Джой Филдинг
Дълбокият край (30)

Трийсета глава

Джоун е изтощена. Беше дълъг ден и дълга нощ. Но кошмарът свършва и когато поглежда към празната си огромна спалня, тя си мисли единствено колко хубаво ще бъде, когато отпусне глава на възглавницата. Дори започва вече да свиква да спи сама. Също както всяко друго пространство, мисли си, докато се съблича и мята дрехите си върху синьото кресло от долната страна на леглото, постепенно го заемаш цялото.

Докато влачи босите си крака по дебелия килим, чува гласа на майка си: вдигай си краката, когато ходиш. Влиза в банята и започва да пълни ваната. Тялото й е схванато; мускулите я болят; има нужда от помощта на една успокояваща гореща вана, за да си осигури здравия сън за през нощта.

Мисли за Ив, за полицията, за Алън Кросби се скупчват в главата й. Не желае да мисли, решава, като грубо ги изтласква навън.

Улавя отражения на голото си тяло във високото човешки бой огледало, но не се извръща. Напротив, запътва се уверено към образа си, като оставя на очите си времето, което им е нужно, за да направят необходимата преценка.

— Надхвърлям четирийсетте — казва на висок глас. — На средна възраст съм. — Тя се вглежда в кафявите си очи. — Аз съм възрастен човек. — Очите й се спират на гърдите й, после продължават надолу по закръгленото й коремче към гъстите рошави косми по-надолу. — Аз съм жена.

Без много да му мисли, Джоун изведнъж сяда на малката правоъгълна постелка пред огледалото и наглася тялото си в поза, която си спомня, че е видяла в списанието на Пол преди месеци. Раменете назад, коленете нагоре и добре разтворени, тя мълчаливо предизвиква отражението си.

— Все още изглеждаш нелепо — смее се, като вижда как образът й се смее заедно с нея. — Може би трябва да позираме за някое от онези списания — казва тя и се смее още по-силно. — Да покажем на света истински цици и задник, а не онези изкуствено надути имитации, които се опитват да представят за истински — идеално кръглите анормалности, които никога не се променят, нито остаряват. Да припомним на хората как са изглеждали жените преди силикона и пластичната хирургия да се опитат да ги заблудят, че могат да останат завинаги млади.

Джоун бързо се изправя и се навежда напред, като докосва пръстите на краката си и се поглежда през разкрачените си бедра.

— Ей, ти, здрасти, Джоун Хънтър, така и така бих те познала. — Тя си изплезва езика. — И аз теб, приятелче — отвръща си сама, като се изправя и се завърта, правейки пълно кръгче, учудващо доволна от онова, което вижда. — Никак не е зле за една жена, минаваща четирийсетте — поздравява тя образа си.

Джоун се запътва отново към ваната и спира водата. Много е гореща, може би малко повече отколкото трябва, мисли си, докато сяда. Обляга рамене на белия фаянс, усеща как водата прави вълнички под брадичката й. Капки пот мигновено избиват по челото й и над горната устна. Затваря очи, протяга ръцете и краката си. Бих могла да заспя така, както съм си. Ако се оставя да се унеса и да заспя.

Чува шум, усеща как тялото й мигновено се стяга. Изправя рамене, сяда във ваната и привлича колене към гърдите си, като чака да чуе шума отново. Но не чува нищо и след като няколко минути се ослушва, отново се отпуска във ваната. Няма за какво да се тревожи. Алармата е пусната; Удушвача от предградието е хванат; а и полицията наблюдава къщата й. Кошмарът свърши. Въпреки че чува тъничко гласче да й прошепва: „Не затваряй очи. Не заспивай“.

Тя затваря очи, въпреки мълчаливите предупреждения, но вече е прекалено късно. Вече не е сама във ваната. Ив се е присъединила към нея, заедно с двамата полицаи, които бяха тук, преди както вече изглеждаше цяла вечност и Алън Кросби, чертите му не се различаваха под отвратителната усмивка. Не й оставяха място да се отпусне, място да се протегне. Джоун отваря отново очи и сграбчва сапуна от сапунерката, бързо се насапунисва и после изплаква сапуна, изправя се и прекрачва на пода. Ваната й се е превърнала в обществен басейн. Прекалено претъпкан. Тя търси уединение.

