Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Дълбокият край

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11104

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— За бога, защо не ми каза? — Ив Стенли крачеше нагоре-надолу из всекидневната на Джоун.

Джоун седеше в едното от двете кремави на цвят, въртящи се кресла, разположени до черната мраморна камина в дъното на правоъгълната стая.

— Опитах се миналата седмица — отвърна тихо тя, като се почувства някак си смътно виновна, без да е сигурна защо, освен дето напоследък се чувстваше виновна за всичко. — Но ти не беше много добре, а и майка ти беше там… Останалата част от седмицата някак си ми се губи.

— Да, добре, разбирам те — призна Ив, като се отпусна върху другото кремаво на цвят, въртящо се кресло и започна нервно да се върти наляво-надясно. — Всъщност, Брайън спомена, че не е виждал колата на Пол цяла седмица. Аз дори не бях забелязала, бях толкова погълната от болежките си. Включи и майка ми към тях. Както и да е — продължи тя на един дъх, сякаш за да заличи предишната си забележка, — когато се прибрах у дома днес следобед, видях Лулу да седи навън. Между другото, не изглеждаше особено щастлива…

— Провалила се е на контролното си по история.

— … и я попитах дали Пол е извън града и тя ми съобщи новината. Излишно е да казвам, че едва не припаднах.

— Съжалявам. Трябваше да ти се обадя. Не реагирам много адекватно напоследък.

— Нищо чудно. Не мога да повярвам, че Пол е способен да направи подобно нещо, копеле недно, да гние в ада дано!

Джоун се усмихна.

— Знаех си, че ще ме ободриш.

— Какво точно ти каза лайнарят му с лайнар?

— Каза, че не бил щастлив — разсмя се Джоун и здраво прехапа долната си устна, та да не може смехът да се превърне в плача, който жадуваше да бъде.

— Няма право да бъде щастлив. Надявам се да го заболява зъб всеки път, щом се усмихне. Даде ли ти някакви примери?

На Джоун й трябваше малко време, за да събере мислите си.

— Мисля, че е по-скоро общо неразположение, отколкото нещо конкретно.

— Неразположение — повтори Ив, наслаждавайки се на звученето. — Само малария трябва да е било. Мислиш ли, че си има някоя друга?

Джоун поклати глава.

— Казва, че не. Казва, че никога не ми е изневерявал.

— Ти вярваш ли му?

— Винаги съм му вярвала.

— Ти вярваш на всеки — отсече категорично Ив.

— Смяташ ли, че си има някоя друга? — попита Джоун.

— Не — отвърна честно Ив.

— Мисля, че просто е престанал да ме обича — промълви Джоун.

— Аз пък мисля, че е лайнар — повтори Ив. — Хайде, не може да бъде толкова неопределено. Хората не престават да се обичат без никаква причина. Трябва да има нещо по-конкретно. Как е сексуалният ви живот?

— Какво?

— Знам, че не обичаш да говориш за подобни неща, но трябва да стигнем до дъното на всичко това.

— Сексуалният ни живот беше добре — отвърна й Джоун, като усети, че лицето й пламва. — Може би не чак като вашия с Брайън…

— Че на кой е? — вяло отвърна Ив и двете жени се разсмяха. — Колко често се любехте?

Джоун се размърда неловко на мястото си. Забеляза, че столът на Ив е напълно неподвижен, приятелката й се беше навела напред и бе облегнала лакти на коленете си.

— Не знам. Никога не съм обръщала специално внимание. Веднъж, два пъти седмично, не знам. Толкова, колкото на всеки от нас му се е искало.

— Сигурна ли си?

— Шегуваш ли се? Вече в нищо не съм сигурна?

— Колко авантюристично настроени бяхте?

— Какво искаш да кажеш с това „авантюристично“?

— Нали знаеш, опитвали ли сте нови неща, правили ли сте…?

— Ив, наистина не желая да говоря за това. Не виждам смисъл. Прехвърлила съм вече всяка евентуална причина, която Пол може да е имал, за да си тръгне. Може би наистина е бил нашият сексуален живот, не знам. Той никога не се е оплаквал, но може да не съм била достатъчно… авантюристична. Може би не съм била доста неща. Всъщност, сигурна съм, че не съм била много неща. Уверена съм, че за всичко съм виновна аз.

