Джой Филдинг
Дълбокият край (21)

Двайсет и първа глава

Телефонът звъни.

— Кабинетът на д-р Голд — изчуруликва Джоун в слушалката, като се усмихва на един нисък и набит млад мъж, който влиза в кабинета. — Само минутка — прошепва му тя. — Съжалявам, всички часове на д-р Голд за следващите два месеца са запълнени. Най-скорошния, който мога да ви предложа, е за двайсет и първи септември. Да, разбирам, че това не ви помага кой знае колко, но най-многото, което бих могла да ви обещая, е да ви се обадя, ако някой се откаже. Да, понякога има по някой и друг отказ. Да, ще се опитам. Междувременно ще ви запиша за два и петнайсет на двайсет и първи септември. Бихте ли ми казали името си, ако обичате? Марша Фишър? И телефонният ви номер? Да, добре, ще ви се обадя веднага, щом нещо изникне. — Джоун оставя слушалката и вдига поглед към младия мъж, който стои пред нея. Изглежда уплашен от скромното обзавеждане.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам час при д-р Голд — измърморва той, с брадичка, притисната към гърдите. В гласа му има нещо познато.

— Как се казвате? — пита Джоун, чувства се някак неловко, радва се, че помещението е пълно с хора.

— Саймън Лумис — отвръща той и Джоун проверява в регистъра с часовете.

Първоначално не може да намери името, но после го вижда.

— Часът ви е за след три часа — казва му тя и поглежда към стенния часовник зад гърба си. — Още няма два. Много сте подранили.

— Нямам какво да правя. — Той повдига рамене, светлокестенявата му коса влиза в дълбоко вдлъбнатите му очи.

— Е, щом нямате нищо против да почакате… Долу има ресторант, ако искате да изпиете чаша кафе.

Той настанява дребната си, но набита фигура в единствения свободен стол точно срещу бюрото й. Джоун преценява възрастта му някъде между осемнайсет и двайсет и пет и се чуди защо не е на работа, като решава, че вероятно вината за това може да е в поведението му. С явното си притеснение, той кара и хората около него да се чувстват неудобно. Или поне върху нея оказва подобен ефект. Започва да подрежда чековете, които е получила със следобедната поща и съзнава, че очите на младия мъж не слизат от нея. Тя поглежда нагоре и му се усмихва. Ъгълчетата на широките му устни се повдигат и бързо потрепват нагоре. Останалото от невзрачното му лице остава безизразно.

— Идвали ли сте и преди? — пита тя, като си спомня, че новите пациенти трябва да попълнят един формуляр. Той поклаща глава. — Тогава, заповядайте. — Джоун му подава необходимата справка. — Ще помогнете на д-р Голд, ако го попълните предварително.

— Какво е това? — Саймън Лумис разтревожено се приближава към нея и протяга ръка.

— Само някои основни данни, от които имаме нужда. Детски болести, някакви алергии към определени лекарства, все от този сорт. Име, длъжност, ЕГН — добавя тя, но той не се засмива. — Ето ви химикалка.

— Имам си — казва момчето и се връща на мястото си, където изважда една черна химикалка от джоба на ризата си. Младата жена на мястото до него си вдига лакътя от облегалката на стола и го поставя в скута си.

Джоун се захваща отново с работата си. Телефонът звъни. Тя го вдига.

— Кабинетът на д-р Голд. — Отново чувства очите на момчето върху себе си. — Да, Рени. Кога е станало това? Добре, нека да погледна в регистъра. Какво ще кажете за утре в един часа? Ще ви вмъкна набързо и той ще ви прегледа. Добре, дочуване. — Джоун поглежда отново към Саймън Лумис. Той продължава да я зяпа. — Затруднява ли ви някой от въпросите? — пита тя. Младежът поклаща глава. Химикалката в ръката му си остава с капачката отгоре.

Роналд Голд излиза от кабинета си, следван от четиринайсетгодишно момиче със сълзи на очи, лицето му е осеяно с парченца памук.