Когато се връща обратно в стаята си, Джоун издърпва една тениска от чекмеджето и я нахлузва през главата си, като провира ръце през късите ръкави. Точно се кани да си легне, когато нещо я кара да се обърне, принуждава я да промени посоката си. Почти пряко волята си открива, че прекосява на пръсти коридора, надзърта първо в стаята на Робин, после в другата на Лулу, успокоена, че и двете са празни, като за миг си помисля колко ще е хубаво, когато се напълнят отново идната седмица. Разбира, че очаква с нетърпение завръщането на дъщерите си, предстоящата година. Първата й, мисли си, като истински възрастен човек.

Като минава покрай стълбите, решава да провери още веднъж алармата. Спомня си, че я е включила, след като полицията си отиде, но паметта й доста й изневеряваше напоследък, а тя иска да е сигурна.

Секунди по-късно се озовава долу в антрето. Зелената лампичка ярко свети върху малката кутия на стената, информирайки я, че алармата е включена. Тя е в безопасност.

Като се запътва към трапезарията, Джоун поглежда през прозореца към улицата и се успокоява още повече, когато вижда как минава полицейска кола, как забавя скорост, за да огледа добре къщата. Тя махва, но в стаята е тъмно и полицията не може да я види. Въпреки това се чувства по-добре, знаейки, че са тук.

Толкова е уморена, че главата й започва да пулсира. Пъхва се между чаршафите и мигновено затваря очи. Не затваряй очи, предупреждава я тъничкото гласче. Не заспивай.

— Махай се — отпъжда го тя нетърпеливо и вижда как младият Кевин Маккарти прегръща красивата Дана Уинтър за последен път. Джоун заспива още преди главата й да е докоснала възглавницата.

 

 

Играе карти с дядо си.

Той печели, което не я изненадва. Онова, което я изненадва, е многобройните хора, насъбрали се в стаята му в старческия дом, за да ги гледат как играят. Първоначално лицата им са неразличими, едното се слива с другото, импресионистични скици, очертанията не са ясно разграничени, няколко прости мазки цвят и светлина. Докато Джоун оглежда тези лица, тя вижда познати черти да се смесват, комбинират, изчезват. Очите на майка й я гледат изпод смайващата червена коса на Ив. Ръцете на Лулу се протягат към нея от раменете на Робин, звучният смях на баща й излиза от отворената уста на Пол.

Махайте се, казва им мълчаливо Джоун. Не мога да се съсредоточа, докато се мотаете наоколо. Или стойте мирно, или се махайте. Но странната публика остава; картите изчезват. Тя се озовава в звукоизолирана кабина; дядо й, застаряващ церемониалмайстор, й задава въпроси. Тя участва в шоу, осъзнава, като изправя рамене и си глътва корема за пред камерата. Ако отговори на въпроса вярно, казва й някой, ще спечели огромна какавида. Но звукът в кабината е повреден; изреченията започват да се губят. Как биха могли да очакват да отговори на въпрос, който не може да чуе? — пита тя и долавя скандиранията за успех от развълнуваната публика.

Стискаме ти палци, насърчава я явно майка й, въпреки че Джоун не може да чуе думите. Тя кима, но е разтревожена. Не иска да разочарова майка си. Винаги е била добро момиче; учила е толкова много. Всичките й приятели са тук; не иска да ги разочарова.

Не можеш да ни разочароваш, казва й отчетливо баща й и после звукът изчезва. Обичаме те, прошепва с устни мълчаливо той.

Вече трябва да тръгваш, подканя я Ив. Да се съсредоточиш.

Обичам те, казва й Пол.

Имам нужда от теб, напомня й Рон Голд.

И после изчезват. Тя е сама. Звукът в кабината застрашително пука, сякаш въздухът е наелектризиран.

Готова ли си… на въпроса? — пита дядо й, гласът му заглъхва.

Не те чувам, жестикулира бясно Джоун, но той или не я вижда, или умишлено не й обръща внимание.

Ето и… въпроса, казва гласът.

Не те чувам. Не чувам…

Кога е… началото на…?

Съжалявам, не те чувам. Не чувам част от думите. Не знам какъв е въпросът.

Джоун усеща началните приливи на паника в гърдите си, знае, че стъклената й кабина се е превърнала в лишен от въздух затвор. Иска да излезе. Но трябва да отговори правилно на въпроса, за да я пуснат. Тя се вглежда като обезумяла в лицата, които изведнъж я заобикалят. Намира се в помещение, пълно с непознати, чиито лица се сливат с интериора, чиито тела не се отделят от стените, на които се облягат. Дъхът й засяда в гърлото, разбира, че е в една стая, пълна с Алън Кросбовци.

Стъклената будка не е затвор, осъзнава с внезапно отчаяние, докато я гледа как изчезва. Тя я е пазила жива. Сега стои сама и беззащитна в една стая, пълна с убийци.

