Джой Филдинг
Дълбокият край (19)

Деветнайсета глава

— Закъсняваш — скарва й се майката на Ив, когато Джоун влиза в съседната къща.

Джоун си поглежда часовника.

— Само пет минути — отвръща тя, твърдо решена да не се чувства виновна. — Къде е Ив?

— Пратих я горе да си легне. — Намекът е неизбежен — защо Ив трябва да страда, заради безотговорността на приятелката си? — но Джоун си премълчава, тъй като отдавна е научила, че това е най-добрият начин да се справиш с майката на Ив. — Ив — вика майка й към стълбите, — приятелката ти най-после дойде.

— Наистина ли, майко? — възкликва Ив и се появява на стълбите. — Не мислиш ли, че си малко деспотична?

— Разбира се, поддържайте се една друга — тросва се майката, когато Джоун и Ив си разменят разбиращи погледи. — И не ми подхвърляйте онези усмивчици, които си въобразявате, че не мога да видя — продължава да им се кара тя, докато двете изчезват през външната врата. — Карай внимателно — провиква се след тях.

— О, забравих си броя от „Пийпъл“ — казва Ив, когато се качват в колата на Джоун. — Знаеш как тези доктори винаги те карат да чакаш и няма нищо друго за четене освен „Лов и риболов“.

— Искаш ли да се върнеш и да си го вземеш?

Ив поглежда и вижда майка си да стои на прага, дребничката й тантуреста фигура представлява забележителна преграда към вътрешността на къщата.

— Не мисля, че бедното ми крехко тяло би могло да го понесе.

— Този път колко дълго ще стои? — Джоун изкарва колата от алеята.

— Мисля, че докато или се оправя, или предам богу дух. — Двете жени се смеят, докато Джоун изкарва колата на улицата. Виждат как майката на Ив се мръщи на прага. — Ето, видя ли?

— Какво да видя?

— Лекото сковаване в раменете, присвиването на устните, смелата усмивка въпреки това. Явно те смята за ужасен шофьор, който ще претрепе детенцето й, преди още да сме завили зад ъгъла. Казвам ти, тази жена си е сбъркала призванието.

— Трябваше да стане актриса ли?

— Трябваше да стане кралица.

— Ако смяташ, че е толкова разстроена, защо просто не й кажеш да се върне в апартамента си?

Ив повдига рамене.

— Нямам повече сили да споря с нея. И честно казано, откакто си пренесе багажа преди две седмици, къщата никога не е изглеждала толкова чиста. Тя готви, пере, дори мие прозорци! Трудно е да си намериш добра прислужница в днешно време. И то на такава цена!

— Не знам — отвръща Джоун, като си мисли, че цената може да се окаже прекалено висока. — Как се чувства Брайън, откакто тя е тук през цялото време?

— Мисля, че изпитва облекчение — отвръща Ив. — Не трябва да се чувства виновен затова, че все не си е вкъщи. А когато все пак си дойде, винаги го чака топло ядене. Няма да се изненадам, ако след като умра, той вземе да се ожени за майка ми. Стават и по-странни неща, нали знаеш.

— Няма да умираш.

— Всички все това ми повтарят.

— Но ти не им вярваш?

— Вярвам на онова, което ми казва тялото ми. — Джоун се кани да каже нещо окуражително, но Ив я прекъсва. — Спомняш ли си Силвия Резник? — Смътен образ на едно ниско русо момиченце се усмихва мило на Джоун от страниците на нейния гимназиален годишник. — Тя винаги беше с няколко кила в повече и блузите й все изглеждаха така, сякаш не са прани с месеци. — Усмивката на Силвия Резник — ъгълчетата на устните й винаги успяваха да се извият надолу, когато се усмихваше — се появи ясно на фокус, сплъстената й коса и сиво-белите й блузи се заковаха на място. Джоун кимна, че си спомня. — Умряла е.

— Какво?

— Да. На трийсет и девет години. С четири деца. Отишли на кино една вечер с мъжа й и изведнъж се оказала мъртва. Мозъчен кръвоизлив.

— Кога е станало?

