Джой Филдинг
Дълбокият край (12)

Дванайсета глава

— Само да ни беше видял — казваше Джоун. — Робин не знаеше, че алармата е включена и бедното дете, мисля, че за пръв път в живота си се събуди преди десет часа. — Робин изсумтя високо някъде отстрани. — Отворила външната врата, за да вземе вестника и алармата се задействала, само да беше чул воя на тези проклети сирени. Тя започна да крещи и ние двете с Лулу се изстреляхме от леглото, и естествено и ние започнахме да пищим, и всички търчахме нагоре-надолу като пациенти на психиатрична клиника, и разбира се, аз не можах да си спомня как да изключа проклетото нещо, та то ви повече от половин час и най-после полицията пристигна, и трябваше да им обяснявам какво се е случило, и е излишно да споменавам, че не останаха очаровани.

— Мамо — намеси се отегчено Робин, — той не те чува.

— Чува ме — продължи упорито Джоун. — Нали, татко? — Джоун се втренчи в светлите очи на дядо си, очи, които гледаха точно през нея, независимо къде заставаше. — Както и да е, трябваше да се обадя на Пол и да му обясня какво се е случило, и да го попитам как да изключа алармата, защото не успях да открия телефонния номер на алармената компания — просто не знам къде съм го сложила — така че той трябваше да звъни по телефоните и да ми се обади пак. Хората от компанията дойдоха и отново ми обясниха цялата работа — което ми струваше само шейсет и пет долара — и сега Пол ми се сърди, полицията ми се сърди и Робин ми се сърди…

— Кой казва, че ти се сърдя? — попита сърдито Робин.

— Както и да е — продължи Джоун и опита да се разсмее, — поне знаем, че алармата работи.

— И аз никога няма да забравя кога точно е започнала Англо-бурската война — изчурулика Лулу от прозореца.

Джоун се усмихна, благодарна, че поне едно от децата се опитва да се включи в разговора. Тя погледна към отсрещния край на стаята, където старият Сам Хенсли седеше и гълчеше дъщеря си и внука си, после отново се обърна към дядо си, който лежеше неподвижно под един куп завивки. Къде беше отишла борбеността му? — почуди се тя, като си помисли, че би предпочела малко от свадливостта на Сам Хенсли. Хайде, татко, помоли се тя мълчаливо, чувайки гласа на майка си, да видим малко от онзи стар бодър дух.

— Мамо — захленчи Робин, — не може ли вече да тръгваме?

— Не, не може — отвърна рязко Джоун. Незабавно смекчи тона си. — Виж, не идвате тук кой знае колко често. Няма нищо да ви стане, ако постоите мирно няколко минути.

— Той не знае коя съм — възпротиви се Робин.

— Не можеш да си сигурна.

— Линда — простена немощният глас, старческото лице още малко и щеше да бъде погълнато от твърдите бели чаршафи, които се увиваха около някога решителната брадичка. Синята маоистка шапка, която някой беше курдисал на главата му, се спускаше ниско над набразденото от бръчки чело. Кой ли му беше сложил тази шапка? — запита се Джоун.

— Да, татко, тук съм — машинално отвърна тя.

— Кои са тези хора? — Очите му не можеха да се фокусират върху никой конкретно, въпреки че гласът му бе инстинктивно предпазлив.

— Виждаш ли — промърмори Робин, не съвсем под носа си.

— Това са дъщерите ми, татко — отвърна гордо Джоун. — Нали си спомняш Робин и Лулу? — Тя протегна ръце към тях и ги привлече към себе си. — Вероятно няма да ги познаеш, толкова много са пораснали. Това е Робин… — Робин смирено се усмихна, сякаш се беше изправила лице в лице с някой митичен трол и се страхуваше да се приближи прекалено близо. Или може би възрастта беше причината да се бои да се приближи, предположи Джоун, някак си смътно уплашена, че може да се окаже заразно. Така е, помисли си Джоун. На глас каза: — А това е Лулу, мъничкото ми детенце.

— Мамо! — възрази Лулу. — Здрасти, дядо — прошепна, без да е сигурна как трябва да се обръща към този човек. Тя смътно си спомняше този древен артефакт, който вече беше преживял осемдесет и четири години по времето, когато тя се бе родила.

