Джой Филдинг
Дълбокият край (9)

Девета глава

Двамата мъже от „Ейс Алармс“ пристигнаха точно в десет часа във вторник сутринта, за да започнат с инсталирането на новата алармена система в дома на Джоун. Пол беше уредил всичко; от Джоун се изискваше единствено присъствието й.

— Предполагам, че трябва да ви покажа къщата — каза Джоун на двамата мъже — и двамата кестеняви и мускулести, делеше ги, може би, едно поколение. Вероятно бяха баща и син, помисли си Джоун и си спомни, че Пол бе разочарован, когато второто им дете се оказа пак момиче. Може би, ако му беше родила син…

Престани веднага с това, скара си се сама, докато се усмихваше на мъжете и се бореше с внезапното си желание да побегне и потърси убежище в спалнята си. Като прикри нарастващото си безпокойство, тя безуспешно опита да си спомни какво точно й беше казал Пол да направи. Наговорил й бе толкова много неща, когато се бе обадил късно вечерта в понеделник, за да я уведоми за своите уговорки. Споделеното от различни приятели, познати и партньори през почивните дни го било убедило, че „Ейс Алармс“ е най-добрия, макар и не най-евтиния вариант; личните му разговори с представителите на различни фирми били потвърдили това впечатление и той вече бил уговорил с мъжете, които щели да дойдат, типа система, която щяла да бъде най-подходяща за тяхната къща. Всичко останало, което беше казал, се бе изпарило от главата на Джоун, която си спомняше ясно единствено споменаването на дома им, сякаш беше все още мястото, където той живееше или където някой ден възнамеряваше да се върне.

— Съпругът ви не смята за необходимо да инсталираме жици около всички прозорци — уведоми я по-възрастният от двамата мъже, Хари — така каза, че се казва — докато тя ги водеше към кухнята. — Само около тези на долния етаж, около външната врата и около плъзгащите се врати. Има още един като този на първия етаж, нали така? — Хари коленичи при основата на плъзгащата се кухненска врата и огледа как е направена. — Голяма неразбория цари навън — добави той, с очи отправени към задния двор.

— Утре ще изливат бетона — отвърна му Джоун. — Надявам се това да означава, че е към края си.

— Няма край — отвърна сухо Хари. — Веднъж започнете ли басейн все има нещо. Не си струва главоболията, ако мен питате. Но предполагам, че вие обичате да плувате.

— Не мога да плувам — отвърна му Джоун. — Така и не се научих.

— Е — продължи мъжът непоколебимо, — предполагам, че по този начин поне ще сте сигурни, че ще виждате повече децата си през лятото.

— Момичетата отиват на лагер — заяви Джоун, започваше да й се вие свят. — Съпругът ми плува. — Само че съпругът ми не живее вече тук, искаше й се да сподели. Но не го направи.

— Ще ни покажете ли вратата на долния етаж? — попита Хари.

— О, разбира се — отвърна Джоун, като чу собствения си, изведнъж писклив глас. Мъжете я последваха в коридора. — Видяхте външната врата — изцвърча тя, като вкопчи ръцете си една в друга, за да престанат да треперят. Защо беше толкова нервна?

— Когато влизахме — развеселено отвърна Хари.

— Да, разбира се. — Тя поведе двамата мъже надолу по стълбите към най-долния етаж на триетажната къща, проектирана така, че и трите етажа да бъдат над земята.

— Ще сменим ключалките — каза Хари, когато влязоха във всекидневната в дъното на къщата, под кухнята. — Тези, които имате, са направо микимауски. Чудно е, че още не сте били разбивани. На тази външна врата й трябва само един здрав ритник, за да се отвори. — Отново се наведе да огледа стъклената плъзгаща се врата, която водеше към задния двор.

Джоун мерна тъмнокосия, кльощав работник, от който Лулу бе казала, че я побиват тръпки. Той я наблюдаваше от другата страна на басейна, но бързо погледна встрани, когато очите им се срещнаха. И Джоун се извърна, но само за да се озове изправена срещу тъмните, почти черни очи на сина на Хари, който, доколкото можеше да си спомни, не бе промълвил нито дума, откакто бяха влезли през външната врата. Тя усети, че не й достига въздух и си заповяда да диша дълбоко. Искаше й се да седне върху сивото плюшено канапе, но краката й не желаеха да се помръднат, остри иглички пробождаха като ножове пръстите и петите й и я приковаваха към тъмния дъсчен под. Какво й ставаше?