— Преди няколко месеца. Карън Палмър ми каза. Тя обича да говори за подобни неща. Кълна се, че можех да я видя как се усмихва от другата страна на линията. „Как се чувстваш?“ — изчурулика тя и на един дъх ме уведоми, че Силвия Резник хвърлила топа!

Джоун не отвръща нищо, чувства се за миг вцепенена от новината и се опитва да направи връзката между случилото се със Силвия Резник и онова, което ставаше с Ив.

— Мисля, че ако имаше мозъчен кръвоизлив, някой щеше да е открил досега.

— Не смятам, че имам мозъчен кръвоизлив — нетърпеливо възразява Ив. — Казвам просто, че човек никога не знае. Искам да кажа, в единия миг си добре, в следващия си мъртва. Както знаеш, ние сме на възраст на която нещата започват да се объркват.

— Сигурна съм, че нямаш мозъчен кръвоизлив — повтаря Джоун и си мисли, че би предпочела да говори за нещо друго. Изглежда, че всичко, за което си говореха напоследък с Ив, се свеждаше до здравословното й състояние. Разбираемо, но малко отегчително. — Имаш ли застраховка живот? — пита я изведнъж Джоун.

— Какво те кара да питаш? — Ив я поглежда разтревожено, сякаш Джоун знае нещо, което тя не знае.

— Аз си направих.

— Направила си си? Защо?

— Реших, че е добра идея. Ако нещо ми се случи…

— Нищо няма да ти се случи — заявява Ив, като едновременно отхвърля и подобна вероятност, и насоката в която разговорът вероятно се насочва.

Джоун е забелязала, че Ив не обичаше да говори за телефонните обаждания, които получава. Започваше да се върти на мястото си и гласът й придобиваше неприятна нотка. Джоун се отказва от темата, като решава да не казва на Ив, че е включила в застрахователната си полица клауза за двойно обезщетение.

— Лекарят, който ме преглежда за застраховката, каза, че имам малко кръв в урината си — казва вместо това тя, като по заобиколен начин връща разговора отново на темата за здравословното състояние на Ив. Кръв в урината е нещо, което лекарите бяха открили също и при Ив при едно от многобройните й изследвания. — Каза, че нямало нищо страшно, зависело от менструацията и т.н.

— Естествено — отвръща цинично Ив, — за всичко е виновна менструацията. — Тя разсеяно гледа през прозореца. — Четох в „Пийпъл“ за онзи човек, който си загубил единия крак вследствие на рак. Прекосява с тичане Северна Америка…

— Тери Фокс?

— Не — промърморва Ив. — Тери Фокс умря преди години. Този е друг. Всъщност, много от тях го правят. Представям си как всичките тези еднокраки бегачи се блъскат по магистралите на Америка.

Джоун открива, че се смее на доста гротескния образ.

— Предполагам, че някои хора се справят по-добре от други — отвръща тя, говорейки по принцип.

— Какво трябва да значи това? — Тонът във въпроса на Ив е остър.

— Нищо — казва искрено Джоун, слисана от неочакваната враждебност в гласа на Ив. — Не съм искала да кажа нищо конкретно. Беше просто забележка.

— А-ха. В такъв случай можеш да си задържиш подобен род забележки за себе си. — Джоун усеща как сълзи бликват от очите й, сякаш Ив я беше зашлевила през лицето. — Господи, ето пак започвам — извинява се мигновено Ив. — Джоун, извинявай. Моля те, недей да плачеш. Не исках да го кажа. Знаеш, че не исках.

Джоун поклаща глава нагоре-надолу, като се опитва да каже на Ив, че разбира. Но истината е, че разбира все по-малко и по-малко с всеки изминат ден какво става с най-добрата й приятелка.

— Господи, толкова си добра към мен. Разкарваш ме по всички места, стоиш с мен от един безполезен преглед на друг, винаги си до мен, когато се нуждая от теб. — Спира. — Май е вярно онова, което казват, че винаги нараняваш онези, които те обичат. — Джоун успява да се усмихне. — Е — продължава Ив, като сменя темата, — наистина ли смяташ, че този д-р Роналд Голд е същото момче, с което ходехме на училище?

