г-н Хенсли — казваше сестрата, — концертът се отлага.

— Я се разкарай от мен — изрева Сам Хенсли, като се прицели в огромните габарити на жената с една кутия хартиени кърпички от нощното си шкафче.

— Татко, за бога…

— Защо просто не го оставите да си пее? — попита Алън Кросби, като се облегна отново на стената, опитвайки се да сдържи усмивката си.

— О, Алън — възкликна нетърпеливо майка му, — не започвай и ти.

— Линда — проплака един уплашен глас, — каква е цялата тази шумотевица?

— Всичко е наред, татко — прошепна Джоун, като потупа успокоително треперещата ръка на дядо си. — Тук съм.