Джой Филдинг
Дълбокият край (26)

Двайсет и шеста глава

— Много е вкусно, Джоун. Благодаря ти.

Брайън Стенли, който изглежда с два-три килограма по-слаб и с десет години по-стар, откакто за последен път Джоун бе идвала тук, й се усмихва от отсрещната страна на кухненската маса. Той дояжда остатъка от голямото парче малинов пай, който Джоун бе приготвила този следобед и им бе донесла.

— Точно от каквото имаш нужда — усмихва се Ив, гласът й е определено хладен. — Холестерол.

— Използвах пълнозърнесто брашно за кората — казва Джоун. — И само половината от захарта, която се слага по рецепта.

— Колко мило само от твоя страна, а? — пита саркастично Ив.

— Престани, Ив — отвръща глухо Брайън.

— О, голямото жилаво ченге влиза в ролята си. Харесва ми. А на тебе, Джоун? — пита Ив многозначително.

Джоун гледа в чинията си. Малкото парче, което си е отрязала, стои недокоснато. Няма апетит. Защо бе дошла тук тази вечер? Защо се бе поставила в такова положение?

— Много мило, че си се сетила за нас — обажда се Брайън, сякаш отгатва какво си мисли. — Много обичам малини.

— Обичаш всичко, което ти напомня на кръв — прекъсва го Ив.

— И аз много обичам — отвръща Джоун, решена да води нормален разговор. — Винаги са били любимият ми плод. Само дето са толкова скъпи…

— Искаш да ти платим за пая ли? — пита Ив.

— Ив, за бога…

— Хайде, Брайън — додава Ив. — Поискай от майка ми някой и друг долар.

— Господи, Ив! — възкликва Брайън, като удря с вилицата отстрани по чинията си.

— Може би трябва да си вървя… — започва Джоун.

— Моля те, остани — настоява Брайън.

— Да, моля те, остани — имитира го Ив. — Имаме нужда от теб. Нали, Брайън?

Джоун поглежда към приятелката си, едва може да различи жената, която е познавала и обичала през по-голямата част от живота си. Също като Брайън, и Ив е отслабнала и острите черти, някога толкова привлекателни, сега са изпити и озлобени. Червеникавата коса, израснала отдавна от стилната си подстрижка, изглежда странно не на място, а зелените очи са изгубили някогашния си естествен блясък. Ив изглежда толкова злобна и толкова жестока, колкото и звучи. Тя вече не е онова, което беше. Довереният приятел се бе превърнал в опасен непознат.

— Имаше ли още изследвания тази седмица? — пита Джоун, като насила вади думите от устата си.

— Имаше ли още изследвания тази седмица? — повтаря злобно Ив. — Какво те е грижа? Толкова си заета напоследък с твоя доктор, та да се тревожиш за мен.

— Тревожа се за теб.

— Недостатъчно, за да ми се обадиш или да минеш.

— Обаждах се. Минавах. Сега съм тук.

— Кога си се обаждала?

— Обаждах се няколко пъти през седмицата. Майка ти ми каза, че не желаеш да разговаряш с мен. Идвах в понеделник; ти не пожела да ме видиш.

— Защо да пожелая?! — възкликва Ив. — Единственото, което чувам от теб, е, че съм луда.

— Никога не съм казвала, че си луда.

— Казваш го всеки път, когато си отвориш устата. — Очите на Ив се стрелкат ту към Джоун, ту към Брайън. — Той напълно ти е промил мозъка, нали? Колко пъти сте се срещали скришно зад гърба ми?

— Ив, млъкни! — твърдо заявява Брайън Стенли.

— О, това беше добре, големият мъжага. Дръж се гадно с мен. Обожавам, когато се държиш гадно.

— Ив, не мислиш какво говориш — започва Джоун.

— Защо? Нищо ми няма на очите — поне не съм сляпа. Виждам как се гледате вие двамата. Виждам как разцъфваш, как си се издокарала…

— Ив, ти беше тази, която от години ме караше да си боядисам кичури в косата.

— Но ти чака досега. Защо?

Джоун се поколебава.

— Не знам — отвръща искрено тя. — Вече нищо не знам.

— Добре дошла в клуба! — заявява Ив, после избухва в сълзи. — Господи, мразя това. — Тя се мъчи да си възвърне самообладанието.

— Поплачи си, Ив — подканя я Джоун. — Изкарай го. Добре е за теб.