 

 

— Ще ви приема веднага щом мога — казва дерматологът, когато излиза от кабинета си в претъпканата чакалня. Той е висок около метър и седемдесет, кръглолик, с червеникаво-русолява коса и дружелюбна усмивка. Няма никакво съмнение, че е същият Роналд Голд, с когото бяха ходили на училище. Джоун наблюдава как рови непохватно из регистъра с часовете върху претъпканото бюро и си припомня подобно отношение и към тетрадката му по химия. Не е остарял и с един ден, мисли си тя, като се чуди дали и той ще си помисли същото за нея, ако има време да обърне достатъчно внимание на присъствието й.

— Моля да ме извините — обръща се той към публиката по неволя, състояща се главно от младежи, осеяна тук-там и с възрастни. — Извинявам се за неразборията — продължава докторът, явно си търси химикалката. — Знам, че я сложих тук някъде — мърмори. Джоун си мисли, че е видяла сребърна химикалка да се подава изпод една купчина с листове, но смята, че не е нейна работа да я показва. — Сестрата ми ме напусна миналата седмица — съобщава той, не на някого конкретно, — обадих се в агенцията да ми изпратят временно друга, но тя така и не се появи. Всъщност, вероятно ми е провървяло. Понякога временните създават повече проблеми, отколкото си струват. Отнема ти цял ден да им обясниш нещата, а на следващия ти пращат някой друг и трябва да правиш всичко отново. Не мога да намеря проклетата си химикалка. — Той притеснено вдига поглед от бюрото си. — Някой да има да ми даде една химикалка?

Джоун отива до бюрото му, издърпва загубената сребърна химикалка изпод купа с хартии и я подава на момчето, което обичаше да си пука кокалчетата и да пуска нескончаем поток от шеги зад нея в часа по химия.

— Искате ли работа? — пита незабавно д-р Голд, после: — Не ви ли познавам?

— Учихме в едно и също училище. Джоун Мосъм, е, беше Мосъм, сега е Хънтър. — Беше ли? — чуди се тя.

Усмивката му става все по-широка, докато не стига до ушите му.

— А-ха, Джоун Мосъм! — възкликва той. — Нямаше да те позная, изглеждаш толкова по-добре сега, отколкото когато бяхме деца. — Джоун се смее, но смехът й е изпълнен с признателност. — Сериозно говоря. Не се опитвам да ти правя четки. Искам да кажа, винаги си си била хубава, но беше някак си малко вързана, знаеш какво искам да кажа. Точно типа с бяла якичка около врата. Изглеждаш много по-освободена сега. Харесва ми прическата ти. — Джоун усеща, че се изчервява. — Хей, още се изчервяваш, това също ми харесва. — Той слага ръка около кръста й и махва с другата си ръка, за да привлече вниманието на останалите в чакалнята. — Ей, вижте всички, това е малката Джоун Мосъм. Как ти беше името по мъж?

— Хънтър.

— Малката Джоун Хънтър. Същият съпруг, с когото започна ли? — Джоун кима, не знае какво друго да направи. — Ходехме заедно на училище. Имаше същата превъзходна кожа дори и тогава. — Той оглежда внимателно лицето й. — Какво е това? Пъпка? — Опитните му пръсти се движат по лицето й. — Нищо сериозно — заявява. — Ще се погрижа за теб след няколко минути.

— Не съм дошла за преглед — отвръща бързо Джоун, като си дава сметка, че всички продължават да слушат разговора им. — Тук съм с една приятелка. — Тя сочи към Ив, която седи на един стол до стената, с куп стари списания върху скута и кисело изражение на лицето.

— Това не е ли малката Иви Прингъл? — пита д-р Роналд Голд, когато Ив се изправя, извисявайки се десет сантиметра над него. — Още сте си заедно вие двете, а?

— Сега е Ив Стенли — поправя го Ив. — Имахме записан час за преди двайсет минути.

Дори и да усеща умишления сарказъм, той не му обръща внимание.

