Джой Филдинг
Дълбокият край (10)

Десета глава

— Как си? — попита Карън Палмър, с малко повече загриженост, отколкото обикновено въпросът изискваше.

Тя знае, помисли си Джоун и усети как изведнъж я присвива стомахът. Набута чантата си в шкафчето и направи опит да се усмихне. Беше се държала толкова дълго — нямаше да се срине точно сега, в женската съблекалня на Фреш Медоус Кънтри Клъб. Особено пък пред тази жена, която в най-добрия случай можеше да нарече добра позната.

— Добре — отвърна Джоун и долови, че гласът й потреперва. Здраво прехапа долната си устна, но усети как устната й се изплъзва от захапката на зъбите и изведнъж избухна в сълзи. Мълчаливите сълзи бързо прераснаха във високи ридания, които не бе в състояние да овладее. Наблюдавайки безпомощно как всичко вътре в нея се срива, Джоун стоеше по средата на покрития със сив мокет под и виеше като ранено животно.

— О, господи, бедничката ми — възкликна Карън Палмър и незабавно обгърна Джоун с ръце. — Ела, дай да седнем. — Джоун се остави да бъде отведена до удобните кресла, подредени в редица до една от розовите стени на женската съблекалня. — Не се притеснявай, наплачи се — посъветва я Карън Палмър, когато Джоун зарови глава в огромния й бюст. Сякаш лежиш върху дунапренова възглавница, помисли си Джоун между хлипанията. Не можеше да спре да се тресе, ръцете и краката й бяха изтръпнали, повдигаше й се. Молеше се да не повърне. Ив щеше много да й се разсърди, ако изпуснеха още един урок. Къде ли се губеше Ив? Защо още не беше дошла?

— Искаш ли да поговорим? — внимателно попита Карън.

Джоун изтри очи, възвръщайки самообладанието си, разтресе се за последно от хлипанията и вдигна глава.

— За бога, какво си направила с косата си? — попита, когато за пръв път този следобед погледна наистина към другата жена.

Ръката на Карън Палмър мигновено се стрелна към главата, пръстите й преминаха през остатъците от онова, което доскоро беше пищна маса кестенява коса.

— Пънк — обясни Карън. — На Джим му беше писнало от старата прическа. Толкова дълго се носех все по един и същи начин. — Опита да се разсмее. — Каза, че съм изглеждала така, сякаш са ме замразили в петдесетте. Прав беше. И Рудолф се съгласи. Нямаше търпение да хване ножиците. Естествено, сега Джим твърди, че никога не е имал предвид чак толкова късо. О, дявол да ги вземе тези мъже! През повечето време не знаят какво искат… — Тя замълча. — Чух за вас с Пол. Толкова съжалявам.

— Само временно е. Опитваме се да изгладим нещата. — Джоун чу думите си, сякаш излизаха от нечия чужда уста.

— Сигурна съм, че ще успеете — съгласи се Карън, а Джоун се почуди как изобщо някой би могъл да бъде сигурен за каквото и да било, особено пък за неща, които не го засягат, макар вътрешно да си признаваше, че на мястото на Карън и тя вероятно би казала същото. — Не знам какво им става на мъжете, когато стигнат определена възраст — продължи Карън. — Точно както пишат по книгите — явно превъртат. Как се оправяш?

— Добре — отвърна Джоун. Какъв смисъл имаше да обяснява? — Слагам си алармена система — додаде тя, когато видя, че се очаква да добави още нещо.

— Искаш да кажеш, че още не си си сложила?! — Джоун поклати глава. — Не че има кой знае каква полза — добави Карън. — Винаги се включват, когато не трябва, а и без това полицията никога не идва.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено заети са, за да се отзовават на всяка фалшива тревога.

— Но как разбират, че е фалшива?

