Джой Филдинг
Дълбокият край (29)

Двайсет и девета глава

Джоун прекосява направо през двете морави, хвърля крадешком поглед надолу по улицата, докато натъпква ключовете в задния джоб на дънките си. На ъгъла има телефонна будка. От това разстояние в тъмното е невъзможно да се види има ли някой вътре. Уличните лампи светят едва-едва, колкото да подчертаят сенките. Има ли някой там?

Идвам, Линда.

Скапаният й късмет, мисли си саркастично тя, докато тича нагоре по стълбите на Ив и чука силно по вратата. Не тя е жената, която той всъщност търси. Историята на моя живот, решава тя. Историята на моята смърт.

Никой не й отваря.

— Ив! — вика, като натиска звънеца и после отново чука. — Ив! Аз съм, Джоун, пусни ме да вляза.

Идвам, Линда.

Косата на Джоун настръхва.

— Ив, отвори. Хайде. Няма да стоя цяла вечност тук навън.

— Не мога да отворя вратата, Джоун — чува тя едва-едва от вътрешността на къщата.

— Защо?

— Ще умра, ако отворя вратата.

А пък аз ще умра, ако не я отвориш, мисли си Джоун.

— Ив, за бога, отвори вратата.

Идвам, Линда.

— Не мога.

— Отвори проклетата врата! — изкрещява Джоун и мигновено външната врата зейва отворена. Джоун грубо нахълтва вътре и я затръшва зад гърба си.

— Какви са тези глупости, че ще умреш, ако отвориш вратата? — пита ядосано тя, облекчена, че се намира вътре, в безопасност.

— Толкова ме е страх — изплаква Ив, като заднешком се запътва към стълбите и се свлича в почти ембрионално положение на най-долното стъпало.

Джоун се вглежда в приятелката си, косата й е дръпната безразборно назад от изпитото лице с няколко огромни щипки, памучната й роба е цялата на петна и лъха на пот, краката й са боси, обути в стари, износени чехли.

— От какво?

— Не искам да умра.

— Няма да умреш.

— Искам да живея, Джоун. Какво става с мен? Помогни ми.

Джоун сяда до Ив в подножието на стъпалата.

— Изслушай ме, Ив — започва тя. — Не ме прекъсвай. — Ив кима. Джоун усеща как тялото на Ив неволно потръпва, когато поставя ръка на раменете й. — Вероятно това, което ще ти кажа, няма да ти хареса…

— Кажи го — настоява Ив, изненадващо покорна.

— Имаш нервен срив — казва й толкова внимателно, колкото може Джоун. — Не умираш. Знам, че така се чувстваш, но не умираш.

Отново за нейна най-голяма изненада Ив не се възпротивява. Вместо това тя въпросително поглежда Джоун в очите.

— Как определяш нервния срив? — пита тя тихо, спокойно.

Джоун за малко не се разсмива, като си мисли, че и тя самата може да е изпаднала в такъв. Класически пример на слепеца, който води слепец.

— Не съм сигурна — започва тя искрено. — Не съм сигурна как един психиатър би го описал, но аз бих казала, че човек, който има срив, е човек, който е престанал да функционира.

— И мислиш, че този човек съм аз?

— А не си ли?

Ив не отвръща нищо.

— Преди четири месеца — обяснява Джоун — ти беше една дейна, жизнена жена, една преподавателка по психология, която взимаше допълнителни вечерни курсове за докторска степен, една фога, която наблъскваше по трийсет часа във всеки ден, вземаше уроци по тенис, ходеше на аеробика и непрекъснато беше заета. Наблюдавах те с възхищение. Не можех да повярвам, че един човек може да върши толкова много.

Джоун усеща стягането в раменете на Ив.

— А сега? — пита глухо тя.

— А сега ти не правиш нищо — отвръща Джоун. — Цялата си погълната от мисълта, че си болна.

— Изпитвам болки! — рязко възразява Ив, като се освобождава от прегръдката на приятелката си. — Какво искаш от мен? Мислиш, че ми е кеф да бъда инвалид?

— Не мисля, че имаш някакъв контрол…

— Какво трябва да направя, Джоун? Какво трябва да направя с болката? — Тя с мъка се изправя на крака и започва да крачи напред-назад, като животно в тясна клетка. — Знам, че не ми вярваш за болките…

— Вярвам ти…

— Но ти смяташ, че са плод на въображението ми.

