Джой Филдинг
Дълбокият край (17)

Седемнайсета глава

Телефонът продължава да звъни, когато Джоун Хънтър се вдига от дъното на дълбокия край на нейния празен, изоставен плувен басейн и се запътва към къщата. Момичетата са на път към лагера. За пръв път в живота си е напълно сама. Цялата къща е на нейно разположение. Не очаква никого. Поглежда към телефона. Сега сме само ти и аз, казва й той.

Като се абстрахира от настойчивото звънене, Джоун си налива голяма чаша обезмаслено мляко. Напоследък пие доста мляко, особено след като Ив й каза, че жените се нуждаят от повече калций от мъжете, за да поддържат костите си гъвкави и да предотвратяват смаляването им на стари години. Разсмива се и част от млякото изхвърча от устата й. Образът на собственото й тяло като посечен труп, захвърлен върху розовите каменни плочи край басейна, се завръща. Не трябва да се тревожи за старините си, мисли си тя, докато си допива млякото. Вижда отражението на дядо си в перленосивата следа, която течността оставя на дъното на чашата й. Поне ще спести на децата старческата си склероза, мисли си Джоун и се поздравява наум за това, че винаги е в състояние да види хубавата страна на всяка ситуация. Може би трябва да си вземе телефонен секретар, решава тя, после отхвърля мисълта. Каза на Пол, че обажданията са престанали. Не иска да събуди подозренията му, като си сложи секретар. Освен това, нямаше да има кой знае какво значение, той вече й го каза. Телефонът престава да звъни.

В къщата става съвсем тихо, толкова тихо, както никога досега, въпреки че Джоун е оставала сама и преди. Но бе различно, разбира тя, защото беше временно. Няколко часа може би, никога повече от един ден. Винаги имаше някой, пред когото да отговаря, някой, за когото да отговаря. Сега няма никой. Тя няма план. Няма нищо, мисли си, като повлича босите си крака към всекидневната и се отпуска върху голямото удобно канапе, което двамата с Пол заедно бяха купили само преди четири години. Тялото й незабавно е обгърнато от топлите слънчеви лъчи, които се процеждат през тънките венециански щори на обърнатите на юг прозорци. Съвсем наскоро саморъчно бе измила сребристите метални ленти, бе почистила различните подови настилки, докато не светнаха, изтъркала дървените мебели, докато не се появи отражението й, изчистила килимите, докато не станаха като нови и излъскала сребърните съдове, докато ръцете не я заболяха. Фризерът й е претъпкан със сладкиши, в случай че Пол реши да доведе няколко души у дома след погребението й. Тя язвително се изкисква и се чуди откъде ли се е сдобила с това нейно определено черно чувство за хумор.

Карън Палмър й бе предложила да пътува; да отиде в Европа, например. Но Джоун винаги си бе мечтала да види Европа с Пол и идеята да иде сама не й допада особено. Тя обича да споделя, да има с кого да си поговори в края на деня, да се посмее над пицата или пържените картофи, да има кой да й помогне да види неща, които е могла да пропусне. Смята, че да се опитва да избяга от самотата си, като тя самата избяга в чужда страна, единствено ще я накара да се почувства още по-самотна.

Беше споменала възможността за пътуване на Ив. Не цялото лято, разбира се, само две седмици, само те двете, ваканция по женски, вероятно не по-далече от Вашингтон или Планините. Но Ив има поредица записани часове при лекари, които се точат чак до края на август и освен това, както каза, не била в състояние да пътува. Единственото, което можела да прави, било да става от леглото.

На Джоун не й се пътува с никой друг, няма други близки, освен семейството си и най-старата си приятелка. Сега приятелката й е болна, а семейството й го няма. Джоун се чуди дали на момичетата ще им хареса лагера това лято и по-точно как ще се отрази на Робин. Тревожи се дали решението да изпратят Робин на лагер е правилно, но й хрумва, че няма смисъл да го мисли повече. Стореното — сторено, казва си тя. Денят за посетители е след четири седмици; дотогава щеше да има време да реши дали изборът й е бил правилен. Ако все още е жива, мисли си, като притиска глава към облегалката на канапето.

— Кой би си го помислил? — пита се на глас, докато се мъчи да реши какво ще прави с остатъка от деня.

Може да отиде до клуба, но какъв смисъл има? Мисли си за Стив Хенри. Бе отложила последните си два урока, нямаше желание или не беше в състояние да се справи с многозначителността на последните му забележки. Какво всъщност искаше той от нея?

