Джой Филдинг
Дълбокият край (2)

Втора глава

Доколкото Джоун си спомня, телефонът бе звъннал малко преди Ив да пристигне на външната й врата, преди почти два месеца.

— Ало? — обади се Джоун, по-скоро въпрос, отколкото потвърждение. — Ало? Ало? — Тя повдигна рамене и затвори. — Деца — каза си, но продължаваше да поклаща глава в недоумение, когато след няколко минути пусна Ив да влезе.

— Готова ли си? — попита Ив.

— Само да си намеря ракетата. — Джоун отвори гардероба в антрето. — Мисля, че съм я забутала някъде тук, отзад.

— Добре де, побързай и я намери. Чувам, че новият инструктор е доста апетитен и не желая да пропусна нито минутка от урока ни.

— Не знам защо ти позволих да ме убедиш за тези уроци.

— Защото ти винаги ми позволяваш да те убеждавам за всичко. Това е част от чара ти.

Джоун за миг престана да рови и както беше клекнала под всевъзможните пролетни якета на семейството, се извърна към приятелката си от почти трийсет години.

— Помниш ли какво повтаряше вечно майка ми? — Въпросителното изражение на Ив показваше, че не помни. — Тя все ме питаше: „Ако Ив ти каже да скочиш от Бруклинския мост, ще го направиш ли?“.

Ив се разсмя.

— Поне не е звъняла на всичките ти приятели в два часа посред нощ, за да пита къде си, нито пък е слизала, за да „оправя водопровода“, докато ти забавляваш някое момче във всекидневната.

— Никога не съм забавлявала момчета във всекидневната — напомни й Джоун и продължи да рови.

— Да, знам. Ти винаги си била толкова отвратително порядъчна. — Тя погледна към кухнята. — Басейнът изглежда напредва с пълна пара. Контролирам го от прозореца на спалнята.

— Ами, човекът каза: от десет дена до две седмици максимум, така че изглежда може и да свършат по план. Намерих я — додаде тя и победоносно издърпа ракетата си от дъното на гардероба. — Само ще кажа на мъжете, че излизам.

— Побързай, че ще закъснеем.

— Ти винаги все бързаш — разсмя се Джоун, изтича обратно в кухнята и отвори плъзгащата се врата, за да осведоми работниците, че излиза за няколко часа.

— А ти винаги си толкова бавна — отговори й Ив, когато Джоун се върна обратно. — На човек му трябва пръчка динамит, за да те накара да се поразмърдаш.

— Точно затова сме и приятелки толкова дълго. Ако и двете бяхме като мен, никога никъде нямаше да идем. Ако и двете бяхме като тебе, щяхме една-друга да се взривим.

Така беше, мислеше си Джоун в колата, докато пътуваха към „Фреш Медоус Кънтри Клъб“, разсъждавайки върху дълготрайното приятелство с най-старата си и най-добра приятелка. Бяха се запознали в седми клас, на пубертетската възраст от дванайсет години. Дори и тогава Ив се набиваше на очи, висока, гаменски червенокоса, със заразителен кикот и властна нотка в гласа.

— Имам нужда от партньор за опитите — беше оповестила една сутрин Ив пред класа и бе дала на Джоун да разбере, че именно тя е въпросният партньор.

Джоун не бе отвърнала нищо, беше се почувствала с вързан език — поразена, че най-популярното момиче в класа е избрало именно нея.

— Винаги ли си толкова мълчалива? — попитала я бе по-късно Ив, докато учителят им раздаваше умрели жаби за дисекция.

— Страх ме е — беше прошепнала Джоун, надявайки се, че няма да й се догади, когато овалното, безжизнено тяло на жабата се пльосна на масата пред нея.

— Срах те е от една умряла жаба? — Ив я бе обърнала направо с пръсти.

— Не мисля, че мога да го направя.