— Ще сложим резета на плъзгащите се врати — уведоми я Хари — и напречна брава на външната. — Това определено нямало да попречи на някой да влезе, но щяло да го накара да се потруди здравата, за да проникне. Повечето бандюги не обичали да се бъхтят чак толкова. — Къде са ви бушоните?

— Не знам — отвърна Джоун, като осъзна, че наистина не знае. — Обикновено къде са? — Това накара сина на Хари да се разсмее. Той ме смята за тъпа домакиня, помисли си Джоун. И е напълно прав. Аз съм тъпа домакиня. Защо не знам къде са бушоните? Ив щеше да знае къде са бушоните й.

— Къде ви е котелното помещение? — усмихна се снизходително Хари. — Знаете къде ви е котелното помещение, нали? — Каза го на шега, но както е при повечето шеги, беше свързано с остра недоизказана мисъл, което придаде на думите му горчив вкус. Но тъй като изражението му беше мило, почти закачливо, Джоун не обърна внимание на скрития подтекст на забележката му.

Джоун поведе двамата мъже към котелното. Голямото метално електрическо табло, което се набиваше в очи на стената срещу вратата, й се подигра със стаена заплаха.

— Да ви донеса ли по чаша кафе? — предложи Джоун, когато бащата и синът се заеха да проверяват различните бушони.

— Би било много мило от ваша страна — съгласи се Хари. — Лайън, а ти? — Лайън кимна, без да каже нищо. — Със сметана и захар за мен и черно за брат ми.

Значи бяха братя, мислеше си Джоун, докато се връщаше към кухнята, за да приготви двете чаши кафе. Бая голяма разлика във възрастта, пресметна тя и във въображението й изникна една приемлива история за двамата мъже: семейството се е разделило; вероятно бащата е изоставил майката на Хари заради по-млада жена, когато Хари е бил още момче — да, най-вероятно точно така е станало — и след няколко години бащата на Хари е създал ново семейство и в резултат се е появил Лайън; първоначално за Хари е било много трудно да свикне, но когато пораснали, двамата братя, от един баща и различни майки, се научили да се обичат един друг и накрая започнали заедно бизнес. Така че, в края на краищата, всички били щастливи. Освен майката на Хари, съпругата, съгласявала се с всичко, само за да бъде изоставена накрая, която винаги щеше да си остане бивша и на едно тире разстояние от почтеното ново семейство.

Джоун наблюдаваше как кафето се процежда капка по капка от филтъра в стъклената каничка на „Г-н Кафемашина“. Ако Пол се оженеше повторно догодина, продължаваше да пресмята (като оставяше време за развода им) и ако създадеше ново семейство (добавяме още една година), ами тогава за по-малко от две години — Робин щеше да е навършила осемнайсет, а Лулу тринайсет — двете биха могли да си имат ново малко братче, защото, разбира се, бебето щеше да бъде момче…

Чу се потропване по плъзгащата се врата. Джоун залитна към нея така, сякаш някой я бе ударил. Високият работник с тъмна коса, от когото Лулу я побиваха тръпки, й се усмихваше от другата страна на стъклото.

— Трябва да използвам телефона ви — каза с устни той.

Джоун колебливо се приближи до вратата и я дръпна.

Мъжът, който наближаваше или минаваше трийсетте, прецени тя, моментално се вмъкна, очите му се спряха върху памучната права розова рокля, с която бе облечена, сякаш беше прозрачно бельо.

— Ей там е — посочи Джоун, като още докато говореше си даде сметка, че той знае къде е.

— Благодаря ви. — Усмивката се разтегли извън устните му. Очите му открито поглъщаха всеки детайл от кухнята, докато той бавно прекоси помещението и взе телефона. Облегна гръб върху тапета на бели и жълти цветя, а пръстите на ръцете му оставиха нова следа от мръсотия по наскоро почистената лицева част на белия телефон. Мъжът натисна съответните цифри.