Само ако можехте да го видите преди трийсет години, помисли си Джоун, когато дъщерите й бързо се отдръпнаха на предишните си места.

— Хубаво, много хубаво — промърмори дядо й, погледът му с едно мигване се фокусира. Той изведнъж се надигна на лакти, за да огледа по-добре сащисаните момичета. — Децата ти могат ли да играят на карти? — отчетливо попита той.

Джоун усети как устните й се разтягат в усмивка, внезапно я обхвана приповдигнато настроение — колко много дъждовни следобеди на вилата двамата с дядо й бяха прекарали да играят джин-руми.

Но преди да успее да му отговори, Джоун си даде сметка, че отговорът вече е излишен. Дядо й — старческите очи отново празни, треперещата му глава, потънала в безопасността на възглавниците — пак се бе затворил в единствения свят, с който крехкото му тяло понастоящем можеше да се справи. В стаята изведнъж се възцари пълна тишина.

Джоун погледна към другото легло и видя стария Сам Хенсли, подпрян на няколко възглавници. Посетителите му ги нямаше, очите му бяха замъглени от сълзи.

— Г-н Хенсли — прошепна тихо Джоун, като изплъзна ръка от тази на дядо си и прекоси стаята. — Добре ли сте? Боли ли ви нещо? — Сам Хенсли бавно извърна глава. — Искате ли да повикам сестрата?

Сам Хенсли не отвърна нищо. Но докато продължаваше да се взира в Джоун, съсухрените му, хищнически черти претърпяха едва доловима, но въпреки това бърза и цялостна метаморфоза, любопитство преминаващо в безразличие, безразличие стопяващо се във враждебност и накрая враждебност, изцяло погълната от осезаема омраза, толкова яростна, че Джоун усети как отстъпва с олюляване назад, сякаш беше отблъсната физически. Огромни, костеливи ръце се протегнаха нагоре към нея, като че ли изгаряха от желание да се вкопчат в гърлото й и приглушен вой, който сякаш се издигаше долу ниско от пода, започна да изпълва стаята, принуждавайки застаналите там да напуснат бързо мястото, поради липса на пространство.

— Господи, той е по-зле и от алармата — възкликна нервно Робин от прага. — Какво го задейства?

— Какво му каза, мамо? — попита Лулу.

— Просто го попитах дали е добре.

Ниският вой продължаваше да се надига все по-силно и по-силно, докато през цялото време Сам Хенсли лежеше неподвижно в леглото си, с изпънати напред ръце и ококорени, разярени очи. В следващия миг стаята се изпълни със сестри. Джоун видя да проблясва спринцовка. Тя погледна към дядо си. Със затворени от съня очи, той изобщо не съзнаваше настъпилото около него раздвижване.

— Да тръгваме, мамо — прошепна Робин и я задърпа за ръката.

— Бихте ли излезли навън за няколко минути — помоли една от сестрите, като рязко дръпна пердето около леглото на Сам Хенсли. — От време на време му става нещо. Ще са необходими само няколко минути, за да го успокоим, после можете отново да влезете.

Джоун мълчаливо кимна и изведе дъщерите си от стаята. Всяка една знаеше, че посещението бе приключило. Поеха мълчаливо надолу по коридора. Видяха дъщерята и внука на Сам Хенсли в залата за посетители срещу асансьорите. Марг Кросби пушеше цигара. Синът й гледаше черно-белия телевизор до бледопрасковената стена. Джоун се приближи до жената и внимателно й обясни какво се бе случило.

Марг Кросби повдигна рамене и загаси цигарата си.

— Случвало се е и преди — отвърна тя, като неохотно се изправи на крака. — Идваш ли, Алън? — извика тя на сина си, очите на който останаха приковани към телевизора. — Алън? — повтори тя.

Той се извърна към майка си, сякаш изненадан от присъствието й, но погледът му бързо премина през нея, през Джоун, отправен някъде зад тях. Едва забележима усмивка постепенно се прокрадна към ъгълчетата на устните му. И двете с Марг Кросби бавно и любопитно се обърнаха, само за да видят Робин, с очи, срамежливо сведени надолу и същата едва забележима усмивка върху обилно намазаните й с гланц устни.

— Стой мирен, Роувър — изсмя се многозначително жената и Джоун си помисли, както си беше помислила и предишната вечер за приятеля на Робин, Скот, че той дори не я вижда.

