Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Дълбокият край

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11104

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Телефонът звъни.

Джоун Хънтър втренчва поглед в него от мястото си до кухненската маса. Изобщо не понечва да го вдигне, защото знае кой се обажда и какво ще й каже. Чувала го е вече и няма никакво желание да го чуе отново.

Телефонът продължава да звъни. Джоун, която седи сама до кухненската си маса, притваря очи и се опитва да извика в съзнанието си образи от по-щастливи времена.

— Мамо…

Джоун чува гласа на по-малката си дъщеря като през тунел. Очите й бавно се отварят. Тя се усмихва на малкото момиче на прага.

— Мамо — повтаря дъщеря й, — телефонът звъни. — Джоун поглежда към прикрепения за стената бял телефон. — Да го вдигна ли? — пита детето, явно смутено от наподобяващото зомби състояние на майка си.

— Не — отвръща й Джоун.

— Може да е татко.

— Лулу, моля те… — Но е прекалено късно. Ръката на Лулу е вече върху телефона и вдига слушалката към ухото й.

— Ало? Ало? — Тя прави гримаса. — Има ли някой?

— Затвори, Лулу! — заповядва рязко майка й, после моментално смекчава тона си: — Затвори, съкровище.

— Защо му е на някой изобщо да се обажда, щом като само ще мълчи? — нацупва се детето.

Джоун се усмихва на дъщеря си, по кръщелно Лана, наричана Лулу от всички, с изключение на класния й в шести клас. Детето има забележителната способност да изглежда едновременно по-малко и по-голямо от единайсетте си години.

— Добре ли си? — пита Лулу.

— Чудесно — отвръща Джоун с усмивка на уста и уверен и спокоен глас.

— Защо му е на някой да го прави?

— Не знам — отговаря честно Джоун, после лъже: — Сигурно е било грешка. — Какво друго може да каже на дъщеря си? Че смъртта се обажда? Че смъртта дори не е затворила, а само изчаква? — Готова ли си за тръгване? — пита тя, като променя темата.

— Мразя тази тъпа униформа — заявява Лулу, докато се оглежда. — Не можаха ли да изберат нещо хубаво?

Джоун се взира в набитото телосложение на дъщеря си. По конструкция Лулу се е метнала на баща си, докато Робин, по-голямата й дъщеря, прилича повече на нея, въпреки че и двете момичета са взели чертите на баща си. Всъщност, тя намира тъмнозелените шорти и лимоненожълтата фланелка доста приятни за окото и твърде подходящи за бялата кожа и дългата светлокестенява коса на дъщеря й.

— Лагерните униформи винаги са гадни — казва тя на детето, защото знае, че е безсмислено да се опитва да го убеждава в противното. — Много си сладка — добавя, тъй като не успява да се въздържи.

— Много съм дебела! — възпротивява се Лулу, идея, която Робин наскоро й е втълпила.

— Не си дебела. — Интонацията на Джоун обозначава края на конкретно тази тема на разговор. — Робин готова ли е? — Лулу кима. — Още ли се сърди?

— Тя винаги си е сърдита.

Джоун се разсмива, защото знае, че това е вярно, макар да й се иска да не е.

— В колко часа ще дойде татко да ни вземе?

Джоун си поглежда часовника.

— Скоро — осъзнава тя на висок глас. — По-добре да се приготвя.

— Защо? — пита Лулу, когато майка й се изправя. — С нас ли ще дойдеш?

— Не — признава си Джоун. Вече бяха решили, че ще е по-добре, ако само Пол откара момичетата до автобуса. — Просто си мислех да се преоблека…

— За какво?

Джоун прокарва нервно ръка по оранжевата си тениска и белите къси панталони. Оранжевото е цветът, който Пол най-малко харесва, спомня си тя; шортите са стари, имат петно на единия маншет, което до този момент не е забелязвала. Би искала да изглежда добре пред Пол, мисли си тя. Поглежда надолу към босите си крака. Двата нокътя на палците й са потъмнели до тъмномораво от игра на тенис с маратонки, половин номер по-малки. Чуди се, дали да не си обуе сандали, решава да не го прави. Ако Пол забележи палците й, това поне ще им предостави тема на разговор. От няколко седмици не си бяха говорили за нищо друго, освен за децата.

Звънецът иззвънява. Ръката на Джоун се стрелва уплашено към косата й. Още не се е ресала от сутринта. Вероятно, докато Лулу отваря вратата, би могла да изтича набързо горе, да си тегли една четка, да си облече тюркоазената рокля с гол гръб, която той винаги бе харесвал и да се появи във вестибюла, точно когато Пол и момичетата тръгват, позволявайки му да я зърне само за миг, колкото да възбуди апетита му, да го накара да си помисли добре за онова, което бе направил.