— Да, ами, съжалявам, че ви забавих, но секретарката ми ме напусна, а сестрата ми е в отпуска по болест. — Телефонът звъни. — А телефонът не спира да звъни. — Той се протяга и го сграбчва. — Тебе търсят — поглежда към Джоун. Очите й се разширяват. — Само се шегувам — добавя бързо, като улавя уплашения й поглед. — Какво? Да не си дала на някого телефона ми? Да, д-р Роналд Голд е — съобщава той в слушалката. — Разбира се, че мога да ви прегледам, г-жо Готлиб. За вас, винаги. Да, минете днес следобед, само да погледна. Не се притеснявайте, гадните белези ще се заличат преди мишваха в събота. — Той затваря и поглежда към Ив. — Ще те приема веднага щом мога. Майкъл — обръща си той към едно малко момче, чието лице е почти скрито под ужасяваща маска от пубертетско акне. Поглежда отново към Джоун. — А след приятелката ти, искам да погледна и теб.

 

 

— Откога започнаха да ти излизат? — пита той, докато Джоун лежи върху кушетката за прегледи. Лицето й беше студено, след процедурата със сух лед, която докторът беше приложил. Пръстите на Роналд Голд силно стиснаха брадичката й.

— От миналия месец — отвръща му Джоун. — Не мога да повярвам. Жени на моята възраст не би трябвало да имат пъпки.

— Покажи ми къде е написано, че жени на твоята възраст — на нашата възраст — не би трябвало да имат пъпки. Жените на твоята възраст имат пъпки, повярвай ми. Много жени на по четирийсет, дори на петдесет идват при мен.

— Страхотно. Има на какво да се надявам.

Той убожда бузата й с игла, причинявайки й лека болка.

— Само ще инжектирам малко кортизон в тази. Кажи ми какво си си правила напоследък на кожата?

— Какво имаш предвид?

— Нещо по-различно?

— Използвам нов хидратантен крем, който Ив ми препоръча…

— Ив дерматолог ли е?

— Не, но ми каза, че трябва да започна да полагам повече грижи за кожата си.

— Още ли правиш всичко, което ти казва Ив? Както едно време?

Джоун опитва да се усмихне, но ръката му е върху устата й, докато изстисква друга потенциална пъпка.

— Ами, просто никога преди не съм правила нищо за кожата си, не съм полагала грижи за нея, искам да кажа…

— И никога преди не си имала проблеми, нали?

— Да.

— Това не ти ли говори нещо? — Той отстъпва назад. — Запушила си си порите, малка Джоун Мосъм Хънтър. Всички тези чудотворни, скъпи кремове и хидратанти са причина за пъпките ти. Престани да ги използваш.

— А какво да правя?

— Мий си лицето веднъж на ден — вечер. Това е всичко, от което имаш нужда. С мек сапун — ще ти напиша рецепта. Нямаш нужда от хидратантни кремове. Ще ти изпиша крем с витамин A, който да си слагаш преди лягане. Ако носиш грим, използвай някой на хидратантна основа и си слагай руж на пудра, а не пастообразен. Пастообразният запушва порите. И престани да четеш модните списания. Те знаят толкова за добрата поддръжка на кожата, колкото и твоята дръпната приятелка Ив. Какво й е на нея, все пак? — пита той на един дъх.

— Надявахме се ти да ни кажеш.

— Аз съм кожен лекар. Занимавам се с външната част на главата, а не с вътрешната.

— Смяташ, че е емоционален проблем?

Той повдига рамене.

— Психиатрията е бунището на лекарската професия. Ако някой лекар не успее да открие нищо физиологично, той решава, че е емоционално. Не бих могъл да ти кажа какво й е на Ив, освен че на кожата й й няма нищо. Малко е суха, това е всичко. Повече нищо не бих могъл да кажа. — Той отстъпва назад и оглежда внимателно лицето на Джоун, сякаш се кани да й нарисува портрет. — Сега ще се оправиш — казва той. — Е, искаш ли работата?

Джоун се смее, после разбира, че той говори сериозно.

— Шегуваш ли се? — пита тя.

Докторът клати глава.

— Ти ми намери химикалката, значи можеш да правиш всичко. Давай, кажи си цената.