— Откъде знаеш какво е добре за мен? — пита гневно Ив. — Защо искаш да ме гледаш как се съсипвам? Харесва ли ти да ме виждаш такава? Това те кара да се чувстваш силна, нали?

— Разбира се, че не. Боли ме да те гледам така. Искам единствено да ти помогна.

— Как? Като ми носиш десерти, които знаеш, че ще разстроят стомаха ми? Като се опитваш да ми откраднеш съпруга, защото не можа да задържиш твоя?

— Ив! — Брайън Стенли скача на крака. — Джоун, съжалявам.

— Да не си посмял да се извиняваш вместо мен! — крещи Ив. — Нямаш право. — Тя заравя глава в ръцете си.

— Ив. — Ръката на Джоун се протяга към приятелката й, нежно поставя пръсти върху рамото й.

— Знаеш ли какво направи той, Джоун? — пита Ив, гласът й изведнъж е като на дете. — Изгони майка ми. Вчера. Накара я да си върви.

— Жената вече не издържаше.

— Не позволяваш на никого да ти помогне.

— Не ми разрешава да се подложа на операция, която може да ми спаси живота — изплаква Ив, изненадвайки Джоун, която поглежда към Брайън за обяснение.

— Ходила е при някакъв шарлатанин тази седмица…

— Не е шарлатанин.

— Това е десетият гинеколог, при когото ходиш и единственият, който препоръчва отстраняване на матката.

— Той е единственият, който си разбира от работата.

— Какво по-точно ти каза? — пита Джоун, объркана от новото развитие на нещата.

Ив здраво стиска ръката на Джоун.

— Каза, че имам лошо обърната матка и фиброзен тумор…

— Малък тумор, за който знаехме от години — прекъсва я Брайън.

— Той казва, че може би това е причината за ужасните болки, които изпитвам в слабините си.

— Ами за болките в гърдите, в гърба и в стомаха? — пита Брайън.

— Да не споменаваме и огромната болка в задника ми! — заявява Ив саркастично, като гледа съпруга си право в очите.

При нормални обстоятелства, Джоун щеше да се почувства успокоена от подобна забележка. Но е прекалено късно за успокоение.

— Какво ти каза за другите болки? — пита Джоун.

— Не ми каза нищо за другите болки — отвръща й Ив, в гласа й се прокрадва раздразнение. — Той е гинеколог. Разбира от матки и яйчници. Не претендира, че знае всичко.

— И ти препоръчва отстраняване на матката? Не е ли прекалено драстично?

— Какво да направя, Джоун? — моли се Ив. — Да не мислиш, че би ми хрумнало подобно нещо, ако не изпитвах такива ужасни болки? Знаеш колко ненавиждам болниците.

Джоун поклаща глава.

— Не знам какво да ти кажа — признава честно тя.

— Кажи й, че тоя доктор е куку, също като нея — обажда се спокойно Брайън. — Кажи й, че ако обиколи достатъчно доктори, няма как да не попадне на такъв, който с удоволствие ще й каже онова, което й се иска да чуе. Хирурзите обичат да оперират, за бога. Нали са за това. Изпитваш болки в слабините, добре. Ще ти изрежем матката. Какво, стомахът ли те боли? Добре, просто ще ти го извадим. Не ти достига въздух ли? Ами, на кого по принцип са му притрябвали два дроба?

— Млъкни, Брайън — нарежда Ив. — Правиш се на глупак.

— Аз ли се правя на глупак?

— Излиза, че няма нужда изобщо да ходиш по доктори.

— Ив, успокой се — предупреждава я Джоун.

— Защо дойде тук? — пита изведнъж Ив. — В събота не трябва ли да ходиш при дядо ти?

— Ходих, следобед. — Джоун навежда глава. — Спеше. Не се събуди.

— Точно от това се страхувам — прошепва Ив. Джоун въпросително я поглежда. — Страх ме е, че ако затворя очи, никога повече няма да се събудя.

— Разбира се, че ще се събудиш.

— Страхувам се, че ще умра.

— Няма да умреш.

— Не искам да умра, Джоун.

— Няма да умреш.

— Тогава какво ми има? Защо никой не може да ми каже какво ми е?

— Защо ти няма нищо, по дяволите! — изкрещява Брайън от другата страна на стаята.

— Брайън… — започва Джоун.