Вече е прекалено късно. Лулу е на външната врата, като не оставя на Джоун възможност да избяга. С ръка върху дръжката, Лулу се извръща към майка си, чиито устни автоматично се извиват в усмивка.

— Добре изглеждаш, мамо — уверява я Лулу. Отваря външната врата.

Човекът, който ги поздравява, е Пол Хънтър, съпруг на Джоун от почти двайсет години. Той е среден на ръст, среден и като телосложение, въпреки че Джоун забелязва нови мускули да набъбват изпод синята му риза с къси ръкави — без съмнение в резултат на наскоро предприетите от него тренировки с вдигане на тежести. В този момент тя си мисли, че предпочита ръцете му такива, каквито си ги знаеше — малко слабовати, не толкова предизвикателно очертани. Много й е трудно да се нагажда към промените. Това вероятно е едно от нещата, които най-вече са отблъснали Пол.

— Здравей, Джоун — поздравява я сърдечно той, прегърнал с една ръка по-малкото им дете. — Добре изглеждаш.

Джоун се опитва да му отговори, но не успява да намери гласа си. Чувства как коленете й омекват, уплашва се, че всеки момент ще падне или ще избухне в сълзи, или и двете едновременно. Не иска да го прави. Защото ще накара Пол да се почувства неудобно, а това е последното нещо, което желае. Най-много от всичко тя иска съпругът й от почти двайсет години да се чувства удобно в собствения си дом, защото все още се надява, че той ще реши да се върне. В края на краищата, още нищо не е решено. Изминали са само два месеца. Той все още „обмисля нещата“. Тя все още е временно в забвение, бъдещето й зависи от посоката, в която мислите му в края на краищата щяха да ги отведат.

— Как си? — пита я той, присъствието му изпълва антрето.

— Чудесно — лъже Джоун, знае, че той ще й повярва, защото това е, което му се иска да вярва. Няма да види копнежа в очите й, нито ще чуе потреперването на гласа й, не защото е безсърдечен, а защото е уплашен. Страхува се, че ще бъде върнат насила в един живот, който вече не желае. Уплашен е и защото не знае с какво иска да го замени.

— Какво е станало с пръстите на краката ти? — пита той.

— Мама играла тенис с прекалено тесни маратонки — отвръща Лулу вместо нея.

— Изглеждат много зле — отбелязва Пол, докато Джоун чак сега забелязва колко е почернял, колко отпочинал вид има.

— Всъщност — отвръща му честно Джоун, — не ме болят. Боляха ме, преди да станат морави — продължава тя, — в момента, предполагам, са нещо като вцепенени. — Джоун решава, че това е вероятно подходящ начин да опише и собствения си живот, но не го казва. Вместо това се усмихва, като се чуди дали трябва да го покани да седне във всекидневната.

Пол си поглежда часовника.

— След малко трябва да тръгваме — казва той, гласът му е равнодушен, сякаш всъщност не го е грижа особено дали ще тръгват или не. — Къде е Робин?

— Ще я извикам — сама предлага Лулу и изчезва нагоре по стълбите, като оставя родителите си да вървят по невидимото опънато въже без обезопасителната мрежа, осигурена им от нейното присъствие.

— Искаш ли чаша кафе? — пита Джоун, като влиза след Пол в просторната, светла кухня.

— По-добре не. — Той се запътва направо към плъзгащата се стъклена врата, която служи вместо южна стена на кухнята и се вглежда в задния двор. — Голяма свинщина — отбелязва той и поклаща глава.

— Човек свиква — отвръща му Джоун, като осъзнава, че тя самата е.

Свинщината, за която говори той и с която Джоун е свикнала, е голяма, празна, покрита с бетон дупка под формата на бумеранг, която трябваше да представлява техния нов плувен басейн. Проектиран от Пол (нищо че той е адвокат по професия), за да предостави оптимално място за плуване в даденото пространство, първоначално бе замислен като техния заместител на лятна ваканция или както мъжът от „Басейни — Роджърс“ го беше описал, дни преди компанията му да изплува с корема нагоре, тяхната „лятна вила без пътуване“.

— Правя всичко, което мога, за да задвижа отново нещата — казва й Пол.

— Сигурна съм, че е така. — Джоун се усмихва, за да го увери, че разбира, че не той е виновен. — Какво можеш да направиш? — повдига рамене.

— Идеята беше моя.

— Аз и така, и така не мога да плувам — припомня му тя.

Той се извръща от прозореца.

— Как е дядо ти?

— Все същото.

— А Ив?

— Все същото.

Смеят се.

— Нови телефонни обаждания? — продължава той, след кратка пауза.