Явно е разбрал, че със съпруга й живеят разделени и вероятно е решил, че ще е лесна жертва. Самотна разведена на средна възраст. По-лесна за задоволяване от младите, които напираха. Благодарна, а не критична, възхитена, вместо изискваща.

Телефонът отново започва да звъни. Джоун подскача, както прави всеки път, когато чуе някога радушно приемания звук. Сменява номера си на два пъти и въпреки това той я открива отново. Кратък седемдневен отдих — една седмица, през която усеща как тялото й се отпуска, а страховете й заглъхват — и след това обажданията започват отново, по-сърдити и по-отвратителни, ако такова нещо изобщо е възможно, отпреди. Да не мисли, че може да избяга толкова лесно? — пита той. Да не смята, че си има работа с някакъв глупак? Сменяйте си номера толкова често, колкото си искате, подиграва й се той, сложете си телефонен секретар. Пак ще ви открия.

Джоун се връща в кухнята и застава пред телефона, изчаква пронизителното звънене да спре. После вдига слушалката и бързо набира номера на Ив. Ив вдига незабавно, сякаш е очаквала Джоун да й позвъни.

— Как си? — пита Джоун.

— Както обикновено — отвръща Ив, гласът й е изпълнен с раздразнение от състоянието й. — Момичетата тръгнаха ли?

— Пол ги откара до автобуса сутринта. Вероятно вече са на половината път до лагера.

— Имаше ли някакви неприятности с Робин?

— Не. — Тя си представя Робин на стълбите как стяга тялото си при целувката й. — Всъщност, май се радваше, че заминава, макар да не смятам, че би си го признала. Надявам се, че постъпихме правилно — добавя тя, като си спомня, че вече е решила да не мисли повече за това.

— Разбира се — съгласява се бързо приятелката й, с което изненадва Джоун, понеже тя си мисли, че Ив изобщо не я слуша. — Няколко месеца сред природата, свеж въздух, много нови деца, много строг надзор…

— Надявам се да си права.

— Някога да съм грешила?

— Ходи ли ти се на разходка? — пита Джоун. — Имам нужда да изляза от къщи.

— Шегуваш ли се? Не мога да стигна по-далече от ъгъла.

— Хайде — моли се Джоун. — Добре ще ти се отрази. На мен ще ми се отрази добре — поправя се мигновено тя.

— Моето добро дело за днешния ден?

— Ще те чакам отвън след пет минути — отвръща й Джоун и затваря, преди Ив да се е разколебала.

 

 

— Е, какви изследвания са запланувани за тази седмица? — Джоун и Ив обикалят пресечката за трети път. Вече бяха обсъдили прогнозата за времето — преобладаващо слънчево — и настоящото състояние на ноктите на краката на Джоун — преобладаващо морави — от което стана дума за тенис, от което стана дума за Стив Хенри, което доведе до въпроса на Джоун за изследванията, на които Ив бе запланувала да се подложи през идната седмица.

— Избягваш темата — казва й Ив.

— Няма какво толкова да ти кажа — отвръща Джоун. — Какъв е смисълът да се дават грешни пари за уроци по тенис, щом като нямам с кого да играя? Когато се оправиш, ще започнем отново заедно. Не виждам какво чак толкова важно има.

— Важното е Стив Хенри. Човекът ти се предлага на тепсия. От теб се иска просто да се протегнеш и да го вземеш.

— Не го искам.

— Чакай малко — спира я Ив, заковава на място и се шляпва с длан по ухото. — Сигурно ми има нещо и на слуха. Стори ми се, че те чух да казваш, че не искаш Стив Хенри. — Тя се разсмива, после извръща глава към приятелката си. Втренчва се в нея и поставя ръце върху раменете й. — Моля те, кажи ми, че не си го казала. — Джоун също се смее, но поклаща глава. — Защо не, за бога!? И моля те, не ми сервирай отново онези потискащи дивотии, че си била омъжена жена и т.н.

— Аз обичам Пол — прошепва Джоун. Какво друго може да каже?

— Е и?

— Е и, не обичам Стив Хенри.

— Никой не те кара да го обичаш. Кой е споменавал думата любов, за бога? Това вероятно е последното нещо, за което си мисли и Стив Хенри. Не че човек не може да се влюби в теб, разбира се.

— Имаш ли нещо против да говорим за нещо друго?

Ив млъква.

— Не си ми казала какви изследвания си запланувала за тази седмица. — Джоун забавя, когато забелязва, че Ив е намалила крачката.

— В понеделник съм на гинеколог…

— Вече ходи при трима гинеколози.

— Този е друг.

— Смяташ ли, че е необходимо?

