Джой Филдинг
Дълбокият край (31)

Трийсет и първа глава

Джоун чува колата да спира, точно когато допива третата си чаша сутрешно кафе. Оставя я и зачаква познатите камбанки да иззвънят. Като хвърля гаден поглед към интеркома, бързо се запътва към вратата и поглежда през шпионката.

— Здравей — казва тя и отваря.

— Здрасти — отвръща й той и съпруг и съпруга се гледат неловко един друг от двете страни на прага. — Мога ли да вляза?

Джоун не казва нищо, просто се отдръпва от вратата, за да може Пол да влезе. Той затваря вратата след себе си.

— Изглеждаш уморен — отбелязва Джоун. — Искаш ли чаша кафе?

— Капнал съм — отвръща той. — Да, с удоволствие бих изпил чаша кафе.

Пол я последва в кухнята и се приближава към плъзгащата се врата, за да погледне към задния двор.

— Бурна седмица — подхвърля той, почти разсеяно, сякаш не съзнава, че говори на глас.

Джоун издава нещо средно между смях и стон и поставя чашата му с кафе върху масата.

— Опитах се да се свържа с теб — продължава Пол. — Веднага щом чух за случилото се, обаждах се… идвах дотук. Най-накрая майката на Ив ми каза, че си заминала за Калифорния.

— Трябваше да се махна за няколко дни — обяснява Джоун. — Съжалявам. Редно беше да ти се обадя. Не бях на себе си. Всичко стана толкова бързо. — Тя разсеяно се оглежда наоколо. — Не ми се случва всеки ден за малко да убия някого — отвръща спокойно тя.

— Не можеше да се случи на по-подходящ човек. Добър замах имаш — шегува се той. — Разбрах, че си е счупил крака и ръката, когато паднал в басейна. Предполагам, че в края на краищата все пак се оказа добре, дето басейнът остана празен.

— Нещата сами си знаят как да се оправят — усмихва се Джоун. — Кафето ти ще изстине.

Пол сяда до кухненската маса на мястото, което по принцип бе негово. Джоун дърпа стола отсреща и се чуди защо ли е дошъл. Момичетата щяха да се върнат от лагера след по-малко от час.

— Чувствам се толкова виновен — признава той най-накрая.

Джоун повдига рамене, без да казва нищо. Какво може да каже?

— Трябваше да бъда тук — продължава той, без да го подканят. — Трябваше да бъда тук, с теб. Нищо подобно нямаше да се случи, ако бях тук.

— Не е така — отвръща му Джоун. — И не го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре. Казвам го, защото е истина. — Пол въпросително я поглежда. — Онези жени, които е убил Удушвача от предградието са имали съпрузи да ги защитават. Но въпреки това са умрели; а аз не умрях. Може би фактът, че теб те нямаше, че можех да разчитам единствено на себе си, може би именно това спаси живота ми. Не знам. Хубава теория. Освен това, всичко свърши вече и аз съм добре. Така че, освен ако не ти харесва да се чувстваш така, мисля, че няма за какво да се чувстваш виновен.

Пол поглежда към Джоун силно изненадан.

— Не трябваше да изживяваш всичко това — заявява тихо той, неособено готов да изостави чувството си за вина.

— Не, не трябваше — съгласява се Джоун. — Но какво да се прави. — Главата й се извръща към басейна. Вижда мрака, усеща как ножът прерязва меката материя на тениската й, чува свистенето на тенис ракетата си, когато я стоварва върху главата на момчето, вижда как той полита в бетонната яма. — Бих искала да продам къщата — съобщава спокойно тя.

— Разбирам — отвръща й той.

Джоун кима. Признателна му е, че няма нужда да обсъждат надълго и нашироко нещата.

— Да си намеря нещо без басейн — добавя тя.

— Съгласен съм — кима без всякаква съпротива той и отпива няколко дълги глътки от кафето си. — Как беше в Калифорния?

Джоун се смее.

— Всъщност, в сравнение с тук, беше доста спокойно.

— Как е брат ти?

— Добре. Опитва се да ме убеди да се преместя да живея там.

— Мислиш ли наистина? — пита Пол, раменете му се стягат, въпреки че гласът му остава спокоен.

