Джой Филдинг
Дълбокият край (25)

Двайсет и пета глава

Той спи, когато Джоун влиза в стаята.

Джоун се вглежда в старческото му лице, спаруженото му тяло е напълно скрито под сивкавобелите чаршафи, бейзболното кепе на „Ню Йорк Янкис“ временно е свалено и лежи до него на възглавницата, оголвайки яйцевидната му глава, от която се подават само няколко случайни сивкавобели кичура. Тя никога не го е виждала с коса, мисли си, като си спомня, че дори и като малка бе виждала коса само отстрани на главата му. Това винаги й се бе струвало нормално, естествено. Дядовците трябва да са плешиви, решава тя. Плешиви, дебели и весели. Колко успокоителни са стереотипите ни, мисли си Джоун, като присяда до заспалия старец и поставя ръка върху колосания куп чаршафи. Колко по-приятни от реалността.

Не е свикнала с понеделниците. През последните три години посещава тази стая всяка събота, когато коридорите са препълнени с членове от семейството, отдаващи седмичното си уважение на техните не толкова далечни бивши. Тя не беше си представяла колко спокойно става всичко през седмицата. Днес изглежда особено тихо. Освен стъпките на сестрите и от време на време разстроеният вик, излизащ от отворената врата на пациент, няма кой знае какъв друг шум. Подобно на дядо й, повечето от възрастните обитатели спят, нищо че още няма и един на обяд. Идва през обедната си почивка. Рон й беше казал да си вземе почивка следобед.

Трябваше му само да погледне червените й подпухнали очи, за да разбере, че е плакала. Сподели с мен, бе й казал, като я изведе от претъпканата чакалня, далече от любопитните погледи на чакащите пациенти, в един от кабинетите за преглед, който още бе празен. Изобщо не спомена за това, че е закъсняла, попита я само какво се е случило. Тя отново избухна в сълзи — беше ли спирала изобщо? — и му разказа всичко, което се бе случило между нея и Пол, очаквайки той да даде оценката си. Вместо това Рон я прегърна и я притисна към себе си. Вземи си почивен ден днес, подкани я той, ще се оправя и сам. И двамата се бяха засмели. Добре, беше се поправил бързо, не мога да се оправя сам — вземи си дълга обедна почивка. Направи я толкова дълга, колкото имаш нужда, беше повторил нежно.

Но тя не можеше да хапне нищо, не можеше да преглътне, не можеше да спре активизирания отново и изглежда безкраен порой от сълзи. И така, Джоун се качи на колата си и я подкара, без да знае къде отива, докато не видя познатия старчески дом, не се запъти по безпогрешните за подобна институция коридори.

И сега е тук, седи до един старец, който събужда в нея истинско изобилие от спомени, но който вече не помни коя е. Тя самата не е сигурна вече коя е, осъзнава Джоун, като се оглежда из стаята. Какво прави в една стая с двама спящи старци? Нито единият, нито другият забелязват присъствието й. Джоун се вглежда в очертанията на Сам Хенсли, като си мисли колко беззащитен изглежда, без комбинираното присъствие на дъщеря си и внука си. Свикнала е да си дели пространството с тях. Още един пътепоказател беше изчезнал.

Очите на дядо й премигват. Докато той се вглежда в нея, множеството бръчки, които изпълват престарялото му лице, се нагърчват нагоре в поредица от малки усмивки.

— Джоун?

— Дядо! — Сълзите, които Джоун едва успява да сдържи, се връщат и се стичат надолу по бузите й. — Позна ли ме?

Той изглежда озадачен, мъчи се да седне.

— Чакай, ще ти помогна — казва бързо тя, като го заобикаля, за да вдигне възглавниците му и да освободи ръцете му от колосаните им окови.

— Мисля, че от долната страна на леглото има нещо, което можеш да завъртиш — заявява ясно той.

Джоун мигновено се озовава от долната страна на леглото, върти ръчката, за да вдигне леглото, така че дядо й да може удобно да застане в седнало положение. Бейзболната шапка на възглавницата пада в скута му. Той я сграбчва и си я нахлупва на главата, очите му са весели, искрят.