— Не, Джоун. Престани да се водиш по акъла й. Тя те манипулира. Манипулира теб, майка си, мен, всеки, който го е грижа за нея.

— Теб изобщо не те е грижа за мен — крещи Ив.

— И това трябва да престане — продължава Брайън, без да обръща внимание на избухването на жена си. — Защото колкото повече се поддаваме на тази лудост, колкото повече се вслушваме в нея, толкова по достоверна я правим. Затова изпъдих майка й, затова ти казвам да престанеш да се водиш по акъла й. Ив се нуждае от помощ…

— За какво? Ти си луд, а не аз.

— Луд ще съм наистина, ако позволя на това да продължава още дълго.

— Защо просто не си тръгнеш? — дразни го Ив. — Нали това искаш да направиш?

— Не искам.

— Не биеш ли все натам, а? Хайде, махай се. Така и така все те няма. Тръгвай. Върви в къщата на Джоун. Тя има пълен фризер с домашно приготвени пайове и хубаво, голямо легло с много излишно място в него…

— Ив, успокой се — настоява Джоун.

— Той е много добър в леглото, да знаеш — продължава Ив. — Прави онзи готин малък номер с езика си отдолу…

— За бога, Ив…

— И има дълга патка, Джоун. Не много дебела. Но хубава и дълга.

— Млъкни! — Брайън е бесен и се приближава към жена си със свити юмруци.

— И хубав стегнат задник. Понякога обича да му бъркаш с пръст…

Следващият миг се губи: юмрукът на Брайън се отпуска, отворената му длан се вдига във въздуха и удря Ив през лицето, главата й отскача назад, червената й коса се разлюлява покрай зачервената току-що буза, тялото й залита настрани, заедно със стола, право в ръцете на Джоун.

— Брайън, престани! — изпищява Джоун, като се мъчи да задържи стола на Ив, така че да не се прекатури, очите й отразяват страх и неверие пред насилието, на което е станала свидетел.

Ръцете на Брайън остават вдигнати във въздуха. Той се олюлява напред. За миг Джоун се чуди дали няма да припадне, но Брайън се оглежда въпросително наоколо сякаш някой току-що е казал нещо, което той не е разбрал преди да се завърти на пети и безмълвно да избяга от стаята.

Джоун се обръща отново към приятелката си.

Ив я гледа с неприкрита злоба.

— Върви си — казва тя.

 

 

Джоун е в кухнята си, когато чува, че някой тропа на вратата. Тя бе стояла до дървената маса почти час, без да помръдне. Преповтаря сцената отново и отново в съзнанието си: юмрукът на Брайън се свива и отпуска; огромното му тяло безжалостно се спуска към жена му; ръката му се стрелва в пространството, което ги дели, удря лицето на Ив с длан; главата на Ив отскача назад, косата й се люшва покрай бузата, имитирайки траекторията на удара му; столът й се накланя, почти пада; празнотата в погледа на Брайън; злобата в очите на Ив. Върви си, чува Джоун да й казва отново Ив. Върви си.

Настойчивото чукане на вратата продължава, последвано от звъна на звънеца. Джоун насила става от стола и се запътва към интеркома. Натиска нужното копче.

— Кой е? — пита тя, като знае, че гласът й ще бъде отнесен до улицата.

— Брайън е, Джоун — прозвучава отговорът.

Джоун вдига пръста си от интеркома и поглежда към пода. Какво иска? Какво още може да се каже? Тя се запътва към вратата и изведнъж спира. Защо не беше говорил с лейтенант Фокс, както й беше обещал?

Огромното му туловище изпълва рамката на вратата.

— Донесох ти чинията от пая — казва той, като й я подава. — Измих я.

— Благодаря ти.

— Мога ли да вляза?

— Трябва ли Ив да остава сама?

— Ив се заключи в банята.

— Мислиш ли, че ще се нарани?

Брайън за малко да се разсмее.

— Шегуваш ли се? Не и преди да ни е погребала всичките.

Той улавя удивлението, което минава по лицето на Джоун.

— Моля те, Джоун, мога ли да вляза?

Джоун отстъпва, за да го пусне. Той затваря вратата зад себе си и я последва към кухнята.

— Искаш ли кафе? — предлага Джоун, като се надява, че ще каже не.

Той поклаща глава.

