Джой Филдинг
Дълбокият край (18)

Осемнайсета глава

— Харесва ми косата ти.

— Шегуваш се!

Седят до прозореца на един чудесен, дори романтичен ресторант в Лонг Бийч, с изглед към Атлантическия океан. Помещението е с приглушено осветление, океанът ритмично се разбива в скалите под тях — точно като по филмите, мисли си тя — потрепваща свещ разделя нервните им ръце. Вечерят мълчаливо. На Джоун й коства много усилия да остави на съпруга си цялата инициатива за разговора, да говори само когато я питат, да избягва всякакви теми, които могат да породят у него и най-малкото чувство за безпокойство. Покажи му, че те интересува онова, което ти разказва, спомня си как я съветваше майка й като момиче, така както и тя съветваше собствените си дъщери. Наистина ли беше толкова лош съвет? Мен действително ме интересува онова, което той казва. А той казва, че му харесвала косата ми, осъзнава тя, когато Пол го повтаря отново.

— Не, наистина, мисля, че е страхотна. Исках да ти го кажа още сутринта, когато взимах момичетата. — Ръката на Джоун се вдига автоматично да я приглади. — Не, не го прави. — Джоун веднага отпуска ръка в скута си. — Така, както е, е малко… не знам… някак безгрижно изоставена…

Джоун се разсмива.

— Точно като мен… безгрижно изоставена. — Настъпва тишина, когато тежестта на онова, което току-що е казала, я удря с пълна сила. — Честно, не исках да кажа точно това. — Гласът й заглъхва в шепот, целият й предпазливо подбран диалог е унищожен от една невнимателна реплика.

— Няма нищо — отвръща той и Джоун вижда, че е на прага да се разсмее. — Всъщност, забележката беше доста остроумна. — Гласът му изведнъж става сериозен. — А и при всички случаи я заслужавам.

Джоун не казва нищо. Накъде бие? Съжалявам? Прости ми? Ако ми позволиш да се прибера у дома, ще прекарам остатъка от живота си в опити да поправя стореното?

— Още не съм готов да се върна у дома — казва вместо това той. — Трябва да ти го кажа сега, защото не искам да те подвеждам…

— Разбирам.

— Искам да бъда честен.

— Оценявам го.

— Обичам те, Джоун.

— И аз те обичам. — Моля те, не плачи, убеждава се тя. Човекът твърди, че те обича. Не разваляй всичко, като се разревеш.

— Моля те, не плачи — казва й той.

— Съжалявам. Не исках. — Престани да цивриш!

— Знам, че ти е трудно. — Тя поклаща глава, няколко сълзи се стичат надолу. — Мислих много за нас, за нашето положение…

Сервитьорът се приближава и пита дали искат да си поръчат нещо за десерт. Джоун поклаща глава, свела решително поглед в скута си. Няма начин да преглътне нещо, без да рискува определено неромантичния жест да го повърне.

— Две кафета — поръчва Пол, докато Джоун тайничко си избърсва очите със салфетката. — Казах ли ти, че роклята ти много ми харесва? — пита изведнъж Пол и Джоун трябва да погледне надолу, за да си спомни с какво е облечена. — Нова ли е?

— Не — отвръща Джоун, като си играе с едно от копчетата отпред. — Купих си я миналото лято. Просто не съм я обличала, защото е ленена и лесно се мачка.

— Тя се носи смачкана.

— Да, така ми каза и продавачката.

— Бялото много ти отива. Подчертава тена ти.

Ръката на Джоун се вдига от копчето към лицето й.

— Това е грим — отвръща му тя, чувства се неловко. Необходимо ли бе да му го казва? Пол не си пада особено по грима. Следва ново неловко мълчание. Сервитьорът се връща с две чаши кафе, поставя ги на масата и дискретно се оттегля.

— Имам нужда от още време — продължава Пол, сякаш изобщо не са го прекъсвали. — Точно сега толкова много ми се струпа на главата…

— Имаш предвид в службата ли?

Той кима.

— Явно не мога да изплувам.

— В какъв смисъл?

— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Не е само работното натоварване. Мога да се справя с работното натоварване. Искам да кажа, натоварен съм. Дяволски съм натоварен. Но аз винаги съм си бил прекалено натоварен. Просто непрекъснато съм уморен. Независимо по колко спя, явно няма значение.

А колко те оставя да се наспиш малката Джуди? — чуди се Джоун, но не пита. Вместо това казва:

— Ходи ли на лекар?

