Джой Филдинг
Дълбокият край (27)

Двайсет и седма глава

Джоун се оглежда из помещението с малката групичка от опечалени. Заедно с нея общо присъстват шест души. Брат й Уорън и жена му Глория бяха прелетели от Калифорния преди два дни и сега седяха от двете й страни, хванали я здраво за ръцете. Точно зад нея е застанал шефът й, д-р Роналд Голд. От другата страна на пътеката, от отсрещната страна на малкия параклис, са седнали съпругът на Джоун и майката на Ив. Ив не е тук, прекалено е болна; нито Брайън, прекалено е зает. Джоун се изненада първоначално, когато видя майката на Ив; сега й е благодарна. Тя се усмихва на възрастната жена. Пол й се усмихна вместо нея в отговор.

Дъщерите им не присъстват. Джоун реши, че няма смисъл да кара двете момичета да се връщат от лагер, дори и след като Пол бе предложил да иде да ги вземе с колата. Не ги предпазваше, осъзнава тя, доволна от решението, което бе взела. Беше практична. И, до известна степен, егоистична. Точно сега нито иска, нито има нужда от отговорността за още две гърла, които да храни, за още две егота, с които да се съобразява. Не иска да мисли за никой друг, освен за себе си, да чува ничий друг глас, освен собствения си. Иска, както Грета Гарбо често пишеха, че казвала, да бъде сама и странно защо се радва, че брат й и снаха й си заминават за Калифорния веднага след погребението. Чувства се добре със самотата си. Поне знае какво да очаква.

Глория стиска ръката на Джоун.

— Тъжно е да живееш толкова дълго — казва тихо тя. — Надживяваш всичките си приятели. И по-голямата част от семейството си — добавя, като обляга глава на рамото на Джоун.

Джоун кима. Бе забравила колко красива е Глория. Типично калифорнийско момиче, с руса коса, загоряла кожа. Само гласът й е старчески. Някак гърлен, почти мъжки, качество, което й служи добре в озвучаването на радио и телевизионни реклами. Както повечето от приятелките си, бе споделила веднъж Глория, всичко, което искала от живота, било да бъде актриса и да се ожени за лекар. За разлика от повечето си приятелки, все пак тя наистина бе успяла да направи известна кариера в периферията на шоу бизнеса и бракът й се бе оказал едновременно дълготраен и щастлив. Дъщерите й са здрави и красиви и — съобразно времената — искат да станат модели и да се оженят за рокзвезди. Тъй като живеят в Калифорния, бяха уверени, че ще се сдобият с онова, което искаха. Както и вероятно щеше да стане, мисли си Джоун.

— Толкова е трудно да повярваш, че наистина е мъртъв — казва Уорън, докато гледа към отворения ковчег в предната част на параклиса. — Смятал съм, че винаги ще е наоколо.

— Беше — напомня му нежно Глория.

— Изглежда толкова малък — чуди се Уорън. — Винаги е бил такъв едър мъж. Не знам дали си го спомняш, Глория…

— Как бих могла да го забравя? — дрезгавият глас на Глория изпълва малкото помещение. — Той беше церемониалмайстора на сватбата ни, за бога. Когато ме представи като твоя „любовница“, си помислих, че родителите ми ще си умрат на място.

— Мисля, че беше на няколко чашки — разсмива се Джоун, като си припомня сцената.

— И все не можеше да ми запомни името. Непрекъснато ми викаше Глинис.

— Винаги е обичал това име — отбелязва Уорън и изведнъж двамата с Джоун избухват в смях.

— И моят дядо е същият — намесва се Рон Голд, като се навежда напред и се подпира с лакти на облегалката на пейката им. — Беше полусляп и доста склерозирал, когато се женех. Когато бъдещата ми жена и аз се приближавахме към съдията, дядо ми, който стоеше на първия ред, се провикна: „Коя е тази хубава млада двойка?“ — Той се разтриса от смях.