— Ще се класираме за квалификациите тази година — усмихва се той и Джоун вижда, че зъбите му липсват. Дядо й явно не забелязва, а и дори да забелязва, не му пука. Прилича на делфин, мисли си учудено тя, устните й се разтягат в широка усмивка, няколко сълзи падат в отворената й уста.

— Защо плачеш? — пита той.

— Защото съм щастлива — отвръща му Джоун, като разбира, че наистина е така. Той знае коя е. — Радвам се да те видя — продължава тя.

— Трябва да идваш по-често. Майка ти идва всяка седмица.

— Знам. Ще опитам…

— Жаден съм.

— Искаш ли вода?

— Има една стъклена чаша на шкафчето. — Той сочи към нощното шкафче до леглото, върху което е оставена чаша със сламка. Чашата е наполовина пълна с вода.

— Ще ти донеса прясна вода — предлага Джоун, чашата вече е в ръката й.

— Не, тази върши работа. Просто искам да си наквася устните. — Той смуче от извитата сламка, преди да върне чашата на Джоун. — Изсъхват ми. Не поддържат както трябва влажността на въздуха в това място. От години им го повтарям. Я се погледни — казва изведнъж той, докато я наблюдава как оставя чашата обратно на малкото шкафче. — Толкова си пораснала. — Джоун се смее и избърсва нови сълзи от лицето си. — На колко години си сега? — пита той.

— На четирийсет и една — отвръща Джоун.

— На четирийсет и една? — Той клати глава. — Тогава майка ти значи е на… колко?

— Шейсет и седем — отвръща бързо Джоун.

— Шейсет и седем! Моята малка Линда е на шейсет и седем. Не мога да повярвам. Как е съпругът ти? — Въпросът беше изстрелян като от картечница, сякаш той знае, че разполага със съвсем малко време, за да се осведоми за всички поред.

— Добре — отговаря машинално Джоун. — Добре е.

— А децата ти? Колко имаше?

— Две.

— Две. Прости ми, понякога забравям. Имената им бяха…?

— Робин и Лулу. Лана, всъщност, но ние й викаме Лулу.

— Малката Лулу, спомням си. Имаш ли снимки?

Джоун рови из чантата си.

— Само тези. — Тя открива едно старо кожено албумче със снимки. — Вече са с няколко години по-големи. — Избърсва праха от фолиото, с което са покрити двете снимки. — Вече са по-големи. Робин, особено, доста се е променила. — Тя замълчава, за да провери дали дядо й още я слуша. — На лагер са за през лятото — продължава, когато вижда, че я слуша. — Вчера ходихме да ги видим. Чувстват се много добре. Пращат ти много поздрави — добавя тя и усмивката му става по-широка. — Ще ти ги доведа веднага щом се приберат. Искаш ли?

Той кима и козирката на бейзболната шапка се плъзга върху очите му. Джоун бързо я оправя.

— Мини ми купи тази шапка — казва гордо той на Джоун, имайки пред вид баба й. — Въпреки че тя винаги е била от „Доджър“. — Дядо й затваря очи и за миг Джоун се уплашва, че го е загубила, че той се е върнал в своя по-удобен свят, но когато отново ги отваря, погледът му все още е фокусиран, почти дяволит.

— Имаш ли време да хвърлим няколко ръце на джин? — пита той.

Джоун ахва от удоволствие.

— Всичко наред ли е тук? — гласът идва от вратата. — О, здравейте, г-жо Хънтър — продължава сестрата, като я познава. — Не очаквах да ви видя днес. Дядо ви добре ли е?

— Имате ли карти за игра? — пита бързо Джоун.

— Карти за игра ли?

— Нали знаете, за джин-руми. Карти — повтаря Джоун.

— Мисля, че дядо ви има някакви в чекмеджето си — отвръща сестрата след кратък размисъл. — Спомням си, че някъде съм виждала. Проверете в чекмеджето. Ако там няма, ще видя откъде мога да ви намеря.

