Джой Филдинг
Дълбокият край (28)

Двайсет и осма глава

Джоун оправя къщата си.

Събота вечер е. Бе прекарала деня да минава от стая в стая, да чисти, размества, ароматизира — пролетно чистене, въпреки че скоро щеше да дойде есен. През последните няколко часа разтреби стаите на дъщерите си, изхвърли листове, които повече нямаше да им трябват, оправи гардеробите им, за да види кои дрехи вече са им омалели, излезли от мода или са прекалено износени, за да могат да се обличат повече. Внимава да не изхвърли любими стари неща, внимава да не налага предпочитанията си на дъщерите си. Те трябва сами да си решават. Просто се опитва да ги улесни, когато се върнат от лагера следващата седмица. И без това щеше да им е достатъчно трудно да се приберат у дома и да бъдат посрещнати с новината, че майка им е мъртва. Не че възнамерява да се предаде без бой.

Все още има време, време да вдигне телефона и да се обади в Калифорния, да каже на брат си, че е размислила, че хваща следващия самолет. Но това само щеше да отложи неизбежното, тя го знае, а й е омръзнало да отлага, омръзнало й е да чака. Чакането само щеше да постави живота на дъщерите й в опасност, а нямаше да спаси нейния. Не можеше да остане завинаги в Лос Анджелис. Един ден все трябваше да се върне, а той щеше да я чака, когато го направеше. Да приключваме с това, решава тя, като връща последната от току-що изтупаните книги на Робин върху полицата й.

Всичко вече е подредено. Къщата е чиста. Изпраните есенни дрехи висят в гардероба; фризерът е натъпкан с храна. Тя е готова да посрещне септември, въпреки че не е сигурна дали ще е жива, за да му се порадва. Инстинктивно усеща, че мъчителят й ще я нападне тази седмица. Преди да си дойдат дъщерите й. Преди съседите, които бяха заминали за лятото, да започнат един по един да се прибират.

Джоун прекосява коридора на горния етаж и влиза в стаята си, като се запътва право към телефона до леглото. Трябва да се обади на няколко души. Тя сяда върху ръба на голямото легло, измъква телефона от поставката му и набира.

За нейна най-голяма изненада, Пол вдигна телефона още при първото позвъняване.

— Точно си мислех за теб — казва той.

Когато не продължава, Джоун заговаря:

— Исках да съм сигурна за следващата седмица — започва тя отривисто. — Че ще вземеш момичетата от автогарата.

— Другата събота — потвърждава той. — В един часа.

— Записал ли си си? — настоява тя. — Нали няма да забравиш?

— Джоун, всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвръща му Джоун с уверен глас. — Просто исках да съм сигурна. Пол… — Тя спира. Как може да му каже да се грижи добре за момичетата, ако нещо й се случи, без да го разтревожи? Няма как. Можеше само да се надява, че ще се грижи. Знаеше, че ще се грижи.

— Да?

— Не закъснявай — завършва тя. — Знаеш колко се сърдят, когато ги караме да чакат.

Произнася едно бързо „дочуване“, преди да е успял да й каже нещо друго и пръстите й се връщат на телефона, набират брат й в Калифорния.

— Уорън?

— Джоун? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Просто исках да те чуя, да видя как се справяш с филма.

— Бях зашеметителен. Звезда по рождение, какво да ти кажа. Как е всичко?

— Нищо не се е променило — отвръща му Джоун, като усеща, че всъщност това я пита. Нищо не се е променило, освен мен, мисли си тя, но не го казва. — Е, а сега?

— Обратно към силиконовите гърди и натъпканите задници, които гледам всеки ден — смее се той. — Цици и задници. Това е Калифорния — какво да ти кажа.

— Обичам те, Уорън.

— И аз те обичам.

Джоун си поглежда часовника, докато затваря слушалката. Почти наближава девет вечерта. Трябва да се обади само на още едно място, но се налага да слезе долу, за да погледне номера.

Бързо, тя се запътва към кухнята, прелиства указателя с телефони, докато не намира името, което търси.

— Лагер „Данби“ — обажда се жената след няколко минути.

— Искам да говоря с дъщерите си — уведомява я Джоун. — Знам, че е против правилника на лагера, но е много важно.

— Имената на дъщерите ви, ако обичате? — пита жената, като усеща, че е безсмислено да спори.

