Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Дълбокият край

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11104

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Е, как мина?

— Моля те, дай първо да се махнем оттук и после ще говорим.

Джоун трябваше да подтичва, за да настигне приятелката си, която вече беше с половин коридор пред нея.

— Не можем ли този път да вземем асансьора? — примоли се тя, когато Ив стигна до стълбището, обозначено с „Изход“.

— Знаеш какви са болничните асансьори — заяви Ив, бутна вратата към стълбите и започна да слиза надолу. — Чакаш половин час за някой, после изникват хиляди хора и трябва да чакаш за друг. Пък и спират на всеки етаж. Хайде, оттук ще се измъкнем много по-бързо навън, направо умирам от глад. Не съм яла нищо от снощи. Освен онази гадна бариева каша, която ме накараха да изпия сутринта.

— Е, и какви изследвания ти направиха?

Но Ив беше вече с цяла площадка напред и не отговори на въпроса й. Когато стигнаха до най-долния от седемте етажа и двете жени бяха силно запъхтени.

— Надолу поне беше по-лесно — усмихна се Ив.

— Прасците ми никога няма да ми простят — отвърна й Джоун.

— С годините ще са ти благодарни. Това е добро упражнение. Винаги слизам и се качвам по стълбите. Асансьорите са плод на комунистически заговор.

— Ще ми кажеш ли какво ти правиха там, или не? — попита отново Джоун, когато двете жени бутнаха тежката врата на болницата и излязоха под нестихващото ръмене навън.

— О, по дяволите, още вали.

— Къде искаш да хапнем? — попита Джоун.

— Да идем в „Ултимейт“. Винаги е хубаво, пък и е наблизо.

Освен това беше претъпкано и се наложи да чакат петнайсет минути за маса. Когато най-после се настаниха, Ив поръча бутилка бяло вино към цезаровите салати.

— Можеш ли да пиеш? — попита Джоун, когато Ив изгълта набързо чашата си, сякаш бе джинджифилова бира, а не вино и после си наля още една. — Какво ти каза лекарят?

— Нищо, което някое нормално човешко същество да може да разбере. Те говорят на езика на боговете, за които се мислят.

Джоун се разсмя.

— Ти искаше да ставаш лекарка — напомни й тя.

— За голям късмет на всички нас съм се родила едно десетилетие по-рано. — Ив загреба с вилицата от салатата си. — Няма ли да опиташ виното?

— Мисля, че не трябва. Знаеш как ми се замайва главата от него. Особено пък следобед.

— Ти си си замаяна по рождение. Хайде, не бъди толкова срамежлива — смъмри я Ив и загледа как Джоун предпазливо отпива от крайчеца на чашата си. — Вино по обяд вече не се смята за чак толкова упадъчно, колкото преди. Вече се либерализирахме, както знаеш.

— За малко да ме заблудиш — въздъхна Джоун, като си позволи една здрава глътка. Виното наистина си го бива, помисли си тя, като го задържа в устата си за няколко секунди, преди да го глътне и после веднага отпи нова, по-дълга глътка. — Е? — Неохотно върна чашата си на масата. — Имаш ли или нямаш язва, или камъни в жлъчката?

— След като ме вързаха с каиши за онази тъпа маса и едва ли не ме изправиха на глава, докторът каза, че не можел да види нищо на рентгеновите снимки — отвърна сериозно Ив, — а щяло да мине известно време, докато получат резултатите от кръвните проби.

— Защо ще правят кръвни проби?

— Защо изобщо правят каквото и да било? Обичат да забиват малки иглички в хората. Това им дава страхотно усещане за власт. Как е салатата ти?

— Не толкова хубава, колкото виното. — Джоун пресуши чашата си. — Е, и какво следва сега?

— Животът продължава. Ще довършим обяда си, после ще поиграем тенис…

— Вали — напомни й Джоун.

— Тогава ще си седим тук и ще си пием — не пропусна да се пошегува Ив.

Нещата сами си знаят как да се оправят, помисли си Джоун.

 

 

Накрая решиха да отидат на кино.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме убедиш да гледам този филм — разкикоти се Джоун. Имаше чувството, че главата й едва се крепи на раменете.