— Във вторник — продължава Ив, без да обръща внимание на въпроса на Джоун, — съм на изследвания в кардиологичната болница „Св. Франциск“. А в четвъртък имам час при дерматолог в Розлин, д-р Роналд Голд, мисля, че така се казваше. Не, чакай, това е следващия четвъртък, този четвъртък са някакви рентгенови снимки в Еврейския медицински център.

— Много вселенски си настроена.

— Давам шанс на всички.

— Защо и дерматолог?

Ив спира, отмята си назад косата от лицето с опаката страна на ръката.

— За бога, Джоун, погледни ме! Позеленяла съм!

— Кожата ти никога не е била с цвят на праскова — напомня й предпазливо Джоун.

— Но не съм изглеждала и като мухлясал хляб.

— Още не изглеждаш така — смее се Джоун. — Мисля, че видът ти е доста добър. Може би си малко бледа…

— Любовта е сляпа. — Ив разтърква челото си. — Виж това.

— Да видя кое?

— Това белене! И виж това! — Тя протяга ръце с дланите надолу.

— Какво трябва да гледам?

— Вените, за бога!

Джоун вижда няколко съвсем обикновени сини вени да се издуват под полупрозрачната кожа.

— Какво им има? — пита Джоун, като протяга собствените си ръце.

Ив дълго ги оглежда.

— О — отвръща тя, — твоите вени са по-големи от моите.

— Това е едно много странно състояние — казва й Джоун. — Нарича се средна възраст.

— Може ли възрастта да е виновна и за начина, по който всичко в тялото ми изсъхва?

— Какво, например? Не те разбирам.

— Например, вече нямам кал в ушите, нито сополи в носа.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш?

— Ти какво искаш да кажеш — как откъде знам? Проверих. Откъде иначе ще знам?

— Как така си проверила? — пита Джоун. — Да не би да си седиш по цял ден и да си вадиш сополи от носа?

— Точно там е въпросът. Няма нищо за вадене!

— Ив, не смяташ ли, че има нещо малко нелепо в целия този разговор?

— Виж, Джоун — моли Ив, гласът й е осеян с невидим курсив, — не знам какво ми става. Може би наистина се държа малко особено. Може би се хващам като удавник за сламка. Но нещо ми става — повтаря тя за, както на Джоун й се струва, хиляден път. — Нещо става с тялото ми. Нищо не функционира както трябва. Непрекъснато ме боли. И никой не може да ми каже какво ми е. Познавам тялото си, Джоун. Знам кое е нормално за мен и кое не.

— Успокой се — съветва я Джоун и се опитва да я окуражи, като я хваща за китката. — Някой скоро ще разбере какво ти е. Обещавам. — Ив се усмихва, тялото й се обляга върху ръката на Джоун. — Каза, че ще ходиш при доктор Роналд Голд.

— Следващия четвъртък. Защо?

— В училище имаше едно момче на име Роналд Голд, спомняш ли си? — Ив поклати глава. — Чудя се дали не е същият.

— Сигурно е бил нисък, щом не си го спомням — саркастично отбелязва Ив. Завършили са четвъртата си обиколка на пресечката и се намират пред къщите си. — Май вече е време да се прибирам — казва Ив.

— Пак ли те заболя?

— Все същото. Сякаш… сякаш някой ме стяга с колан през ребрата, като че ли нещо… не знам… се е залепило за тях. Не мога да го обясня. Колкото повече се опитвам, толкова по-налудничаво звучи. Брайън смята, че съм превъртяла. Иска да ида на психиатър.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — отвръща Джоун, но улавя раздразнението в очите на Ив. — Просто да ги помогне да го преодолееш — побързва да поясни тя.

— Не искам да преодолявам нищо — уведомява я рязко Ив. — Искам да ми мине. — Тя поглежда към къщата си. — Виж, извинявай. Нямах намерение да ти се сопвам. Но ти не си особено наясно с тези неща и не точно от теб имам желание да чуя подобен съвет. Повярвай ми, ако смятах, че се нуждая от психиатър, щях първо при него да отида. Виж, просто не ме изоставяй, а? Бъди ми приятелка. Моля те.

— Аз съм ти приятелка.

— Знам — съгласява се Ив. — Ще ходиш ли при дядо ти следобед?

Джоун кимва.

— Целуни старото момче и от мен — заповядва й Ив, докато Джоун я наблюдава как бавно се изкачва по стълбите и изчезва през външната си врата. След като поглежда отново към големите вени, които изпъкват върху опаката страна на ръцете й, Джоун също се прибира.

 

 

Телефонът звъни, когато си влиза през вратата няколко часа по-късно.