— Дядо ти винаги казваше онова, което мислеше — включва се и майката на Ив, премества се от мястото до Пол и сяда до Роналд Голд. — Една вечер позвъних у вас, като прекъснах голяма семейна вечеря, за да питам къде е Ив и дядо ти вдигна телефона и ми каза да си гледам работата. Аз му отвърнах, че Ив ми е работата и той ми заяви: „Точно така. Но не и нашата и я няма тук“. И ми затвори! — Тя също започва да се смее.

Джоун си спомня случая, спомня си и изражението на стъписан ужас, което бе преминало по лицето на майка й. Как можа да й кажеш такова нещо, татко? — чу как пита тя и видя как дядо й дяволито повдига масивните си рамене в отговор.

Погледът на Джоун се прокрадва по посока на Пол. Седи сам. Позата му изразява, че вътрешно се двоуми дали да си остане там, където си е, или да се присъедини към останалите от малката групичка. За миг Джоун се блазни от мисълта да вземе решението вместо него, да отиде и да го доведе при другите. Детска песничка се мотае из главата й. Ние сме семейство, пее се в нея. Не, решава тя, като отрязва неуместния концерт, ние бяхме семейство! Миналото време е по решение на Пол. Той си има крака. Те го бяха отвели точно там, където иска да бъде — отделно. Очите й се връщат към предната част на параклиса.

Церемонията е кратка. Един псалм, няколко необходими думи и край.

 

 

— Няма да отида на гробището — казва майката на Ив, като се пресяга и взима ръката на Джоун в своята.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — отвръща искрено Джоун.

— Винаги съм се възхищавала на дядо ти, исках да го знаеш.

— Благодаря ви.

— И Ив щеше да дойде, ако…

— Знам.

— Опитах се да я убедя да дойде с мен.

— Наистина, всичко е наред…

— Толкова страда…

— Моля ви, г-жо Камърън, всичко е наред. Разбирам.

— Наистина ли?

— Опитвам се.

— Остани до нея, Джоун — моли я майката на Ив. — Не се отказвай от нея. Тя има нужда от теб. Ти си единственият човек, когото някога е слушала.

— Обръщате нещата, г-жо Камърън — възразява внимателно Джоун. — Аз съм тази, която винаги правеше всичко, което Ив кажеше, а не обратното. Ив беше силната.

— Не — поправя я категорично майката на Ив. — Ив беше шумната. Ти си силната.

— За какво става дума? — пита Глория, като докосва Джоун по лакътя.

— Не знам — признава Джоун.

— Готови ли сте да тръгваме за гробището?

— Бих искала да остана няколко минути насаме с дядо си — казва Джоун, като поглежда към ковчега.

— Ще те чакаме отвън — отвръща й Уорън.

Джоун вижда как брат й и жена му изчезват нагоре по централната пътека зад Пол и Рон, които си разменят кимвания.

Бавно, Джоун се приближава към предната част на параклиса.

Бяха избрали обикновен чамов ковчег. Тялото на дядо й лежеше вътре в него, облечено в тъмносин костюм, със затворени очи и малко руж върху бузите.

— Прав беше, дядо — прошепва Джоун, уверена, че дядо й ще я чуе. — Благодаря ти.

Джоун бърка в чантата си и бавно изважда намачканата шерлокхолмовска шапка, която му бе подарила за осемдесет и петия рожден ден.

— Трябва да си я вземеш с теб — усмихва се тя, като оправя шапката с изненадващо спокойни ръце и я поставя внимателно върху преплетените пръсти на дядо си. — Така е по-добре — казва, усеща как дядо й се съгласява и почти вижда как застиналите устни се усмихват. Джоун се навежда и целува милото старческо лице, усеща кожата му студена до устните си. — Обичам те, дядо — прошепва тя за последен път.