— Накарах Филипс да ми направи цялостен преглед, дори се подложих и на тест за стрес. В основни линии, за мъж на моята възраст, съм в доста добра форма. Сърдечният ми ритъм е добър, кръвното ми налягане е наред. Трябва повече да спортувам, ми каза той, така че започнах по малко.

— Забелязах.

Той си поглежда ръцете, сега скрити под светлосиньото сако, с което е облечен.

— И какво мислиш? — пита смутено, в гласа му се долавят горди нотки.

Джоун повдига рамене и се кикоти, чувства се като ученичка.

— Веднъж ми каза, че никога няма да можеш да направиш мускули — отвръща му тя, вижда как усмивката му става по-широка.

— Какво? За какво говориш?

— Веднъж ми каза, че ръцете ти са толкова слаби, защото като момче си падал и си ги чупил на няколко пъти и в резултат те никога нямало да се развият като ръцете на повечето момчета.

— Не съм ти казвал подобно нещо — възпротивява се той, усмивката в очите му опровергава думите му.

— Напротив.

— Е, вярно е, че наистина съм си чупил ръцете на няколко пъти, но това няма нищо общо с мускулите. — Той отпива от кафето си. — Аз съм ти го казвал, значи?

— Това е едно от нещата, които ме накараха да се влюбя в теб — отвръща тихо Джоун, не е уверена дали не става прекалено дръзка, дали не отива прекалено далеч. Той я поглежда шеговито. — Само една брънка от веригата — обяснява тя, решила, че като е тръгнала, може да продължи и до края. Той изглежда заинтригуван, дори поласкан от неочакваното признание. — Винаги беше толкова сигурен във всичко, което правеше, във всичко, което искаше да направиш. И беше толкова хубав… си — поправя се, после незабавно се връща към по-удобното минало. — Но изобщо нямаше мускули и аз си помислих, че това е доста странно. Повечето момчета на твоята възраст имаха все пак някакви мускули и един ден, предполагам, че е ставало дума точно за това, защото ти ми каза, че си падал и си си чупил ръцете на няколко пъти, когато си бил малък. И изведнъж ми се стори толкова уязвим, че аз започнах да се влюбвам в теб. — Тя широко се усмихва. — А сега ми заявяваш, че не било вярно! — Те се вторачват един в друг, всеки вижда отражение на младостта си в очите на другия. Джоун бързо свежда поглед към кафето си.

— Значи, винаги съм бил толкова сигурен в себе си, така ли? — пита той, не иска да позволи на предишните им „аз“ да си отидат.

— Винаги.

— Доста противно, предполагам.

— На мен ми харесваше. Аз пък бях точно обратното.

— Никога не си си гласувала достатъчно доверие. И продължаваш да не го правиш.

— И Ив все това ми повтаря.

Пол си допи кафето и махна към сервитьора да му напълни отново чашата.

— За какво си мислиш? — осмелява се да попита Джоун, като долавя как през очите му пробягва смутен поглед.

— Искаше ми се да бъда новия Кларънс Дароу^[1] — признава той през смях.

— А откри, че не си ли?

Той поклаща глава.

— Ни най-малко.

— Това толкова лошо ли е? — Той се обляга назад на стола си и поглежда навън към океана. — Спомняш ли си какво все ми повтаряше майка ми? — пита Джоун, сетила се внезапно.

Тя все цитираше един стих от „Хамлет“ — „най-важното — на себе си ти верен остани“. — Джоун потъва назад в креслото си, като се чуди защо от всички любими реплики на майка й, точно тази й е убягнала. — Какво лошо има да си Пол Хънтър? Ти си добър адвокат, Пол.

— Аз съм превъзходен адвокат — поправя я той, като успява да не прозвучи самодоволно.

— Тогава какъв е проблемът? По-малко минуси, отколкото плюсове ли?

Той се усмихва.

— Може и това да е, не знам. — Като че ли търси из стаята правилния отговор, после връща погледа си на Джоун, решавайки, че го е открил. — В университета ти казват, че не всеки, когото представляваш, ще бъде невинен. Също така ти казват, че не ти влиза в работата да определяш виновен ли е, или невинен. За това си има съдия и съдебни заседатели. Единственото задължение на адвоката е да подсигури на клиента си възможно най-добрата защита. Онова, което не ти казват или може би ти казват, но ти не го чуваш с целия този младежки идеализъм, който отеква в ушите ти, е, че практиката, която си изграждаш, в края на краищата отразява собствената ти индивидуалност. Всеки е склонен да привлича клиенти, които, вероятно по доста повече начини, отколкото сам би допуснал да си признае, приличат на него самия. Не го обяснявам много добре…

— Напротив.