— И не трябва — беше я уверила тя, явно очарована. — Аз ще го направя. Обичам такива неща. Кръв и вътрешности. Страхотно е. Ако бях момче, щях да стана лекар, когато порасна. — Тя бе замълчала за малко, изучавайки новия си партньор отблизо, сякаш Джоун, а не жабата, бе екземплярът за дисекция. — Защо никога не се обаждаш в час? Никой не разбира, че си тук.

— Защо избра мен за партньор? — бе попитала Джоун, вместо отговор.

— Защото ти никога не се обаждаш в час и никой не разбира, че си тук — усмихнала се бе дяволито Ив. — Обичам да бъда център на внимание.

Станаха неразделни приятелки, рядко можеше да се види едната без другата. Мът и Джеф, дразнеше я майка й, не без умиление. Ако Ив те накара да скочиш от Бруклинския мост, ще го направиш ли?

Вероятно, помисли си тя, когато Ив вкара колата в претъпкания паркинг.

— Ей там има празно място. Вдясно.

Ив автоматично зави наляво.

Джоун се разсмя и си припомни, че на приятелката й й бяха необходими три явявания, за да издържи изпита си по кормуване.

— Това не е ли Карън Палмър?

— Къде? — Ив за малко не уцели колата до тях, докато влизаше на заден в празното място, но затова пък се натресе в калника на един нов мерцедес.

— Там. Влиза вътре. Прилича на нея, но има и нещо различно.

— Господи, та тя има цици!

— Какво?

— Вдигнали са й балконите, за да й се вържат с пластичната операция. Знаела ли си изобщо някога Карън Палмър да е имала цици, които да се полюшват?

— Защо й е да прави подобно нещо? — попита Джоун, докато двете жени се отправяха към клуба.

— Мъжът й винаги си е падал по цици — сподели Ив. — Не си ли забелязала начина, по който винаги гледа към гърдите ти, докато говори с теб?

Те оставиха чантите си в шкафчетата и се отправиха директно към кортовете.

— Толкова ли е важно? — удиви се Джоун на глас.

Ив повдигна рамене.

— За някои мъже. Брайън, например, си пада по задници. Разправих ли ти какво направи онази нощ?

— Спести ми го — прекъсна я Джоун. — Не държа да знам.

— Хич не си забавна. Никога не ме оставяш да ти кажа нищо.

— Просто ще се чувствам неудобно да погледна Брайън в лицето, ако знам прекалено много подробности за сексуалния ви живот.

— Повярвай ми, лицето му не е най-забележителното в него.

— Ив!

— Джоун! — подигра я Ив.

— Ив и Джоун? — попита високият, мускулест рус мъж. — Аз съм Стив Хенри, новият тенис инструктор.

— Наистина има Бог! — прошепна Ив, докато двете с Джоун заемаха позиции пред мрежата.

 

 

— Е, какво мислиш?

— Изглежда ми добър инструктор.

— Не точно това имах предвид — уведоми приятелката си Ив с дяволито намигване.

— Не гледам мъжете по този начин — отвърна й Джоун. Изражението на лицето й беше нещо средно между гримаса и усмивка.

— Е, обаче той със сигурност те гледаше — подразни я Ив.

— Гледаше скапания ми бекхенд, искаш да кажеш. Ако чуя думите „замахни напред“ още веднъж, ще започна да крещя.

— Не бекхенда ти, а задника ти гледаше и ти го знаеш.

— Просто си е флиртаджия. Освен това смята, че задирянето на жени на средна възраст влиза в задълженията му.

— Мен не ме е задирял.

— Задникът ти не е достатъчно увиснал.

— Не, нямам твоите крака.

— Аз пък нямам твоята уста. Млъкни, караш ме да се чувствам неудобно.

— Защо непрекъснато се подценяваш? — попита Ив, гласът й внезапно бе станал сериозен.

— Не се подценявам.

— Напротив. Непрекъснато, откакто те познавам.

— Просто имам реалистични виждания относно собствените си възможности.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Ив. — Я се погледни. Няма абсолютно нищо в теб, което малко самоувереност и няколко изрусени кичура не биха оправили.

