Джой Филдинг
Дълбокият край (20)

Двайсета глава

— Не знам как се оставих да ме придумаш.

— Хей, това си е моя реплика!

— Последното нещо, което ми се иска да гледам, е някакъв безвкусен бродуейски мюзикъл — цупи се Ив, втренчена през предното стъкло на колата към свечеряващото се небе.

— Всички казват, че бил чудесен — отвръща й Джоун. — Костюмите били невероятни, танците — великолепни, а песните наистина се запявали.

— Кои са тези „всички“? Пак ли добрия доктор?

Джоун усеща как раменете й се свличат и ги повдига, като се опитва насила да се усмихне.

— В интерес на истината, да — отвръща тя, надява се да избегне пререканията, но се отказва от усмивката. Всеки път, когато двете с Ив зачекнеха темата за новия шеф на Джоун, неизменно започваха да се карат. — Рон и жена му са гледали постановката миналата седмица и той не спира да я превъзнася.

— Щом е толкова добра, как стана така, че можахме да си купим билети?

— Нали ти казах, брат му…

— А, да — срязва я Ив, — брат му чука асистент-режисьорката.

Джоун се намръщва.

— Ходи с асистент-режисьорката.

— Все тая — не бъди толкова наивна. — Ив сърдито гледа през прозореца.

— Виж, ако наистина е такова мъчение за теб, ще обърна колата и ще се приберем.

— Сега? Почти стигнахме, за бога! Накара ме да се облека и всичко. Някой да е казвал, че иска да се прибира? Господи, толкова си докачлива!

— Просто не държа да карам петък вечер из навалицата в Манхатън, ако ти само ще се оплакваш през целия път натам и обратно.

— Кой се оплаква? — Ив се размърдва на мястото си, придърпва сребристия шал около голите си рамене. — Господи, в страхотно настроение си тази вечер!

— Бях във великолепно настроение — отвръща й Джоун.

— Беше? Като във „вече не съм“?

Джоун усеща как раменете й се отпускат.

— Ще се оправя. Карането по магистралата винаги малко ме изнервя — лъже тя.

— Не смяташ ли, че тази работа ти идва прекалено много? — пита Ив след кратка пауза.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали разбираш, ти не си свикнала да работиш. Искам да кажа, не си работила навън никога, нали? — Джоун поклаща глава, не знае накъде бие Ив. — И изведнъж работиш всеки ден от девет до пет, промяната е доста голяма. Няма как да не си уморена.

— Не съм уморена.

— Изглеждаш уморена.

Джоун поглежда през предната седалка към приятелката си, която се прави, че внимателно изучава пътя отпред.

— Така ли? — Улавя се, че хвърля поглед към отражението си в огледалото за обратно виждане. Бръчките около очите й не изглеждат по-явни от обикновено. Ако не друго, изглежда — и се чувства — много по-добре, отколкото се е чувствала от месеци насам. — Не се чувствам уморена — отвръща тя. — Всъщност, чувствам се доста добре. Работата ми харесва…

— Как може да ти харесва работа, която те принуждава по цял ден да зяпаш покрити с циреи лица?

Джоун се опитва да се засмее, но в резултат се получава нещо по-близко до изсумтяване.

— Хората зад пъпките са много мили. Всички са дружелюбни. Не би могло да се намери по-внимателен човек от Рон…

— Все това повтаряш. Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Като например? — Джоун започва да се чувства неловко. Не за пръв път Ив намеква, че нещо определено непрофесионално може да става между Джоун и нейния нов работодател.

— Видях как те погледна онзи ден в кабинета си. Малкият Рони Голд и малката Джоун Мосъм отново заедно след толкова години!

— Джоун Хънтър — рязко я поправя Джоун, — и започва да ми писва от този разговор.

Ив явно е сащисана от внезапната рязка забележка, не по-малко смутена е и самата Джоун.

— Успокой се. Само те дразнех.