— Не мога.

— Защо? Да нямаш малки деца вкъщи? Съпруг, който не желае жена му да работи? Кажи му, че времената са се променили. По дяволите, жена ми е зъболекар. Работи повече и от мен.

— Не е това — отвръща Джоун, не е сигурна точно какво е.

— Тогава? Не е достатъчно съблазнителна?

— Наистина ли говориш сериозно?

— Изглеждам ли ти като човек, който се шегува? Изглеждам като човек, който отчаяно се нуждае от добра секретарка.

— Какво ще трябва да правя?

— Да вдигаш телефона, да посрещаш тълпите, да се грижиш за графика ми, да се смееш на шегите ми. Ако бъдеш послушна, може дори да ти дам да изстискаш някоя и друга пъпка. Какво ще кажеш? Можеш ли да отхвърлиш подобно предложение?

— Ще ми дадеш ли време да си помисля? — пита Джоун, като изненадва сама себе си. Какво имаше да мисли? Не можеше сериозно да смята да работи за този човек. Защо не? — пита се, мислите се блъскат в главата й като множеството еднокраки бегачи по пътищата на Америка.

— Разбира се. Помисли си, поговори със съпруга си и ми се обади в понеделник. Не че искам да те пришпорвам, но виждаш как е. — Той се усмихва.

— Защо искаш точно мен?

— А защо не? Какво ти има? — Момчешката му усмивка действа успокоително, сивкавосините му очи са ясни и топли. — Харесваш ми — отвръща просто той. — Напомняш ми за младостта. Хей, прочетох това някъде — искаш ли да ти кажа какво наистина е ужасяващото в средната възраст? — Тя кима. — Ами, да се събудиш една сутрин — отвръща й той — и да осъзнаеш, че класът ти в гимназията управлява страната.

 

 

Майката на Ив ги чака на прага — там ли е стояла през цялото време? — когато Джоун спира колата си в алеята.

— Това всъщност не е майка ми — заявява Ив, докато отваря вратата на колата. — Това е Годзила.

— Ив — настоява Джоун, — щом те кара да се чувстваш толкова зле, просто я помоли да си иде.

— Не мога. — Ив се изкачва по стъпалата на къщата си, Джоун я следва по петите.

— Много се забавихте — посреща ги майката на Ив, гласът й е някак обвинителен. — Какво ви задържа толкова?

— Трябваше да чакаме почти час — отвръща Ив, като минава покрай майка си и влиза в къщата. — Добрият доктор беше много неорганизиран.

— Секретарката му напуснала, а сестрата му била болна — поясни Джоун, въпреки че г-жа Камърън вече не й обръща внимание.

— Господи! Какво си направила с мебелите? — възкликва Ив, когато влиза в изведнъж непознатата всекидневна и започва нервно да крачи напред-назад.

— Поразместих туй-онуй.

— Туй-онуй! Има ли нещо, което да не си пипнала?

— Ами, толкова се забавихте. Притеснявах се; нямаше какво да правя.

— Някога да ти е хрумвало да почетеш? — пита Ив, докато двете с Джоун обикалят из подредената поновому стая. Тапицираното в лилаво канапе там, където стояха креслата само преди няколко часа, виненочервените кресла запратени в четирите краища на стаята, масичката за кафе и лампионите извадени и разместени.

— Как премести канапето съвсем сама, за бога? Коя си ти, жената-киборг?

— Годзила — движи устни Джоун към Ив, когато г-жа Камърън гледа на другата страна.

— Това вече ми идва много — заявява невярващо Ив, гласът й е някъде между смях и сълзи. — Не мога да се оправя.

— Качи се и си легни — нарежда г-жа Камърън на дъщеря си, която вече е вън от стаята, нагоре по стълбите. — Чакай — прошепва тихо тя на Джоун, — искам да поговоря с теб.

— Благодаря ти, Джоун — провиква се надолу Ив. — Ще ти се обадя по-късно.

— Е, какво стана? — пита веднага майката на Ив.