— Повечето са фалшиви. А дори и да не са, те са си все така заети. Опитвала ли си се да набереш „Бърза помощ“? 911? — Джоун поклати глава. — Опитай някой път. Да видиш какво ще стане. Работата е, че нищо няма да стане. Ще чуеш записано съобщение да ти казва, че всички линии са заети. Ако все още си жива след двайсетината минути, необходими на някой, който не е машина, да ти се обади, полицията може и да реши да разследва случая… ако имаш късмет. — Тя се разсмя. — Разбира се, ако имаш късмет, няма да ти се налага да им се обаждаш. Но все пак е добре да имаш алармена система — заключи напук на всякаква логика тя. — Искам да кажа, по-добре е от нищо. Инсталираш ли си копчета в случай на паника?

— Копчета в случай на паника ли? — Паника, повтори си Джоун наум, дума, чието значение разбираше добре.

— Трябва да си сложиш няколко, просто в случай че някой проникне, докато си си у дома. Тогава трябва само да натиснеш копчето и алармата се задейства. Ако приемем, че успееш да се добереш до копчето, разбира се — усмихна се тя.

Джоун се почуди защо разговаря с тази жена. Беше по-зле и от филма на ужасите, на който Ив я бе завлякла. Погледна си часовника.

— Чудя се къде ли е Ив? — каза тя на висок глас. — Обикновено е толкова точна.

— Урок по тенис ли имате?

— След пет минути — отвърна й Джоун, като се изправи и се запъти към вратата.

— Ще дойде — заяви Карън Палмър със същата увереност, с която преди малко бе успокоила Джоун, че бракът й ще се оправи.

Откъде знаеше всичко? — почуди се Джоун. Тя се извини и се измъкна от топлото розово и сиво на съблекалнята в студеното зелено и бяло на фоайето.

— Търсихме ви — уведоми я няколко секунди по-късно една жена, която Джоун бегло си спомняше от предишния път. — Има съобщение за вас на регистратурата.

Джоун се обърна към ослепително русата млада жена зад рецепцията и реши, че това е жената, в която ще се прероди в следващия си живот. Беше й предадено съобщение, с което я уведомяваха да се обади на Ив Стенли у дома.

— Какво правиш още у вас? — попита тя, щом чу гласа на Ив. — Добре ли си?

Настъпи кратка пауза.

— Ами, не съм сигурна. Тъпото ми гърло ме боли и изпитвам онези глупави болки в гърдите. Не ходих на училище днес. Майка ми е у нас.

— Тогава защо ми каза да те чакам тук? — попита Джоун.

— Защото знаех, че няма да отидеш, ако не дойда и аз.

Джоун си замълча, Ив беше права.

— Както и да е, вероятно няма нищо, но реших или по-точно, майка ми реши, че ако остана в леглото няколко дни, може и да се отърва от тия болежки, независимо от какво са.

— Получи ли резултатите от изследванията на кръвта?

— Да. Отрицателни са. Всичко е наред.

— Е, това все пак е някакво успокоение.

— Майка ми не е задоволена. Ще ми записва час при нейния кардиолог.

— Обади ми се за кога е. Аз ще те заведа.

— Благодаря. По-добре да се връщам обратно в леглото. Мама ми прави физиономии.

— Добре, ще ти се обадя като се прибера.

— Приятен урок.

— Много ти благодаря.

 

 

— Имате силен, природно даден бекхенд, г-жо Хънтър — обясняваше ентусиазирано Стив Хенри. — Просто се научете да бъдете по-агресивна. Чакате прекалено дълго, за да ударите топката. Трябва да я посрещнете, когато дойде тук — той сочи къде, — а не там отзад. — Усмихва се. — И използвайте повече тялото си. Разчитате прекалено много на ръката си. Хубава, силна ръка, вярно, но не бива да я натоварвате чак толкова. Навеждайте се по-близо към топката. Ето така. — Той застана зад нея, за да насочи дясната й ръка. Издърпа я назад покрай лявата страна на тялото й и после я избута напред, за да удари въображаемата топка. — Пресрещайте я. Точно така. Когато видите топката да идва към вас, извъртете се… точно така… задният крак да е здраво стъпил на земята… сега се приведете към топката и я ударете, когато малката гадинка дойде тук. — Сочи къде. — Не чакайте да мине отзад. Така губите половината от силата си. Ясно? Да опитаме още няколко такива. Много добре се справяте, г-жо Хънтър. Просто се отпуснете. Нали играете за удоволствие?