— Рон е щастливо женен мъж, а и аз съм омъжена жена — отвръща Джоун, долавяйки не чак толкова недоловимата разлика между двете. — Той ми е шеф и аз го харесвам и уважавам. Това е всичко, що се отнася до тази работа и така ще си остане и занапред.

— Мисля, че госпожата протестира прекалено много — промърморва Ив, почти под носа си. Преди Джоун да може да възрази, продължава: — Значи мислиш да продължиш да работиш и след като момичетата се върнат от лагера?

— Не, не мисля — отвръща, като потиска раздразнението си. — Съгласих се да поема работата само за през лятото. Дотогава Рон ще си е намерил някой друг, сигурна съм, а и да се надяваме, че двамата с Пол… — Тя млъква по средата на изречението. Бяха изминали две седмици, откакто за последен път бе видяла съпруга си.

— Да се надяваме, че двамата с Пол…?

— Кой знае? — повдига рамене Джоун, не иска да продължава с темата за евентуалното сдобряване. В настъпилата тишина Джоун осъзнава, че все по-малко и по-малко са темите за разговор, които се чувства удобно да разисква с най-старата си и най-близка приятелка.

Ив се размърдва на седалката и започва нервно да си играе с шала си.

— Нали си сигурна, че местата ни са до пътеката?

— Вече ме пита.

— И ти какво ми отговори?

— Да, сигурна съм, че местата ни са до пътеката.

— Добре.

Разговорът замира.

 

 

Налага се да паркират приблизително на шест пресечки от театъра и в резултат трябва да тичат, за да не изпуснат началото в осем. Тълпата пред „Баримор Тиътър“ се придвижва бавно навътре, когато Джоун и Ив се добират запъхтени и кикотещи се до вратите.

— Не знам какво е толкова дяволски смешно — едва успява да си поеме дъх Ив, като се хваща за гърлото. — Не съм тичала така, откакто победих всички на атлетическото състезание в края на подготвителната ни година. Помниш ли? Минах всички останали с цели десет метра.

— Е, и мен успя да ме изпревариш — признава Джоун, като едва си поема въздух. — Бих казала, че си в доста добра форма!

Тялото на Ив изведнъж се сковава.

— Какво трябва да значи това?

Както се случва все по-често и по-често напоследък, когато е с Ив, Джоун не знае какво да отговори. Ръцете й се движат из въздуха, устата й отказва да се отвори.

Отвътре настоятелният гонг ги приканва да заемат местата си.

— Мисля, че трябва да влизаме — казва Ив, тонът й е смекчен. — Това не е ли Пол? — пита изведнъж тя.

— Кой? Къде?

— Току-що влезе. Поне ми се стори, че е Пол. Мярнах го само в профил. Може и да е бил някой друг.

Джоун усеща как сърцето й почва бясно да бие. Разбира, че това няма нищо общо със задъхването преди малко. Чувства се като момиче — едно от пъпчивите множества̀, които успокоява ежедневно. Как ли изглежда? — чуди се, като се опитва да улови отражението си в стъклото на вратата. Ив каза, че изглеждала уморена. Така ли е? Беше облечена с нова памучна рокля на бели и червени райета, изрязана доста предизвикателно отпред, воланите отдолу шумоляха игриво около коленете й. Не приличаше на нищо, което някога бе носила. Беше си я купила с първата заплата. Кожата й отново се е изчистила, но косата й е ужасно разрошена от пробяганите шест пресечки до театъра. Но пък напоследък все е рошава и всички непрекъснато й повтарят колко им харесва прическата й, включително и Пол. Тя изглежда малко по-слаба, мисли си, докато усеща как я избутват през вратата във фоайето. Подава билета си на разпоредителя и незабавно е изтласкана покрай черната стена към съответния сектор. Това че изглежда малко по-слаба, вероятно просто се дължи на вертикалните райета, решава тя, макар наистина да е свалила няколко килограма, откакто бе започнала да работи. Нова диета ли? — пита я Ив. Да, спомня си, че си беше помислила, диетата на мъчителното безпокойство. Въпреки че, в интерес на истината, с всеки изминал ден се чувстваше все по-спокойна.