— Време е да си вървим — заяви Джоун, като постави ръце върху раменете на двете си дъщери и ги поведе към асансьорите.

— Г-жо? — провикна се гласът зад нея.

Джоун се огледа да види към коя жена се отнася обръщението и когато осъзна, че е отправено към нея, спря.

Момчето рязко се закова на място, на няколко крачки зад нея.

— Ваши ли са? — попита то. Върху протегната му длан лежеше връзка с ключове.

Джоун незабавно позна ключодържателя си. Почувства неочакваната тежест на ключовете, когато момчето ги пусна в ръката й.

— Този път къде ги бях забравила? — попита тя, обзета от чувство за безпомощност.

— На масата в чакалнята — отвърна Алън Кросби и се усмихна отново през нея натам, където стоеше и чакаше Робин.

— Благодаря ви — отвърна му Джоун и го проследи как се отдалечава. Обърна се към дъщерите си. — Вкъщи, Джеймс! — каза тя.

 

 

— Наистина, изобщо не се чувствам по-стара от тях — казваше Джоун на Ив, която седеше в кухнята си, пиеше голяма чаша с мляко и нервно мачкаше синия си малиполен халат. — Поглеждам Робин и Лулу и долавям какво си мислят — че ни делят светове — и ми се иска да им кажа, че не хората се променят, ние не се променяме, времената се променят. — Тя замълча, не беше сигурна дали казаното от нея има някакъв смисъл. — Просто ми се иска да можеха да го видят, както аз съм го виждала, да разберат какво беше той.

— Очакваш младежта да разбере какво означава да остарееш? — сподави смеха си Ив. — Как биха могли? А ти можеш ли? Не, щом старите хора не могат да разберат младите, а те някога също са били млади, как очакваш младите хора, които нямат абсолютно никаква база за сравнение, да разберат какво означава да остаряваш. Ако питаш тях, остаряването означава разпадане, а мен ако питаш, абсолютно прави са.

Джоун се разсмя, въпреки че под смеха й се криеше тревога, тревога за потиснатото състояние на приятелката й, за почти тревожния й външен вид. Ив винаги бе полагала извънредни усилия да изглежда ако не поразително, то поне впечатляващо. Единственото впечатляващо нещо в жената, която седеше отсреща й, беше, че пиеше мляко, нещо, което Джоун не бе виждала Ив да прави от години. Тя олицетворяваше стереотипната представа за домакиня от предградията: обути в пантофи крака, неизмита коса, която се нуждаеше от едно добро сресване, размъкната синя роба, безизразни отегчени очи. Ив не беше от хората, които се оплакват или позволяват на болестта да ги сломи и отпусне. А сега изглеждаше ако не сломена, то тогава разкисната. Това тревожеше Джоун, заплашваше вече и без това разклатените й устои. Да вижда приятелката си, винаги по-силната от двете, толкова завладяна от неразположението си. Молеше се докторите да открият в какво точно се състои проблемът на Ив и бързо да го отстранят. Джоун забеляза странно изражение изведнъж да пробягва по лицето на Ив.

— Ив? Има ли нещо? Нови болки ли?

— Не става въпрос за нови болки — призна Ив, отчаянието се бе вкопчило във всяка нейна дума. — А само за една постоянна болка. Продължавам да си мисля, че ще изчезне. Лягам си с надежда, че когато се събудя, всичко ще бъде наред. Но не става така. Ако изобщо нещо става, то става по-лошо. Сякаш се разпространява. Нали знаеш как се чувства човек, когато е на ръба да го заболи гърлото? Така си усещам и аз гърлото, някак стегнато, сякаш нещо ми е приседнало, още малко и ще се задуша. Не можах да мигна цяла нощ. Накрая в шест часа сутринта си премерих температурата.

— И?

— По-висока с половин градус.

— Може би се разболяваш от грип.

— Освен това и се претеглих. Тежах с един килограм по-малко, отколкото посред нощ.

— Хората обикновено тежат по-малко сутрин, отколкото вечер — отвърна бързо Джоун. — Пол веднъж ми каза — продължи тя, като усети как дъхът й се стяга в гърдите, — че теглото на всички варира в рамките на два килограма, в зависимост от това по кое време на деня е и колко вода задържаме, нещо такова.