— Съжалявам, че ти причиних болка, скъпа — казва той, обгърнал успокояващо с ръка раменете на детето. — Прощаваш ли ми? — Момичето се усмихва през сълзи. — Дай на Андреа час за след шест седмици. Ще се оправи, г-жо Армстронг — успокоява той разтревожената жена, която е станала от стола си до прозореца и сега покровителствено е застанала до дъщеря си. — Какво да ви кажа? Пубертет! Белези! Всички сме го изживели. — Той сочи към Джоун. — Учили сме заедно в училище — казва той. — Кожата й беше ужасна, чак не е за вярване. Всъщност, тя ме вдъхнови да се захвана с тази работа. Сега вижте само каква хубавица е станала. Това е една от причините, поради която я наех. Как върви? — пита той, като смигва на Джоун.

— Рени Уилър се обади. Излязъл й е някакъв цирей…

— А-а-а, циреи. Ненавиждам ги — възкликва Роналд Голд и малката Андреа Армстронг избухва в смях.

— Казах й да дойде утре около един.

— Не при мен, надявам се! Не искам да виждам никакви гадни циреи. — Сега и майката на Андреа се смее. — Искате ли да ви разкажа един виц? — пита докторът, когато вижда нацупения младеж срещу Джоун и се отмества, за да го включи в подбраната групичка. — Едно кюре, един пастор и един равин спорят кога започва животът. Кюрето казва, че животът започва в мига на зачатието. Пасторът отвръща, моля за извинение, но животът започва в мига на раждането, а равинът го прекъсва, извинете, но и двамата грешите. Животът започва, когато децата си излязат от къщи и кучето умре. — Джоун се смее на висок глас. — Това е другата причина, поради която я наех — отбелязва бързо Роналд Голд. — Кой е следващият?

— Сюзън Дотсън.

— Сюзън Дотсън, любимата ми пациентка! — възкликва докторът, докато едно ръмжащо, дебело момиче минава покрай него, обръщайки очи. — Луда е по мен — прошепва Роналд Голд, докато влиза след него в един от малките кабинети отстрани на чакалнята. Андреа и майка й си тръгват.

— Винаги ли се държи така? — пита Саймън Лумис, като обляга стола си на стената, така че предните крака се вдигат от пода.

— Винаги — отвръща Джоун, докато телефонът отново звъни. — Кабинетът на д-р Голд. Здрасти, Ив! Как минаха изследванията?… О, господи, звучи ужасно. Догади ли ти се?… Какво каза докторът?… Пак ли? Защо? Искам да кажа, щом не е открил нищо първия път и от това ти се гади… Знам, но защо ще се подлагаш втори път, особено след като той не го намира за необходимо?… Е, не, разбира се, трябва да направиш онова, което смяташ за най-добре. Хубаво, по-късно ще ти се обадя. Опитай се да поспиш. Ще ти позвъня, когато се прибера. — Затваря телефона, чувства се толкова безпомощна и потисната, както напоследък се чувства винаги, когато говори с Ив и поглежда отново към мястото, където седи Саймън Лумис.

Столът му е празен. Джоун бързо се оглежда из чакалнята. Момчето определено си е отишло. Може би е решило, че в края на краищата не му се чака, мисли си тя, доволна, че е излязло, като се чуди дали ще се върне. Не й харесва начина, по който я гледа и има нещо в гласа му, което я кара да изтръпва. Държиш се глупаво, скарва си се веднага сама и се опитва да се съсредоточи върху фактурите пред нея.

Седмицата си я бива, мисли си Джоун, докато вяло преподрежда листовете на бюрото си. Брат й Уорън се обади в събота, за да види как е. Пол се обади следобеда по същата причина. Беше внимателен и мил, изобщо не спомена, че я е виждал предишната вечер. Тази сутрин получи три писма от Лулу. Все още няма никаква вест от Робин, макар Лулу да докладваше, че сестра й явно си прекарва добре. Може Пол да е получил писмо; би могла да му позвъни…

Тя поставя ръка върху телефона, като репетира наум встъпителните си думи — Здравей, Пол, помислих си, че може да искаш да знаеш, че най-после получих няколко писма — точно се кани да вдигне слушалката, когато телефонът иззвънява.