— Да — отвръща директно Джоун, като вижда как Ив обръща нагоре очи в знак на раздразнение. — Но да кажем, че греша — продължава Джоун, става и се опитва да не изостава от бясното крачене на Ив. — Да кажем, че съществува физически източник за твоята болка, който е убягнал на всички доктори. Ив, хиляди хора из тази страна страдат от хронични болести, на които лекарите не успяват да поставя диагноза или да излекуват. В края на краищата, тези хора трябва да вземат решение. Могат или да превърнат болката в център на живота си, както правиш ти, или да приемат, че болката съществува, че ще остане и че не могат да направят кой знае какво срещу нея, освен да продължат да си живеят живота.

— Трябва да не обръщам внимание на болките ли…

— Колкото можеш. Знам, че си мислиш, че на мен ми е много лесно да го кажа…

— Само защото наистина ти е много лесно да го кажеш…

— Не — възразява Джоун. — Не, не е. Не е, защото и аз минах през същото през последните няколко месеца.

Ив спира да се разхожда.

— За какво говориш?

Джоун се колебае.

— За телефонните обаждания — казва тя най-накрая.

На Ив й трябват няколко секунди, за да разбере какво има предвид Джоун.

— Телефонните обаждания — повтаря тя с пренебрежение. — Убедена си, че ти си следващата жертва на Удушвача, а пък аз съм била лудата?!

— Добре — отстъпва Джоун, — може би аз съм лудата. Честно, вече не знам. Въпросът е, че това всъщност няма кой знае какво значение. Мисля, че получавам тези телефонни обаждания от някой, който казва, че ще ме убие. Обади ми се тази вечер, всъщност, точно преди да дойда. Заяви, че скоро щял да дойде.

Ив се смее високо.

— Въпросът е — продължава Джоун, — че това се повтаря вече от месеци, а никой не ми вярва или ако ми вярват, ми казват, че нищо не можели да направят по случая. И онова, което най-накрая осъзнах, е, че и аз самата не мога също да направя кой знае какво. Направих всичко, което беше по силите ми — уведомих полицията, няколко пъти си сменях телефонния номер, поставих си нови ключалки и си инсталирах алармена система. Така че сега имам избор. Или мога да се заключа завинаги вкъщи, или мога да се възползвам колкото е възможно от онова, което е останало от живота ми и просто да продължа да живея. — Тя търси в очите на Ив искрица разбиране, но те остават празни, не изразяват нищо. — Не искам да умра — признава Джоун. — Дядо ми ме накара да го разбера. Но има определени неща, които са извън контрола ми и предполагам, че част от това да бъдеш възрастен, е да се научиш да ги приемаш. Не ми харесва. Честно казано, умирам си от страх. Но какъв избор имам? Мога или да превърна страха в център на живота си, или…

— Да продължа нататък — прекъсва я Ив, с натежал от сарказъм глас.

— Добре. Млъквам. Започвам да се повтарям.

— Между положенията ни изобщо няма място за сравнение — уведомява я решително Ив.

— Аз пък мисля, че има.

— На кой му пука ти какво мислиш? — пита сърдито Ив, като изведнъж блъсва Джоун и се втурва нагоре по стълбите.

— Ив!

— Върви си, Джоун.

— Остави ме да ти помогна — моли Джоун, като тича след Ив нагоре по стълбите и влиза в по-голямата от двете спални, онази, която служи на Брайън за кабинет.

— Господи, какво се е случило тук?

Джоун оглежда слисано някога подредената стая, която сега носи всички белези от нескопосан обир с взлом. Книгите са пръснати по пода; столът зад бюрото е прекатурен; големият ориенталски килим е покрит с хартии и папки, съдържанието на които е безогледно разпиляно наоколо и изпотъпкано.

— Какво се е случило тук? — повтаря Джоун шепнешком.

— Ураганът Ив — отвръща й Ив и се усмихва, ръката й замахва и помита няколкото вестника, които все още се намират върху бюрото на Брайън, като ги разпръсква по пода.

— Но защо?