— Нищо кой знае какво — заявява Джоун и последва възрастната жена в кухнята. Сяда срещу нея на кухненската маса. — Докторът я прегледа изцяло. Що се касае до него, няма нищо нередно, само кожата й е малко суха.

— Тя каза ли му, че винаги е имала мазна кожа?

— Той обясни, че кожата се променяла, както и всичко останало. Можело да е на хормонална почва, от бременността, от аборта. Не съм сигурна. Ив може да ви каже точно какво й е говорил.

— Но няма нищо сериозно?

— Г-жо Камърън — отвръща търпеливо Джоун, — колко сериозна може да бъде една суха кожа?

— Каза ли това на Ив?

— Опитах.

— И?

— Тя твърди, че сухата кожа е само симптом на нещо по-сериозно.

Майката на Ив разтревожено барабани с пръсти по масата, лицето й е съкрушено. Джоун изведнъж си дава сметка колко по-стара изглежда тази жена напоследък. За пръв път чертите й издават нейните почти седем десетилетия. Торбичките под очите са подпухнали и увиснали. Безцветните й устни леко потрепват в ъгълчетата. Джоун осъзна, че Арлийн Прингъл Нопър Камърън, която беше погребала трима съпрузи и на която майката на Джоун винаги незлобливо викаше Майти Маус (въпреки че това беше нещо, което никога не бе споделяла с Ив), е на ръба да се разплаче.

— Не знам какво да правя — проплака тя тихо и сведе глава в ръцете си.

— Защо не си идете у дома? — предложи внимателно Джоун, като използва представилата й се възможност. — Изглеждате уморена. Имате нужда да си починете.

— Не мога да си ида у дома — отвръща жената, като поглежда към Джоун. — Ив има нужда от мен тук.

— Ив може да се справя и сама, г-жо Камърън — настоява Джоун. — Два пъти в седмицата идва жена, а и аз съм отсреща. Ще поговоря с Брайън, той просто ще трябва да си стои по-често у дома. Дори може да се окаже добре за Ив, ако има повече домакинска работа. Това може да я разсее от болките.

— Мислиш, че не съм й го предлагала ли? — пита г-жа Камърън, като изненадва Джоун. Честно казано, не й беше минавала подобна мисъл през главата. — Аз също имам проблеми със сърцето, както знаеш. Да не мислиш, че ми е лесно? Имам си и собствен живот, клуба ми по бридж, партньорките ми по маджонг. Знам, че звучи доста банално, но какво мога да направя? Животът на някои хора не е толкова важен, колкото на други. Прекалено стара съм, за да се правя на болногледачка. Но всеки път, когато предложа на Ив да си ида, да се опита сама да си помогне, тя побеснява. Крещи ми: „Каква майка си, когато изоставяш собствената си дъщеря, когато най-много има нужда от теб?“. Какво бих могла да направя? Дори и ако предложа да изляза само за следобеда, тя истеризира. Казва, че ако изобщо съм била майка, съм щяла да искам да съм тук, да се грижа за нея. — Тя поклаща глава. — Не съм съвършена, Джоун, Бог ми е свидетел. Допускала съм много грешки. Но направих всичко, което ми беше по силите и не знам какво още да предприема. Ти си единственият човек, когото слуша — кажи ми, какво да направя? Тя ми е дъщеря и аз я обичам. Не искам да я гледам как страда. Но не знам как да й помогна. — Жената избърсва очите си с една кърпичка. — Тя е на четирийсет години, но все още си е дете за мен. Не преставаш да бъдеш майка, само защото децата ти порастват. Е, мисля, че не е нужно да ти го казвам. Как са момичетата? — пита тя и опитва да се усмихне.

— Добре — отвръща Джоун, предположение, тъй като още не е получила нищо по пощата от тях. Тя се изправя и поставя ръка върху рамото на възрастната жена. — Вижте, защо вие самата не си полегнете? Разместили сте всички тези мебели; сигурно сте капнали.

— Ив ще се оправи ли? — пита майката на Ив тихо на външната врата.

— Сигурна съм, че ще се оправи — отвръща Джоун, изненадана колко уверено звучи гласът й, когато, всъщност, изобщо не е сигурна.