На коя дата е започнала Англо-бурската война? — подиграват й се в хор гласовете, телата им се приближават все по-близо.

Не знам, умолява ги тя.

Разбира се, че знаеш, настояват гласовете. Просто попитай Лулу. Тя ни каза, че никога няма да я забрави.

За какво говорите?

— Линда…

Ние бяхме там, когато каза на дядо ти.

— Линда…

Знаем комбинацията на алармата ти.

— Линда…

Гласът на Ив изведнъж се извисява над останалите. Умирам, Джоун, проплаква тя. Помогни ми!

Идвам веднага, вика й Джоун, като се промушва през стегнатия кръг от Алън Кросбовци и се озовава в антрето си, здраво стиснала ключовете си в ръка. Тя спира за миг, за да натисне числата на алармената си система, преди да изхвърчи от вратата.

На коя дата е започнала Англо-бурската война?

Аз включих алармата.

— Линда…

Включих я, когато излязох, но тя беше изключена, когато се върнах.

— Линда…

Включих я. Някой я е изключил.

Той е в къщата.

Бил е тук през цялото време.

Джоун скача в леглото, очите й са широко отворени от ужас.

— Линда…

Гласът изпълва стаята.

— Линда…

Очите на Джоун се обръщат към интеркома на стената на спалнята. Тя не спи. Тя е напълно будна. Гласът, който чува, не е част от някакъв сън. Гласът е реален. Той е част от кошмара й. И е реален.

Алън Кросби е в къщата.

— Събуди се, Линда — пропява зловещо гласът, също като на дете. — Идвам да те хвана.

Джоун усеща как ръцете й се разтреперват, тялото й започва да се тресе. Гади й се. Къде е? От коя стая говори? Къде може да се скрие? Къде може да избяга?

Защо не си инсталира бутони в случай на паника? — обвинява се сама. Карън Палмър й беше казала да си сложи.

— Линда… знам, че вече си будна. Усещам го. Усещам страха ти. Идвам.

Нямаше да има кой знае какво значение, осъзнава тя. Той щеше да намери начин да се справи с тях, както бе намерил начин да влезе тази вечер. Сигурно е взел ключовете от чантата й и ги е върнал след като си е извадил дубликати. Бяха изчезнали след като бе ходила да види дядо си; бяха се появили отново след друго такова посещение. Защо не се бе опитала да свърже нещата?

— Готова или не, Линда… аз идвам.

Той си играе игрички с мен. Глупави, детски игрички. Убийствени игрички. На криеница. На котка и мишка.

Джоун бясно се оглежда наоколо, когато изведнъж я заобикаля пълна тишина. Гласът го няма. Къщата е съвсем тиха, чува се единствено звукът от нейното ускорено дишане. Той се движи някъде из къщата. Идва да я хване.

Ще си стоиш тук на леглото и ще чакаш да те спипа ли? — обажда се сърдито тъничкото гласче. Размърдай се!

Джоун остава като прикована за леглото.

Размърдай се, тъпанарке такава!

Джоун се изправя, олюлявайки се. Къде да отида, умнико? — пита тя, коленете й болезнено се удрят едно в друго. Сега като станах, какво, по дяволите, да правя?

Тя сграбчва телефона, задържа слушалката до ухото си с рамо и се опитва да набере. Но пръстите й не улучват малките гумени кръгчета и тя трябва да започне отново. Очите й не мърдат от вратата, тя се вкопчва в трите цифри, които ще я свържат със „Спешен случай“.

— Полиция, спешни случаи — уведомява я познатото записано съобщение секунди по-късно. — Всичките ни линии са заети…

Джоун чува ново изщракване. В линията се намесва друг глас.

— Мога ли да ти помогна, Линда? — пита, още по-нечовешки и от този на лентата. Джоун изпуска слушалката върху вилката, сдържа дъха си, прекалено ужасена, за да помръдне.

Може да се заключи в банята, мисли си, после мигновено се отказва. Също като във въображаемото й участие в стъклената кабина, само щеше да се навре сама в капана. Ключалката се отваряше с обикновена фиба и в банята нямаше нищо, което да може да използва за самозащита. Пол си взе ножчетата за бръснене, когато си тръгна.

Единствената й надежда бе да се измъкне навън.

Джоун поглежда към прозореца в спалнята. Но тя е на втория етаж — на три етажа от земята — и дори и да успееше да счупи някой от прозорците, падането без съмнение щеше жестоко да я нарани, достатъчно, за да му позволи да я открие и да си довърши работата.