— Каза, че щял да ме прати в лудница — хили се Ив, като сяда посред неразборията и смачква една шепа хартии в ръката си. — Използва бутилка, да знаеш — добавя зловещо тя.

— Кой? За какво говориш? — Джоун вече е коленичила и събира листовете.

— Удушвача от предградието — прошепва Ив с напевен глас. — Изглежда не може да свърши работата с неговата. — Тя вдига няколко разпръснати листа, сякаш по някакъв начин те подкрепят думите й. — Попрочетох туй-онуй. Казват, че би могло дори да е жена. — В гласа й имаше зловеща, гадна нотка. Джоун престава с онова, което прави, открива, че се е втренчила в жената, била нейна най-близка приятелка в продължение на трийсет години. — Може дори да съм аз. — Ив се усмихва, явно се забавлява.

— Не говори глупости — срязва я Джоун.

— Откъде знаеш, че не съм аз? Вече така и така ме смяташ за луда. Защо да не съм аз?

— Защото те познавам. Защото знам, че не можеш да нараниш никого, освен… — Джоун спира.

— Какво? — пита бързо Ив. — Спря. Довърши си онова, което щеше да кажеш.

— Не би могла да нараниш никого — продължава тихо Джоун, — освен себе си. — Тя оставя листовете, които е събрала, да се разпилеят отново по пода. — Ив, ти преживя аборт — продължава спокойно Джоун, като се вглежда дълбоко в очите на приятелката си. — Това не означава, че си лош човек. Не означава, че си се провалила. Означава, че нещо, което е било извън контрола ти, не е било както трябва. Колко време още ще се наказваш заради това?

— Колкото време ти продължаваш да практикуваш психиатрия без разрешително — отвръща без чувство за хумор Ив, като ритва някакви папки.

— Добре, така и така отидох толкова далеч, ще продължа до края…

— Изгарям от нетърпение.

— Не мисля, че те е страх от смъртта — заявява Джоун. — Мисля, че те е страх от живота.

— Интересна теория — казва Ив; десният й крак започва нервно да се извива.

— Мисля, че си поставяш невъзможни цели. Не си единствената. И аз съм толкова виновна, колкото и ти. Отнякъде ни хрумва, че не е достатъчно да бъдем съпруги и майки, трябва да бъдем съвършени съпруги и майки. И докато въртим малките си идеални домакинства, ние също така очакваме да бъдем съвършени преуспяващи бизнесдами. О, освен това няма да е зле и ако останем млади и хубави, докато вършим всичко това. Ами, да върви всичко по дяволите! Ние остаряваме. Надебеляваме. Сдобиваме се с разширени вени и бръчки и, по дяволите, уморяваме се. Не сме съвършени. Но това не ни превръща в неудачници. Ив, разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Не си виновна ти за аборта…

— Знам.

— Наистина ли?

Ив отпуска глава в скута си и започва да се поклаща напред-назад. Когато проговаря, гласът й е тихо стенание.

— Всеки кретен може да има бебе! Защо аз не можах?

Джоун не отвръща нищо. Тя бавно се приближава към приятелката си и утешаващо я прегръща.

— По един превратен начин на майките ни е било по-лесно — прошепва тя разсеяно, докато Ив започва да хълца. — Имали са си правила, които да спазват, роли, които да изпълняват. И не всичките роли наведнъж. Те… мили боже! — Джоун отпуска ръце встрани.

Ив се сепва от внезапно секналите нежни, успокоителни думи.

— Какво има? — пита тя през сълзи.

— Майките ни…

— Какво?

— Майка ми се казваше Линда.

— Джоун, добре ли си?

Джоун рязко се изправя.

— Той ме нарече Линда. Не беше грешка.

— За какво говориш?

— Не беше грешка. Нарече ме Линда, защото си мисли, че така се казвам. А и защо да не си мисли? Това е единственото име, с което е чул дядо ми да ме нарича.

— За какво говориш?

— Всичко си има смисъл. Откъде се е сдобивал с информацията си, как знае всичко. Бил е там през цялото време, слушал ме е как си изливам сърцето всяка събота следобед. Господи, Ив, знам кой е!

— Джоун, плашиш ме.

— Трябва да използвам телефона ти. — Джоун се запътва към бюрото. — Къде е проклетият телефон? — пита тя, най-после го открива преобърнат и с откъснат кабел на пода.