— В кантората ми идват много хора… не знам — запъва се той, после започва отново. — Понякога си много горд с нещата, които вършиш, искам да кажа, има неща, които съм направил в кариерата си, с които се гордея, защото знам, че никой друг не би могъл да ги направи по-добре от мен, но също така има и моменти, когато ти се пада клиент, който знаеш, че лъже без да му мига окото, а ти трябва да застанеш и да защитаваш този мошеник…

— Дори и да знаеш, че лъже?

— Ами и да, и не — отстъпва Пол. — Ако си убеден, че лъже, тогава отговорът е не, защото няма как да му подсигуриш възможно най-добрата защита, на която има право по закон. Но е достатъчно лесно да си кажеш, че може и да си сбъркал, че ти не си нито съдия, нито съдебен заседател, че по дяволите, онзи мошеник може да казва и истината, особено ако към това е прикачен и хубав тлъст хонорар.

— Ти така ли правиш?

— Не знам. — Той допива втората си чаша кафе. — Това е едно от нещата, които се опитвам да разбера.

— Вероятно би могъл да се прехвърлиш в някоя друга област.

— Като например? Имуществено право? Бракоразводни дела? Джоун, аз съм първокласен адвокат по граждански искове. Явявам се в съда по-добре подготвен от три четвърти от останалите колеги, поради което и обикновено печеля — една от причините да съм и толкова претрупан с работа. Когато бях момче, наистина си мислех, че най-великото нещо на света е да защитаваш американския начин на живот в съдебната зала.

— А не е ли?

— Ами, просто не си давах сметка с колко други лайна още ще е свързано.

— Какви други още… лайна? — пита Джоун и бързо отпива от кафето си.

Той клати глава.

— Да поговорим за нещо друго.

— Защо?

— Защо ли? — повтаря той. — Защото това едва ли ти е кой знае колко интересно.

— Напротив — отвръща му искрено тя. — Това е нещо, за което никога преди не сме говорили и аз смятам, че е важно.

— Никога не съм обичал да внасям работата си вкъщи.

— Работата, не, но това как тя те кара да се чувстваш, за мен е важно да знам. Моля те, кажи ми. Какви… лайна?

Пол въздъхва дълбоко.

— Имаме проблеми с някои от партньорите… не им харесва начина, по който се ръководи фирмата, искат да се освободят от Макнамара.

— Защо?

— Казват, че не се отнася достатъчно строго с не толкова печелившите партньори.

— А така ли е?

— Може би. Виж, говорим за една от най-големите адвокатски фирми на Уолстрийт, не за някоя малка фирмичка не знам си къде. Това е високата класа. Ако искаш да преуспееш, трябва да си продуктивен. Разбира се, натоварването е огромно. А как иначе?

— Започваш ли да усещаш това натоварване?

— Виреех добре на това натоварване. Поне преди. — Той се смее. — Предполагам на това му викат типична средновъзрастова криза. Как стана така, че родителите ни изобщо не изживяваха средновъзрастови кризи?

— Не са знаели, че трябва — отвръща Джоун и двамата се смеят. Джоун си дава сметка, че тази вечер е казала две неща, които са го накарали да се разсмее. Също така осъзнава, че за пръв път от много време се бяха смели заедно. — Спомняш ли си първия път, когато ме заведе да гледаме пиеса на Бродуей? — пита тя, без да знае точно какво е породило тази мисъл в главата й. — Все си мечтаех да ида на една от онези разходки с файтон през Сентръл Парк и все за това ти говорех след пиесата, докато ти най-накрая схвана намека и ми предложи да ме заведеш. Никога няма да забравя как погледнах към теб по средата на разходката — спомня си тя — и видях сълзите в очите ти и си помислих, господи, той е толкова чувствителен, толкова романтичен…

— Толкова алергичен — добавя той.

— И в резултат прекара цялата неделя на легло. Защо не ми каза, че си алергичен към коне?

— Не исках да ти развалям разходката.

— И тогава майка ти хубаво ми се накара и ми каза, че трябва да се грижа по-добре за теб.

— Трябвало е да ти каже да бягаш, колкото сили имаш.