— Ало, кабинетът на д-р Голд — бързо казва тя, изслушва нова молба за час. — Съжалявам, но д-р Голд не разполага със свободни часове за следващите два месеца. Мога да ви запиша най-рано за двайсет и първи септември. Да, добре тогава, благодаря ви.

Затваря слушалката и решава да не се обажда на Пол. Отново прави опит да се съсредоточи върху сметките пред себе си. Но сега вижда Пол в празния стол пред нея, вижда как младата блондинка се надвесва да му прошепне нещо на ухото, чува Уорън да я пита, както я беше попитал в неделя, докога ще продължава това, Джоун?

Не знам колко дълго ще продължи, беше му отговорила. Предполагам, че толкова, колкото трябва.

Телефонът отново звъни.

— Кабинетът на д-р Голд.

— Г-жо Хънтър…

— О, господи! — Джоун отмята глава назад. Трябва да затвори, но ръката й е като парализирана и не помръдва.

— Много добре изглеждате напоследък, г-жо Хънтър — споделя дрезгавият глас.

— Как ме открихте? — прошепва тя, като опитва да се усмихне на ококореното малко момиче, чието внимание без да иска е привлякла с резките си движения.

— О, не е трудно да ви открие човек, г-жо Хънтър. Засега сте най-лесната за намиране.

— Оставете ме на мира. — Тя вдига другата си ръка, за да прикрие устата си.

— Оставил съм ви на мира. Просто не исках да си помислите, че съм ви забравил или че съм загубил интерес към вас… както съпругът ви. Така ли е, г-жо Хънтър? Не си ли е намерил съпругът ви любовница?

Джоун затръшва слушалката.

— Натоварването вече ти се отразява, а? — пита я шефът й, като наднича зад ъгъла с повдигнати вежди.

— Някакъв мръсник — отвръща му тя и се опитва да възвърне самообладанието си. Как я е открил?

— На жена ми доста такива й се обаждат напоследък. Предполагам, че на всекиго се случва.

— Какво точно й казват на жена ти? — любопитства Джоун.

— Искаш подробности ли? — Той се смее. — Обичайните. — Навежда се към нея, гласът му преминава в дрезгав шепот. — Нищо кой знае колко оригинално, обичайните „да ти го начукам — да ми го духаш“ работи. Много скучно. Жена ми си пада по извратеностите. Какво да ти кажа? Щастлив човек съм. — Той се оглежда. — Къде се дяна г-н Сърдитко?

— Не знам. Докато погледна и него го нямаше. Часът му е чак за след час.

— Вероятно вицът, който разправих, го е уплашил. Къде са пробите от бензол-пероксида?

— Втората стая, най-горната полица.

— Надникнах там. Нищо.

Джоун бута назад стола си и става, последва доктора във втората стая по тесния коридор и минава покрай кушетката към шкафа до стената. Коленичи, полата й се вдига над коленете, отваря най-долното чекмедже и рови из него в продължение на няколко секунди. Когато изважда ръката си, в нея държи малки пакетчета с бензол-пероксид.

— Как не съм ги видял? — пита той, когато тя ги пуска в ръцете му.

— Трябва да си отваряш очите. И в краен случай да повдигнеш нещо.

— Звучиш също като жена ми. А тя пък като майка ми. — После се усмихва. — Но имаш най-хубавите крака на света.

— Рон, връщай се на работа — скарва му се Джоун закачливо. — Сюзън Дотсън те чака.

— О, да, Сюзън Дотсън, любимата ми пациентка! Луда е по мен.

Когато Джоун се връща на бюрото си, зад него е застанал Саймън Лумис и прелиства регистъра с часовете й.

— Какво правите? — пита тя изненадано, гласът й е по-висок, отколкото е възнамерявала.

— Просто исках да видя дали наистина сте толкова заети, колкото непрекъснато повтаряте на всички. — Момчето се отдръпва от бюрото й, върху широката му ухилена физиономия няма и следа от извинение. То отпива голяма глътка от пластмасовата чаша, която Джоун забелязва, че държи в лявата си ръка.