Джоун прокара смутено ръка през светлокестенявата си коса.

— И няколко свалени килограма, и махане на торбичките под очите, и изправяне на зъбите.

— Поговори с Карън Палмър. Съпругът й е зъболекар. И докато го правиш, попитай я и кой й е направил циците.

— Ти я питай, точно зад гърба ти е.

— Здравейте — поздрави ги жената с безкрайно изненадано изражение. — Чухте ли за последното ужасяващо убийство в Грейт Нек?

— Третото за тази година — допълни Ив. — Същият НД — начин на действие — както би казал съпругът ми. Мисля, че всички трябва да се преместим в Лонг Айлънд, за да сме в безопасност!

— Бедната жена — удушена, после насечена на парчета! — доразкраси Карън Палмър, гласът й придоби почти зловеща нотка, докато се вживяваше в темата. — Можете ли да си представите какво ли е ставало в съзнанието й, през онези последни изпълнени с ужас мигове? Безумния страх, който сигурно е изпитвала? — Очите на Карън Палмър се ококориха дори още повече, сякаш наблюдаваше сцената във въображението си. — Веднъж на Джим му попадна едно порно. Беше от онези „пикантни“ филми — нали знаете, където действително убиват някое нещастно момиче пред камерата и кълна се, че наистина можеш да вкусиш страха й…

— Трябва ли да говорим за това? — прекъсна я Джоун.

— Хич не я бива да се забавлява — усмихна се Ив на явно покрусената Карън Палмър. — Никога не те оставя да говориш за чукане.

Карън Палмър повдигна рамене.

— Урок ли имахте? — попита тя в търсене на по-безопасна тема за разговор.

— Инструкторът явно лапна по Джоун — разсмя се Ив, като извади чантата си от шкафчето и затръшна вратичката.

— О, ако бях на твое място, бих замахнала напред за тази топка — посъветва я Карън с явно удоволствие.

— Точно това й е проблемът — заяви Ив. — Не „замахва напред“.

— Много смешно — отвърна им Джоун и усети как се изчервява.

— Тя се изчерви — подразни я тържествуващо Ив. Винаги беше доволна, когато можеше да придаде цвят на бузите на приятелката си. — Където има пушек…

— Но той едва е излязъл от пубертета…

— Мъж в разцвета на силите си.

— На двайсет и девет е — уведоми ги Карън.

— Попреминал разцвета, значи — съжали Ив. — Но въпреки това, не е лош.

— Вие и двете сте луди — смъмри ги Джоун закачливо, докато излизаха от клуба и се насочваха към паркинга.

— Хубав, да — поправи се Ив. — Но далеч не съвършен. — Извърна се право към Карън. — Къде си правиш косата напоследък? — попита тя, като се опитваше, без особен успех, да отклони погледа си от наскоро увеличената горна половина на тялото й.

Карън Палмър се усмихна.

— В „Рудолф“. Ходя там от години.

— Трябва да си намеря нов фризьор — сериозно заяви Ив. — Писна ми от хомосексуалисти. Казваш им да те направят да изглеждаш секси и те те подстригват като момче. — Очите на всички мигновено се стрелнаха към бюста на Карън. — Е, радвам се, че си поговорихме.

Видяха как другата жена се вмъква в корвета си и как удря гърди във вратата, докато се опитва да се настани вътре.

— Все още не съм свикнала съвсем с тежестта им — усмихна се смутено. — Но си заслужаваше — добави тя, докато палеше, — дори и само за да виждам всяка сутрин усмивката върху лицето на Джим.

— Нека да ти кажа какво кара Брайън да се усмихва — започна Ив, когато стигнаха до колата й.

— Извинете, г-жо Хънтър! — провикна се мъжки глас от отсрещната страна на паркинга. Джоун погледна натам и видя как новият тенис инструктор тича с дълги, небрежни крачки към тях.

— Сън посред бял ден — подхвърли Ив.

— Забравихте си това на корта — каза той, когато стигна до двете жени и извади от задния си джоб връзка с ключове, закачени на синджирче.