— Я позадръж за минутка — настоя Ив и рязко се изправи, като остави креслото да се върти в кръг. — Кой изобщо е споменавал, че за всичко си виновна ти?

— Не е нужно някой да го казва. Явно е било така. Иначе защо ще ме напуска? Не направих нищо както трябва.

— О, разбира се. За двайсет години? Не си направила нищо както трябва?

Джоун кимна.

— Ами Робин? Ами Лулу?

— Тях не ги брой. Те са си отделни хора.

— Кой ги е направил отделни хора? Само не ми казвай, че не си направила нищо както трябва. Имаш две красиви дъщери…

— Имам две красиви, противни дъщери — поправи я Джоун и гузно се огледа наоколо, да не би някоя от тях да се е прокраднала незабелязано в стаята. — Искам да кажа, че ги обичам повече от всичко друго на света, но не знам какво им става на момичетата, когато достигнат определена възраст. И ние ли сме били такива?

— Според майка ми, аз все още съм. — Ив поклати глава. — Може би стана по-добре, че абортирах — продължи тя сухо, като отново седна, този път на кадифеното канапе на сини и бежови райета, което се намираше срещу двете кремави на цвят кресла. — Винаги ми пожелава дъщеря, такава каквато аз съм била. Знаеш ли, че това май е единствената причина да иска внуци. За да може да ме гледа как страдам. Както и да е… — Тя плесна с ръце върху коленете си. — Не говорим за майка ми, говорим за теб, за това как за двайсет години не си направила нищо както трябва, всъщност, най-вероятно и през целия си живот. — Джоун опита да се усмихне, но не можа. — Не готвиш ли страхотно? Има ли някой на този свят, който да прави по-хубави сладкиши и кексове от теб?

— Това също не се брои.

— Защо да не се брои?

— Щеше да се брои, само ако работех на пълен работен ден. — Джоун се изправи и започна да размахва ръце пред себе си, сякаш физически събираше мислите си. — Изпекох доста сладкиши и кексове тази седмица — обясни тя, като кимаше с глава, докато говореше — и докато печах всичките тези тъпи сладкиши и кексове, си мислех за изминалите двайсет години и за това как съм ги изживяла… какво съм правила аз и какво са правили другите… Нима не можеш да разбереш, Ив? Аз съм един анахронизъм. Всичко, което съм възпитавана да бъда, е излязло от мода.

— Да си вярна съпруга е излязло от мода? Да си добра майка е излязло от мода? Да си страхотна приятелка вече не се брои? Кой го казва? Кажи ми кой го казва и аз веднага ще му шибна един, копелето недно, в ада да гние дано! — Тя спря. — Както и да е, по-добре да не казвам нищо повече, защото ако продължавам и вие двамата с Пол се съберете отново — което и ще стане — ти ще ме намразиш и аз ще загубя единствената си приятелка на този свят.

— Никога няма да ме загубиш — усмихна се Джоун. — Ти си единственото постоянно нещо в живота ми. Не мога да си представя някога да не бъдем приятелки.

— Обичам те — каза просто Ив и се приближи към нея.

— И аз те обичам — повтори Джоун. Двете жени се притиснаха в дълга, успокоителна прегръдка. — По кое време ти е часът при доктора утре? — попита тя веднага, щом се отдръпна.

— О, я забрави, не е нужно да ме водиш.

— Не ставай глупава. Защо трябва да ходиш сама? Освен това, ако си остана у дома, това просто означава, че ще изпека още от тези тъпи сладкиши и кексове.

— Добре, убеди ме. Трябва да съм там в девет и половина. И не бива да ям нищо от полунощ нататък, така че не споменавай повече за тези сладкиши и кексове. — Тя улови отражението си в стъклото на една от многото картини, наредени по стените. — О, господи, коя е тази жена? Виж ме само! Изглеждам ужасно! — Ив отметна няколко непокорни кичура от челото си. — Погледни! — Тя разтърка кожата около веждите си, от което се образуваха малки люспици и се посипаха върху миглите й. — Разпадам се.