— Прекалено късно. Вече бях влюбена.

— В моята алергия и клечкавите ми ръце — отвръща той и Джоун кимва. — А пък аз винаги съм смятал, че умът ми и хубавата ми външност са направили трика.

— Странни са нещата, заради които се влюбваме — заявява Джоун, докато Пол прави знак на сервитьора, че са готови да тръгват.

 

 

— Не мисля, че трябва да влизам — казва той на прага на дома им. Джоун кима, въпреки че точно се е канела да го покани. — Не че не искам — добавя бързо той. — Просто не смятам, че би било добра идея.

— Съгласна съм — прошепва тихо Джоун.

— Първата ти нощ сама — отбелязва той, докато тя рови из чантата си за ключовете.

— Все някога трябва да свикна, предполагам. Вече съм голямо момиче. — Тя тържествуващо изважда ключовете си.

— Нов ключодържател?

— Загубих си предишната връзка — отговаря Джоун и пъха ключа в ключалката. — Можеш ли да си представиш? Смених всички ключалки и после да взема да си загубя ключовете. Мислех, че съм ги забравила у Ив, но тя се кълне, че не съм. Казва, че майка й претърсила цялата къща и не могла да ги открие, така че не знам. Извиках ключар, но той ми каза, че щяло да струва цяло състояние да смени ключалките отново, особено с резетата и тъй като няма как да се разбере чии са ключовете, на тях няма нито адрес, нито нищо, реших да не си правя труда. Имам алармата, в случай че някой се опита да проникне — добавя неохотно, като отваря вратата и бързо се запътва към мигащата кутия в антрето, натиска съответните копчета. Зелената лампичка в долната част на кутията угасва, с което показва, че алармата е изключена.

— Притеснявам се всеки път, когато го правя — казва му тя.

— Справяш се чудесно — усмихва се той.

Джоун го поглежда с очакване от другата страна на прага. Щеше ли да я целуне за лека нощ? Трябваше ли да му позволява? Добре ли е да се целуваш на първата си среща, когато въпросният човек ти е съпруг от двайсет години?

— Прекарах една чудесна вечер, Джоун — казва той, като я връща обратно през времето и Джоун разбира, че наистина си го мисли, че не го казва само за да я накара да се почувства добре.

— И аз.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За изслушването. Явно наистина съм имал нужда да поговоря с някого.

— Винаги съм на разположение — отвръща му тя, докато едно малко гласче вътре в нея пее, точно така, Джоун, играй твърдо, за да спечелиш.

— Бих искал пак да го направим — казва й той и Джоун се кани да го попита кога, но се въздържа. — Ще ти се обадя. — Той се навежда и леко я целува по бузата.

Обичам те, казва само с устни тя след него, докато го наблюдава как се качва в колата си и отлепя от бордюра.

 

 

Почти десет часът е, когато Джоун отваря очи на следващата сутрин. Трябват й няколко секунди, за да се събуди напълно, да си спомни, че е сама, че момичетата са на лагер. Вероятно вече са приключили със закуската си и са заети със сутрешните си занимания, мисли си тя, любопитна какви ли точно са тези занимания. В следващия миг се чуди какво ли прави Пол, дали вече се е събудил. Трябва да престане да бъде прекалено оптимистично настроена, да вижда прекалено много в нещата, които той й каза снощи. Трябва да се насили да запомни, че Пол я предупреди, че още не е готов да се върне у дома, че макар да признаваше, че я обича и му е приятно да бъде с нея, той се нуждае от още време.

Сяда в леглото и се протяга и напук на предупрежденията за пръв път от месеци насам се чувства обнадеждена относно бъдещето. Пол ще се върне у дома, казва си тя, като дръпва завивките и провесва крака от леглото. Само въпрос на време е, а тя ще му даде толкова, от колкото има нужда. В отговор, той й дава надежда.

Тя се запътва към прозореца на спалнята, усеща ставите си леко сковани, докато слънцето я вика иззад пердетата. Още един прекрасен ден, мисли си, като дърпа завесите и поглежда към задния двор.

Той е застанал отстрани до басейна. Висок, кльощав, с къдрава тъмна коса, спускаща се няколко сантиметра под яката на ризата, с нахално поставени на кръста ръце, стои с гръб към нея върху розовите на цвят каменни плочи, за поставянето на които е помагал и гледа в голямата празна яма, за създаването на която е допринесъл. Какво прави тук? — чуди се Джоун, пуска пердето и се дръпва назад до стената. Усеща как дъхът й се свива в гърдите.