— О, господи, благодаря ви. Непрекъснато ги забравям някъде. — Докато поемаше ключовете си от протегнатата ръка на инструктора, Джоун усети как червенината се разпростира по бузите й и навлиза в скалпа й.

— До следващата седмица — усмихна се той и изчезна.

— Г-жа Хънтър цялата се изчерви — разсмя се Ив, когато влязоха в колата.

— Г-жа Хънтър си отива у дома да си вземе един душ.

— Мислиш си, че можеш да измиеш срама ли? — пошегува се Ив.

— Наистина ти доставя удоволствие да ме караш да се чувствам неудобно, нали? — попита добродушно Джоун.

— Да, така е — призна си Ив и двете жени се разсмяха, — наистина ми доставя удоволствие.

 

 

Телефонът звънеше, когато Джоун излезе изпод душа.

— По дяволите — измърмори тя, заметна се с една хавлиена кърпа и се затича към апарата до леглото. — Ало? — Никой не се обади. — Ало… ало? — Проследи как капчиците вода оставят диря надолу по левия й крак и изчезват в мекия бежов килим под стъпалата й. — Последна възможност… Ало? — Тя с възмущение върна слушалката върху вилката й. — Довиждане — каза и видя един от работниците в задния двор да минава под прозореца й, за да се посъветва с друг от колегите си. Той погледна нагоре и се втренчи право в нея, въпреки че с нищо не даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. Джоун мигновено клекна под перваза. Беше ли я видял? Не, помисли си и запълзя на четири крака обратно към банята. Тя можеше да го види, но той нея — не.

Мисълта да наблюдаваш някого, без той да съзнава, че е наблюдаван, накара Джоун да потръпне. Тя стигна до банята, увери се, че щорите са плътно спуснати и чак тогава се изправи. Хавлиената кърпа се свлече от тялото й върху плочките на пода.

Улови отражението си във високото човешки бой огледало и инстинктивно се извърна. Никога не бе обичала да гледа голото си тяло, дори и преди времето и ражданията на децата да му отнемат — или пък да му придадат още нещо, зависи от това как го погледнеш — от онова, което някога беше. Тя се сети за Карън Палмър, няколко години по-млада от нея самата, която бе подложила тялото си и психиката си на многократните порвания и подпъхвания на хирургическия нож. За какво? Заради съпруга си? Заради собствената си суета? Какво изпитваше, когато всеки ден се изненадваше от отражението си в огледалото — ежегодно представяйки нов модел, като серия нови коли.

Джоун се почувства привлечена от огледалото в банята, очите й се съсредоточиха върху лицето. Остаряването е толкова удивителен процес, помисли си тя, пръстите й се протегнаха нагоре, за да загладят малките бръчици около очите. Кога за пръв път се бяха появили? Тя докосна очертанията на лицето си, прокара ръка по шията си, докато изучаваше естествените гънки на времето. Колко явно остаряваме, помисли си тя, и въпреки това колко незабележимо. Очите й не излъчваха по-голяма мъдрост, но със сигурност отразяваха отминалите години. Бяха по-разумни, по-недоверчиви. Торбичките под тях, които преди се изпаряваха след един хубав сън, вече се бяха превърнали в неизменна част от чертите й. От колко отдавна никой не се бе вглеждал в очите й и не й беше казвал колко е красива? От много отдавна, помисли си тя.

Погледът й неохотно се сведе към гърдите, гърди, които в младостта си бяха високи и твърди, но които вече не изглеждаха така ясно очертани. Бяха леко увиснали малко над зърната, което им придаваше доста екзотичния вид на закривените нагоре обувки на Аладин. Коремът й, някога вдлъбнат, сега беше видимо закръглен, а талията неумолимо запълваше все още тесните й хълбоци. Единствено краката й, онова, с което винаги най-много се бе гордяла, не показваха никакви издайнически признаци, никакви изникващи зад коленете малки морави венички, като онези, от които Ив бе започнала да се оплаква. На четирийсет и една, тя все още нямаше защо да се тревожи за бричове или за целулити и дори и задникът й да беше с няколко сантиметра по-нисък отпреди… е, поне Пол никога не се беше оплаквал. Може би не си падаше по задници, реши тя, като се сети за забележката на Ив. Надяваше се да си пада по крака, реши тя и докато бъркаше в шкафа под мивката за сешоара, изведнъж си даде сметка, че Пол никога не бе изразявал някакви конкретни предпочитания.