— И се запичам — продължи Ив, сякаш Джоун нищо не беше казала. — Кълна се, че направо се разпадам. Сякаш цялото ми тяло е решило, че не желае повече да има нищо общо с мен. Погледни ми корема — така съм се издула, че изглеждам както когато бях бременна.

— Бременна ли си? — попита с надежда Джоун.

— Шегуваш ли се? — попита на свой ред Ив. — Мензисът ми дойде. — Очите й изведнъж се стрелнаха към Джоун. — Не смяташ, че имам синдроми на токсичен шок, нали?

— Не мисля, че синдромите ти имат нещо общо с онези, които човек получава при токсичен шок — отвърна загрижено Джоун, споделяйки мигновено тревогата на приятелката си. — Но ако ти е притеснено, недей да си слагаш тампони.

— А какво да правя?

— Слагай си превръзка.

— Господи, боже мой! — възкликна ужасено Ив. — По-добре да получа токсичен шок!

Джоун се разсмя.

— Това повече прилича на онази Ив, която познавам и обичам. Кога ти е следващият записан час за лекар?

— Вторник сутрин при кардиолога, петък сутрин при гинеколога. И още няколко, не помня кога. Не е необходимо да идваш с мен.

— Разбира се, че ще дойда с теб. — Настъпи моментно мълчание. — Може би ще успееш да убедиш Брайън да те заведе на някой филм на ужасите, за да разкараш всички лоши мисли от главата си.

— Не мога да седя изправена толкова дълго време. Освен това, кога за последен път си виждала Брайън?

— Още ли продължава да работи извънредно?

— Човекът си обича работата. Какво да ти кажа? — Ив изведнъж се присви напред, притисна гърди към извивката на бялата си кухненска маса, очите й се затвориха, докато сдържаше дъха си.

— Пак ли те заболя?

— Да го наречем не болка, а спазъм — прошепна Ив, като отново отвори очи и изпусна въздуха от дробовете си. — Не звучи чак толкова страшно. — Тя се изправи и се опита да се усмихне.

— Дай да поиграем на карти — предложи ентусиазирано Джоун, като погледна към полицата на стената, където Ив обикновено държеше всевъзможни неща. — Хайде, ще играем на джин-руми. — Джоун откри едно тесте с карти за игра и бързо ги изтръска от кутийката им, усетила прилив на детинско въодушевление да напира към пръстите й.

— Никога не мога да те бия на джин — намуси се Ив.

— Много късно, вече ги размесвам. — Джоун умело разбърка картите по начина, по който дядо й я беше научил, когато още нямаше и десет години и започна да раздава. — Десет карти — каза тя. — Никакво вкарване.

— Моля те — подразни я Ив, — та аз съм почтено момиче. — Джоун се изчерви. — Ти раздаваше… това означава, че аз съм първа — заяви Ив, когато Джоун остави тестето на масата. Ив погледна към обърнатата дама каро. — Тази не ми трябва — каза тя, устните й се бяха нацупили.

— На мен също — съгласи се Джоун.

— Тогава аз тегля — обяви победоносно Ив, сякаш това само по себе си беше малка победа и изтегли първата карта от обърнатото тесте. — И тази не ми трябва. — Тя безцеремонно захвърли непотребната карта върху обърната дама.

— На мен ще ми свърши работа — отвърна й Джоун и прибра захвърлената от Ив десетка пика, като пусна двойка купа.

— Естествено — изсумтя Ив. — Какво взе?

— Десетка пика.

— Десетка пика значи? Добре, ще го запомня. — Тя изучаваше внимателно двойката купа в продължение на няколко секунди, преди да я вдигне, после веднага отново я изхвърли и си изтегли друга карта, която също захвърли.

Джоун автоматически я прибра.

— Този път какво ти дадох?

— Шестица спатия.

— Шестица спатия, само да не го забравя. А-ха! — възкликна тя, когато Джоун пусна деветка купа и я прибра. — Не трябваше да ми даваш тази.

— Джин ли?

— Не още. Но почти.

Продължиха играта още няколко секунди, без да говорят.

— Брайън споменавал ли ти е нещо наскоро за… — започна Джоун, после спря.

— За какво? — Ив отпусна ръката с картите си, веждите й се повдигнаха.

— За онзи тип, който уби онези жени — промърмори Джоун, като се опита да прозвучи небрежно, сякаш нямаше особено значение.