— Не можеш да го използваш! — крещи изведнъж Ив.

— Ив, трябва да се обадя в полицията.

— Не! Знам какво всъщност искаш да направиш. Искаш да се обадиш в болницата. Мислиш ме за луда. Искаш да ги извикаш да ме приберат. Брайън те е накарал да го направиш.

— Не, Ив, кълна ти се…

— Искам да се разкараш оттук.

— Ив, знам кой ми се обажда и ме заплашва. Онова момче от старческия дом. Той може дори да е Удушвача от предградието. Трябва да се обадя в полицията.

— Не!

Ив се озовава до Джоун, бясно размахва ръце, изтръгва телефона и го запраща на пода, крещи победоносно, когато се разбива в стената, ожулва боята и оставя голямо кървавочервено петно.

— Махай се оттук — крещи Ив. — Махай се оттук, преди аз самата да съм те убила!

— Ив, моля те…

— Махай се оттук.

— Обади се на Брайън — моли я Джоун, като отбягва юмруците на Ив и се втурва към вратата на спалнята. — Моля те, кажи му, че знам кой ми се е обаждал, че знам кой е убиецът. Кажи му да ми се обади.

— Махай се!

Ив се навежда и грабва една книга от пода. Джоун вижда как книгата полита към нея, но не успява да се наведе достатъчно, за да избегне напълно удара и книгата болезнено я цапардосва по гърба. Сълзи парят в очите й, тя се втурва надолу по стълбите, Ив продължава да крещи подире й. Стига до външната врата, отваря я и избягва в нощта.

Секунди по-късно тя е пред нейната врата, чува как вратата на Ив се затръшва зад гърба й, рови из джобовете на дънките си за ключовете. Чува нещо зад рамото си и бързо се извръща. Няма нищо.

— Успокой се — казва си тя. — Поеми си дълбоко въздух. Не се паникьосвай. Ключовете ти са тук някъде. Пъхна си ги в джоба — напомня си, като наум се моли да не са изпаднали някъде по време на разправията с Ив. — Трябва да са тук — проплаква тя, най-после ги намира в задния си джоб, скрити под една стара кърпа. — Благодаря ти, Боже — измърморва, пъха ключа в ключалката и отваря вратата, бързо я затваря зад себе си и едновременно с това се запътва към алармата.

Лампичката не свети.

— О, не, не пак — простенва Джоун. — Как може да съм толкова глупава? Какъв е смисълът да имам алармена система, щом като постоянно забравям да включвам това проклето нещо? — Тя сърдито се протяга и натиска копчетата, които задействат устройството. После дълбоко си поема дъх и се запътва към телефона. Набира 911.

След три позвънявания се свързва.

— Ало — започва Джоун, — бих искала някой полицай…

— Полиция. Спешни случаи — започва гласът.

— Да, бих искала…

— Това е запис. Всички линии са заети в момента…

— О, господи!

— Ако се нуждаете от помощ, моля изчакайте, някой ще ви се обади веднага щом стане възможно. Ако желаете полицейска кола да дойде в дома ви, оставете името и адреса си след сигнала…

Джоун затваря, като разтрива с длани челото си. Какъв смисъл имаше да оставя името и адреса си? Незабавно отново вдига телефона и пак набира 911. Смисълът е в оцеляването, казва си тя, докато изслушва как съобщението монотонно се влачи, като отново я инструктира да остави името си и адреса си след сигнала.

— Джоун Хънтър — казва отчетливо тя, след което внимателно диктува целия си адрес. — Моля, побързайте — добавя и решава да не затваря, в случай че някое човешко същество отговори на вика й за помощ.

Точно трийсет минути по-късно Джоун чува как пред къщата й спира кола. Тя изчаква да долови познатия звук от стъпки по стъпалата, силното чукане на вратата, но не чува нищо, освен безкрайния поток от записана музика, която се носи от телефонната слушалка в ръката й.

Прехвърля телефона от едната ръка в другата, усеща как ставите й са се схванали от усилието да държи слушалката до ухото си. Протяга глава назад, чува изпукването, усеща изтръпването на мускулите в рамото си. Бавно, внимателно, вдига глава, очите й разсеяно минават по плъзгащата се задна врата.