Трябва да излезе навън. Може би полицията още обикаля из пресечката. Минава два. Дали още са навън? Ще успее ли да излезе?

Къде е Алън Кросби? В коя стая я чака? Още ли е до телефона в кухнята или се промъква нагоре по стълбите?

Тя продължава да сдържа дъха си, като се ослушва и за най-малкия шум, но не чува нищо. Бясно се оглежда из стаята. Какво може да използва, за да се защити? Закачалка? Обувка? Очите й се връщат към телефона. Е, защо не? — мисли си, като изтегля кабела от стената и размахва жицата като камшик пред себе си.

Бавно се прокрадва към вратата на спалнята си.

Очите й се взират в тъмнината из коридора на горния етаж, не успява да види нищо. В стаята на Лулу ли се крие? Или на Робин? Там ли беше, под леглото, когато надникна в спалните им по-рано? Дали я бе наблюдавал в перверзно очакване, докато спеше? Сърцето й здраво засяда по средата на гърлото й, мравките по гърба й се умножават и се разпростират по всеки сантиметър от тялото й. Джоун провира с неохота крака си от стаята. Ако само може да слезе долу…

Босите й пръсти се плъзгат по мокета, пристъпват сантиметър по сантиметър към най-горното стъпало. Къде е той? Ще я остави ли да слезе по стълбите?

Предпазливо десният й крак се спуска по първото стъпало. Джоун вижда пред очите й да пробягва образът на младо момиче с правоъгълно лице и плоски гърди. Чува гласа на Ив. Трябва да знаеш, че тя ще оцелее, защото няма нито цици, нито приятел. Е… мисли си Джоун, като се поглежда — приличаме си. Как се беше спасило момичето? — чуди се Джоун, като рови из паметта си, но не открива нищо. Страхотно, мисли си. Отгоре на всичко друго, сега и болестта на Алцхаймер.

На последното стъпало е. Ако само успее да се добере до външната врата…

Вижда раздвижването, преди да чуе шума, чува пронизителния му вик, преди да чуе своя, усеща как ръцете му се протягат да я хванат за гърлото. В пълен ужас, тя хвърля телефона, който носи за самозащита, усеща, че се стоварва близо до нея, чува нов пронизителен крясък, този път от болка, думите „Майната ти“, които се изплъзват от устата му, усеща как ръцете му се отдръпват, всичко става толкова бързо, че Джоун вече е изминала половината разстояние до външната врата, преди да осъзнае, че е улучила с телефона крака му и че крясъците им сега се смесват с пронизителния вой на алармата.

Тя е навън и сирената смело се носи из квартала.

Вижда Ив да наднича през един от прозорците на спалнята си.

— Ив! — крещи Джоун, като претичва през тревата към съседната къща, но вижда как Ив изчезва от прозореца. — Отвори вратата! — вика тя и спира на половината път между двете къщи, докато чака Ив да й отвори вратата, извръща глава, за да види как Алън Кросби зловещо й се хили под светлините на верандата отпред. Държи нещо в ръката си. Докато го гледа, дълго, сребърно острие изскача заплашително пред погледа й.

Движи се! — заповядва й вътрешният глас и тя мигновено му се подчинява, босите й крака я понасят през тревната площ между двете къщи към задния й двор.

А сега какво? — изпищява мълчаливо тя, като зърва голямата, покрита с бетон яма. Гробът ми, мисли си, докато се втурва към плиткия край и се спуска по трите стъпала в празния басейн.

Няма луна, само няколко звезди. Може би той няма да я види. Може би няма да види ямата. Може би ще падне вътре и ще си строши врата.

Сигурно, решава мигновено, докато чува как сърцето й бие силно в гърдите. Сякаш не е изучил внимателно всеки сантиметър от задния й двор. Пръстите й се плъзгат по стената на басейна, Джоун пропълзява към дълбокия край, нестихващият вой на алармата се носи в нощта. Къде е полицията? Ако можеше само да му се изплъзне, докато пристигнеха.

Може би вече си е тръгнал. Може би воят на алармата го е изплашил. Може би е в безопасност…

Чува го. Той е някъде над нея, движи се по каменните плочи. Може ли да я види? Видял ли я е вече?