— Сменили сте си телефонния номер, а? — Той посочи към новия номер, изписан по средата на телефона.

Джоун кимна и като се опитваше да не слуша разговора му, шумно извади няколко чаши от шкафа, взе сметаната от хладилника и захарта от полицата и смутено си даде сметка, че гласът му носеше познати нотки на лека предрезгавялост.

Очите й се заковаха върху тила му в същия миг, в който той се извърна с гръб към стената, така че двамата се озоваха втренчени един в друг. Той спокойно остави телефона на мястото му и почти предизвикателно отпусна стойката си, без изобщо да направи усилие да си тръгне.

— Съпругът ви вкъщи ли си е? — попита. Същите думи, които бе използвал и миналата седмица, но тонът беше различен.

— На работа е — отвърна Джоун, но си спомни, че той вероятно бе дочул поне част от разговора й с Лулу и за себе си вече бе проумял ситуацията.

Чу се силно тропане на външната врата и Джоун подскочи.

— Натоварен ден — каза мъжът и устните му се извиха в разбираща мазна усмивка.

Джоун се размърда смутено, игличките в краката й, които я бяха обездвижили на долния етаж, се завръщаха, за да я приковат отново на място. Тя искаше да се помръдне, но не можеше. Мазната усмивка на мъжа се превърна в хилеща се гримаса.

— Няма ли да отворите?

Не бъди глупава, мълчаливо се скастри Джоун, успя да овладее краката си и се запъти към външната врата. Само защото мъжът изглежда гадно не означава непременно, че е гаден. Колко пъти беше предупреждавала дъщерите си, когато бяха малки, че лошите хора невинаги изглеждат лоши, че външният вид може да лъже? На много хора гласовете бяха леко дрезгави. Това нищо не значеше. Държеше се налудничаво, оставяше въображението си да се развихри. Всеки й звучеше дрезгаво. Всеки й изглеждаше застрашително.

Тя отвори външната врата.

— Г-жо Хънтър — каза застаналият пред нея нисък мъж с крушовидно телосложение.

— Г-н Роджърс — поздрави го Джоун в отговор, като позна мъжа, който притежаваше и ръководеше „Басейни — Роджърс“.

— Чудех се, дали не бихте могли да преместите камиона на алеята отпред. Работниците ми трябва да влязат, за да започнат изливането бетона.

— Да, разбира се, само секунда. — Джоун се спусна по коридора към стълбището. — Г-н… Хари — провикна се тя, не беше сигурна дали й беше казал фамилията си. — Хари, Лайън, може ли някой от вас да премести камиона ви?

Лайън изкачи стълбите по две, без да каже нищо, само кимна на г-н Роджърс и заподскача надолу по стъпалата. Сигурно не може да говори, реши Джоун. Дефект по рождение, може би…

— Нещо ремонтирате ли? — попита г-н Роджърс, като прекъсна мислите й.

— Инсталираме алармена система.

— Добра идея. Каква система инсталирате?

— Не знам — отвърна му тя, като отново се почувства глупаво. Защо не знаеше? — Мъжът ми я е избирал…

Но г-н Роджърс вече беше минал покрай нея и бе влязъл в кухнята, сякаш смяташе, че е в правото си да бъде поканен вътре.

— Харесва ли ви? — попита той, като погледна навън през плъзгащата се врата.

— Ами, малко е мръсничко — смирено отвърна Джоун, като го последва и с облекчение видя, че мъжът, от когото я побиваха тръпки, се беше махнал от кухнята й, въпреки че, забеляза тя, беше оставил пътечка от кални стъпки. Джоун видя чантата си на пода до телефона. Така настрани ли беше облегната, когато изтича да отвори вратата или беше местена?

— Ще бъде красиво. Ще видите. Ще се влюбите в него. Само излизате в задния си двор и сте на почивка. Точно като лятна вила. По-добре. Без да биете пътя.

— Кога мислите, че ще е готов? — осмели се да попита Джоун.

— Максимум още няколко дена. Зависи от времето. Щяхме да сме свършили досега, ако не беше всичкия този дъжд. Утре ще покрием отвътре с бетон. После е въпрос само на няколко довършителни щрихи.

— Изглежда все пак остава още доста работа.