Вижда го как стои в тъмното, лицето му е притиснато в стъклото, наднича вътре. Преди да има време да помисли, да разпознае униформата, тя вече крещи с всички сили.

— Полиция — съобщава фигурата, като показва нещо в дясната си ръка. Джоун разбира, че е полицейска значка.

В същия миг чува силно чукане по външната врата. Джоун изпуска телефона, в който беше изкрещяла и чува как той се удря в плота, подемайки тропането навън пред вратата на къщата.

Тя тича към вратата.

— Кой е? — вика, като наднича през шпионката към униформения полицай.

— Полиция — накратко я уведомява гласът. — Получихме съобщение за спешна помощ на този адрес.

— Да, аз се обадих — обяснява Джоун, точно се кани да отвори, когато си спомня, че алармата е включена и натиска копчето, след което открехва вратата. Младият строен полицай, който изглежда малко по-голям от Робин, нервно се оглежда наоколо.

— Какъв е проблемът? — пита той и се запътва към кухнята. — Може ли? — посочва към партньора си, застанал отвън пред плъзгащата се врата.

Джоун го гледа как вдига страничните резета.

— Има едно и отдолу — уведомява го тя. В следващия миг партньорът му, може би с няколко сантиметра по-висок и вероятно с няколко години по-голям, застава до него.

— Аз съм полицай Уитакър — представя се първият, — а това е полицай Стейтлър. Какъв точно е проблемът?

Джоун се кани да отговори, когато чува тих глас. Полицаите също го долавят едновременно с нея и тримата се извръщат към телефона, който все още виси незатворен до плота. Джоун се втурва и го вдига.

— Ало? — казва тя.

— Полиция — отвръща човешки глас. — С какво мога да ви помогна?

— 911 — обяснява Джоун на двамата полицаи. — Изчаквах.

Полицай Стейтлър взима телефона от ръката й.

— Полицай Стейтлър се обажда. На местопроизшествието сме. Да. Благодаря. — Той връща слушалката върху телефона. — Какъв точно е проблемът? — пита той, очите му претърсват стаята. — Крадец ли видяхте? Ранена ли сте?

— Не. — Джоун клати глава и вижда изненаданото изражение, което се изписва върху лицата и на двамата. — Знам кой е Удушвача от предградието — съобщава тя, като се опитва да не обръща внимание на погледите на нетърпелив скептицизъм, които си разменят двамата мъже.

— Това е спешен случай, г-жо — напомня й полицай Уитакър.

— И това е спешен случай — заявява раздразнително Джоун.

— Разбирам. При вас ли е въпросният човек?

Джоун поклаща глава.

— Не… Но се обади преди малко. Каза, че идвал.

— Много мило от негова страна да ви уведоми — отбелязва полицай Стейтлър, като едва сдържа усмивката си.

— Вижте, не съм си загубила ума — отвръща им Джоун, тъй като знае, че звучи точно така. — Сержант Брайън Стенли живее в съседната къща. Той ме познава. Ще ви каже, че не съм някоя изкукала патка.

— Добре, добре, г-жо Хънтър — прекъсва я полицай Уитакър, като поглежда към бележника си за името й. — Обадили сте се и сте съобщили за спешен случай. Искали сте полицейска кола да дойде до дома ви. Сега сме тук. Защо не ни кажете какво си мислите, че знаете и ние ще направим всичко, което е по силите ни да го проверим веднага, щом ни се удаде възможност.

— Веднага, щом ви се удаде възможност ли? Какво означава това?

— Кажете ни онова, което смятате, че знаете — настоява отново той и Джоун се опитва да не взима под внимание снизхождението, вложено в думите му. Кажете ни каквото смятате, че знаете! Сякаш не знаеше нищо, само си мисли, че знае. Защо изобщо им се беше обадила? Какво се надяваше, че ще постигне? Какво си мислеше, че ще стане?

— Обажда ми се от месеци — казва им въпреки това Джоун. — Заплашва ме, че съм следващата…

— Уведомили ли сте полицията за тези обаждания?

Джоун кима.