 

 

— Иска ми се да не трябваше да бързаме толкова много — въздъхва Уорън, докато Глория раздига чиниите от кухненската маса.

Бяха се върнали от гробищата и седяха около кухненската маса на Джоун, пиеха кафе и ядяха купешки пай с ревен, който — Пол разочаровано бе отбелязал — „изобщо не може да се сравнява с онези, които Джоун сама приготвя“.

— Не ставай глупав — казва Джоун на брат си. — Разбира се, че трябва да се връщате. Ще ставаш филмова звезда. Това е големият ти шанс.

— Няма начин да ги накарам да променят снимките…

— Няма нужда да се оправдаваш или извиняваш — отвръща му Джоун. — Ще се оправя. Наистина. — Как може да им обясни, че всъщност няма търпение да си тръгнат?

— Защо не дойдеш с нас? — пита изведнъж Глория.

— Не мога — бързо отвръща Джоун.

— Защо? — пита Уорън, въодушевен от предложението на жена си. — Остават още две седмици, докато момичетата се върнат от лагера.

— Имам си работа — отвръща Джоун на брат си и хвърля поглед към Рон Голд, който изглежда мигновено облекчен.

— Загубен съм без нея, кълна се — смее се той. — Искам да кажа, ще ми се да се покажа благороден и изобщо, но наистина имам нужда от нея. Ако ме напусне за две седмици, цялата ми практика, да не споменавам живота ми, ще се разпадне.

Пол поглежда към доктора през кухненската маса.

— Бях останал с впечатлението, че Джоун ще напуска в края на месеца, така и така — казва той.

— Реших да остана — отвръща му Джоун, с което явно го изненадва.

— Благодаря ти, Господи — усмихва се Рон Голд.

— Не знаех — започва Пол, после млъква. — Кога взе това решение?

— Миналата седмица — отговаря му Джоун. — Всъщност дядо ми е в основата на всичко.

Беше ред на Уорън да изглежда изненадан.

— Дядо ли? Как?

— Много е сложно за обясняване — заявява Джоун. — Просто ме накара да осъзная някои неща. — Тя си поглежда часовника. — Не трябва ли вече да тръгвате за летището?

— Ще се радвам да ви откарам — предлага си сам услугите Пол.

— Не е необходимо.

— Бих искал.

— Добре — съгласява се Уорън, като поглежда към сестра си.

— Сигурна ли си, че не можем да те убедим да дойдеш с нас? — пита Глория, макар и двете жени да знаят, че го прави само от учтивост.

— Какво ще кажеш за Коледа? — пита Джоун.

— Чудесно! — възкликва Глория. — Познавам един мъж… — Тя неловко спира, очите й внимателно отбягват тези на Пол. — Ще си прекараме страхотно. Остави всичко на мен.

— Ще чакам с нетърпение.

Малката групичка се запътва към външната врата.

— Поздрави Ив от мен — казва Уорън. — Кажи й, че съжалявам, че ми е липсвала и че се надявам скоро да се оправи.

— Ще й кажа.

— Това ли е всичкият ви багаж? — пита Пол, като поглежда малкия сак, който лежи на пода до гардероба.

— Да — отвръща Глория.

Следва неловка пауза, през която никой явно не знае какво да прави с ръцете или краката си.

— Грижи се за себе си — казва най-накрая Уорън и притиска сестра си в прегръдките си. — Ако имаш нужда от нещо…

— Ще ти се обадя.

— Чувствам се толкова виновен — прошепва й безпомощно той.

Джоун се отдръпва, така че да може да го погледне право в разтревожените очи.

— Вината е загуба на ценно време.

Той се усмихва.

— Как си станала толкова умна? — Устните му докосват бузата й.

— Не съм умна — прошепва тя в ухото му. — Просто вече не съм толкова глупава, колкото бях.

— Никога не си била глупава.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Много поздрави на красивите ми племенници.

— И на моите — смее се тя.