Сешоарът не беше на обичайното си място.

— О, страхотно, къде ли го е сложил Пол? — попита тя отражението си, като отвори друг шкаф. Нямаше го и там. Но пък имаше нещо друго, някакво списание, натикано в дъното на полицата. Джоун се протегна и го издърпа. — О, боже! — възкликна тя, когато го разлисти и откри една усмихната жена с огромни гърди да я гледа така, сякаш й беше стара и скъпа приятелка. Докато в изражението на момичето се съдържаше известна доза невинност, в позата му обаче нямаше нищо подобно. Тя показваше голото му и несъмнено сладострастно тяло, облегнато на огромна и също така добре оборудвана стерео уредба, с тикнат не особено дискретно микрофон между краката.

— И какво ще изпеем днес? — попита Джоун, като усети гласът на Ив да се процежда през думите й. Продължи да разлиства списанието, очите й се ококорваха все повече и повече с всяка следваща фотография. — Господи! — възкликна тя, като се опита да отклони поглед, но очите й останаха приковани върху безсрамните снимки. — Откога Пол е започнал да излиза с такива като вас? — попита тя, като си припомни, че Пол бе изглеждал прекалено замислен напоследък, че обичайната му бърза усмивка бе станала по-бавна, че често изглеждаше разсеян, дори потиснат. Бе решила, че е свързано с нещо, което става в работата му — Пол предпочиташе да не носи работата си вкъщи със себе си — и поради това бе сметнала за по-добре да не обръща внимание на онова, което бе приела за временно неразположение. Всички двойки, беше заключила тя, особено онези, които са женени от толкова отдавна като тях с Пол, преминават през периоди на спад в желанието. Когато работното му натоварване понамалееше, разсъждаваше тя, той щеше да се върне към обичайното си общително „аз“ и интересът му към нея щеше отново да нарасне. Възможно ли бе, чудеше се сега, да не я намираше вече за привлекателна? Толкова еднообразен ли беше станал сексуалният им живот, че той вече не желаеше активното й участие? Беше ли загубило тялото й съблазнителността си, която някога без всякакво усилие съдържаше за него?

— Затова ли си тук? — попита тя усмихнатата фотография. Какво вижда той, когато те гледа? Какво вижда той, поправи се тя, докато се изучаваше в огледалото, когато гледа мен?

Бавно, Джоун смутено намести тялото си в поза, подобна на позата на една от жените на снимките, с ръце назад, изпъчени гърди, вдигнати колене и силно разкрачени крака.

— Как ги правят да изглеждат толкова розови? — попита тя на висок глас и рязко се изправи. Чувстваше се неловко, въпреки че бе сама. Никога преди не беше подлагала тялото си на толкова внимателно проучване, никога преди не се бе опитвала да види как изглежда в очите на Пол. Изведнъж се наведе и сграбчи пръстите на краката си, копирайки друга поза от списанието.

— Красота! — заяви тя саркастично, докато се оглеждаше с провесена между краката глава.

— О, мамо — гадост!

Джоун бързо се изправи, метна списанието в шкафа и затвори вратата му с ритник, като едновременно с това сграбчи от пода една от хавлиените кърпи и я уви около себе си. Усети как влажната й кожа се загрява от избилата от смущението й топлина.

— Какво правиш? — попита Лулу.

— Гледах си пръста на крака.

— Гледаше си пръста на крака ли?

— Ожулих го, докато играех тенис — отвърна й Джоун, с доловимо рязък тон. — Какво търсиш вкъщи толкова рано?