— Филм е прекалено силно казано — изсмя се Ив, — за онова, което ще гледаме. — Тя сграбчи цяла шепа пуканки от скута на Джоун и видя как половината от кутията се разпилява по земята.

— Много ти благодаря — сопна й се Джоун. — Ти каза, струва ми се, че никога не ядеш пуканки.

— А ти пък каза, че никога не ходиш на филми на ужасите.

— Тук съм, само защото ти насила ме довлече.

— Не си в състояние да караш. Най-вероятно спасих живота ти.

— Има ли някой друг освен нас тук? — Джоун бавно се огледа наоколо, беше й трудно да фокусира погледа си върху няколкото разпръснати фигури, които успя да различи точно преди светлините да започнат да намаляват. — Стъмва ли се?

— Не, скъпа — отвърна й сериозно Ив, — придобила си ужасяващия синдром на Бет Дейвид от „Тъмна победа“. Приготви се, остават ти само още трийсет секунди живот.

Двете жени се отпуснаха в пияно хихикане, докато салонът потъна в пълен мрак и завесите се разтвориха.

ПРЕДСТОЯЩИ ЗАГЛАВИЯ! — оповести екранът. Следващите шейсет секунди се състояха изцяло от картечни откоси и падащи тела.

— Те постъпиха зле с него — разказваше професионално безплътният глас. — И ето, той се връща, за да ги очисти!

— Моят тип филми — изквича Ив.

Джоун усети леко раздвижване зад тях. Тя се извърна от място си, докато млад мъж с мотоциклетен шлем в ръка се настаняваше точно зад тях, независимо от факта, че повечето от останалите места в киното бяха празни. Изглежда се усмихваше, един ред лъскави бели зъби прорязаха тъмнината. Когато сложи шлема на скута си, ръцете му останаха отдолу. Джоун бързо се извърна към екрана, усещайки как главата й се мъчи да не изостава.

— Дай да се преместим — прошепна тя на Ив.

— Защо? Тук ми е удобно.

— Бих предпочела да седна в средата — отвърна й Джоун, тялото й беше наполовина превито, наполовина изправено.

Ив я дръпна да седне.

— Знаеш, че предпочитам мястото до пътеката.

— Добре. — Джоун очи към крайните места няколко реда по-напред. — Ще седнем там, долу.

— Прекалено е близо.

— Ив, има един странен човек зад нас. Не ми харесва как изглежда.

Ив безцеремонно се обърна, за да огледа младия мъж зад тях.

— На мен ми изглежда наред — прошепна тя. — Дори ми се струва готин, доколкото мога да го видя.

— Защо трябваше да сяда толкова близо? Защо си е сложил шлема в скута?

— Защо не престанеш да се тревожиш и не си гледаш филма? — скастри я Ив и Джоун разбра, че Ив няма намерение да се мести където и да било. — Отпусни се, ще бъде страхотен филм — додаде Ив, докато една красива млада наивница с дълга, права руса коса тичаше в явен ужас през екрана.

Джоун видя как безпомощното момиче попада право в ръцете на един обезобразен побъркан с нож, който силно изви назад главата й и й сряза гърлото. Ярката червена кръв прие почти триизмерна форма, докато се стичаше по шията й и се събираше на малки локвички в долната част на екрана, само за да се вдигне отново секунди по-късно, под формата на големи, полюшващи се главни букви — ЧУДОВИЩЕТО НА СЪДБАТА ОТ ТРЕСАВИЩЕТО. Джоун почувства как стомахът й се обръща.

— Супер! — промърмори Ив.

— Ти си много извратен човек — прошепна Джоун и се вгледа в скута си. Усети как облегалката на стола й се тресе и се опита да не мисли за онова, което момчето зад тях, може би, правеше. Без да повдига глава, тя вдигна очи към екрана, за да види как друга млада жена, която външно видимо не се различаваше от първата, се прокрадва из една стара къща, в която определено не й беше мястото. Музиката високо я предупреждаваше да напусне незабавно постройката, но тъй като момичето не можеше да чуе музиката, Джоун реши, че може би публиката се предупреждава да излезе от салона. Защо винаги си пъхаха носа където не им беше работа? — почуди се Джоун, когато момичето наближи до една стара, украсена с пискюли завеса и я дръпна. Млад мъж се строполи напред, една кама бе забита съвсем чисто, цялата в гърдите му, чак до гърба. Момичето изпищя, когато момчето се свлече в ръцете му и после избухна в истеричен смях. Джоун гледаше ужасено как момчето изважда фалшивата кама от гърдите си и младата двойка, и двамата руси тийнейджъри в калифорнийски стил с изряден тен, започват да правят любов на скърцащия дървен под, без да знаят, че са наблюдавани от вратата от обезобразеното чудовище от тресавището и че ножът му е насочен и няма търпение да се забие.