— Довиждане, Джоун — казва Глория, като здраво притиска снаха си до себе си. — Ако нещата не са се оправили до Коледа — прошепва тя, дрезгавият й глас е слязъл с още една октава, но думите се чуват ясно, — знам човека, който ти трябва.

— Нямам търпение да се запозная.

Пол нетърпеливо се оглежда из малкото антре.

— Готови ли сте? — пита той, като отваря външната врата. — Тръгвате ли и вие? — обръща се уж непринудено той към Рон Голд, докато Уорън и Глория излизат.

— Мисля да остана още малко да правя компания на Джоун — отговаря спокойно Рон. Дори и да усеща напрежението, той не му обръща никакво внимание.

Пол кима, усмивката замръзва на устните му. Той поглежда към Джоун.

— Мисля, че трябва да поговорим — казва й.

— Добра идея.

— Бих могъл да намина довечера.

— Чудесно.

Той неловко стои на вратата.

— Към колко часа е удобно? — пита най-накрая.

Да го покани ли на вечеря? — чуди се Джоун, после решава, че няма настроение да готви.

— Осем и половина — отвръща му тя.

— Довиждане. — Пол поглежда за последно към Рон Голд, преди да последва Уорън и Глория надолу по стъпалата.

— Смяташ ли, че ще се опитва да те разубеждава да останеш на работа? — пита Рон Голд, след като Джоун затваря вратата.

Джоун повдига рамене и успокоително потупва шефа си по рамото, когато минава покрай него на път за кухнята. Той върви след нея.

— Брат ти е много свястно момче — казва Рон. — Обаче изобщо не си го спомням от училище.

— Беше няколко години след нас.

— Сигурна ли си, че не искаш да идеш в Калифорния с тях? — пита той. — Моля те, кажи, че си сигурна.

Джоун се смее.

— Сигурна съм.

— Трябва да ти кажа, че днес доста ме изненада.

— С какво?

— Мислех, че може…

— Мислеше, че ще се срина?

— Мислех, че ще се сринеш — повтаря той.

Джоун го поглежда замислено.

— Колко пъти можеш да се сринеш? — пита тя. — В края на краищата, или се стягаш, или откриваш, че не е останало нищо за стягане.

— А ти стегна ли се?

— Да кажем, че съм на път — обяснява Джоун.

— Радвам се да го чуя. Визитата на Пол довечера няма ли да те разстрои?

— Вероятно — признава Джоун.

— Мислиш ли, че ще си в състояние да дойдеш на работа утре?

— Примири се, Рон — отсича Джоун. — Без мен, ти не можеш да работиш.

— Разбрах го в мига, в който намери химикалката ми — отвръща той.

 

 

Пол пристъпва нервно във входното антре малко след осем и половина вечерта. Джоун забелязва, че се е преоблякъл. Сложил си е не толкова официални светлокафяви панталони и бледобежова риза, която подчертава тъмношоколадовите му очи.

— Как си? — пита той, като върви след нея към всекидневната, където Джоун бързо сяда във въртящото се кресло, което Пол винаги бе пазел за себе си. Нарочно ли го направи? — чуди се, докато Пол се опитва да се настани удобно върху канапето.

— Стаята изглежда чудесно — заявява той, като разсеяно се оглежда наоколо.

Джоун кима.

— Искаш ли нещо за пиене?

Пол незабавно скача на крака.

— Всъщност, да. Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря ти. — Джоун забелязва известна нерешителност в походката му, въпреки явната самоувереност в гласа. Той забелязва едва доловимата промяна в онова, което винаги е смятал за свой дом и макар всичко да изглежда същото, леко е разколебан, не е сигурен къде стоят нещата, дали все още заемат същото положение, в което ги е оставил.

Чува го да си налива пиене, усеща колебанието му на прага, преди да влезе отново в стаята.

— Хубаво беше да видим Уорън отново — казва той, като сяда и отпива от чашата си.