Джоун навежда брадичка към гърдите, като се опитва да приглуши звука от дишането си. Усеща как бетонът жули босите й крака отзад. С какво е облечена? Поглежда надолу, ръцете й се спускат по очертанията на гърдите й, вижда дебелия бял надпис да изскача пред нея, сякаш е отпечатан с триизмерни букви. ПРЕКАРАХ НОЩТА С БЪРТ РЕЙНЪЛДС… гласеше гордо той. По дяволите, изкрещява наум тя, като се навежда напред, за да скрие буквите с ръце. От всички тениски точно тази ли избра да си облечеш?

Не мога да повярвам, че се притеснявам с какво съм облечена, скастря се сама изведнъж Джоун, като си спомня разсъжденията на Карън Палмър. Какво би трябвало да си мислят хората, когато са изправени пред почти сигурна смърт? Никога не съм се задълбочавала толкова много в мислене през живота си, извинява се тя на образа на Карън. Не би могло да се очаква, че ще се обърна към Кант или Хегел, само защото ми остава да живея още няколко минути.

— Линда…

Гласът се извива из мрака, подобно на змия през тревата. Той е някъде над главата й, от другата страна на басейна. Дали я гледа? Страхува се да вдигне очи, страх я е да не би движението да привлече вниманието му. Възможно е да не я е видял. Вероятно се надява, че гласът му ще я уплаши и ще я накара да издаде къде се е скрила. Беше важно да остане съвсем неподвижна.

— Линда — вика я отново гласът, този път по-близо.

Къде е проклетата полиция? Защо не са дошли? Какъв е смисълът да имаш алармена система, ако никой не й обръща внимание, когато се задейства?

Лъжливото овчарче, мисли си, като си спомня предишните фалшиви тревоги. Къде са полицаите Уитакър и Стейтлър? Казаха, че щели да наблюдават къщата. Но това беше преди часове. Минава два сутринта. Вероятно вече са си легнали и здраво са заспали.

Почувства леко раздвижване над главата си, което, осъзнава Джоун секунда по-късно, е всъщност ръка, която се приближава към нея. Миг по-късно косата й е стисната на топка, силата на пръстите на нападателя й я изправят на крака. Тя извива глава назад, за да види как ножът проблясва във въздуха, ужасен вик се изплъзва от дробовете й, когато ножът отрязва горната част на косата й.

— Каубои и индианци! — надава боен вик момчето, докато Джоун побягва към отсрещната страна на бумеранга откъм дълбокия край на басейна.

— Остави ме на мира! — крещи тя, очите й се впиват в неговите в тъмнината.

— Още не съм свършил с теб — смее се той, докато чака да види накъде ще избяга.

— Полицията скоро ще дойде…

— Разполагам с много време — отвръща уверено той.

— Моля те…

— Може би си права. Може би не трябва да се увличам прекалено. Може би трябва да се заема със забавленията, които ти обещах…

Джоун започва да пристъпва отстрани на басейна, обратно към плиткия край.

Той се движи заедно с нея.

— Това се казва добро момиче — казва той. — Ела при татко.

Джоун вижда ужасено как Алън Кросби с лекота скача в плиткия край на басейна зад нея.

С лудешка бързина, Джоун се втурва към стъпалата, усеща как нещо се удря в пръстите й и после я цапардосва болезнено по пищяла, като я кара да загуби равновесие. Залита, усеща как тялото й рухва, пръстите й напипват познатата мрежа на тенис ракетата й, когато инстинктивно се протягат, за да й попречат да падне. Краката й някак си по чудо успяват да запазят равновесие, тя сграбчва ракетата и се покатерва по стъпалата, недружелюбни ръце се протягат зад нея, за да сграбчат тениската й.

Джоун се мъчи да се изплъзне от здравата хватка на момчето, но пръстите му силно стискат тениската й и я притеглят към него, като уловена на въдица риба. Отново чува зловещото щракване на автоматичния нож.

— Ти ми обеща да се забавляваме — отсича изведнъж тя, като изненадва и двамата с разпалеността в гласа си. — На мен обаче хич не ми е забавно!

За какво, по дяволите, говори? — чуди се Джоун, усеща как пръстите се отпускат, възползва се от моментното объркване, за да се измъкне от ръцете му.

Опитва се да избяга, но той е на сантиметри от нея. Отново го усеща зад гърба си, чува как ножът разрязва пространството помежду им. Как острието разсича гърба на тениската й. Поредица от снимки, малки черно-бели фотографии на жертвите на Удушвача, проблясват пред очите й.

— Не! — изкрещява тя решително, лявата й ръка се присъединява към дясната върху дръжката на тенис ракетата. Вижда как се завърта, задният й крак е здраво стъпил на земята и като започва отдолу, тя замахва с все сила с ракетата нагоре и напред.