Какво правеше тя тук? — почуди се Джоун, като решително отмести поглед от екрана. Какво правеше посред петъчния следобед, посред един живот, който се разпадаше около нея, гледайки изпълнен с кървища филм на ужасите, с приятелка, която можеше да има, а можеше и да няма язва и момче, което може би мастурбираше или може би не, в мотоциклетисткия си шлем зад нея? Имаше ли нужда да усложнява още живота си? Не беше ли достатъчно, че съпругът й я бе напуснал и някакъв извратен телефонен маниак я заплашваше, че ще я накълца на малки парчета? Нуждаеше ли се в този момент и от Чудовището на съдбата?

Не, трябваше да избяга, още когато видя афиша. „Този филм ще ви накара да сънувате кошмари до края на живота си!“ Кой се нуждае от кошмари до края на живота си? — канеше се да попита тя, но Ив вече бе на касата и купуваше билети. Приемайки, че това е начинът на Ив да се справи със сутрешното си безсилие и усещайки, че е прекалено пийнала, за да кара, Джоун се бе съгласила. Кого заблуждаваше? Беше превърнала съгласяването в призвание за цял живот. Ако някой искаше да направи нещо, ако някой искаше да отиде някъде, Джоун Хънтър винаги беше готова да се съгласи.

— Плачеш ли? — попита я изведнъж Ив.

— Май че не — честно отвърна Джоун.

— Лошо ли ти е?

— Доколкото знам, не.

— Тогава защо главата ти е в скута? Защо не гледаш филма?

Джоун вдигна глава точно навреме, за да види още една млада жена, този път обаче с дълго ъгловато лице и без видим бюст, която със смесица от завист и презрение гледа как друга двойка, отново в калифорнийски стил, се е вкопчила в дрехите си на все същия скърцащ дървен под. Телефонът иззвънява.

— Аз ще го вдигна — заявява плоската грозотия, без да съзнава опасността, която витае непосредствено извън обсега на камерата. Никой не й обръща никакво внимание и жената напуска стаята под пронизващите звуци на музикалния съпровод. Камерата я следва в кухнята, където тя вдига телефона.

— Ало? — обажда се с ококорени очи и тих глас момичето. — Ало? — повтаря отново, когато никой не му отговаря.

Джоун притеснено се размърда на мястото си и погледна към приятелката си, чиито очи бяха обърнати към екрана. Защо Ив я бе довела тук?

— Не се притеснявай толкова — окуражи я Ив. — Тя ще оцелее. Можеш да си сигурна, защото няма цици и приятел. Убиват единствено онези, които все се работят. В мига, в който видиш секс, знаеш, че все едно вече са мъртви. Възмездието за греха и всичко останало. Не се тревожи за тази, на нея нищо няма да й се случи.

— Ало? — повтори отново момичето на екрана.

— Г-жо Хънтър — прошепна заплашително гласът в ухото й.

— Какво! — ахна Джоун, когато усети топлия дъх върху тила си, после скочи от мястото си и се извъртя.

Нямаше никой. Дори и момчето с шлема беше изчезнало.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Ив. — За малко да ми изкараш ангелите!

— Стори ми се, че чух нещо. Чу ли някой да произнася името ми? — Тя сниши гласа си до шепот. — Г-жо Хънтър — повтори, като се опита да придаде точната интонация.

— Знам как се казваш — сопна й се Ив, — и не, не съм чула никой да те вика. Никога не стряскай жена, която е попрекалила с пиенето. Сега ще трябва да отида до тоалетната. — Тя се изправи и понечи да се придвижи нагоре по пътеката.

— Чакай, идвам с теб.