— Тайният ти обожател ли?

— Благодаря ти.

— Извинявай, не исках да те разстройвам. — Тя се разсмя и хвърли вале пика, което Джоун взе. — Какво беше това? — Джоун й показа. — Не, нищо ново. Съобщи ли в полицията за снощното обаждане?

Джоун кимна.

— Казаха, че нищо не можели да направят. Отговорих им, че знае за новия ми телефонен номер, за новите ми брави. Те пак ми заявиха, че въпреки това не можели да предприемат нищо. Отвърнах им, добре тогава, аз какво да направя? Посъветваха ме отново да сменя телефонния си номер и да продължавам да включвам алармата си всяка вечер. Но да бъда така любезна следващия път да си я изключа сама. — Тя се усмихна. — Сякаш бях им объркала плановете с това, че още съм жива. — Джин — добави тя, свали картите си и се опита да прикрие треперенето на ръцете си.

— Мамка му! С една ръка ме водеше. — Ив свали картите си. — Не се страхувай толкова, Джоун. Това е просто някое тъпо хлапе, което си прави гадна шега. Хайде, раздавай! Няма да ме биеш повече. — Джоун разбърка картите отново и ги раздаде. — Сигурно е някой от приятелите на Лулу или Робин. Знаеш колко са проклети децата на тази възраст.

— Не мисля, че някой от приятелите на момичетата е чак толкова проклет. — Джоун взе петица спатия и извади дама пика, поколеба се дали да я пусне, когато видя усмивката на Скот Питърсън върху устните й.

— Пускаш или не пускаш тази карта? — Джоун отдръпна пръсти от гърлото на дамата. — Всеки може да е — продължи Ив. — Онзи камион беше паркиран на алеята ти дни наред. Всеки, който минава, би могъл да го види. Гласът му не ти ли звучи като на някой познат?

— Това е проблемът — звучи като на всеки, когото познавам.

— Чакай малко, каква е тази карта? Аз ще я взема.

Ив изтегли картата от тестето и триумфално я пъхна сред тези в ръката си.

— Е, ще го направиш ли? — попита Ив.

— Да направя какво?

— Ще си смениш ли пак телефонния номер?

— Не знам — призна Джоун. — Толкова е досадно. Като си помисля за всички хора, на които трябва отново да се обаждам. Който и да е, открил го е първия път. Вероятно ще го открие и следващия, независимо с какъв номер ще го сменя и пак ще се върнем там, откъдето започнахме.

— Или пък ще му писне и всичко ще приключи. Освен, ако ти не държиш…

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — заяви Ив, като отметна глава. — Играй. Няма за какво да се тревожиш, освен за това, че те превъзхождам в играта.

Джоун пусна поп каро, който Ив прибра, като хвърли тройка спатия.

— Джин — заяви Джоун, като нервно разстла картите си върху масата. Не беше убедена, че няма от какво да се тревожи и беше озадачена от подмятането на Ив.

— Предавам се. Дядо ти те е научил прекалено добре. По-хубаво да си редя пасианси. — Тя взе тестето и започна да реди картите по масата по съответния начин за пасианс, спря, когато се получиха седем спретнати купчинки. — Така поне мога да лъжа.

— Хората, които лъжат на пасианс, са неуверени в себе си — отвърна Джоун и се усмихна, припомняйки си думите на дядо си.

— Знаеш, че не ме бива да губя — заяви чистосърдечно Ив. — На мен ми дай победа или смърт — изрецитира тя, после се присви на две от болка, като разпиля картите и преобърна чашата пред себе си, разливайки каквото беше останало от млякото на пода. — Мамка му и прасе!

— Аз ще оправя — Джоун грабна гъбата за миене на чинии от мивката и бързо избърса разляното мляко, после се върна до мивката, изплакна гъбата и повторно избърса пода с чиста вода, така че да не лепне. Остави вече празната чаша в мивката.

— Добре ли си? Може би трябва да те заведа до болницата.

Ив отхвърли предложението с нетърпеливо махване на ръка.

— Не ми е за първи път, забрави ли? Няма нищо. Сигурна съм, че ще оцелея до вторник сутринта.

— Защо не си полегнеш малко?

Ив се съгласи с изненадващо малко възражения.