Тя оглежда бюрото си, като се опитва да определи дали нещо не липсва.

— Ще ви бъда благодарна, ако отсега нататък стоите от другата страна на бюрото — казва му рязко, докато младежът отпива нова глътка от пластмасовата чаша. Изведнъж, както го гледа, ръката му започва да трепери и малко кафе се разлива върху китката му.

— О, господи, опарих се! — извиква той. — Защо ме гледате така? — пита обвинително. — Да не мислите, че съм откраднал нещо? Казах ви, просто проверявах…

— Вие ли ми се обадихте? — прекъсва го Джоун, гласът й е изненадващо спокоен. Може ли да е толкова смел, толкова безочлив?

— Да съм ви се обаждал ли? Разбира се, че ви се обадих! Как иначе щях да си запиша час?

— Нямам предвид това, питам сега. Не ми ли се обадихте преди малко?

— За какво говорите? Как бих могъл да ви се обадя? Нали стоях точно срещу вас.

— Докато ви нямаше. Докато ходихте за кафе. Знаете какво имам предвид.

— Нямам ни най-малка представа какво имате предвид. Защо да ви се обаждам? Всички ли сте побъркани в този кабинет? Доктор, който се прави на смешник, секретарка, която си мисли, че хората й се обаждат, когато стоят точно срещу нея…

— Попитах ви нещо.

— И аз ви отговорих. В какво по-точно ме обвинявате?

Джоун безпомощно се оглежда из чакалнята. Всички ги гледат. Какво прави? Нито тя познава този Саймън Лумис, нито той нея. Защо ще й се обажда?

— Съжалявам — извинява се Джоун и заема мястото си. — Седнете. Докторът ще ви приеме веднага щом може. — Тя отново поглежда към бюрото си. Липсва ли нещо?

— Мисля, че ще почакам навън и ще се върна по-късно — отвръща й момчето.

— Часът ви е за три — подсеща го Джоун, без да поглежда нагоре.

— Благодаря ви. — Сарказмът остава да витае из въздуха, дори и след като Джоун чува вратата на кабинета да се затваря зад гърба му. Тя си поема дълбоко въздух. Преди да се увери, че наистина си е отишъл, усеща, че моливът в дясната й ръка трепери и го оставя на бюрото.

Телефонът иззвънява. Очите й отново се стрелват към вратата. Невъзможно, мисли си, той няма достатъчно време.

— Кабинетът на д-р Голд — казва тя, като сдържа дъха си. — О, здравей, Джони. Добре. Какво ще кажеш за… — Прелиства регистъра. — Какво ще кажеш за идната седмица тогава? Добре. По същото време, идната седмица. На шестнайсети, вместо на шести. Добре. Приятно пътуване. Довиждане. — Тя затваря слушалката, долавя, че ръката й още трепери, сърцето й бие лудо. Удря с юмрук по бюрото. — По дяволите — шепне. — Няма да подскачам всеки път, щом телефонът звънне. Няма!

— Пак ли си говориш сама? — пита Роналд Голд, като се появява от кабинета зад все така ръмжащата Сюзън Дотсън. — Запиши час на Сюзън за след осем седмици. Майка ми непрекъснато си говореше сама — добавя той. — Казваше, че когато искала да си поговори с някой интелигентен човек… знаеш останалото, майка ти сигурно ти го е казвала същото.

Джоун се смее в знак на съгласие.

— Майките си имат книга със специални поговорки. Разлистват я ту тук — ту там. Кой е следващият?

— Г-жа Пеплър.

— Г-жа Пеплър. Любимата ми пациентка! — Една висока жена с тъмна коса на около петдесет години става от стола си. — Насам, г-жо Пеплър.

Джоун подава на Сюзън Дотсън картончето със следващия й час, докато Роналд Голд и г-жа Пеплър изчезват по тесния коридор.