— Няма да мигна цяла нощ. — Поглежда през плъзгащата се врата към мрака навън. — Никога преди не съм удрял жена — казва най-накрая. Джоун си мълчи. — Не знам как стана — продължава Брайън, като се опитва сам да си обясни случилото се, почти забравяйки за присъствието на Джоун. — Просто изключих за няколко минути. Продължавах да чувам как онзи странен глас казва всички онези ужасни неща и тогава нещо изплющя. Следващото, което усетих, беше паренето в пръстите ми, дланта на ръката ме болеше… Не исках да я ударя, Джоун. Не знам какво ми стана.

— Какво мога да ти кажа? — пита Джоун. — Не знам какво да ти кажа.

— Може би трябва да постъпя така, както казва Ив. Може би трябва да си ида.

— Не можеш да го направиш.

— Не мога да я удрям всеки път, когато превърти.

Джоун кима.

— Не, не можеш. Но не можеш да я изоставиш. Какво ще прави тя? Как ще се оправи?

— Майка й ще си дойде.

— Мислиш ли, че това е разумно?

— Не знам. Знам само, че не издържам повече. Честно казано и аз съм на път да превъртя. Искам да кажа, току-що цапардосах жена си. Можех и да я убия, ако ти не беше там. — Той се смее и нелепият звук изпълва пространството помежду им. — Кого заблуждавам? Тя можеше да ме убие.

— Може би трябва да й изрежат матката — осмелява се да каже Джоун.

— Какво? Защо?

— Може би има нужда от това.

— Никой няма нужда от неналожителна хирургическа намеса.

— Може би, ако веднъж я заведеш в болницата, ще успееш да я убедиш да се прегледа при психиатъра… — Джоун се улавя, че мисли на глас. — И щом абортът е в основата на мъчителните й страдания, ами тогава, може би ако веднъж завинаги проблематичното място се махне, останалите проблеми също ще изчезнат.

— Не мислиш ли, че рискът е прекалено голям?

— Не знам какво да мисля вече.

— Може би все пак бих изпил чаша кафе, ако нямаш нищо против — решава Брайън.

Джоун се запътва към кафемашината, надявайки се, че лицето й не отразява раздразнението, което поражда в нея молбата му.

За какво му е това кафе? Вече беше изпил две чаши с пая. Защо е дошъл? Защо не си върви у дома? Тя се тревожи за Ив, за всички тях. Колко лесно е да загубиш контрол, мисли си, като си спомня разговора с изплашената млада майка в болницата. Колко малко контрол имаме всъщност.

— Виждала ли си Пол скоро? — пита Брайън, когато тя му донася чашата горещо кафе на масата.

— Миналата седмица — отвръща Джоун с глух глас. — Ходихме при момичетата в лагера.

— Звучи обещаващо.

Джоун не казва нищо.

— Някакъв напредък? — пита Брайън.

— Не. — Не й се говори за това. Иска й се той набързо да си изпие кафето и да си върви у дома.

— Не мога да повярвам, че Пол може да е толкова глупав, та да те остави да си идеш — казва й Брайън.

— Никъде няма да ходя. — Накъде води този разговор?

— Имаш ли си някого? — пита той.

Джоун го поглежда изненадано. Никога не бе мислила Брайън за толкова словоохотлив. Накъде ли бие?

— Не — бързо отвръща тя.

— Ами инструктора по тенис?

— Какво за него?

— Мислех…

— Дойде една вечер на вечеря — отвръща сухо Джоун. — Тръгна си рано.

— Сигурен съм, че не по свое желание.

Джоун присвива очи. Какво се опитва да каже Брайън?

— Ив е права в едно — продължава той. — Напоследък изглеждаш великолепно.

— Но се чувствам отвратително — отвръща просто Джоун, намерила точната дума. — Май нищо така не те кара да изглеждаш добре, както една хубава доза страдание.

— Как се справяш? — Той е оставил чашата си и заобикаля масата към мястото, където седи тя.

— Е, научих къде се намира таблото с бушоните. Мога съвсем сама да сменя електрическа крушка. И отказах абонамента ни за „Спорт Илюстрейтид“. — Ръцете му са на раменете й. — Предполагам, че добре се справям — продължава тя, като усеща топлината на пръстите му през тъничкия си пуловер.

— Наистина ли? — пита отново той. — Трябва да е трудно да останеш сама след всичките тези години…

Джоун бута стола си назад и принуждава Брайън да пусне раменете й. Тя става.

— Мъжете не са чак толкова важни, колкото ги изкарват — заявява. — Искаш ли още кафе?