— Тук са — възкликва възторжено Джоун, като изважда старото тесте добре изтъркани карти. — Намерих ги. — Тя ги изсипва от избледнялата им розово-бяла кутийка.

— Изглеждате съвсем във форма днес, г-н Ор — казва сестрата, като влиза в стаята и взима ръката на стария човек в своята, мерейки пулса му. — Добре е — заявява тя и намига на Джоун. — Позабавлявайте се двамата. Да не вземете да я спукате от бой, г-н Ор.

Беше изчезнала, още преди Джоун да е раздала картите върху твърдите сивкавобели чаршафи. Ръцете й треперят, тя подрежда картите си както трябва, прекалено развълнувана, за да се съсредоточи.

Единственото, за което може да си мисли, е, че наистина играе на карти с дядо си. И изведнъж, Джоун отново е на десет години и те стоят около кръглата маса във всекидневната на вилата на баба й и дядо й, заслушани в дъжда навън. Масата е покрита с плътна зелена покривка, по края с дълги пискюли. Намира се в дъното на четвъртитото помещение. На отсрещната стена висят цяла поредица малки картинки (репродукции, осъзнава сега тя) от такива художници като Ван Гог, Гоген и Дега. Стената се прекъсва от вратите за двете спални, едната за нейните родители и по-малкия й брат, а другата тя делеше с баба си и дядо си. Нейното малко единично легло е точно срещу тяхното по-голямо двойно и тя може да лежи и да гледа как листата потрепват върху високото дърво, точно до прозореца. Когато прозорецът е отворен, както обикновено е, Джоун може да чуе шума на листата през мрежата за комари, докато потрепват от бриза. Може да усети дъха на тревата, да чуе далечната свирка на преминаващ влак, само звука на която, дори и сега, я кара да се чувства сигурна.

През събота и неделя, когато мъжете се връщаха от града, мирисът на лято се примесваше с още един аромат — появяването на спирт за разтривки, с който дядо й усърдно се пляскаше по лицето, след като се обръснеше. Този мирис, повече от слънчевата светлина или шумовете на деня, именно я събуждаше сутрин през съботите и неделите, нещо като будилник. Този мирис именно кара Джоун, за разлика от повечето хора, за разлика от Ив, да се чувства толкова удобно в лекарски кабинети, по болнични коридори.

Виещия звук от свирката на влак и дразнещата миризма на спирта за разтривки — това бяха нещата, които й вдъхваха сигурност. Мисли си за Пол — кльощавите му ръце и алергиите му. Странни са нещата, заради които се влюбваме.

— Ще вземеш ли тази карта? — пита нетърпеливо дядо й.

Джоун разбира, че гледа от няколко секунди двойка купа, без да схваща каква карта е.

— Не — отвръща тя, като решава, прекалено късно, че би могла да я вземе. Дядо й бързо прибира двойката купа и пуска седмица каро. Джоун внимателно оглежда картите си, за да се увери, че тази карта не й е нужна, преди да изтегли нова от тестето. Изтегля десетка пика, която взима и я слага между осмицата и валето от същата боя. Трябва й деветката.

Очите на дядо й се присвиват съсредоточено. Тегли карта от тестето и бързо я оставя, наблюдава и Джоун да прави същото, сграбчва следващата карта, която тя изхвърля, наблюдава я как взима изхвърлената от него. Джоун поглежда към ръката си. Трябва й само още една карта за джин — деветка пика. Чуди се дали да хвърли нужна й карта, за да удължи играта, да позволи на дядо си да спечели, да повдигне духа му.

— Джин — обявява изведнъж той и гордо си показва картите. Джоун го гледа удивено. — Мислеше, че ще ти дам тази ли? — пита дядо й дяволито и обръща картата, деветка пика.

— Не мога да повярвам — заявява удивено Джоун, после нетърпеливо добавя: — Мислиш ли, че ще можеш да го направиш още веднъж?

— Ще опитам — подхвърля той.

Резултатът от следващата игра е същият, както и от предишната.