— Не — отвръща Джоун. — Това би означавало да откъсна момичетата от всичко, да ги запиша в нови училища, да ги отделя от приятелите им. Освен това, имам си работата…

— Все още ли възнамеряваш да продължиш да работиш?

— Да.

Раменете на Пол се отпускат.

— Май е добра идея.

— Мислех да взема момичетата с мен в кабинета утре — казва му Джоун. — Да им покажа къде работя. Да им покажа какво правя.

— Сигурно ще им хареса.

— Смятам, че е важно да разберат, че майка им е нещо повече от изтривалка, с изписано отгоре „Добре дошли“.

— Уверен съм, че не те смятат за изтривалка.

— Как биха могли да ме смятат за нещо друго? — пита Джоун. — Бях така погълната да се потапям в очакванията на всички, че изчезнах. Не те обвинявам — добавя бързо тя. — Не си виновен ти. Не го направи ти. Аз сама си го направих. Някъде по пътя забравих как да бъда аз самата. Не те обвинявам, че си тръгна, наистина. Как можеш да живееш с една сянка?

— И аз не бях кой знае какво.

— Е, ти поне беше искрен.

— Искрен! — възкликва Пол. — Бях егоистичен, тъп кучи син. — Той се изправя, занася чашата си от кафе до мивката и я изплаква. — Искам да кажа, какво си мислех, че ме чака там навън? Приключения? Младост? — Той горчиво се смее. — Няма нищо по-тъжно от един мъж на средна възраст, който се опитва да намери изгубената си младост. Е, и какво, ако не съм Кларънс Дароу? Все още съм дяволски добър адвокат. Най-накрая открих, че наистина не искам да бъда нищо друго, когато порасна.

Той я поглежда, чака я да каже нещо, но Джоун си мълчи, просто му връща настойчивия поглед.

Пол пръв отклонява глава, поглежда към вратата.

— Как е Ив? — пита, като търси по-безопасна тема.

— В болница е. Съгласи се Брайън да я заведе. Мисля, че може би онова, което се случи онази нощ, най-накрая й вля капка здрав разум. Тя беше човекът, който се обади в полицията, нали знаеш, свърза се с Брайън, увери се, че ще дойдат навреме. Вероятно тя ми спаси живота.

— Какво лято само!

— Не е лято, което бих искала да се повтори — признава Джоун, като прокарва ръка по главата си. — Подстрига ме много пънки — смее се тя. — Мислиш ли, че на момичетата ще им хареса?

— Защо не ги попиташ сама, когато ги вземем? — предлага той.

— Не мисля, че идеята е добра — отвръща бавно Джоун, като открива колко й е трудно да го каже.

— Защо? — пита Пол.

— Защото смятам, че ако момичетата ни видят заедно на автогарата, само ще събудим надеждите им и после ще трябва отново да ги разочароваме.

— Ще трябва ли?

Джоун се втренчва в съпруга си.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Пол?

Настъпва кратка пауза.

— Че искам да се върна у дома — произнася тихо той.

— Защо?

Въпросът е смущаващ с простотата си.

— Защото те обичам — отвръща Пол. — Защото си дадох сметка за четирите месеца, през които ме нямаше, че навън няма нищо…

— Навън има всичко — прекъсва го спокойно Джоун.

Той тъжно се усмихва.

Джоун поглежда навън през плъзгащата се врата.

— Толкова много неща се случиха. И толкова работи се промениха. Аз се промених.

— Обичам промените.

— Там е проблемът. — Джоун се извръща, за да застане лице в лице със съпруга си. — Около мен няма все да има по някой психопат убиец, за да доказвам непрекъснато на какво съм способна!

Изведнъж и двамата избухват в смях.

— Време е да тръгваме — казва накрая Джоун.

— Първо трябва да свърша нещо друго — отвръща й той и се запътва към външната врата.

Като го последва, Джоун го вижда как слиза по стълбите до колата си и бързо изважда два куфара от задната седалка.

Усмихвайки се уверено, Джоун наблюдава как мъжът, бил неин съпруг в продължение на двайсет години, качва куфарите си нагоре по предните стъпала.