Те намират местата си и сядат, Ив протяга дългата си, изящна шия, за да види кой къде седи. С червеникавата й коса, която артистично подчертава бледата й кожа, Ив за миг заприличва на очовечен жираф.

— Не го виждам — казва тя, явно имайки предвид Пол и се извръща да се огледа назад.

— Сигурно не е бил Пол — подхвърля Джоун, но инстинктивно знае, че е бил точно той. — Никога не си е падал кой знае колко по театри…

— Не можах да видя с кого е — заявява Ив, когато светлините угасват и оркестърът засвирва.

Музиката е силна, ударите на барабаните отчетливи и жизнерадостни. Публиката сякаш се поклаща заедно в тъмнината, нетърпението се покачва. Джоун долавя все по-силни и по-силни настойчиви звуци; краката й потропват в такт с мелодията на оркестъра; вижда как завесите се разделят, декорът наистина е умопомрачителен, костюмите зашеметяващи, дъхът ти почти спира от тях. Долавя гласове да се издигат с чиста, жизнерадостна увереност. Въпреки че единственото, което чува, вижда и мисли е: „Не можах да видя с кого е“.

Защо не й беше минало и на нея през главата? Че ако Пол е тук, няма да е сам. С кого? Вероятно с клиент. Моля те, нека да бъде клиент. Може би с приятел. Нека да е приятел. По-скоро приятелка. Най-вероятно млада и привлекателна. Със сигурност малката Джуди еди-коя си.

„Не можах да видя с кого е.“

Джоун се мъчи да се съсредоточи върху живописно осветената сцена, сега окъпана в ярки цветни петна, сякаш нарисувани от декоратор мостри. В центъра има един мъж, облечен целия в черно; той пее на три жени, облечени в еднакви пластове многоцветен шифон, косите им са боядисани в тон с тези пластове, лицата им са съответно гримирани. Изведнъж светлините стават сини, после тъмнолилави, жените сякаш изчезват в заобикалящите ги декори, лицата им се появяват отново, като златисто-сребристи маски. Джоун се чувства дезориентирана, напълно объркана. Тя се чуди какво причинява този обилен сценичен грим и силното осветление на кожата на актрисите. Поглежда към Ив. Нейното лице също е отразено в златисто и сребристо, от сценичното осветление косата й е светлосиня, а очите й са черни и празни.

Отново Джоун не чува нищо, не усеща нищо.

„Не можах да видя с кого е.“

Изведнъж жените пак се появяват и сцената е ярко осветена, вибрира в лимоненожълто. Мъжът в черно изчезва в нещо, което изглежда като огромно кълбо от силна слънчева светлина. Джоун си затваря очите пред ослепителния блясък. Усеща топлината на кръглата жълта топка. Извръща се отново към Ив и забелязва, че лицето й изглежда особено студено на топлата слънчева светлина, подобно на скелет със силно изпъкналите от слънцето черти, почти жестоко. Жълтото никога не ми е отивало кой знае колко, чува да казва Ив, въпреки че в действителност Ив си мълчи. Сега слънцето изгаря кожата на Джоун, кара челото й да се изпоти. Слънцето е прекалено горещо, мисли си тя, иска й се да избяга навън на въздух. Някой да изключи слънцето, моля ви. Като се опитва да се пребори с нарастващото си безпокойство, Джоун съсредоточава вниманието си върху сцената и осъзнава, че жените сега са голи — голи ли са били през цялото време? — облечени само в многоцветни пластове светлина.

Завесата изведнъж се спуска в края на първо действие. Светлините се запалват. Залата избухва в продължителна вълна от ръкопляскания. Навсякъде около нея хората стават, за да се поразтъпчат.