— Не, нищо кой знае какво, след като бетонът веднъж се излее отвътре. Което, между другото, означава нова вноска. Мислите ли, че ще можете да ми приготвите един чек до края на деня? Просто го дайте на Рик, ей там.

— Рик? — Джоун погледна към басейна, почти очаквайки високият, кльощав работник, който бе влизал в дома й, да потвърди нехайното представяне, като размаха мръсните си пръсти. Но г-н Роджърс посочи през него към един друг кльощав работник с тъмна коса, който се усмихна и кимна с глава.

— Това е Рик — отвърна г-н Роджърс. — Просто му дайте чека.

— За колко? — попита Джоун и г-н Роджърс, който, осъзна тя, също имаше леко дрезгав глас, й подаде една фактура.

— До скоро — каза й г-н Роджърс, докато двамата с Лайън се разминаваха на външната врата.

— Кафето ви е готово — провикна се Джоун след Лайън, но той не отвърна нищо и си продължи надолу по стълбите, сякаш не я беше чул. Защо не говори? — почуди се тя, като се върна в кухнята и наля кафето в приготвените чаши. Може би просто беше срамежлив. Или, може би, се страхуваше да не би да познае гласа му…

Тя замръзна, усети как ръцете й се разтреперват и току-що налятото кафе се разлюлява опасно близо до ръбчетата на чашите. Постави ги на плота. Ако не внимаваше, щеше да се опари. И за какво? Защото всеки мъж, който я заговореше или, все същото, който не я заговореше, можеше да бъде загадъчния телефонен маниак? Някой, както всички непрекъснато я уверяваха, безвреден хахо. Някой, който дори не се беше обаждал през последните няколко дни, откакто си бе сменила телефона.

— Добре — каза Хари, като изведнъж, без тя да го усети, изникна зад нея.

— Господи! — възкликна Джоун и завъртайки се, обърна една от чашите. Наблюдаваше с безпомощно отчаяние как тъмнокафявата течност — също като кръв, помисли си тя — се процежда на пода до голите й крака.

— Нямате ли книжни кърпички? — попита Хари, когато Джоун не направи никакъв опит да избърше разляното.

Думите му й подействаха като остро смушкване в ребрата и Джоун моментално се озова на пода да бърше разлятото кафе, след което му наля нова чаша.

— Много съжалявам.

— Внимателно — предупреди Хари, като пое двете чаши от треперещите ръце на Джоун и ги постави върху кухненската маса. — Вече сме готови да започнем — уведоми я той и Джоун забеляза, че по време на суетнята Лайън незабелязано бе влязъл в кухнята и сега я наблюдаваше, лицето му — нагледна илюстрация на смаяно безразличие. Смята ме за малоумна, помисли си Джоун.

— Колко време ще отнеме? — попита тя, като внимаваше да сдържа погледа си върху Хари, с когото се чувстваше не чак толкова неловко.

— Няколко дена. Имаме доста работа.

— Каква точно? — попита Джоун, искаше й се да седне.

— Не се тревожете за тези неща — отвърна й мъжът, който явно беше решил, че това надхвърля умствените й способности. — Уговорили сме се със стопанина на къщата. Ще ви обясня как се задейства всичко, след като го инсталираме. Решихте ли вече къде искате да е интеркомът?

— Интеркомът ли? — сега, когато чу думата, Джоун смътно си спомни, че Пол беше споменал нещо за…

— Съпругът ви ни каза да инсталираме интерком. В къщата вече е прокарана инсталация. Трябва да имате главен терминал. Повечето хора предпочитат да им е в кухнята. — Той се огледа из помещението. — Ей там, до телефона може би е най-подходящото място. — Той погледна към Джоун за потвърждение.

Тя мълчаливо кимна, усещаше слабо бучене в ушите си. Вероятно заради мравките, които лазеха по гърба й, помисли си тя, като се опита да се съсредоточи върху онова, което Хари казваше. Но колкото повече се мъчеше да внимава, толкова по-трудно й беше. Нещо за интеркоми из всички стаи, за това, че ще могат да се чуват и да си говорят един на друг, без да си крещят. Човекът явно нямаше дъщери. Джоун се усмихна и разбра, че той бе свършил да говори и бе приел усмивката й за съгласие. В края на краищата, вече бе обсъдил всичко важно със „стопанина на къщата“. Разбира се, стопанинът на къщата бе пропуснал да спомене, че от известно време вече не е в къщата. Означаваше ли това, че възнамерява да се върне?