— О, мамка ти! — крещи ядосано Джоун към него, изненадана с каква лекота само си служи с псувни. — Стига толкова! — заявява категорично и се запътва към апарата, гледа го как звъни, но не го вдига. Следил ли я е? Случайно съвпадение ли е, че се обажда в момента, в който си влиза? Изглежда наблюдава всяко нейно действие.

Джоун вдига слушалката на петото позвъняване.

— Защо го правите? — казва тя вместо „ало“.

Кратка пауза, после:

— Джоун? — пита гласът.

— Пол?

— А ти кой си мислеше, че е?

Джоун се опитва да се засмее.

— Не знам — отвръща, толкова се радва да чуе гласа му.

— Нали ми каза, че онези странни обаждания са престанали?

Джоун не знае какво да му отговори. Не беше се обадил, за да обсъждат точно това. Ясно бе дал да се разбере при предишни поводи какво мисли за цялата тази работа. За каквото и да се обажда — а Джоун е сигурна, че се обажда, за да й каже, че момичетата са заминали нормално — не е, за да го въвлича в каквито и да е неприятности. Не иска да го отблъсква, като му каже истината: че нищо не се е променило, освен, може би, към по-лошо. Не иска той да си мисли, че разчита на чувството му за вина, че се опитва да го върже за себе си. По ирония на съдбата, мисли си тя, единственият шанс да си го върне, е като му докаже, че няма нужда от него. Особено сега, когато повече от всякога се нуждае от подкрепата му.

— Джоун, още ли продължават заплашителните обаждания? — пита отново той.

— Не — отговаря бързо тя. — Просто някакъв човек не спира да ме тормози за някакъв абонаментен цикъл театрални билети.

Той приема лесно лъжата.

— Така ли, добре. Звънях ти и по-рано, но те нямаше.

— Излязох да се поразходя. После ходих да видя дядо. Момичетата добре ли потеглиха?

— Всичко мина като по план, гладко като по вода.

— Робин каза ли нещо?

— Само довиждане. Трябва да ти призная, че едвам се въздържах да не я напердаша.

— Това щеше да направи силно впечатление на останалите родители на паркинга.

— Колкото и да ти е чудно — разсмя се той, — имах чувството, че не съм единственият баща, на когото му идват подобни мисли в главата. — Джоун усеща, че той се усмихва. Не казва нищо, но долавя нежелание от негова страна да приключи разговора. — Те наистина са пораснали — възкликва най-накрая, в думите му се долавя учудване и Джоун кима в знак на съгласие. — Помниш ли как си се чувствала през първия си ден на лагер? — пита той изведнъж.

— Никога не съм ходила на лагер — напомня му тя. — Имахме си вила.

— А, да, точно така. Смяташ ли, че момичетата пропускат нещо, понеже ние нямаме вила? — пита той след кратка пауза и Джоун се втренчва в задния им двор, в празната им, недовършена „лятна вила, без пътуване“. Каква разлика щеше да има?

— Момичетата винаги са обичали да ходят на лагер — отвръща му тя, тъй като не знае какво друго да каже и се чуди накъде ли води този разговор. И той ли се чувства напълно объркан, така, както и тя самата се чувства сега, когато момичетата ги няма?

— Има си хас да не обичат, като се има предвид колко струва! — възкликва той. — Все едно отиват на скъп курорт за два месеца. Не е както когато аз ходех. Спяхме в палатки със спални чували!

— Не сте. Виждала съм твои снимки от лагери с красиви дървени бунгала и си спомням, че майка ти имаше същите оплаквания за това колко струвало да те изпратят и каква скъпа екипировка ти била нужна.

Той се смее високо и непринудено.

— Май си права. Сигурно съм си мислил за пътешествията с кану.

— Които винаги си ненавиждал, защото имало толкова много буболечки…

— Да не говорим пък за онези проклети канута.

Последва нова дълга пауза.

— Пол…? — обажда се Джоун, нарушавайки тишината, после отново замлъква.

— Да? — пита той.

Дали не я чака тя да направи първата крачка? Тя да предложи да се съберат? Това ли иска? Така й се иска на нея, осъзнава Джоун, като се чуди по какъв начин би могла най-добре да се формулира подобна молба. Искаш ли да дойдеш да си поговорим? — чу се да пита, въпреки че въпросът остана неизречен. Искаш ли да се върнеш у дома? Това ли искаш да ти кажа? Господ ми е свидетел, че копнея да го направя. Ала нещо я възпира — някакво предчувствие, че ако го направи, той ще й откаже, както бе ставало преди. Помогни ми, моля те, моли се тя, като поглежда към тавана. Кажи ми какво да кажа на този мъж, за когото съм била омъжена в продължение на двайсет години и на когото си мислех, че мога да кажа всичко.