— Не мога да повярвам, че свърши толкова бързо — чува се да казва Джоун, давайки си сметка, че през по-голямата част от времето съзнанието й е било другаде.

— Шегуваш ли се? — пита Ив. — Това е най-дългото проклето първо действие, което някога съм гледала. И не ми казвай, че ти е харесало! Толкова за хвалебствията на добрия доктор. Дай да излезем навън.

— Предпочитам да си остана на мястото — отвръща Джоун на Ив, като си мисли, че само преди няколко минути отчаяно се е нуждаела от глътка въздух.

— Да излезем навън — повтаря Ив, с което дава да се разбере, че няма място за спор.

По пътя нагоре по пътеката Джоун чува думи като новаторско и оригинално, поразително и възхитително. Само устните на Ив са здраво стиснати в неизменна гримаса.

— Ужасно представление — казва тя, достатъчно силно, за да бъде чута от всички, покрай които преминава. — Най-слабото, което съм гледала от години. — Стигат до фоайето, очите на Джоун решително са сведени надолу. — Ето го — казва веднага Ив. Пол стои сам до тъмночервената стена. — Няма ли да му кажеш здрасти? — Преди Джоун да може да отговори или да се възпротиви, Ив вдига ръка и маха, привличайки погледа на Пол и давайки му знак да дойде при тях.

— Ето го, идва.

Джоун дълбоко си поема въздух, чувства, че леко й се гади. Усеща как хората до нея се размърдват, за да направят място на новодошлия, знае, че Пол сега стои до нея. Тя неохотно се извръща към него.

Облечен е в сив костюм с бледорозова риза и тъмновинена вратовръзка на райета и въпреки че се усмихва, изглежда му е неудобно.

— Здравей, Джоун — любезно поздравява той. — Как си, Ив?

Джоун кима, докато Ив казва:

— Бавно умирам. — Гласът й е безизразен и лишен от чувство за хумор.

— Изглеждаш чудесно — възразява той и Ив изсумтява.

— Можеш да го напишеш на гроба ми — отвръща тя.

— Ти как си? — пита той, като се обръща към Джоун.

— Добре — усмихва се тя и осъзнава, че наистина е така. — Намерих си работа.

— Работа ли? Каква работа? — Той е изненадан, заинтригуван.

— Ами… нещо като секретарка съм… при един кожен лекар… за през лятото… докато момичетата се върнат от лагера.

— Звучи страхотно.

— Много ми харесва.

Настъпва моментно мълчание.

— Мислех да ти се обадя — започва той с неудобство, тъй като си дава сметка, че Ив внимателно следи разговора.

— Няма нищо.

— Бях много зает.

— Няма проблеми — отвръща му Джоун.

— Мислех си, че можем да отидем заедно с колата до лагера в деня за посещения. В случай че вече нямаш други планове.

— С удоволствие — съгласява се бързо тя. — Сигурно и на момичетата ще им бъде приятно.

— Имаш ли вести от тях?

— Още не, а ти?

— Нито ред. Нищо чудно, предполагам. — Той се оглежда. Защо се чувства толкова неловко? — Страхотно шоу — казва ентусиазирано и отстъпва крачка назад, когато Ив се изсмива. — Не си ли съгласна?

— Не мога да кажа, че съм — отвръща му тя и се кани да продължи, когато бива прекъсната от появата на една млада, привлекателна — въпреки че малко прекалено гримирана — блондинка, която се материализира от нищото, за да стисне здраво Пол за ръката.

Пол й се усмихва; Ив й се усмихва; Джоун й се усмихва. Стоят по средата на фоайето и си се усмихват един на друг като банда кретени. Джоун усеща как театралните светлини ги къпят в различни нюанси на синьо, жълто и пурпур. Усеща как изведнъж биват пренесени по средата на сцената и съблечени чисто голи. Вече знае защо Пол явно се чувстваше толкова неудобно. Чуди се дали щеше да ги запознае и как. „Джуди (тъй като със сигурност това трябва да е малката Джуди), бих искал да те запозная със съпругата ми; Джоун, това е малката Джуди.“

Гонгът ги приканва да се връщат по местата си. Спасен от гонга, мисли си Джоун, като знае, че нея няма кой да я спаси.