Телефонът иззвъня.

— Джоун, Пол се обажда — каза гласът любезно, но делово, сякаш тя беше приятна, ала далечна позната. — Мъжете дойдоха ли?

— От алармената компания ли? Да, тук са. — Чак сега си спомни, че трябваше да му се обади, след като пристигнеха. — Съжалявам, забравих…

— Дай ми Хари.

Мълчаливо, тя подаде телефона на по-възрастния от двамата мъже и заслуша как той се уговаря със съпруга й. Притеснено се усмихна на Лайън, който спокойно й се усмихна в отговор, без да каже нищо, бавно отпивайки от кафето си, зареян някъде в собствените си мисли.

— Да се залавяме за работа — заяви изведнъж Хари.

Лайън бързо последва брат си навън от кухнята.

— Съпругът ми не искаше ли да говори с мен? — извика Джоун след тях.

— Не каза такова нещо — извика в отговор Хари, докато изчезваше надолу по стълбите.

Без да помисли предварително какво ще му каже — знаеше, че Пол щеше да сметне казаното от нея, каквото и да бе то, за посегателство върху времето му — и без да може да устои, Джоун вдигна телефона и набра кантората на съпруга си в Манхатън.

— Пол Хънтър — каза тя на телефонистката на голямата фирма. Дали младата жена знаеше, че Пол я е напуснал? Телефонистката я свърза незабавно с кантората на Пол.

— Мога ли да говоря с Пол? — попита Джоун секретарката Кати. А тя дали знаеше?

— Има клиенти — отвърна Кати, гласът й беше определено неразгадаем. — Може ли да ви се обади по-късно?

— Той ме е търсил — настоя Джоун. — Важно е.

— Един момент. Ще видя дали мога да го прекъсна.

Пол се обади няколко секунди по-късно.

— Проблеми ли има, Джоун? Четирима души току-що влязоха в кантората ми.

Джоун му каза за исканите от г-н Роджърс още пари и Пол й отвърна, че чековете са в чекмеджето под телефона, където винаги са си били. Въпреки че сдържаше гласа си, ясно беше, че е раздразнен на онова, което смяташе за излишно прекъсване.

Остатъкът от следобеда носеше усещането за излязла от фокус снимка, къщата, пълна с мъже, които притичваха нагоре-надолу като мишки. Няколко от работниците по басейна имаха нужда от достъп до водопровода, до който можеха да стигнат само през котелното, така че и те се присъединиха към двамата мъже от „Ейс Алармс“, които вече бяха вътре, заети да свързват жици и да прикачват малки кутийки. На различни интервали току се чуваше пронизително звънене.

— Пробваме системата — уведомяваше я Хари. И всеки път Джоун подскачаше. Ив се обади по телефона, когато се върна от работа да пита какви са всичките тези камиони по улицата и да каже, че отгоре на всичко мисли, че започва да я боли гърло; Робин и Лулу влетяха през външната врата насред разгорещена караница, която продължи дори и след като двете момичета си отидоха по стаите и се предполагаше, че си пишат домашните. В пет часа Рик дойде на вратата да вземе чека, точно когато Хари питаше Джоун каква комбинация от цифри е избрала за алармата.

— Цифри ли? — попита Джоун, след като Рик си отиде с парите и изведнъж забеляза, че Лайън, който винаги се появяваше изневиделица, докато тя си мислеше, че е сама с Хари, я наблюдава. Опитва се да реши дали винаги съм такъв заплес, помисли си тя.

— Съпругът ви каза, че оставя цифрите на вас. — Джоун погледна към Хари. — От вас се иска да изберете четири цифри, г-жо Хънтър — продължи внимателно Хари, усещайки, че има нещо, но не искаше да рискува да попита какво е. — Каквато комбинация си пожелаете. — Той я заведе до малката кутия, която бяха инсталирали отляво, съвсем до вратата. Тя съдържаше поредица от бутони за натискане, същите като тези от вътрешната страна на телефона. — Винаги когато напускате къщата, трябва да натискате четирите цифри. Ще светва зелената лампичка. После имате трийсет секунди да излезете и да затворите вратата след себе си. Същото важи и когато влизате. Влизате и имате трийсет секунди да натиснете цифрите, за да изключите алармата. Зелената лампичка ще изгасва. Ако не го направите, алармата се включва. Разбирате ли?