— Добре изглежда — съгласява се Джоун.

— Не мога да кажа, че съм кой знае колко привързан към жена му.

— Никога не си бил.

— Има нещо в нея, което не ми вдъхва доверие.

— Нищо й няма. Мисли ни само доброто.

— Предполагам, че просто не харесвам жени, които имат по-плътни гласове от моя. — Джоун се усмихва. — Много жалко, че трябваше да бързат толкова.

— Е, аз вече съм голямо момиче — отвръща Джоун, отегчена от разговора, който днес вече веднъж е водила. — Трябва да се науча сама да се грижа за себе си.

Пол изглежда смутен от това твърдение.

— Сериозно ли мислиш да им отидеш на гости по Коледа.

— Да. Защо?

— Просто ми е любопитно.

— Не съм ходила в Калифорния от много отдавна.

— Сигурна ли си, че Рон ще ти даде отпуска? — Въпросът е зададен с леко снишена интонация и крие в себе си друг, много по-сериозен въпрос. — Сигурна ли си, че е добре да продължиш да работиш? — продължава той, втренчил очи в чашата си, за да избегне погледа й.

— Съвсем.

— Ами момичетата?

— Какво момичетата?

— Свикнали са да си си вкъщи.

— Ще трябва да свикнат, че съм на работа.

— Няма да е лесно да работиш по цял ден и да въртиш домакинството.

— Е, ще се храним повече навън, ще си поръчваме повече по телефона и момичетата ще трябва да се научат да ми помагат повече, отколкото са свикнали. Мисля, че ще е добре за тях. Мисля, че ще е добре за мен — добавя тя, гласът й е уверен.

Пол допива питието си и връща празната чаша на масичката за кафе между тях.

— Променила си се — отбелязва той след дълга пауза.

— Не ми остави кой знае какъв избор.

Отговорът й явно го разстройва.

— Няма нужда да работиш, Джоун. Обещах ти, че ще ви издържам. Не трябва да се притесняваш за пари.

— Не става дума за парите — казва бързо тя, после отстъпва. — Е, не, не е съвсем вярно. Отчасти и за парите. Харесва ми сама да си ги печеля. Дава ми… малко по-голяма самоувереност, предполагам. Дава ми независимост. Не казвам, че не очаквам и ти да помагаш. Заплатата ми не е кой знае каква, а ще трябва да се грижа и за къщата. Имаш две дъщери, които трябва да издържаш…

— Говориш така, сякаш никога няма да се върна — прошепна той.

— А ще се върнеш ли? — пита го директно Джоун.

— Помолих те да ми дадеш време.

— Дадох ти време. — Настойчивият поглед на Джоун принуждава очите на Пол да погледнат към нейните. — Времето изтече.

— Не разбирам. Преди няколко седмици…

— Преди няколко седмици съпругът ми и аз се любихме и аз си мислех, че всичко отново е наред. Събудих се на следващата сутрин с новината, че нищо не се било променило и с осенението, че докато съм готова да се примирявам безропотно, нищо никога няма да се промени.

— Има ли Рон Голд нещо общо с това внезапно прозрение? — пита Пол многозначително.

Джоун за малко не се разсмива от избора му на думи. Тя усеща как става от стола си, дава си сметка, че крачи напред-назад по дървения под.

— Рон Голд е един чудесен, благороден мъж, който ми върна малко от онова, което бях загубила през годините — от което се бях отказала — самоуважението ми. Заради това аз винаги ще го обичам и ще му бъда благодарна. Но не ми е любовник, ако това намекваш.

Пол изглежда облекчен.

— Тогава защо тези внезапни срокове? Защо бързаш?