Джоун се усмихна, но крадешком хвърли поглед към часовника си, за да види колко време още остава от урока й. Беше уморена; краката я боляха; ръката я болеше; слънцето й блестеше в очите; изпотила се бе цялата в новата си бяла рокля за тенис. Не вижда ли, че съм една стара жена? — почуди се тя и замахна към внезапно появилата се лимоненозелена топка, сякаш беше досадна муха.

— Замахвайте напред, г-жо Хънтър — подкани я гласът от другата страна на мрежата. — Замахвайте напред.

За какво говори? — запита се Джоун, извъртя се яростно при следващата топка, после случайно запрати последвалата я веднага нова високо във въздуха. Какво иска този човек от мен? Какво търся аз тук? Уроците по тенис бяха идея на Ив, по дяволите! Защо стана така, че Ив си лежи болна в леглото у дома, докато аз търча из този тъп корт да гоня флуоресцентни топки? Не знаеш ли, че имам да върша по-важни неща? — изкрещя безмълвно Джоун на младия мъж от другата страна на корта. Като например? — чу го да пита, след като без всякакво усилие й върна топката, която тя някак си бе успяла да прехвърли през мрежата. Цял куп неща, нацупи се тя и се втурна назад, за да стигне една ниска топка. Например, да чакам дъщерите ми да се върнат от училище! Например, да чакам съпругът ми да реши! Например, да изпека цял куп проклети целувчени лимонови сладкиши, докато свърши цялото това чакане! Тя запрати следващата топка право в мрежата.

— Замахвайте напред, г-жо Хънтър — провикна се Стив Хенри и тялото му се наклони напред, за да подчертае казаното.

Не можеш да разбереш, помисли си Джоун, прекалено млад си. Твоето поколение си въобразява, че може да има всичко. И вероятно е така. Желая ти късмет. Но аз съм от поколението, което просто не успя. В моята младост не беше на мода момичетата да бъдат прекалено умни или прекалено независими. Момичетата ги насърчаваха да насърчават мъжете си. Учеха ни да бъдем умни, но никога по-умни от тях, да бъдем интелигентни, но въпреки това зависими и да искаме единствено онова, което мъжът би могъл да ни осигури. Бях много добра във всичко това! Завърших с отличие! И ето, появяваш се ти и ми отнемаш дипломата. Честно ли е? Прекалено стара съм, за да уча нов набор от правила. Тя яростно се извъртя при една идваща топка, но изобщо не успя да я улучи и се приземи тежко на задника си.

Стив Хенри моментално се озова до нея.

— Добре ли сте? — Гласът му беше загрижен. Ръцете му се пъхнаха под нейните, за да й помогнат да се изправи. — Е, добре замахнахте — усмихна се той. — Но отклонихте погледа си от топката.

— Никога няма да мога да го проумея — отвърна тя, докато изтупваше бялата си туника, сега поръбена с ивици зелен прах.

— Би било от полза да си купите нова, по-голяма ракета. Това страхотно би подобрило играта ви.

— Нямах предвид тениса — поясни тя. — Имах предвид живота.

Той се разсмя.

— Искате ли да си починете няколко минути?

— Искате да кажете, че урокът още не е свършил ли? — Този път и двамата си погледнаха часовниците.

— Имаме още десет минути.

— Мисля, че ми беше достатъчно — усмихна се Джоун. — Прекалено стара съм за това.

— Прекалено стара ли? Имате най-хубавите крака от всички жени в този клуб. — Забележката беше непринудена, изречена така, сякаш бе просто един неоспорим факт. Джоун усети как лицето й пламва. — Съжалявам, не исках да ви засегна — извини се бързо той, въпреки че усмивката му си остана.

— Не сте — отвърна тя и бързо напусна корта.