Джоун кимна. Мравките от гърба й се бяха скупчили в гърдите й и в момента се бяха заклещили в лабиринта на гръдния й кош.

— Така че изберете си четири цифри.

— Каквито и да е?

— Каквито мъничкото ви сърчице си пожелае.

Лайън потисна смеха си, преструвайки се, че кашля, когато от горния етаж се посипа артилерийски огън от обвинения и блъскане на врати.

— Момичета — провикна се Джоун, като тайно се зарадва на вмешателството. — Престанете веднага!

— Тя ме нарече лъжкиня! — изкрещя Лулу.

— Тя си е лъжкиня! — развика се Робин след нея. — Казва, че не е влизала в стаята ми.

— Влязох, само за да си взема една книга, която си е моя.

— Лъжкиня! — изкрещя Робин.

— Крадечка! — дойде незабавният отговор.

Отново коридорът се разтресе от блъскане на врати.

— Цифрите? — попита търпеливо Хари.

— Кога беше началото на Гражданската война? — попита Джоун, умът й беше горе при дъщерите й.

— Извинете? — попита Хари. — Гражданската война ли? — Той погледна към брат си.

— 1861-а — отвърна спокойно Лайън. Направо чудесен глас, помисли си Джоун, но явно не го употребяваше, освен ако не беше крайно наложително.

— Мога ли да я използвам? — попита Джоун.

— Ако искате, можете да използвате и началото на Бурската война — отвърна й Хари. — 1-8-6-1. Готово.

— Дъщеря ми е слаба по история… не я бива в запомнянето на дати. Може би това ще й помогне — сподели Джоун, но двамата мъже вече бяха слезли надолу по стълбите.

Джоун се извърна към кухнята. Високият работник, от когото я побиваха тръпки, стоеше на прага на външната врата. Колко ли дълго бе стоял?

— Почуках на вратата на кухнята — обясни той. — Предполагам, че не сте ме чули. Съпругът ви върна ли се вече? — Джоун поклати глава, не беше в състояние да проговори, защото мравките се опитваха да си пробият път навън през гърлото й. — Каза, че искал да говори с мен преди да започнем с циментирането на плочите. Ще ги циментираме утре.

— Ще му се обадя — отвърна Джоун, като едновременно овладя гласа и краката си и се запъти към кухнята. Помисли си, докато слушаше как секунди по-късно мъжът спокойно разговаря по телефона със съпруга й, че гласът му напълно бе изгубил доловената преди от нея дрезгава нотка. Всъщност, ако трябваше да бъде обективна, налагаше се да признае, че тембърът му бе доста приятен. Нямаше нищо толкова смразяващо в начина, по който изглеждаше, реши тя, след като внимателно го огледа и се изкашля, за да се освободи от драскащото усещане, настанило се в гърлото й.

Високият, кльощав работник, от когото Лулу я побиваха тръпки (не Джоун, сега, когато беше толкова обективна) затвори телефона и се завъртя с лице към нея.

— Благодаря ви — усмихна се той и очите му се втренчиха в нейните, сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше.

Всичките й лоши предчувствия моментално се завърнаха. Беше ли ровил из чантата й преди? Колко дълго бе стоял на вратата? Беше ли чул цифрите, за които тя и Хари си бяха говорили? Дали бе разбрал за какво са? Не можеше да рискува — трябваше да смени комбинацията.

— Хари — провикна се Джоун надолу по стълбите, секунди, след като високият кльощав работник си беше тръгнал и тя здраво бе залостила резето на плъзгащата се врата зад него.

— Да, г-жо Хънтър? — отекна гласът на Хари с любезно нетърпение, сякаш вече знаеше какво щеше да го попита.

— Кога беше започнала Англо-бурската война? — попита тя и чу как Лайън избухна в неудържим смях.

Смята ме за малоумна, помисли си Джоун.