— Робин и Лулу… Лана… Хънтър.

Следва кратка пауза, звук от прелистване на страници.

— В увеселителния център са, на кино.

— Можете ли да ги извикате?

— Ще ми трябват няколко минути. Защо те да не ви се обадят?

— След колко време?

Жената явно се разтревожи.

— Ами, ще ми трябват няколко минути дотам и обратно. Няма да е повече от пет минути. Спешно ли е, г-жо Хънтър? Необходимо ли е да подготвя момичетата предварително?

— Не — отвръща й Джоун. — Не е нищо такова. Просто трябва да говоря с тях.

— Ще ви се обадят след няколко минути.

— Благодаря ви. — Джоун затваря слушалката, но остава с ръце върху телефона, в очакване да звънне.

Звъни.

— Ало, Робин?

Гласът от другата страна е пронизителен и на границата на истерията.

— Джоун — успява да произнесе, — обажда се майката на Ив.

— Г-жо Камърън — отвръща вцепенено Джоун, разтревожена, въпреки че не иска да блокира линията. Момичетата щяха да се опитват да й се обадят. — Какво се е случило? Да не е станало нещо с Ив?

Думите се нижат в накъсано стакато, поради което на Джоун й е трудно да разбере какво става.

— Не знам. Обадих се да я проверя и тя започна да крещи, да ме обижда, да ми вика вещица, че съм съсипала живота й, че искала да съм умряла!

— Г-жо Камърън, моля ви, опитайте се да се успокоите, сигурна съм, че Ив не е искала да каже всичко това. Знаете, че не си го е мислела.

— Вече нищо не знам — изхълцва възрастната жена. — Само да я беше чула, Джоун. Дори не приличаше на нея. Звучеше като нещо нечовешко. Това не беше гласът й. Казва, че е моята Ив, но, Джоун, не е тя. Някой използва тялото й. Това не е моето дете. Едно дете никога не би желало майка му да умре.

— Какво да направя? — пита Джоун безпомощно, като поглежда към часовника, вече знае отговора.

— Иди при нея, Джоун — казва й майката на Ив. — Моля те. Брайън го няма. Тя е сама. Казах й, че ще мина, но тя отвърна, че щяла да ме убие, ако съм се приближала. Не знам какво да правя. Ти си до нея. На теб никога нищо няма да стори. Моля те, иди при нея. Виж дали всичко е наред.

Джоун поглежда през плъзгащата се врата към мрака навън.

— Добре — казва тя след кратка пауза.

— Обади ми се — моли я майката на Ив, когато Джоун се кани да затвори.

— Какъв ви е телефонът? — Джоун бясно рови из малкото чекмедже за подострен молив, накрая открива един, който едва пише и надрасква телефона, който майката на Ив й издиктува.

— Обади ми се — чува тя отново, докато затваря слушалката.

Ръката й още е върху телефона, когато той отново иззвънява.

— Ало, Робин? — пита тя незабавно.

— Мамо? — Гласът на Робин е уплашен, но се чува ясно. — Всичко наред ли е?

Всеки все това ме пита, мисли си Джоун, успокоена, че чува гласа на дъщеря си.

— Всичко е наред, скъпа.

— Тогава защо се обаждаш? — Робин явно е смутена.

— Липсвате ми — повдига рамене Джоун. — Просто исках да си поговоря с вас няколко минути.

Гласът на Робин става много приглушен, много тих. Джоун си представя как дъщеря й сменя позата, покрива с двете си ръце слушалката, така че никой друг наоколо да не може да чуе какво ще й каже.

— Мамо, знаеш, че нарушаваш правилника — казва тя. — Всички ме гледат, сякаш очакват някой да е умрял или нещо такова. Какво ще им кажа?

— Кажи им, че съжаляваш, че ще ги разочароваш, но до този момент все още съм жива и ритам.

— Май-ко! — Следва дълга пауза. После: — Да не си пила?

Джоун се разсмива.

— Не. Пияна ли трябва да съм, за да искам да си поговоря с дъщерите си, които толкова обичам?

— Добре — запъва се Робин, — но е против правилата.

— Кажи им, че е имало промяна в уговорката по прибирането и е трябвало да ви се обадя, защото не съм била сигурна, че писмото, което съм ви написала, ще стигне навреме.

— Доста банално, мамо — отбелязва Робин.