— Не, не идваш. Някой трябва да остане и да ми разкаже пропуснатото.

Джоун проследи как Ив изчезва нагоре по пътеката и мерна един млад мъж, който стоеше в дъното на киното. Момчето с шлема? — почуди се тя, като се напрягаше да види по-добре в тъмното. Но младият мъж вдигна ръка към лицето си — Да се почеше? Да закрие екрана? Да се скрие? — и Джоун не можа да различи нищо. Тя се обърна напред.

Младата двойка все още се търкаляше по пода, но този път разтърсвана не от страст, а от предсмъртна агония. Над тях отвратителното обезобразено създание, с месарски нож с размерите на Лонг Айлънд, режеше нещастното дуо на нови пискюли за пердетата си. Какво правеше тук? — помисли си отново Джоун, като крадешком хвърли още един поглед из тъмния салон. Момчето на задния ред си беше отишло. Дали изобщо бе било там? Тя погледна към тавана. Кога започваме да се държим като възрастни — запита се мълчаливо, когато Ив се тръшна обратно на седалката до нея. Догледаха останалото от филма в неловко мълчание.

 

 

— Поне е спряло да вали — каза Ив, когато излязоха от киното и тръгнаха надолу по улицата към колата на Джоун.

— Никога повече не ми причинявай подобно нещо — предупреди я Джоун. — Да ме напиеш и после да ме завлечеш на подобен филм. Главата ми ще се пръсне.

— Прибирай се у дома и си дремни.

— Може и да си дремна — съгласи се Джоун, докато се опитваше да изтръска тежестта от главата си. — Не разбирам, защо изобщо правят филми като този?

— Защото хора като теб и мен си плащат и то бая, за да ги гледат — отвърна й Ив.

— А защо го правим? — попита Джоун, искрено заинтересувана от отговора на Ив.

— Защото знаем, че не ни грози истинска опасност — обясни Ив, докато пресичаха улицата. — Мисля, че вървим в обратната посока — съобщи тя, след като бяха изминали няколко пресечки.

— Така ли? — Изведнъж Джоун нямаше никаква представа къде си е оставила колата.

— Не паркира ли на „Манхасет“.

— Там ли паркирах?

— Мисля, че да. — Двете жени моментално се завъртяха кръгом и тръгнаха в обратната посока. — Тази ли е? — Ив посочи към кафеникавия шевролет, паркиран в дъното на улицата.

— Мисля, че да. Какво е това на предното стъкло?

— По дяволите, глоба. — Те се приближиха до колата. — Не, прекалено голямо е, за да е глоба. Парче вестник. Изглежда вятърът го е довял на стъклото ти. Да, точно така е. — Ив стигна до колата преди Джоун и издърпа парчето вестник от чистачките. Прегледа го набързо и го хвърли на паважа.

— Много лошо с този пожар в пансиона — вяло заяви тя, докато двете с Джоун се качваха, всяка на седалката си.

— За какво говориш? Какъв пожар в пансион? — попита Джоун. Тихи звуци от музикалния съпровод на филма се разнесоха из главата й, докато запалваше двигателя и отделяше колата от бордюра.

— Избухнал някъде миналата седмица, мисля — отвърна Ив. — Не знам, прочетох го във вестника, който махнах от стъклото ти.

Джоун рязко натисна спирачката и двете жени, въпреки коланите, яростно политнаха напред.

— За бога, какво правиш?! — възкликна Ив.

— Вестникът? — попита рязко Джоун. — Къде е?

— Нали ме видя, изхвърлих го. Защо? Какво правиш?

Но Джоун вече беше отворила вратата си и тичешком заобикаляше от другата страна на колата.

— За бога, Джоун, къде отиваш? — извика Ив, докато приятелката й сграбчваше вестника, точно преди вятърът за малко да го отвее. — Разпродажба в „Блумингдейл“ ли има или какво?

Джоун не отвърна нищо. Тя стоеше неподвижно на тротоара и здраво стискаше парчето мокър вестник между пръстите си. Половината страница беше откъсната и дъждът на практика бе направил негодна за четене по-голямата част от онова, което бе останало. Въпреки това, нямаше грешка.

„Ню Йорк Таймс“ от миналата неделя. Тринайсета страница.