— Ще се видим след осем седмици — казва Джоун на младото момиче, което прибира в джоба си картончето и излиза. Чакалнята изглежда странно притихнала, въпреки че продължава да е пълна с хора. Но те се бяха върнали към списанията си и към проблемите си и вероятно вече бяха забравили за размяната на остри реплики между Джоун и Саймън Лумис. Щеше ли някой от тях да е в състояние да го опише на полицията, ако се наложеше?

Джоун отваря чантата си, която е натъпкала под бюрото и намира писмата на Лулу. Изважда ги и бързо ги препрочита.

Здрасти, майче,

Лагерът е страхотен. Храната е ужасна. Децата в моето бунгало са готини, с изключение на една, която си мисли, че е принцеса и ни прави благоволение, като стои при нас. Времето е прекрасно. Казах ли ти, че храната е ужасна? ИЗПРАТИ ХРАНА! Скъсах си новата тениска. Робин явно добре си прекарва, въпреки че не контактуваме много. Ще се видим на деня за посетители. Целувки. ИЗПРАТИ ХРАНА!!! Обичам те. Лулу. P.S. Ти как си? Поздрави на татко.

— Поздрави на татко — прочита отново Джоун и вдига телефона, бързо набира съответните цифри, преди да се е отказала. — Пол Хънтър — казва тя, като се чуди, дали телефонистката все още познава гласа й. — Пол, Джоун се обажда — бързо го информира, когато той й се обажда. Не иска да рискува да я сбърка с някоя друга.

— Как си? — звучи радостен, че я чува. — Щях да ти се обаждам днес.

— Да?

— Получих писмо от Лулу сутринта — добавя той.

— И аз получих — съобщава тя, за да прикрие разочарованието си, че това може да е било единствената причина, поради която е възнамерявал да й се обади. — Всъщност, получих три. Дойдоха наведнъж.

— Изглежда добре си прекарва — като изключим храната.

— И на теб ли пише същото?

— Предполагам, че можем да им занесем туй-онуй, когато отидем. Никакви вести от Робин, доколкото разбирам?

— Не. И ти ли?

— Не, но Лулу пише, че изглеждала доволна.

— Да. — Джоун се усмихва. — И на мен ми е писала същото.

Последва пауза.

— От работата ли ми се обаждаш? — пита накрая той.

— Да. Доста е натоварено.

— Тук също. Трябва да затварям…

— Пол?

— Да?

Джоун се поколебава. Какво възнамерява да му каже?

— Искаш ли да дойдеш на вечеря? В петък или събота, когато ти е по-удобно.

Още преди да е довършила изречението, Джоун усеща неудобството от другата страна на линията.

— Съжалявам, но не мога — тихо отвръща той. — Ще ходя извън града в събота и неделя.

— О! — Сам ли? Обзалагам се, че няма да си сам.

— Но следващата събота, нали е денят за посещение…

— Разбира се, няма нищо.

— Ще ти се обадя.

Джоун затваря, преди да се сети, че е забравила да каже дочуване.

Защо е тук? — пита се Джоун, когато паркира колата си на едно празно място на паркинга във Фреш Медоус Кънтри Клъб. Какво възнамерява да направи? Слиза от колата и заобикаля клубните постройки, като се запътва право към тенискортовете. Почти наближава шест. Дали щеше да е още тук?

Кортовете са пълни. На първия корт играят две жени с увереност, която удивлява Джоун. Как могат жени да бъдат толкова уверени? — чуди се тя, докато наблюдава съсредоточеността им, усеща как коленете им се сгъват, ударите, без каквото и да било усилие, лекотата, с която замахват.

— Аут! — вика една от жените за удар, който явно е вътре.

Джоун не казва нищо, очите й се отправят към втория корт, смесени двойки със смесени способности, един съпруг се кара на жена си заради неволна грешка.

— Ако ще налапваш всяка топка — казва й той, — поне се постарай да я прехвърлиш през мрежата!

Джоун минава зад телената ограда на третия корт, където четири жени непохватно си подават топката. Нито една от тях не е кой знае колко добра, осъзнава тя, като си мисли, че би могла да пасне в тази групичка. Те се смеят и се забавляват, весело пропускат удар след удар, без изобщо дори да си правят труда да отчитат резултата.