— Джин! — вика той с детинско задоволство. Третата и четвъртата игра протичат по подобен начин, само дето ги играят по-дълго време. Всяка завършва с все същия доволен вик.

— Джин! — възкликва дядо й, въпреки че гласът му започва да заглъхва.

— Още една игра, дядо? — пита Джоун.

— Раздавай — отвръща й нежно той.

— Можем да спрем, ако искаш да си починеш малко.

— Раздавай — повтаря отново той.

Джоун раздава на всеки по десет карти и бързо подрежда своите, като забелязва, че дядо й дори не си прави труда да ги подреди, няма нужда да ги подрежда.

— Четворка спатия, дядо — казва му тя, като вдига поглед от изтеглената карта. — Искаш ли я? — Той клати глава. — Тогава аз я взимам — усмихва се и дядо й кима. Джоун изхвърля осмица купа. — Осмица, дядо, искаш ли я? — Той поклаща глава. — Тегли си карта — подканя го внимателно тя, като разбира, че нещо се е случило, че играят различни игри.

Вижда как покритата му с издути вени ръка се протяга и взима карта от тестето. Той я държи пред очите си и я разглежда внимателно, сякаш е някакъв непознат предмет.

— Искаш ли тази карта, дядо? — пита тя, като отказва да приеме, че той вече не я вижда. Старецът повдига рамене. — Остави я на купчинката тогава — подканя го Джоун и той отново повдига рамене. — Това е тройка пика, дядо. Сигурен ли си, че не ти трябва?

Дядо й поклаща глава, гледа я учудено.

— Добре, тогава аз я взимам — продължава упорито тя и прибира картата. — Давам ти поп купа. Дядо, искаш ли попа?

Джоун го поглежда. Делфинът се е превърнал в гигантска костенурка, усмихнатите очи са изчезнали, когато дългият врат се е протегнал отново обратно на възглавницата, очите му са затворени и той спи.

— Дядо! — вика тя и очите му се отварят за миг, преди отново да се затворят. — Моля те, не ме изоставяй, дядо. Моля те, не си отивай. Имам нужда от теб!

Треперещите й ръце се протягат и събират картите, прибират ги в протритата им кутийка, изпускат няколко на пода, навеждат се да ги вдигнат, натъпкват ги в калъфчето, преди да ги върнат в нощното шкафче. Тя стои от долната страна на леглото му няколко секунди, преди да завърти ръчката и да свали леглото в първоначалното му положение. После се връща до дядо си и взема ръката му в своите, изненадана колко е лека.

— Моля те, събуди се, дядо — моли Джоун, макар да знае, че няма да се събуди. — Толкова съм объркана. Вече не знам какво да правя. Излъгах те. Попита ме как е Пол и аз ти казах, че е добре. Е, той е добре… просто обаче си отиде. Казах ти и преди. Казах ти, че ме напусна… Но все си мислех, че ще се върне. Мислех си, че единственото, което трябва да направя, е да чакам, да му дам достатъчно време. Толкова много го обичам, дядо. Той беше моя живот в продължение на двайсет години. Сега Пол иска друг живот и аз не знам какво да направя. Вече не знам коя съм. Разбираш ли? Всичко се разпада. Губя децата си — те порастват. Отдалечават се от мен. И Ив… спомняш ли си Ив? Тази, дето все не знаеше коя й е дясната и коя лявата ръка?

Джоун търси по лицето на дядо си някаква искрица на разбиране, но не открива. Продължава.