— Ще ти се обадя — казва тихо Пол (за да не може малката Джуди да го чуе ли?) и отвежда младата блондинка без конфузни представяния. Не беше ли казал на малката Джуди колко ненавижда изкуствените неща? Не беше ли я предупредил да не използва прекалено много руж? Пастообразен ли беше, или на пудра? — чуди се Джоун, надява се да е пастообразен.

— Добре ли си? — пита Ив, докато фоайето бавно се опразва.

Джоун поклаща глава.

— Искаш ли да си тръгваме?

Джоун кимва. Ако се опита да каже нещо, ще избухне в сълзи. Глупачка, глупачка, глупачка! — смъмря се остро, докато Ив я извежда навън в нощния хлад.

— Никога не съм мислила, че Пол има толкова посредствен вкус — казва Ив, когато тръгват към колата, хванала е Джоун подръка.

— Много е хубава — успява да изцеди Джоун.

— Много е обикновена — поправя я нетърпеливо Ив. — Измий й лицето, махни й русата коса и големите цици и какво се получава? Всъщност — продължава Ив аналитично, — получаваш се ти преди двайсет години.

Джоун спира, като се опитва да смели казаното от Ив, решава, че не може.

— Това обида ли беше, или комплимент? — пита тя, искрено озадачена от забележката й.

Ив не отговаря на въпроса, а само забързва крачка.

— Казвам просто, че си се омъжила за един идиот.

— Не мисля така — отвръща й Джоун и отново спира.

— Няма ли да престанеш да се спираш? Това е Ню Йорк, за бога! Можеш да бъдеш нападната, ако стоиш по ъглите на улиците да спориш.

— Пол не е идиот — заявява Джоун.

— Както искаш. Той е твой съпруг.

— Да, мой е и ми е странно да трябва да го защитавам от теб.

— Тогава недей — казва просто Ив. — Аз съм на твоя страна, забрави ли?

— А ти?

Ив се извръща и спира.

— Това пък какво трябваше да бъде?

— Непрекъснато си задаваме този въпрос напоследък.

— Е, какво искаш да кажеш?

Джоун продължава да върви.

— Не съм сигурна.

— Виж — казва й Ив по пътя обратно към Лонг Айлънд, — дай да не правим от мухата слон, а? Видя мъжа си с друга жена. Сигурно е малко разстройващо…

— Малко разстройващо?!

— Просто не си го изкарвай на мен — продължава Ив, без да обръща внимание на прекъсването. — Не беше моя идеята да ходим на тази тъпа постановка. Ти настояваше. Кой ме издърпа насила от леглото…

— Ив, моля те, престани.

— Просто се опитвам да ти кажа да не го взимаш много навътре.

— Защо? — пита рязко Джоун, като отбива встрани от пътя и натиска рязко спирачки. — Защо да не го взимам прекалено навътре? Обичам съпруга си. През октомври ще станат двайсет години, откакто сме женени. Отчаяно се надявам, че той ще се върне. Защо да не трябва да се разстройвам, когато го виждам да излиза с друга жена? Защо всичко, което става с мен, е толкова дяволски незначително, а всичко, което става с теб, е толкова жизненоважно? Защо моята болка е някак си по-малко действителна от твоята?

— Джоун, не ставай глупава. Животът ти не е застрашен.

— Нито пък твоя!

— О, така ли? Ти знаеш това, така ли?

Джоун си поема дълбоко въздух. Някак си, мисли си тя, разговорът винаги се обръща към Ив.