В съзнанието й цари пълен хаос от объркани мисли и образи. Вижда как съпругът й седи до кухненската маса и си пие сутрешното кафе, като мърмори нещо за служебната политика. Усеща го до себе си, топлият му дъх във врата й, ръцете му обвили талията й. После усеща други две ръце около гърлото си, чува до ухото си познатото гадно стържене.

— Джоун? — обажда се Пол.

— Да, съжалявам, каза ли нещо?

— Не. Ти понечи да ме попиташ нещо.

— Имам ли някаква застраховка живот? — Въпросът я изненадва толкова, колкото вероятно и него.

Настъпва моментно мълчание.

— Не — отвръща той. — Но аз имам доста. Защо?

— Мисля, че би било хубаво да имам някаква.

— Добре — съгласява се бързо той, — щом искаш. Мога да ти уредя среща с Фред Норманди.

— Ще ти бъда много благодарна. Предполагам, че вече трябва да те оставям.

— Джоун? — пита той.

— Да?

Мълчание, после, почти нерешително:

— Свободна ли си довечера?

 

 

Тя е по-притеснена, отколкото е била в който и да е друг момент през целия си живот, по-притеснена, отколкото при първата им среща, ако такова нещо изобщо е възможно. Оправя се цели два часа. Свали си кожата от търкане във ваната, лакира си и прелакира ноктите, изми си косата, нави я, после я разреса, за да я навие отново и накрая за трети пореден път да я намокри. Все още се мъчи да реши какво да прави с нея, когато поглежда към отражението си в огледалото на банята.

Изглежда уплашена, мисли си тя, като вдига ръце, за да си сложи дезодорант и ги размахва нагоре-надолу във въздуха като побъркано пиле, за да изсъхнат. Гърдите й подскачат неуморно в новия бял дантелен сутиен, който бе прескочила да си купи днес следобед — от онези, които се закопчават отпред. Толкова по-лесно, мисли си Джоун. Защо не си е купувала от тях и преди? И гащички, фини копринени бикини с бледорозова панделка по крайчето на горния ластик. Карат я да се чувства хубава, осъзнава тя и решава следващата седмица да си купи още, независимо от прекомерно високата им цена.

Ти си едно лошо момиче, чува жестокият глас да й шепне в ухото, невидими очи лазят по тялото й, невидими пръсти разкъсват новите й придобивки. Ще трябва да бъдеш наказана. Ще започна с това, че ще ти смъкна гащичките и…

— Добре — заявява Джоун, рязко пропъждайки гласа със звука от собствения си, — поне ще имаш възможността да смъкнеш нещо хубаво.

Тя се завърта, като се пита дали мъжкото списание, на което се бе натъкнала преди няколко месеца, е все още в шкафа или пък Пол си го е взел, но решава да не проверява. И в двата случая това само щеше да я потисне. Не просто защото не можеше да се мери, това се подразбираше от само себе си. Дори и преди двайсет години, тя не би представлявала сериозна конкуренция за онези модели. Не, онова, което я потиска по отношение на тези списания, е нестихващото желание на възрастни мъже да си ги купуват и явно безкрайния приток от млади жени, готови да позират за тях.

Тя си представя Робин и Лулу след няколко години, навършили вече осемнайсет, достатъчно големи по закон, за да позират за подобни снимки без писменото разрешение на родителите си. Щяха ли? За унижение ли щяха да го сметнат, или за привилегия, ако ги поканеха? Някога, мисли си Джоун, докато изучава отражението си, ни се позволяваше да пораснем. Сега възрастта вече не е претекст. Не е от значение.

— Какво, по дяволите, е това? — внезапно възкликва тя, носът й се притиска към огледалото. — Пъпка? — Отдръпва се, удивена от реалността на онова, което вижда. — Не може да е пъпка! — Вглежда се в бузата си с нещо като страхопочитание. — Сега ли намери да излезеш? — пита тя на висок глас, като се чуди дали има нещо във всичките й тубички с гримове, което да прикрие противната издутина. Разбира какво трябва да е изпитвала Робин, когато пъпките се появяваха минути преди уговорената среща, колко напразни са уверенията й — не се притеснявай, скъпа, той няма да забележи — в действителност. Естествено, че ще забележи! Как може да не забележи!? — Не мога да повярвам, че ми излиза пъпка — измърморва тя, като не престава да си го повтаря и когато чува звънеца на вратата половин час по-късно, осъзнава, че още е по бельо и така и нищо не е направила с косата си.