— Не — отвръща той и се приближава към нея.

Джоун усеща плота зад гърба си.

— Брайън — започва тя, но е прекалено късно. Той е само на сантиметри от устата й, придърпва я близо до себе си, устните му се притискат в нейните. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Защо всичко това се случва на нея? Тенис инструктор с дванайсет години по-млад от нея, съпругът на превъртялата й приятелка, някакъв хахо, който иска да я напляска отзад, преди да я убие… Каква е тайната на странното й привличане?

Тя поглежда към телефона, докато устата на Брайън мачка нейната. Защо не ми се обадиш сега, копеле такова? — крещи мълчаливо тя, докато езикът на Брайън търси нейния.

— Брайън…

— Не ме спирай, Джоун. Имам нужда от теб.

— Брайън…

— И ти имаш нужда от мен.

Джоун успява да се изтръгне от прегръдките му.

— Нямам нужда от нищо подобно! — изкрещява тя. — Онова, от което се нуждая, е малко здрав разум в живота ми. Онова, от което се нуждая, е да ме оставят на мира. — Винаги когато ми се иска да си поговоря с някой интелигентен човек… — Защо не си помолил лейтенант Фокс да нареди на патрулна кола да наблюдава къщата ми? — пита изведнъж тя, с което изненадва и двамата.

— Какво?

— Каза, че ще го помолиш.

— Джоун, за какво говориш?

— Каза ми, че ще помолиш лейтенанта си да нареди на някоя патрулна кола да наблюдава къщата ми.

Очите му отразяват, че си спомня.

— Помолих го — отвръща й той.

— Не, не си. Говорих с лейтенант Фокс. Изобщо не знаеше за какво става дума…

— Джоун…

Тя ядосано се отдръпва от него, успокоена, че има какво да хвърли помежду им.

— Защо не го помоли?

Последва дълга пауза.

— Не можех — признава той най-накрая.

— Защо? И ти ли не ми вярваш? И ти ли мислиш, че си съчинявам за телефонните обаждания?

— Не.

— Тогава защо? Не смяташ, че притесненията ми са основателни? Просто си се опитвал да ме успокоиш ли?

— Не.

— Тогава защо?

— Защото се страхувам — измърморва Брайън, като извръща поглед встрани от сърдитите й очи.

Джоун не очакваше точно тази дума от него.

— Страхуваш се? Страхуваш се от какво?

Последва нова дълга пауза.

— Страхувам се, че Ив може да е тази, която ти се обажда — признава той, гласът му едва се чува.

Джоун не казва нищо. В думите му отекват собствените й мисли в края на краищата.

— Не твърдиш, че смяташ Ив за Удушвача от предградието, нали? — прошепва Джоун невярващо, най-после смисълът на думите му е стигнал до съзнанието й.

Той силно разтърсва глава, нелепият му смях отново изпълва въздуха.

— О, господи, не! — Мисълта явно му се струва много забавна. Смехът му дълго не може утихне. — Но аз по принцип не смятам, че който и да ти се обажда, е убиецът. Не мисля, че едното има нещо общо с другото. — Той тъжно се усмихва на Джоун. — Мисля, че ще трябва да се отдръпнем за малко. Изглежда всички полудяваме. — Той вдига ръце във въздуха. — Какво мога да кажа, Джоун. Съжалявам. За всичко. За това, че не казах на Фокс, за онова, което стана у дома преди малко, за това, което се случи тук преди няколко минути…

Телефонът звъни.

— Искаш ли аз да го вдигна? — предлага Брайън. — Ще позная гласа на Ив, независимо колко се мъчи да го преправя. Сигурно имаш телефон в спалнята — продължава той, преди Джоун да може да му отговори, запътил се вече нагоре по стълбите. — Дай ми секунда, преди да го вдигнеш. Нека да звънне още три пъти. Вдигни го на третия път от сега.

Звъненето продължава, докато Джоун чува стъпките на Брайън над главата си. В края на третото позвъняване, тя бавно се протяга и вдига слушалката, вцепенено слуша, докато гласът от другата страна прави ясното си съобщение.

Брайън мигновено се връща до нея.

— Съжалявам, Джоун — казва той, ръцете му ръкомахат безпомощно между тях, загубили силата си да успокояват.

— Все някога трябваше да се случи — отвръща му Джоун. — Беше на деветдесет и пет.