— Нарича се суха кожа — отвърна й Джоун.

Ив се разсмя.

— Крайно суха кожа. Не знам, винаги съм имала мазна кожа.

— Радостите на средната възраст.

— Предполагам. Както и да е, по-добре да тръгвам. Имам един милион контролни за преглеждане.

— Ив… — спря я гласът на Джоун, докато Ив се отправяше към антрето. — Какво знаеш за онази жена в Седъл Рок? — Ив я погледна недоумяващо. — Сещаш се, онази, която била убита.

Ив повдигна рамене.

— Не много — отвърна тя. — Само онова, което съм чела по вестниците. Била и изнасилена, и бита, и удушена, и насечена. Всичко, което е можел да й направи, й го е направил.

— И ти каза, че била третата за тази година?

— Според Брайън, убиецът е един и същ. Защо?

Джоун й разказа за телефонното обаждане.

— Той каза, че аз съм следващата.

За голяма изненада на Джоун, Ив избухна в смях.

— Извинявай — каза набързо тя. — Наистина, нямах намерение да ти се смея. Само че изглеждаш толкова разтревожена.

— Ами, аз съм разтревожена. Пол си отиде и…

— И някакъв побъркан ти се обажда и ти казва, че ти си следващата в списъка му. Знам, не трябваше да ти се смея. Но знаеш ли на колко жени вероятно се е обадил? На половината Лонг Айлънд, обзалагам се. Безвреден е, Джоун. Хора, които си доставят тръпки от разстояние, рядко имат смелостта да направят нещо в действителност. Това е някакъв хахо, който си бие чекии, докато стряска жени по телефона. Имаш ли представа колко много подобни откачени има в град като Ню Йорк? Може би половината мъжко население. Слушай, сигурна съм, че няма нищо, но ако от това ще се почувстваш по-добре, ще кажа на Брайън, става ли?

— Ще ти бъда благодарна — отвърна й Джоун.

— Не е необходимо да ми бъдеш благодарна — усмихна се Ив, като прегърна силно приятелката си. — Просто не се тревожи за глупости. Точно сега си имаш достатъчно други неща, за които да се тревожиш. И кажи на Лулу да не се притеснява, че не е изкарала контролното. Припомни й, че аз се провалях на всичко в гимназията и че никога нямаше да се дипломирам, ако майка ми не беше отишла при директора и не го бе заплашила, че ще ме прати отново на следващата година, ако не ме остави да мина. — Тя се разсмя, докато отваряше външната врата. — Само каква сила носи тази жена! Не забравяй за урока ни по тенис утре следобед — провикна се тя на половината път надолу по стъпалата.

— Ще те чакам на алеята в девет — махна й Джоун, докато Ив изчезваше в съседната къща.

 

 

— Просто трябва да учиш повече — казваше Джоун само минути по-късно, докато Лулу се самообслужваше с второ парче току-що изпечен сладкиш. — Стига толкова, Лулу, ще вечеряме след един час.

— Защо си го направила, щом не трябва да го ядем. — Лулу натика крайчето на сиропирания лимонов сладкиш в устата си, без изобщо да понечи да изтрие трохите, които се посипаха от долната й устна върху пода.

— Направила съм го за десерт.

— Добре де, ще си хапна и за десерт.

Джоун реши да не спори повече.

— Вероятно бихме могли да измислим някаква система, която да ти помогне да запомняш дати. — Веждите на Лулу се събраха, подчертавайки огромните й кафяви очи. — Винаги помня датата на битката при Ню Орлиънс, защото, когато учех в гимназията, за нея имаше песен. — „В 1814 направихме малко пътешествие…“ — започна тя, после спря. — Е, не си спомням целия текст, но съм запомнила датата. 1814 — обзалагам се, че в училище нямаше дете, което да не я знае.

— Може би бихме могли да помолим Майкъл Джексън да напише песен за Гражданската война — предложи шеговито Лулу.

— Идеята не е чак толкова лоша.