— Учителите имаха съвет или нещо подобно. Знаеш как винаги имат съвети в петък следобед. — Тя извъртя очи. — Мога ли да отида у Сюзън? Баща й е купил нов флипер.

— Разбира се, иди. Но не закъснявай за вечеря — провикна се Джоун след Лулу, която вече беше на половината път надолу по стълбите. — Милостиви боже! — въздъхна тя със смес от неудобство и облекчение, когато чу външната врата да се затваря и отваря.

Телефонът звънна.

Тя бързо се запъти да го вдигне, като внимаваше да не се приближава прекалено до прозореца.

— Ало? — Както и преди, никой не се обади. — О, не, не пак. — Тя изчака за миг, заслушана в зловещото мълчание от другата страна, усети невидими очи върху себе си, все едно телефонът беше камера и рязко пусна слушалката обратно върху вилката, сякаш току-що внезапно я бе хванало ток. — Върви тормози някой друг — заяви тя и се отпусна напряко на леглото. Чувстваше се застрашена, въпреки че не бе сигурна защо.

Това глупаво списание, помисли си Джоун, смущението отново полази по голите й ръце и крака, когато си спомни сащисаното изражение на дъщеря си, заварила майка си с глава завряна между бедрата. Не че се правеше на Света Богородица относно тялото си, помисли си Джоун. Просто никога не бе смятала за необходимо да се разхожда без дрехи пред дъщерите си. Тя също никога не беше виждала майка си гола, осъзна Джоун, докато не беше станала прекалено болна и немощна, за да се облича сама. Какво правеше Пол, като купуваше такива списания? И защо?

— Ехо! Има ли някой вкъщи? — извика мъжкият глас, когато Джоун отново чу външната врата да се отваря и затваря.

— Пол? — Джоун разтревожено се изправи, бързо измъкна един халат от гардероба и се уви в него, преди съпругът й да се появи на вратата. — Какво правиш у дома толкова рано следобед? Добре ли си?

Не изглежда добре, помисли си тя, докато нежно го целуваше по бузата.

— Исках да поговоря с г-н Роджърс — отвърна той и погледна през прозореца. — Мяркал ли се е днес?

— Не, само работниците. Въпреки че може и да е идвал — бях излязла за няколко часа. Двете с Ив имахме урок по тенис в клуба. При нов инструктор. Явно намира, че имам някакви заложби, не знам. Толкова време мина, откакто не съм играла… — Какви ги дрънкаше? Защо беше толкова нервна?

Тя се втренчи в гърба на съпруга си, докато той гледаше навън през прозореца. Имаше нещо в позата му, нещо в наклона на главата му, в доловимото напрежение в раменете му, което я смущаваше. Той се извърна към нея и на Джоун никак не й хареса изражението на лицето му.

— Какво има? — попита тя. Искаше й се да може да избие онова проклето списание от главата си. — Станало ли е нещо? Нещо с басейна ли? — продължи тя, макар инстинктивно да усещаше, че проблемът не е в басейна.

Той поклати глава.

— Не. Просто си мислех, ако Роджърс е тук, да поговоря с него за няколко минути. Не е това — продължи той почти на един дъх. — Не затова се прибрах по-рано. Не става въпрос за басейна. Става въпрос за мен.

— За теб ли? Какво се е случило? — усети как я обзема паника. — Болки в гърдите ли имаш?

— Не, не — бързо я успокои той. — Не, нищо подобно. — Последва дълго, неловко мълчание. — Трябва да говоря с теб — каза той най-накрая.

Джоун се отпусна в синьото меко кресло до леглото. Кимна, в знак, че е готова да слуша. Той я погледна със същата тревога, която бе видяла изписана върху лицето му през онзи следобед, преди три години, когато бе нахълтал посред бял ден, за да й каже, че баща й е получил сърдечен удар и е бил откаран по спешност в болница. Не знаеше какво щеше да й каже. Знаеше единствено, че то няма да й хареса.