— Ами тогава ти измисли нещо по-оригинално.

Следва нова дълга пауза.

— Да им кажа ли, че си ни се обадила, за да ни съобщиш, че вие двамата с татко сте се събрали отново?

Джоун не отговаря нищо.

— Така ли е, мамо? Това ли е причината, поради която ни се обаждаш?

Мълчание, после:

— Не.

Пак мълчание.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, съкровище.

— Лулу е тук до мен и мърмори, защото изпуска филма. По-добре да ти я дам.

— Довиждане, кукличке — казва Джоун, докато Робин подава телефона на по-малката си сестра.

— Какво става? — цупи се Лулу. Странно, но звукът е успокоителен.

— Нищо, съкровище, просто ми липсвахте и исках да ви чуя.

— Нямаш право да го правиш.

— Да, знам.

— Изпускам филма, мамо. Г-жа Саундърс дойде и ни измъкна на най-интересното място.

— Значи си доволна от лятото?

— Да, страхотно е. — Джоун може да види смутеното нетърпение, изписано в очите на дъщеря й.

— Смяташ ли, че ще си готова за училище след няколко седмици?

— Предполагам. Мамо, не може ли да поговорим за това, когато се приберем, а?

— Разбира се, че може — отвръща бързо Джоун. — Съжалявам, съкровище, върви да си гледаш филма.

— Татко добре ли е?

— Добре е.

— А дядо ти?

Джоун е изненадана от въпроса, който не е очаквала.

— Той умря — казва тя най-накрая, тъй като не знае какво друго да отговори.

— Какво? Защо не ни каза? — Джоун може да види как Лулу се обръща към сестра си и който друг е там до нея. — Дядото на мама е умрял — казва тя на околните.

— Какво? — възкликва гласът на Робин в далечината. Джоун долавя лекото шумолене, докато Робин отново й се обажда.

— Прадядо е умрял? — повтаря Робин, като признава за пръв път връзката си с дядото на Джоун. — Кога?

— Преди седмица… може би десетина дни. Аз съм добре — добавя Джоун бързо. — Сега можеш да им кажеш, че някой е умрял — сеща се тя и трябва да се пребори с желанието си да се изхили.

— Май-ко!

— Върви да си гледаш филма, скъпа. Баща ви ще ви вземе от автогарата другата седмица. Обичам ви.

— И аз те обичам — отвръща ясно Робин.

— И аз те обичам — чува как вика Лулу.

— И аз те обичам, ангелче — прошепва Джоун.

— Г-жо Хънтър? — Друг, по-възрастен глас.

— Да?

— Г-жа Саундърс се обажда. Просто исках да ви кажа колко съжалявам за дядо ви.

— Благодаря ви — отвръща Джоун, преди да затвори.

Тя отива до плъзгащата се врата и застава, загледана навън в нощта. Бавно, без да има някаква конкретна цел в главата си, отключва двете ключалки и плъзга вратата, топлият нощен въздух мигновено я заобикаля, издърпва я в двора, подобно ръце на любовник, които я водят към потайно ъгълче за скришна целувка.

Джоун се втренчва в разровената яма, която заема по-голямата част от задния й двор. Чудесна нощ за плуване, мисли си, като бавно слиза надолу по стълбите, които още чакат да бъдат лакирани. Тя си се представя как грациозно се плъзга из басейна. Беше достатъчно дълъг, за да може да си поплува човек, а не само да цапа наоколо. Въпреки че Джоун можеше само да цапа насам-натам. Отбеляза си наум, че ако оживее това лято, ще започне да взима уроци по плуване. Може би дори ще започне отново да ходи на тенис, мисли си, докато се приближава към ръба на басейна и търси в тъмното тенис ракетата, която беше захвърлила, но не успява да я открие. По дяволите, решава изведнъж, ако преживее лятото, ще си купи онази нова ракета, за която Стив Хенри й бе говорил.

Тихо е. Усеща топлия бриз върху голите си ръце. Познатото шумолене на листата на дърветата я връща за миг към вилата на дядо й. Вижда се, добре завита в малкото си креватче, как гледа през мрежата на прозореца дърветата навън. Затваря очи, долавя снижените гласове на родителите и на баба си и дядо си от съседната стая. Мислено чува далечната свирка на минаващ влак. Чувства се спокойна, дори много спокойна.