— Не — лъже тя, тъй като си дава сметка, че ако каже нещо друго, само ще го раздразни. Ще бъде принуден да повтори онова, което вече й е казвал: че всички получавали откачени обаждания, че не я грози опасност, че ако наистина се тревожи, трябва отново да се обади в полицията или най-добре да говори със съпруга на Ив, Брайън. Той е полицай и живее в съседната къща. Все неща, които вече й е изтъквал. Намеквал й е също така — толкова внимателно, колкото можеше — че според него драматизира и вероятно преувеличава, сигурно не го прави нарочно, но това е начин да го държи вързан за себе си, да го кара да се чувства отговорен за нея, когато той се е отказал от всякаква отговорност, поне временно. Той не беше предположил, за разлика от приятелката й Ив, че обажданията може да са плод на нейното въображение, нейния начин да се справи с настоящото положение. Джоун не разбира теорията на Ив, но все пак Ив е психоложка, както и най-добрата й приятелка. А Джоун е какво? Джоун е разделена.

Разделена, повтаря си наум Джоун, докато излиза след Пол обратно в антрето. Изключително подходящо описание. Почти шизофренично. Разделена, мисли си тя, като яйце.

Момичетата ги чакат на стълбите.

— Всичко ли си взехте? — пита баща им.

Джоун продължително се вглежда в дъщерите си, търси следи от децата, които някога са били, в младите жени, които са сега. Лулу се е променила най-малко от бебе, мисли си тя, огромните кафяви очи — подарък от баща й — все още са центърът на лицето й, останалите черти служат единствено за фон. Докато бебешките челюсти са се изтънили и оформили в момичешки, докато устните са се превърнали в една почти страстна муцунка и нослето сега си е истинско носле, а не просто малко, щръкнало нагоре късче плът по средата на лицето, очите й са си останали все същите. Бе пораснала около тях.

Робин е различна, въпреки че също има чипия нос на баща си и квадратната му челюст. Чак сега, на петнайсетгодишна възраст тя започва да пробива странната черупка, която налага пубертета, същата, в която на Лулу тепърва й предстои да влезе. В резултат, нищо с нищо почти не се връзва, прекалено дълги крака, прекалено късо тяло, прекалено голяма глава. След една или две години, мисли си Джоун, Робин ще бъде красива, грациозният лебед, изникнал от грозното патенце. Изненадващо, все пак, и за разлика от Джоун на нейната възраст, Робин изглежда много шик. И се облича много шик. Дори и сега тя е заличила скучното впечатление от лагерната си униформа, като предизвикателно е вързала късата си, малко прекалено накъдрена коса с шокиращо розов шифонен шал. Очите й — обикновени лешникови очи като на майка й — са упорито втренчени в пода.

— Ще почакам в колата — казва им Пол, отваря външната врата и излиза навън под яркото слънце.

Джоун се усмихва на дъщерите си, усеща как сърцето й започва лудо да бие в гърдите. За пръв път, осъзнава тя, остава напълно сама. Бе прекарала целия си живот със — за — други хора. А сега, в продължение на два месеца, няма да се грижи за никой друг, освен за себе си.

— Не се притеснявай, мамо — започва Лулу, преди Джоун да е имала възможност да проговори. — Знам речта наизуст: ще внимавам; няма да поемам никакви глупави рискове; ще пиша поне веднъж на седмица и няма да забравям да се храня. Пропуснах ли нещо?

— Ами хубавото прекарване? — пита Джоун.

— И ще прекарам хубаво — съгласява се Лулу и обвива ръце около врата на майка си. — Ти ще се оправиш ли?

— Аз ли? — възкликва Джоун, като отмята няколко непокорни кичура от очите на дъщеря си. — Аз ще го ударя на живот.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Нещата сами си знаят как да се оправят — произнася Лулу толкова сериозно, че Джоун трябва да сложи ръка на устата си, за да прикрие напиращата усмивка.

— Кой ти каза това?

— Ти — уведомява я Лулу. — Непрекъснато го повтаряш.

Този път усмивката на Джоун се разпростира извън пръстите й.

— Искаш да кажеш, че наистина чуваш онова, което ти говоря? Нищо чудно тогава, че си толкова умна. — Тя целува Лулу толкова пъти, колкото детето й позволява, после я проследява с поглед как се затичва надолу по стълбите към колата на Пол. Робин моментално се озовава зад гърба й до вратата.

— Би ли опитала поне да прекараш добре? — пита Джоун.

— Разбира се, ще го ударя на живот — отвръща Робин, като нарочно използва думите на майка си.

— Надявам се да разбереш, че сме взели правилното решение…

— Ти взе решението — поправя я Робин. — Не аз.

— Исках да кажа, двамата с баща ти — продължава Джоун, давайки си сметка, че никога през живота си не е взимала важно решение сама. — Всички се нуждаем от време, за да се поуспокоим и премислим нещата отново…

— Както правите вие двамата с татко? — пита Робин с точно премерена любезност, която кара Джоун да се запита дали скритата жестокост на забележката не е преднамерена.