— Току-що се сетих за онази катастрофа, когато дядо ти ни караше на училище един следобед. Спомняш ли си? — попита тя, докато Джоун я водеше нагоре по стълбите към спалнята. — Дядо ти беше заел средното платно, а някакъв човек искаше да го задмине и накрая се блъсна отстрани в колата ни и двамата започнаха да се карат насред улицата и дядо ти накрая заяви, че не може да си губи повече времето да спори с някакъв идиот, защото внучката му щяла да закъснее за училище и потегли, като остави онзи да крещи по средата на платното и когато по-късно пристигнала полицията, обвинила дядо ти за това, че е напуснал местопроизшествието. Спомняш ли си? — Тя се усмихна. — Нямаше нищо по-важно от внучката му.

Джоун дръпна завивките на голямото легло с балдахин на Ив.

— Пропусна най-хубавата част. — Тя се усмихна, докато наблюдаваше как Ив се пъха под завивките, без да си сваля домашния халат. — Частта, когато се срещнахме с адвоката на дядо ми и той ти зададе няколко въпроса, а ти не можеше да си различиш лявата от дясната ръка и накрая адвокатът се хвана за главата и каза: „Ако искате да спечелите делото, дръжте това момиче далече от съда“. — Джоун се разсмя. Ив затвори очи. — Да ти донеса ли нещо, преди да си тръгна?

Ив си отвори едното око.

— Някъде имаше един брой на „Пийпъл“ — отвърна тя. — Просто го остави на леглото.

Джоун се огледа, но нищо не откри.

— Да нямаш нова домашна прислужница? — попита тя. — Никога не съм виждала тази стая толкова подредена.

— Майка ми „оправяше“ — каза Ив. — Може Брайън да го е взел. Погледни в кабинета му.

Усещането да бъде в къщата на Ив винаги бе странно, помисли си Джоун, докато вървеше по коридора към предната част. Всичко — обърнато обратно на онова, което бе в собствения й дом, смущаващ огледален образ, към който така и не бе успяла да привикне. Кабинетът на Брайън, който се намираше вдясно по коридора, заемаше по-голямата от двете предни стаи. В нейната къща, по-голямата от двете стаи се намираше отляво и принадлежеше на Робин. Джоун хвърли набързо поглед из него — любопитно, но без желание да си навира носа в чужди работи. Почуди се кога ли работеше Брайън тук — толкова рядко си беше у дома. Погледът й небрежно се спря върху огромното разхвърляно бюро. Имаше множество вестници, полицейски наръчник и няколко книги, но нито следа от „Пийпъл“. За миг Джоун се подвоуми дали да не остави на Брайън бележка с молба да й се обади, но после се отказа. Ив беше обещала, че ще му каже за заплашителните обаждания, които получаваше и вероятно му бе казала. Явно смяташе, че няма за какво да се тревожи, в противен случай щеше да й се обади. Както постоянно повтаряше Ив, всеки получавал заплашителни обаждания. Нямаше за какво да се тревожи. Тя излезе от стаята, въпреки всичко разтревожена.

В отсрещния край на коридора се намираше по-малката от двете предни стаи, стаята, която Ив и Брайън бяха запазили за детска. Джоун се приближи до прага и надникна вътре. Преди шест месеца тя представляваше един розово-бял сън, обзаведена напълно за малкото момиченце, чиято поява аспирацията на околоплодните води бе разкрила, че се очаква в началото на май. След години на отчаяние, най-накрая се чакаше бебе, беше й избрано име, необходимите бебешки принадлежности бяха набавени. Сега стаята стоеше празна, бялата люлка бе разглобена, пердетата с къдри — свалени, музикалната дрънкалка натъпкана обратно в кутията й, само нежните тапети на бели и розови райета подсказваха за предназначението, което тази стая бе имала. Джоун точно се канеше да си върви, когато видя разтворения брой на „Пийпъл“ да лежи на пода до голите прозорци. Прекоси бързо на пръсти светлорозовия килим, взе го и незабавно напусна помещението. Какво ли правеше списанието вътре? Дали Ив идваше тук, за да се отдава на тъжни спомени? Ако е така, време е да се направи нещо с тази стая, помисли си Джоун, като реши, че ще го подметне на Ив по възможно най-деликатния начин. Но когато се приближи до леглото й, видя, че вече е заспала. Внимателно остави списанието при краката й и възможно най-тихо напусна къщата.