Звънът на телефона в кухнята грубо връща Джоун в настоящето. Тя се завърта по посока на звука и вижда как Ив я гледа от прозореца на спалнята от съседната къща.

Джоун изкачва тичешком стълбите и влиза обратно вътре, като оставя вратата отворена зад гърба си.

— Ало? — вдига тя телефона и усеща, че е останала без дъх.

— Говори ли с Ив? — попита гласът без излишно въведение.

— Г-жо Камърън…

— Видя ли я?

— Още не съм имала възможност…

— Какво искаш да кажеш, че не си имала възможност?

— Точно се канех да й позвъня, г-жо Камърън. Ще ви се обадя, след като говоря с нея.

— Не я търси по телефона. Просто иди до тях.

— Ще ви се обадя след малко — отвръща глухо Джоун и затваря. Целият й живот напоследък изглежда се върти около телефона. Колебливо, тя натиска съответните цифри, за да избере съседната къща. Телефонът звъни пет, шест пъти, преди да го вдигнат. После не се чува никакъв звук от другата страна.

— Ив? — обажда се Джоун. — Ив, чуваш ли ме?

Гласът, който отговаря, е далечен, сякаш обаждането е извънградско.

— Какво искаш? — пита.

— Искам да разбера какво става — отвръща Джоун. — Майка ти ми се обади. Беше много разстроена.

— Също като едно време — киска се гласът.

— Къде е Брайън?

— Кой?

— Сама ли си?

— Само аз и болежките ми — смее се Ив, за пръв път от началото на разговора прилича на себе си. — Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Ти искаш ли да дойда? — пита в отговор Джоун.

— Аз умирам, Джоун — изведнъж изплаква Ив.

— Не умираш.

— Напротив, умирам — крещи Ив. — Умирам и не мога да накарам никой да ми повярва.

— Ще дойда.

— Сега!

— Веднага.

— Умирам, Джоун.

— Дръж се, докато дойда.

— Не знам, ако мога.

— Можеш. Можеш — повтаря Джоун. — Дръж се, веднага идвам.

— Побързай.

— Идвам веднага. — Джоун тряска слушалката върху поставката и се втурва към външната врата, като за малко едва не си забравя ключовете. Връща се в кухнята, за да ги измъкне от чантата си, изведнъж се сеща, че е забравила плъзгащата се врата в кухнята широко отворена.

— Глупачка — измърморва тя, втурва се обратно, за да я затвори, бързо спуска резетата. — Главата щеше да си забравиш, ако не ти беше прикачена на раменете — казва си на висок глас.

Телефонът звънва, точно когато профучава покрай него. Ръката й автоматично се спуска да го вдигне.

— Тръгвам — обещава бързо Джоун.

— Г-жо Хънтър… — започва гласът и Джоун усеща как сърцето й спира. Не казва нищо. — Харесаха ли ви цветята ми, г-жо Хънтър?

Тя стиска ключовете в ръката си, усеща как се забиват в дланта й.

— С прискърбие научих за дядо ви — продължава той. — Въпреки че се обзалагам, че вие се радвате. Едно задължение по-малко. Остава ви повече време да се забавлявате.

— Кой сте вие? — пита спокойно Джоун.

— Ами, ако ви кажа, ще разваля изненадата, не е ли така, г-жо Хънтър? А ние не искаме това да стане, нали? Особено, след като толкова скоро ще дойда и ще можете сама да ме видите. Идвам, г-жо Хънтър.

Джоун усеща една несъзнателна въздишка да избягва от гърлото й.

— О, това ми хареса, г-жо Хънтър. Беше възбуждащо. Възбуда, примесена със страх. Любимата ми комбинация.

— Вие сте луд!

Гласът изгубва мазната си нотка.

— А вие сте мъртва. — Следва кратка пауза, преди нежното чуруликане да се върне. — Идвам, Линда — напява отново то, улавяйки предишния ритъм.

— Чакайте малко — името ми не е… Имате грешка…

Какво се канеше да каже? — чуди се, когато връзката прекъсва. Сбъркали сте номера? Търсите друга г-жа Хънтър? Каква разлика имаше, след като тя бе онази г-жа Хънтър, която щеше да умре?

А вие сте мъртва — чу тя да повтаря гадният глас.

Втурва се към външната врата, здраво стиснала ключовете си в ръка, включва алармата и излиза тичешком.