— Предполагам. Както и да е — заеква тя, — опитай се да се възползваш максимално от нещата. Може дори да откриеш, че лятото ти харесва. — Напук на теб самата, допълва наум тя.

— Разбира се — изсумтява Робин.

— Мога ли да те целуна за довиждане? — Джоун изчаква разрешението на дъщеря си и изтълкувайки мълчаливото й повдигане на рамене като „давай“, обгръща момичето с ръце и го целува по силно начервената буза. Ръката на Робин се вдига да оправи грима, който майка й може да е развалила. Или изтрива целувката ми? — пита се Джоун и си спомня как като дете Робин упорито се бършеше от нежелани целувки. — Грижи се за себе си — провиква се тя след по-голямата си дъщеря, докато я наблюдава как подскача надолу по стълбите и изчезва отзад в колата на баща си.

Пол се показва от предната седалка и поглежда към къщата.

— Ще ти се обадя — махва той с ръка към жена си, преди да потегли.

Телефонът звъни, когато Джоун се прибира обратно в къщата. Тя не му обръща внимание и продължава през звъна към кухнята, навежда се да освободи резето в долната част на плъзгащата се врата, отключва допълнителната ключалка отстрани и отваря вратата. Стъпва върху наскоро издигнатата задна веранда, която все още чака да бъде лакирана и слиза надолу по новоизградените стъпала, които водят към басейна. Бавно — телефонът все още продължава да звъни зад гърба й — Джоун присяда върху една от розовите на цвят каменни плочи, които ограждат покритата с бетон дупка и провесва крака в онова, което трябва да бъде дълбокия край на басейна. Трудно е да съжаляваш кой знае колко жена с басейн, мисли си тя, като поглежда нагоре към съседната къща и успява да мерне как най-добрата й приятелка Ив я гледа от прозореца на спалнята си.

Джоун вдига ръка и махва, но неясната фигура внезапно отстъпва назад и изчезва. Слага ръка над очите си, за да ги заслони от слънцето и отново се опитва да открие приятелката си. Но Ив вече я няма там и Джоун се чуди дали изобщо я е имало. Напоследък, нейното съзнание й играе номера…

Не казвам, че някой не ти се обажда — чува тя да заявява Ив.

А какво казваш?

Понякога съзнанието играе номера…

Говори ли с Брайън?

Разбира се — изведнъж отбранително й отвръща Ив. — Нали ме помоли? Той казва, че всички получават гнусни обаждания и че трябва просто да му затваряш телефона на пича.

Не съм сигурна дори дали изобщо е мъж! Гласът е толкова странен. Не знам млад ли е, стар ли е, жена ли е, мъж ли е…

Ама, разбира се, че е мъж — заявява категорично Ив. — Жените не се обаждат да говорят мръсотии на други жени.

Това не са просто неприлични обаждания — поправя я Джоун. — Той казва, че ще ме убие. Казва, че аз съм следващата. Защо ме гледаш така?

Ив се кани да възрази, но се отказва.

Просто се чудех — признава тя и се опитва да смекчи резкостта на подозренията си с разбираща усмивка, — дали телефонните обаждания започнаха преди, или след като Пол си отиде.

Същото се чуди и Джоун, като се опитва с всички сили да въведе някакъв ред в събитията от последните няколко месеца. Но като дете, оплетено във вечната гатанка за пилето и яйцето, не е в състояние да определи кое преди кое идва.

Знае единствено, че през последните няколко месеца всичко в живота й се обърна наопаки, че тя самата виси от тавана, хваната за петите и гледа как познати предмети се отдалечават от нея, вижда ги изведнъж изкривени и странни. Няма нищо, в което да се вкопчи, нито ръце, които да я издърпат на безопасно място. Нещата сами си знаят как да се оправят, чува тя да повтаря Лулу, като нарочно използва същия израз, който Джоун употребяваше толкова често преди, същите думи, които спомня си тя, майка й все й повтаряше и на нея.

Джоун се изправя на крака, като осъзнава, че телефонът е престанал да звъни. Заобикаля дълбокия край на недовършения плувен басейн и се спуска надолу по трите стъпала в празната яма. Може би съм луда, мисли си тя, като й хрумва, че вероятно това е най-лесното разрешение на проблемите.

Джоун Хънтър наблюдава как светът се отдръпва, докато тя напредва към дълбокия край на празната бетонна дупка. Обляга гръб на грубия цимент в ъгъла, от който бумерангът се извива, и бавно се плъзва по грубата му повърхност надолу към дъното. Докато седи, с крака, прилепени към гърдите, тя чува как телефонът в кухнята отново започва упорито да звъни. Джоун кимва с глава в знак на мълчаливо приемане на непровъзгласения факт и се опитва да извика в съзнанието си образи от по-щастливи времена.