— На колко години сте? — попита Стив, озовавайки се изведнъж отново до нея.

— Четирийсет и една — призна си честно тя, като си спомни, че дори и на смъртното си легло, майка й бе отказала да разкрие пред лекарите истинската си възраст.

— Изглеждате с десет години по-млада.

— Страхувам се, че не е достатъчно.

— За кого? От какво се страхувате?

Джоун прехапа долната си устна. Сваляше ли я? Тя пропъди обезпокоителното хрумване и реши, че вероятно не би разпознала свалка, дори и да й я завират под носа. Не, просто си беше роден флиртаджия. От инструкторите по тенис се очакваше да карат ученичките си да се чувстват добре. Това влизаше в методите им на преподаване.

— Съпругът ви е щастливец — отвърна Стив Хенри, когато отвори вратата на корта и отстъпи назад, за да я пусне да мине пред него.

— Той не си пада по крака — чу се да отговаря Джоун, без да може да повярва на ушите си. Защо го каза? Това беше нещо, което Ив би могла да каже.

— Тогава е глупак — отвърна й Стив Хенри и приключи разговора. — Забравихте си ги на корта — добави той, като издърпа тъмносините й слънчеви очила от задния си джоб и й ги подаде. — Ще се видим следващата седмица.

 

 

Кого будалка той? — мислеше си Джоун, докато се насапунисваше под душа в съблекалнята след урока; изглеждаше на всичките четирийсет и една години, та дори и отгоре. Странното беше, че в действителност изобщо не се чувстваше по-стара, отколкото преди двайсет години. Вътрешно продължаваше да си е същото неуверено малко момиченце, което винаги бе била и да се опитва да бъде идеалното превъплъщение на всичко, което всеки искаше от нея да бъде, да се страхува да се смее прекалено силно или да говори прекалено много, да бяга прекалено бързо или да иска прекалено много, да каже нещо, за което по-късно да съжалява, да се провали в нещо, с което никога не е трябвало да се захваща. Долови, че се смее под силната струя гореща вода. Въпреки това се бе провалила. Но защо? Беше доброто дете. Идеалната дъщеря, която се превърна в идеалната съпруга и майка, излъчваща жизнерадостна непобедимост. Ти си силна, беше й заявил съпругът й, когато я напускаше и го бе повторил отново преди една седмица. Аз съм жена, изтананика си мълчаливо тя, като потопи глава под силната струя на душа.

Е, а сега какво? — замисли се Джоун, като спря душа и се уви в една от луксозните розови хавлиени кърпи на клуба. Розово за момичета, помисли си тя. Какво правиш, запита се отново, когато изведнъж някой престане да те обича?

Кога бе престанал? На четирийсетия й рожден ден? На трийсетия? Бе престанал малко по малко или изведнъж? Постепенно ли беше станало, или го бе обзело внезапно някоя сутрин, когато се бе обърнал в леглото и я бе видял да лежи до него с уста, отворена в съня и изпомачкана от възглавницата коса? Кога му бяха омръзнали нещата, които преди бе намирал за толкова успокояващи? Кога бе престанал да я обича? Беше ли престанал да я обича?

Каза, че не бил щастлив. Та кой беше щастлив? Никой не можеше да е щастлив през цялото време или дори през по-голямата част от времето. Обикновено хората заемаха едно неутрално средно положение. Единственото, което пречеше на хората да бъдат щастливи по двайсет и четири часа в денонощието, помисли си Джоун и рязко се изкикоти, беше животът.

Една ниска, изненадващо мускулеста жена, която се мереше върху намиращия се наблизо кантар, хвърли на Джоун озадачен поглед. Човек не се смееше на висок глас, докато се разхождаше сам из съблекалнята на скъп извънградски клуб в Лонг Айлънд. Джоун се отпусна пред една от тоалетките, предназначени за изсушаване на коса, включи в контакта сешоара, който лежеше върху малката масичка и насочи уреда с форма на пистолет към главата си. Някой да иска да му пръсна черепа? — чу тя да пита закачливо Ив и погледна в огледалото, за да види как се изчервява.