— По-сериозно — непрекъснато крещи една от тях, но и тя се смее не по-малко от останалите и Джоун заключва, че всичко е толкова сериозно, колкото трябва.

Стив Хенри я гледа от последния корт, очите му я проследяват, докато върви зад телената ограда. Кошът с яркозелени топки лежи до краката му, той вдига една от купчината и я подава през мрежата на момчето, което тренира.

— Точно така — провиква се, — не изпускай топката от очи. Не се опитвай толкова да печелиш с всеки удар. Съсредоточи се да прехвърляш топката над мрежата. — Той мълчаливо отбелязва присъствието й. Ще дойда след минутка, казва й без думи, изчакай ме. Разбира се, съгласява се мълчаливо Джоун. Най-много ме бива да чакам.

Тя сяда на близката пейка и оставя очите й разсеяно да се реят от корт на корт, съзнанието й представлява яркозелена топка за тенис, която отскача напред-назад между сега и по-рано този следобед. Чува гласа на Пол — Зает съм в събота и неделя, вижда лицето на Саймън Лумис — Ще се върна за часа си в три. Спомня си загриженото изражение, което пробягна по лицето на Рон — Добре ли си? Няма да те разболея, нали? Чува телефона да звъни — Кабинетът на д-р Голд. Г-жо Хънтър. Как ме открихте? О, никак не е трудно да ви открие човек. Ще се върна за часа си в три. Как ме открихте? Няма да съм в града през събота и неделя. Добре ли си? Г-жо Хънтър. Г-жо Хънтър.

— Г-жо Хънтър?

— Какво?

— Съжалявам — казва Стив Хенри, загорялото му тяло е точно пред нея, засенчва слънцето. — Не исках да ви стресна.

Джоун скача на крака. Защо е тук?

— Да не прекъсвам урока ви? — пита.

— Свърших. Имам няколко минути. Предполагам, че сте дошли да ме видите. — Беше колкото въпрос, толкова и твърдение.

— Намерих си работа — съобщава тя. Защо му го казва? — Затова не съм се мяркала напоследък, затова трябваше да откажа и последните няколко урока.

— Давам уроци до девет часа вечерта — отвръща й той, като се усмихва. Усеща ли смущението й? — Затова ли сте дошли? Искате да се уговорим за друг ден? — Джоун не отговаря. Защо е тук? — Г-жо Хънтър?

— Моля ви, наричайте ме Джоун — казва му тя, чувайки друг глас да повтаря фамилията й. Г-жо Хънтър. Г-жо Хънтър. — Чудех се дали ще искате да дойдете на вечеря — продължава бързо. — В петък или в събота, ако сте свободен. — Джоун усеща, че сърцето й отива в петите. Защо говори такива неща? Защо го кани на вечеря, за бога? Какво прави тук?

— С удоволствие — отвръща той. — Събота би било чудесно.

— Аз съм много добра готвачка — уведомява го тя и той се усмихва.

— Бих дошъл, дори и да не бяхте.

— Адресът ми е…

— Знам къде живеете.

— Така ли?

— Има го в регистрите — напомня й той.

Джоун кимва. Какво прави тук? Какво я е прихванало, та кани този мъж на вечеря? Защото вече поканих съпруга си и той ми каза, че е зает! — отговаря тъничко гласче. И защото има някакъв побъркан, който няма да ми остави още кой знае колко време на тази земя и по дяволите, започва да ми писва да чакам! И защо да не поканя този мъж на вечеря?

— Какво? — почти изкрещява тя, когато осъзнава, че той я пита нещо.

— Попитах ви, по кое време ще е удобно да дойда?

— Осем? Или още имате уроци?

— Не и в събота. Осем е чудесно.

Тя се извръща, тъй като не знае какво друго да направи.

— Джоун — вика Стив Хенри след нея и тя веднага спира. Дали не си е променил решението? — Новата работа добре ви се отразява. Изглеждате страхотно. — Тя се усмихва. — До събота.

Джоун Хънтър поема с колата си обратно към къщи, като си мисли, че в края на краищата сигурно се е побъркала.