— Не знаех кой е. Гласът ми се струваше познат, но беше много странен глас, труден за класифициране. Сега си давам сметка, че имитираше гласа на дядо си, не точно, разбира се, но онази дрезгава нотка, която понякога възрастните хора придобиват…

— Не ви разбирам…

— Вижте, всяка събота посещавам дядо си или поне го посещавах, докато умря преди десет дни и всяка събота това момче беше там, посещавайки по същото време своя дядо. Винаги беше с майка си, но майката не може да е убиецът, защото тя не всеки път беше в стаята, когато разговарях с дядо си. Понякога излизаше навън да изпуши по една цигара и винаги изглеждаше така, сякаш момчето спи, но предполагам, че само се е преструвало на заспало. Всъщност е слушало. Слушало е всичко, което казвам на дядо си. Така е разбрало, че момичетата ще заминат на лагер, че съпругът ми ме напусна…

— Разведена ли сте? — пита полицай Стейтлър.

— Разделена — отвръща му Джоун. Това по-неблагонадеждна ли я правеше? — чуди се, като отново улавя изражението на лицето му, докато той набързо записва тази нова информация. — Както и да е, точно когато Сам Хенсли беше преместен в стаята на дядо ми, аз започнах да получавам телефонните обаждания. Ив веднъж ме попита кога е започнал да ми се обажда и аз не можах точно да си спомня…

— Сам Хенсли? Ив? — пита полицай Уитакър.

— Сам Хенсли е дядото на момчето. Ив е приятелката ми. Съпругата на Брайън Стенли, на сержант Стенли — подчертава тя. — Както виждате, всичко си идва на мястото. Как е открил телефонния ми номер, как го е намирал, когато го сменях. Искам да кажа, за никого не би било трудно да провери в регистрите. Държат ги в стаята на сестрите.

— Фамилията на момчето Хенсли ли е? — пита полицай Стейтлър, смехът в очите му подкопава сериозността на тона му. — Бихте ли го казали буква по буква?

— Името на стареца е Хенсли — поправя го Джоун. — Името на момчето е друго. — Тя търси името в паметта си. — Господи, как се казваше? — Вижда образа на момчето пред себе си, но чертите му са неясни, размазани. Така и не бе обърнала внимание на това как изглежда. Просто винаги бе там, сливаше се с мебелите. Хубав, мисли си, но незапомнящ се.

Образът на майката грубо изтласква момчето от пътя си. По-лесно може да бъде описана от двамата. Тя е материална, има тегло, глас, който се запомня, набива се в паметта. Алън, чува Джоун как го вика жената, призовавайки момчето неохотно да се откъсне от черно-белия телевизор в чакалнята на старческия дом.

— Алън — повтаря на висок глас тя. — Господи, как беше фамилията му? Алън някой си… Алън Кросби! — възкликва Джоун победоносно. — Точно така. Алън Кросби. На около деветнайсет-двайсет години. Това е всичко, което мога да си спомня за него. Всъщност, никога не съм го забелязвала.

— Благодаря ви, г-жо Хънтър. Ще го проверим — казва й полицай Стейтлър и затваря бележника си.

— Кога? — пита Джоун.

— Ще започнем веднага — отвръща полицай Уитакър, преди партньорът му да може да отговори. — Събота вечер е, но ще направим каквото можем. — Той поглежда към телефона. — Това ли е още номерът ви? — пита, като отваря отново бележника си и записва номера от лицевата част на телефона.

Джоун кима.

— Опитайте се да не се тревожите, г-жо Хънтър — казва полицай Стейтлър и отваря външната врата. — Хванахме някакъв тип снощи и почти сме сигурни, че е нашият удушвач. Извършваме няколко последни проверки във връзка с него, преди да направим публично съобщение. Дръжте все пак вратата заключена — съветва я той, когато излиза. — Има още много ненормалници на свобода. Ако този Алън Кросби ви заплашва, съвсем скоро ще сложим край на всичко това. Не мисля, че има за какво да се тревожите, но ако това ще ви помогне да заспите и да се успокоите, ще минаваме покрай къщата ви колкото пъти можем тази вечер.

— Ще ви бъда много задължена. Благодаря. — Джоун затваря вратата зад него и като я заключва два пъти, пуска отново алармата. — Е — казва си на висок глас, — изглежда все пак съм в безопасност.

Тя загася лампата в коридора и се запътва по стълбите към спалнята си.