Какво искаше да каже Пол с това, че не бил щастлив? Джоун ли беше тази, която трябваше да бъде държана отговорна за неговото щастие? Въпреки че нима сама преди много години не бе предоставила на Пол отговорността за нейното собствено? Вгледа се леко шокирана в жената на средна възраст в огледалото срещу нея.

— Какво, за бога, съм направила с косата си? — попита тя на висок глас, като видя заплетените на кълбо къдрици върху челото си. Пънк, чу да казва Карън Палмър и реши да не я мокри и суши отново. Никой нямаше да я види. Отиваше си право вкъщи, където двете с Лулу вероятно щяха да прекарат вечерта пред телевизора. Робин имаше среща. Дали Скот щеше да дойде да я вземе, така че най-накрая да може да го представи на майка си?

— Не съм готова за дъщери, които си имат гаджета — прошепна Джоун на отражението си и после му се оплези.

Ниската мускулеста жена от кантара седна на тоалетката до Джоун и й хвърли още един разтревожен поглед. Мисли ме за побъркана, реши Джоун. Добре дошла в клуба! Изправи се и събори стола, на който седеше. Е, и какво, ако си говоря сама? — запита се тя, докато се навеждаше да го вдигне. Както обичаше да казва майка ми: „Винаги когато ми се прииска да си поговоря с някой интелигентен човек…“.

Нещата ще бъдат по-различни за дъщерите ми, реши Джоун, подхванала нишката на по-раншните си разсъждения, докато отключваше шкафчето си. Припряно започна да си навлича дрехите. Те са расли в един различен свят, научени са да стоят на собствените си два крака, а не да разчитат на някой друг за щастието си. Рязко спря, докато нахлузваше моравата тениска през главата си, с лакти във въздуха и с лице напълно скрито под мекото жарсе.

Колко по-различни щяха да бъдат нещата за дъщерите й? Какъв пример Робин и Лулу имат пред себе си? Една жена, която се бе преместила от дома на родителите си в апартамента на съпруга си, без изобщо да е успяла да опознае себе си? Една съпруга, която се беше оженила млада и бе посветила живота си на изпълняването на прищевки и правенето на целувчени лимонови сладкиши? Една майка, прекарала дните си да разтребва след всички и да изрича тъпи, изтъркани фрази от рода на: „Аз искам онова, което ще направи теб щастлива“, точно както собствената й майка я беше уверявала? Една жена, която никога не бе взимала важно решение — решение само нейно — през целия си зрял живот? Една дъщеря, която бе прикрила скръбта си след смъртта на родителите си, за да не бъдат собствените й дъщери ненужно разстройвани; която скърбеше за загубата на съпруга си по същия мълчалив начин, като щадеше децата си така, както нея самата винаги бяха щадили като дете, опитвайки се да ги предпази. От какво? Животът не щадеше никого, помисли си Джоун.

Аз искам онова, което ще направи теб щастлива, чу тя да шепне майка й от опаката страна на фланелката.

— Е, обаче аз не съм щастлива — извика сърдито Джоун, като издърпа тениската през лицето си и намуши ръце в късите ръкави. — Не съм щастлива! Чуваш ли? Не съм щастлива! — Тя се свлече на пода, останалите дрехи лежаха на топка около голите й колене.

— Добре ли сте? — попита жената от кантара.

Да не би да я следеше? — и се наведе, поддържайки тежестта си върху мускулести прасци.

— Добре ли сте? — повтори тя, когато Джоун не й отговори.

Джоун се втренчи в очите на другата жена и видя, че тя е някак смътно уплашена. Остави я да й помогне да се изправи на крака.

— Съпругът ми ме напусна, а някакъв побъркан непрекъснато ми се обажда по телефона и ме заплашва, че ще ме убие — отвърна непринудено Джоун.

Лицето на жената беше напълно озадачено.

„Е — помисли си Джоун, като навлече останалите си дрехи и остави жената да си стои сама по средата на съблекалнята, — тя сама попита!“