— Е, нещо става с Ив, дядо. Нещо странно. Убедена е, че умира. Ходи при хиляди доктори. Всички й казват, че нищо й няма, всички изследвания са отрицателни, но тя не иска да приеме онова, което всички твърдят. Държи се много странно. Не мога да ти обясня. Тя бе най-добрата ми приятелка в продължение на трийсет години и изведнъж не знам коя е вече — нямам й повече доверие. Страхувам се от нея! — Джоун спира, сащисана от признанието си. — Никога не бях го изричала на висок глас. Не смятам, че дори и съм си го помисляла. Но е вярно. Страхувам се от нея. — Джоун замълчава, за да може да осмисли тази мисъл. — И тези телефонни обаждания, дядо. Заплашителни, гадни телефонни обаждания. Някакъв глас заплашва, че ще ме убие. И една вечер миналата седмица, беше късно и аз излязох навън в двора — наближаваше полунощ — и аз си стоях там и гледах в тъпата яма и чух гласът от телефона да вика името ми и се уплаших, помислих си, че е дошъл да ме убие… оказа се, че било Ив! Гласът беше неин! Някак си това бе по-лошо от каквото и да бях очаквала. Не мога да си избия от главата начина, по който изглеждаше. Страхувам се, дядо, страхувам се, че Ив е човекът, който ме тормози по телефона. Страхувам се, че иска да ми причини нещо лошо. Не мога да го повярвам, дори и сега, когато ти го казвам, но не мога да повярвам и на нищо от онова, което ми се случи през последните няколко месеца. Толкова съм объркана. Вече не знам какво да правя. Моля те, помогни ми, дядо. Не знам какво да направя.

Бавно, очите на дядо й се отварят.

— Искаш ли да си сменим местата? — пита тихо той.

Джоун се свлича на стола до леглото, думите му отекват в ушите й. Ръката му се протяга към нейната, поднася пръстите й към сухите му устни.

Стаята изведнъж се изпълва с глъчка.

— Много път има да се бие до Типерари! — реве с всичка сила Сам Хенсли.

Джоун седи отстрани, до дядо си, не е в състояние да се помръдне. Чувства се в центъра на сюрреалистична картина, нещо от Дали или Магрит.

— Много път има да се бие до Типерари…

Искаш ли да си сменим местата?

— До най-сладкото момиче на света…

— Линда? — пита дядо й, сепнат от внезапната глъчка.

— Много път има да се бие…

— Линда?

Джоун се изправя, навежда се и целува дядо си по бузата.

— Не, дядо — прошепва тя, когато очите му се затварят. — Аз съм Джоун.

 

 

Докато завива с колата по алеята пред дома си, на Джоун й се струва, че вижда Ив да я гледа от прозореца на малката спалня от предната страна на къщата й. Джоун слиза от колата, поглежда си часовника. Минава пет. Кара цял следобед, главата й е акустично студио, в което изречените и неизречените мисли непрекъснато се блъскат — еднокраки бегачи по американските магистрали. Сега иска да си вземе един душ и да си легне, да даде на бегачите почивка, въпреки че нещо я тегли към къщата на Ив.

Докато прекосява моравата отпред, тя отново поглежда към прозореца на малката спалня от предната страна, стаята, която Ив бе пазила за бебето, което очакваше и което така и не се появи, но прозорецът е празен. Никой не я гледа. Дали Ив я видя, че се приближава? Дали не слиза надолу, за да й отвори вратата?

Джоун чука няколко пъти и после натиска звънеца. Никой не й отваря, въпреки че чува спорещи гласове.

— Ив! — вика тя. — Знам, че си вътре. Добре ли си?

Чува стъпки да се приближават към вратата и отстъпва назад, когато тя се отваря. Пред нея стои майката на Ив.

— Ив не иска да те вижда — заявява просто тя.

— Защо? — на Джоун й е трудно да преглътне новината.

— Казва, че се е уморила да се защитава пред всички, че ако наистина си й била приятелка, нямало да е необходимо да го прави поне пред теб.

— Аз наистина съм й приятелка.

— Знам — кимва тъжно г-жа Камърън. — И дълбоко в себе си, мисля, че и тя го знае, но…

— Капнала съм, г-жо Камърън — чува се да казва, — прекалено съм уморена, за да споря. И моят ден беше доста тежък. Кажете на Ив, че съм идвала… кажете й, че я обичам.

Тя се опитва да се усмихне, но не успява и бързо се отказва от всякакви опити.

— Ще я накарам да ти се обади по телефона.