Тя се затичва веднага към гардероба си и издърпва чифт провиснали памучни панталони, натъпква фланелката, с която е спала вътре. Сеща се, че е без сутиен, чак на половината път надолу по стълбите, когато вижда очертанията на зърната й да се поклащат под бледорозовата фланелка. Двоуми се дали да не изтича обратно по стълбите, отказва се и продължава надолу към кухнята. Чак когато се приближава до плъзгащата се врата, си дава сметка, че няма ни най-малка представа какво смята да направи, когато излезе навън. За къде точно се е забързала? Възнамерява ли да го предизвика? Това нещо като разкриване на картите ли е? Хей, ти, в задния ми двор, ти ли ми се обаждаш по телефона? Дошъл си да ме убиеш ли? Какво правиш тук? По-скоро аз какво правя тук?

Тя отстъпва няколко крачки назад от плъзгащата се стъклена врата, но е прекалено късно. Той вече я е видял. Усмихва й се от мястото си до басейна. Чака я, осъзнава тя, да отиде при него. Бавно, сякаш изпаднала в транс, Джоун вдига напречното резе и отключва вратата. После я плъзва и чак тогава, след като си спомня, че е забравила да изключи алармата, осъзнава точно какво е направила. Разбира, че е прекалено късно. Алармата вече надава пронизителния си вой, стрелвайки се през съседните къщи към най-близкия полицейски участък.

Джоун не знае дали да се ядосва, или да се радва. За трети път надава фалшива тревога — този път щяха да я глобят двайсет и пет долара. Но поне щеше да е жива, за да ги плати, мисли си тя, от което става по-смела и излиза на верандата, за да се срещне с хилещия й се неприятел. Със сигурност нямаше да е толкова глупав, че да се опита да й направи нещо сега.

Усмивката му става по-широка, докато тя се приближава.

— Забравили сте да я изключите, а? — пита той, въпреки че явно знае отговора.

— Включвам я всяка вечер, преди да си легна — отвръща му тя — предупреждава го? — Какво правите тук?

— Минавах с колата — заявява непринудено той, като отпуска ръце встрани. — Реших да надникна и да видя дали не е направено нещо.

— Нищичко. — Джоун се чуди дали този разговор наистина се състои. Вероятно е сън. Имаше всички признаци, мисли си тя, сирените, които реват около нея. Трябва да влезе и да изключи алармата. Но това е застраховката й и тя решава да ги остави. Полицията така и така щеше да дойде, независимо дали ще ги спре или не, и отново щяха да поклатят глава, когато я откриеха жива.

— Наистина много съжалявам — казва мъжът, без да обръща внимание на сирените, като не бърза да си ходи. — Свършихме толкова добра работа. Наистина се гордеех с този басейн. — Той се оглежда наоколо. — Невинаги се чувствам така. Понякога басейните, които инсталираме, не са особено интересни, хората не проявяват въображение, но този беше малко по-различен, с бумеранга и с дълбокия си край. Бих искал да го видя завършен.

— Да разбирам ли, че „Басейни — Роджърс“ още е в банкрут? — Още докато го казва, Джоун усеща колко глупаво звучи. Защо стои тук навън и разговаря с този човек? Защо е дошъл тук? Наистина ли просто минава с колата? Наистина ли е искал само да провери докъде е стигнал басейна?

— Не знам нищо за „Басейни — Роджърс“ — отвръща той. — Аз съм на свободна практика. Сключвам договор с най-различни компании. Кой знае, може дори да се върна отново с някоя друга, когато решите да го довършите. Надявам се. — Той й смигва. — Явно няма да го използвате много това лято. — Още веднъж очите му обгръщат всичко наоколо. Дали не иска да се ориентира по-добре в изложението на къщата? — чуди се Джоун. — Жалко — продължава той, — казват, че щяло да бъде горещо. — Усмихва се и показва уста, пълна с криви зъби. Джоун пристъпва смутено върху босите си крака, като с това неразумно привлича вниманието към тях. — Какво е станало с палците ви? — пита мъжът.

— Играх тенис с прекалено малки маратонки — отвръща му тя, вече почти убедена, че сънува.

Той поглежда към небето и клати глава.

— Трябва по-добре да се грижите за себе си — казва й той. Няколко секунди по-късно вече го няма. Минават още петдесет минути, преди да дойде полицията.