— Изминаха почти четири месеца, Пол — уведомява го тя. — Не мога да губя повече време да те чакам да решиш какво искаш да правиш с живота си. Имам си свой собствен живот. Дядо ми ми го каза. — Пол изглежда разбираемо объркан. — Отидох да го видя, след като се прибрахме от лагера. Бях много разстроена. Излях сърцето си, както обикновено, оплаках му се от всички ужасни неща, които ми се случват и той изведнъж отвори очи и ме попита дали не искам да си сменим местата. — Джоун замълчава, като чува как думите на дядо й още отекват в главата й. — Не знам какво се случи. Предполагам, че изведнъж нещо ми прищрака и аз осъзнах, че не, не искам да си сменя мястото с един умиращ стар човек. Аз съм млада — или поне, не съм стара — и има още толкова много неща, които искам да направя. — Тя си поема дълбоко въздух, като вижда, че и Пол прави същото. — Обичам те, Пол. Много те обичам. Ти си единственият мъж, който изобщо съм обичала. Искам да си дойдеш у дома. Но няма да ти позволя да си играеш с мен повече и нямам намерение да чакам повече да ти дойде акъла в главата и да видиш, че струвам цял камион с малки Джудита… — Изненадано изражение пробягва по лицето на Пол. — … и ако не си открил този факт сам за себе си досега, тогава проблемът си е само твой. Не мой. Вече не. — Тя преглъща с усилие, преди да продължи. — Момичетата се прибират вкъщи след по-малко от две седмици. Или сме семейство дотогава, или не. Ще чакам дотогава, преди да си потърся адвокат.

— Джоун…

— Не искам да те виждам повече, Пол — отвръща твърдо Джоун, — освен ако не носиш куфарите си нагоре по стълбите. — Тя се запътва към вратата. — Моля те, върви си.

 

 

Силно чукане я събужда малко преди седем на следващата сутрин. Объркана, Джоун се пресяга към будилника, който започва да звъни в ръката й.

— Господи! — възкликва Джоун, като изведнъж се събужда напълно и с мъка се измъква от леглото. Осъзнава, че има някой на външната врата и се запътва към интеркома на стената в спалнята.

— Кой е? — пита тя, сънят все още се прокрадва в гласа й.

Не получава отговор.

Джоун стои напълно неподвижно пред интеркома. Разбира, че чукането не е било част от съня. Знае, че долу нещо или някой — я чака.

С преднамерена бавност се запътва към гардероба и си намята един халат. Краката й са боси върху покритите с мокет стълби.

Тя стига до входното антре и притиска тялото си към тежката дъбова врата, за да погледне през малката шпионка. Нищо не вижда. Внимателно се пресяга да изключи алармата, пръстите й се дръпват рязко, когато осъзнава, че лампичката не свети. С поглед, забит във външната врата, сякаш може да погледне през нея, Джоун бързо си припомня събитията от предишната вечер. Вижда как Пол излиза в топлия нощен въздух, вижда го как изкарва колата си от алеята, чувства тежестта на вратата върху раменете си, когато я затваря зад него. Проследява спомена за самата себе си, как се запътва към кухнята, за да си направи чаша кафе, усеща успокоителната топлина, докато то се спуска по пресъхналото й гърло, усеща отново внезапната вълна от умора, докато образът й се съблича и се сгушва в леглото за, както се оказва, един дълъг сън без сънища. Шумно чукане по външната врата я разбужда точно преди будилника, навит да иззвъни в седем часа сутринта.

Не си спомня да е включвала алармата. Пак е забравила. И главата щеше да си забравиш, ако не ти беше прикачена към раменете, чува да я гълчи майка й.

— Карай да е весело, Джоун! — възкликва тя на висок глас и отваря външната врата.

Той лежи пред краката й, до сутрешния вестник, голям, мрачен и зловещо подходящ.

Джоун се навежда и внимателно вдига погребалния венец. Внася го вътре, бавно измъква малкия бял плик, тикнат между крехките му клонки. Пръстите й са странно спокойни, тя разкъсва плика и издърпва бележката отвътре. Върху и с големи черни букви е надраскана една-единствена дума: СКОРО.