Джоун слиза тичешком по стълбите и минава напряко през моравата в нейния двор. Изкачва стълбите до вратата си по две наведнъж, завърта ключа в ключалката, бута вратата и се протяга да спре алармата. Само дето алармата не е включена.

Джоун несъзнателно отстъпва назад. Зелената лампичка не свети, а щом зелената лампичка не свети, това означава, че алармата е изключена. Възможно ли е да е забравила да я включи?

Връща се мислено към сутринта. Беше разстроена, когато излезе от къщи, изтощена, потисната. Мислеше си за вчерашния ден, за снощи, за наскорошното изоставяне от Пол. Това не променя нищо, каза той. Тя чува думите му и сега, както ги беше чула и когато излизаше от вратата. Видя се как сграбчва чантата си и затваря външната врата след себе си. Напълно възможно е да е забравила да пусне алармата. Глупаво! — мисли си и решава, че е най-добре да провери вратите и прозорците, за да се увери, че са заключени. Възможно е и някой да се е опитвал да влезе, хрумва й, като си дава сметка, че въпреки неотдавнашните уверения на Брайън, че ще накара някой да държи под око къщата й, тя никога не бе виждала полицейска кола, дори обикновен патрул наоколо.

Мислите за Брайън я водят до мисълта за Ив. Какво става с приятелката й? — чуди се тя, докато предпазливо минава през кухнята и се приближава към плъзгащата се врата. Резето е спуснато. Никой не се е опитвал да го отваря. Джоун усеща как се отпуска, мисли си каква глупачка е, но усеща, че краката й я водят към всекидневната и после към трапезарията. Всичко си е на мястото. Прозорците са здраво заключени.

Почти неохотно, тя слиза на най-долния етаж, където бързо проверява плъзгащата се врата на хола. Отново е здраво заключена. Никой не е влизал.

Спалните са си същите — тихи, празни, така както ги е оставила. След като се уверява, че никой не се е опитвал да отваря някой от прозорците на горния етаж, Джоун се свлича върху леглото. Може и изобщо да не се къпе. Може просто да се пъхне под завивките и да се опита да поспи.

Телефонът звъни, точно когато започва да се унася.

Джоун го вдига при първото позвъняване.

— Ало, Ив?

— Лошо момиче — смъмря я гласът. — Уличница! Курва!

Джоун трясва телефона и заравя глава в ръце. В следващия миг се втурва надолу по стълбите към кухнята, рови из телефонния указател, намира служебния телефон на Брайън. Ръцете й треперят, набира го, сбърква последната цифра и се налага повторно да го избере.

— Сержант Брайън Стенли, ако обичате — казва тя на полицая, който вдига телефона.

— В момента го няма. Мога ли да ви помогна с нещо?

— С кого говоря?

— Полицай Уилсън.

— Трябва да се свържа със сержант Стенли или с началника му — заявява Джоун.

— Тогава би трябвало да потърсите лейтенант Фокс.

— Добре, мога ли да поговоря с него?

— Момент.

Обажда се друг глас, по-дълбок от първия, въпреки че не е по-авторитетен.

— Лейтенант Фокс на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

— Лейтенант Фокс, обажда се Джоун Хънтър. Живея врата до врата с Брайън Стенли.

— Да? — Чака я да продължи.

— Получавам заплашителни обаждания по телефона и Брайън, сержант Стенли, каза, че ще поговори с вас за някоя патрулна кола, която да държи под око къщата ми. Не съм виждала изобщо полицейска кола и току-що получих нова заплаха по телефона. Знам, че вероятно няма за какво да се тревожа, но просто се чудех, кога за последен път полицията е минавала оттук…

— Чакайте малко. Твърдите, че сержант Стенли ви е казал, че ме е молил патрулна кола да наблюдава къщата ви?

— Ами, той обеща, че ще го направи, но това беше отдавна… може да е забравил… или да не е имал време. — Гласът й заглъхва. — Никога нищо ли не ви е споменавал? — пита тя, въпреки че вече знае отговора.

— Бихте ли повторили пак името си? — моли лейтенантът.

— Джоун — казва тя и затваря слушалката.