— Животът не е „Улица «Сезам»“, майко — напомни й Лулу, докато си дояждаше парчето сладкиш.

Едно единайсетгодишно хлапе ми казва какво е животът, помисли си Джоун. Внезапно се чу тропане по плъзгащата се врата. Джоун се обърна към нея.

Един от работниците по басейна й се усмихваше от другата страна на стъклото. Джоун бавно се изправи от мястото си, отключи вратата и я плъзна встрани.

— Свършихме за днес — мъжът (висок, кльощав, с развяваща се от вятъра кестенява коса) я информира. — Чудех се, дали бих могъл да използвам телефона ви.

Джоун отстъпи назад и го пусна да влезе. Докато дърпаше вратата зад него, забеляза мръсните отпечатъци, които бе оставил по стъклото и влажната пръст, полепнала по обувките му, която в момента нехайно разнасяше по кухненския под.

— На стената е — отвърна тя и посочи към белия телефон.

— Благодаря ви — каза той, като се усмихна на Лулу.

Когато се обърна към стената, за да говори, Лулу направи неодобрителна гримаса към майка си.

Мъжът внезапно се извърна и облегна гръб на стената.

— Оставиха ме да чакам — измърмори той и Джоун кимна разбиращо. — Съпругът ви у дома ли си е? — попита той.

Джоун поклати глава.

— Трябва ли да говорите с него?

— Нищо, което да не може да почака. — Вниманието му отново се насочи към телефона. — Ало, да, мога ли… — Изсмя се нетърпеливо. — Пак ме оставиха да чакам. — Той смутено погледна надолу към ботушите си.

— Татко се обади — каза тихо Лулу, спомнила си изведнъж.

— Кога? — Джоун усети как ръцете й започват да треперят и ги стисна между коленете си. — Защо не ме извика?

— Беше в банята. А не те извиках, защото той не поиска да говори с теб. Само с мен.

Джоун усети как слюнката засяда в гърлото й.

— Какво искаше?

— Да разбере как съм изкарала контролното си. И да се уговорим за събота и неделя.

— За събота и неделя ли? — Джоун изобщо не беше помислила за предстоящите почивни дни.

— Иска да ги прекарам с него в града. Казах му, че става.

— Не мислиш ли, че първо трябваше да ме попиташ?

— Не — отвърна дръзко Лулу. — Той ми е баща. Мога да го виждам, ако искам.

— Никой не казва, че не можеш да го виждаш.

Мъжът до телефона се изкашля, сякаш за да им напомни, че е там и после се обърна отново към стената. Говореше с глас, достатъчно тих, за да мине за шепот. Джоун сниши съответно и своя.

— Ами Робин? — попита тя.

— Робин има среща събота вечер.

— Добре — отстъпи Джоун. — Можеш да прекараш почивните дни с баща си. Само нека да те върне рано вечерта в неделя. В понеделник си на училище.

— Знам, че съм на училище в понеделник. И татко знае — уведоми Лулу майка си, не без известна доза раздразнение.

— Лулу, ако обичаш, би ли внимавала по какъв начин разговаряш с мен.

— Какво му има на начина, по който разговарям с теб?

— Извинете — намеси се мъжът на телефона. — Свърших. Благодаря ви. — Той се отдръпна от стената. Джоун забеляза следи от мръсни пръсти по бялата лицева страна на телефона. — Харесват ли ви? — попита той, когато излезе навън, голямата му ръка направи замах към току-що поставените каменни плочи.

— Хубав цвят.

— До утре.

Джоун затвори вратата зад него и бутна резето.

— Тръпки ме побиват от този човек — прошепна Лулу, докато гледаше как, секунди по-късно, кльощавият работник се смее весело заедно с един от другите работници до дълбокия край на басейна.

— Защо? — попита Джоун. — Изглежда доста мил.

— Не ми харесва начина, по който се втренчва в хората. Пробива дупки в теб, сякаш работи върху един от онези камъни.

— Гледаш прекалено много телевизия — отвърна Джоун, като се почувства неловко от аналогията. — Както и да е, няма да бъде тук още дълго. Скоро трябва да свършват.