— Да — заявява категорично Джоун. — Да, знам. Ив, при колко доктори ходи? Трийсет? Четирийсет? — Ив отказва да я погледне. — Ходи при всички специалисти в Ню Йорк; подложи се на всички изследвания, известни на човечеството. Единственото, което ти остава, е да се прегледаш в болницата „Майо“^[1] и да ги накараш отново да ти направят всички изследвания. Колко пъти трябва да ти се казва, че ти няма нищо?

— Да не си посмяла да ми казваш, че ми няма нищо! Имам болки по цялото си тяло!

— Точно там е работата. Никой не може да установи която и да е от болките ти. Всичко те боли. Имаш проблеми с ребрата, гръдния кош, слабините, вените, теглото, червата, кожата, косата, сополите и гурелите, температурата, очите, гърлото. Извини ме, ако пропусна нещо. Ив, никой не изпитна болки из цялото си тяло едновременно. — Тя спира, усеща как омразата на Ив се процежда през здраво стиснатите й юмруци. — Не казвам, че нещо не е станало с организма ти. Претърпя аборт, загуби много кръв. Ритъмът на цялото ти тяло беше разстроен; може химическото равновесие да е нарушено, не знам, не съм лекар…

— Дяволски си права…

— Но знам, че каквото и да става с тялото ти, то не е смъртоносно…

— Откъде знаеш това?

— Добре, не го знам. Да предположим, че е смъртоносно. Да предположим най-лошото. Остават ти шест месеца живот. Какво ще направиш?

— За какво говориш? Не искам да умирам!

— Разбира се, че няма. А и не се каниш. Просто се опитвам да ти кажа, че ако ти има нещо неизлечимо, ти самата не можеш да направиш кой знае какво, освен да се опиташ да оползотвориш възможно най-добре времето, което ти остава. Не смятам, че ще умреш. Никой не мисли, че ще умираш. Какво толкова ще ти навреди да идеш на психиатър?

— Ще бъде загуба на време.

— Какво друго правиш с времето си напоследък?

— Аз страдам от физическа болка!

— Да, но физическата болка може да е породена от емоционален източник. Никой не може да направи разликата.

— Аз мога.

— Тогава ти си единственият човек на света с подобни способности.

— Джоун, не аз преживявам психически срив…

— Никой не твърди, че преживяваш психически срив.

— Не аз си въобразявам разни мръснишки телефонни обаждания.

На Джоун й трябваха няколко секунди, за да схване казаното.

— Чудех се кога ли ще стигнеш до това — отвръща тя, като осъзнава, че е вярно.

— Не мен съпругът ми ме напусна след двайсет години и не аз имам нужда да си съчинявам разни истории за някакви смахнати обаждания, за да привличам внимание.

Гласът на Джоун е спокоен.

— Това ли наистина смяташ, че правя?

Ив изведнъж покрива лицето си с ръце и избухва в плач. Миг по-късно, тя с яростно хлипане отмята глава назад и преглъща сълзите си, задушавайки ги отново вътре в себе си.

— Изкарай си го — моли тихо Джоун, собственият й гняв се е изпарил. — Толкова много ярост се е насъбрала там вътре. Излей част от нея.

Ив се обляга назад върху седалката си.

— По дяволите — мърмори тя непрекъснато. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Поглежда към Джоун. — Защо спориш с мен? Знаеш, че винаги хващам за гърлото.

— Никога преди не си постъпвала с мен така.

— Никога преди не си ми се противопоставяла.

— Може би телефонните обаждания наистина са само плод на въображението ми — признава Джоун след продължително мълчание, през което никоя не поглежда към другата. — Вече наистина не знам. Знаеш ли какво — решава тя, като се смее насила. — Ще отида на психиатър, ако и ти дойдеш. Можем дори да отидем заедно с колата. Да си направим вечер от това. Да отидем на ресторант, на кино. Можеш дори да ме заведеш на някой друг филм на ужасите. Какво ще кажеш?

Ив не се смее, не се усмихва дори.

— Нямам нужда от психиатър — заявява тя.