— Надявам се. Би било хубаво да използваме басейна, преди да отидем на лагер. Какво има за вечеря?

— Пиле.

— Пак ли пиле?

— Отдавна не сме яли пиле.

— Защо не направиш един от твоите целувчени лимонови сладкиши?

— Защото не искам! — отвърна рязко Джоун, като изненада и двете с яростта си.

 

 

Пол я беше помолил да направи целувчен лимонов сладкиш. Любимият му, беше й казал. Майка му непрекъснато правела и той никога не бил срещал друг човек, чиито сладкиши да могат да се мерят с нейните.

— Обзалагам се, че моят може — каза му Джоун, като прие предизвикателството и се втурна към къщи да пита майка си как се прави.

— Сигурно е много специален този Пол — можеше да чуе как казва майка й, докато събираха продуктите, които щяха да им трябват.

— Така е — чу се Джоун да се съгласява.

— Добре — усмихна се майка й. — Ще му направим такъв целувчен лимонов сладкиш, че ще сложим майка му в джоба си. Гледай внимателно. Ето как се прави. — Тя съзаклятнически се приведе напред. — Тайната е в целувките.

Джоун гледаше как майка й смесва различните съставки, които влизаха в правенето на пълнежа и целувчената глазура.

— Защо използваш замразени кори? — попита тя изненадано, когато забеляза, че майка й не си разточва собствени.

— Голямо главоболие е да правиш кори за сладкиш. Освен това никой никога не забелязва разликата между полуготовата кора и онази, за чието приготовление си се бъхтила половин ден. Имай ми доверие, скъпа, изобщо няма да усети разликата.

Той усети разликата. Захапвайки обилната порция — целувката беше под формата на висока, съвършена арка — Пол нарочно дъвчеше бавно, после остави парчето сладкиш в чинията си, докато Джоун го гледаше с очакване.

— Това е най-хубавата целувка, която някога съм вкусвал — заяви той и Джоун изпусна дълбока въздишка в знак на разбираемо облекчение. — Но не мога да разбера едно — продължи той, като поклати глава.

— Какво не можеш да разбереш?

— Не мога да разбера как ръце, който могат да направят такава невероятна целувчена глазура, могат едновременно с това да приготвят такава ужасна кора — каза й той и зачака отговор.

Отговорът й беше да си отиде у дома и да му направи още един сладкиш. И още един. Разточвайки собствено тесто, докато не го направи както трябва. Докато правенето на кори за сладкиши не се вкорени в нея, като всички останали сладкарски умения, на които майка й я бе научила. Докато той не беше принуден да признае, че сладкишите на майка му не могат да стъпят на малкото пръстче на нейните и че щял да я обича вечно и казвал ли й бил някога за невероятната плодова пита с праскови, която правела майка му?

Сега винаги когато правеше някакъв сладкиш, Пол се оплакваше, че бил много напълнял. Мазните храни не били добри за него, казваше й, трябвало да намалят консумацията на мазнини. Повече целулоза, по-малко мазнини, говореше й той. Трябвало да премислят начина си на хранене. Повече пилета, по-малко червено месо. Повече плодове и зеленчуци, по-малко сладкиши и пикантни сосове. Зърнени храни, повтаряше непрекъснато, сякаш самата дума беше свещена.

И така, тя бе престанала да прави сладкиши и бе започнала да купува пилета и риба, вместо агнешки котлети и свински пържоли и хладилникът бе пълен до пръсване с ябълки, грейпфрути, карфиол и плодови сокове, а в кухненските шкафове бяха подредени пластмасови торбички със зърнени храни от магазините за здравословно хранене и всички ходеха до тоалетната с обезпокоителна редовност и се оплакваха, че вкъщи никога нямало нищо за ядене.

И въпреки това, той я беше напуснал, помисли си Джоун, извиквайки в съзнанието си изражението на абсолютно доволство, което се бе разляло по лицето на Пол, когато тя най-накрая беше направила идеалния целувчен лимонов сладкиш. Това бе образът, който Джоун се мъчеше да запази в съзнанието си, когато най-накрая късно през нощта затвори очи и безуспешно се опита да заспи.